четвъртък, 7 януари 2016 г.

Carol: отвъд повърхността на нещата



Carol: отвъд повърхността на нещата

През петдесетте години на миналия век, САЩ са разкъсани от вълната на Маккартизма. Насочено срещу комунистите и крайно левите в страната, Макартизмът е демагогско явление, което определя всеки по-различен аспект на възприемане или критикуване на политическата среда за вреден, шпионски, вражески и комунистически. В деня на Линкълн, 9 февруари 1950, сенатор Джоузеф Маккарти произнася реч пред Републиканския женски клуб в Западна Вирджиния. Той показва лист хартия, за който твърди, че съдържа списък на известни комунисти, работещи в Държавния департамент, което според него означава, че държавата толерира шпионите. По-късно името на сенатора се превръща в запазена марка за настроението и политиката на властта от този период. По времето на Маккартизма съществуват множество антикомунистически комитети, групи експерти, комисии във федералното, щатските и местните правителства, разследващи лоялността, както и множество частни агенции, провеждащи разследвания на малки и големи компании, по подозрение за наличието на комунисти сред работниците и служителите им. В периода от 1949 до 1954 тези и други комисии в Конгреса са провели над 100 разследвания. Под ударите на Макартизма попадат и хора с различна от хетеросексуалната ориентация.


Текст от Елица Матеева

Младата Патриша Хайсмит
Точно по това време романът на Клер Морган „Цената на солта“ се превръща в хит заради любопитното съчетание на криминален и специфичен любовен сюжет.
Четири десетилетия по-късно Патриша Хайсмит, придобила популярност с романите „Непознати във влака“ и „Талантливият мистър Рипли“, признава, че Клер Морган е неин псевдоним и от дистанцията на времето малко съжалява, че финалът на „Цената на солта“ е розов, защото неговите героини имат шанса да се опитат да бъдат заедно.
“Преди тази книга хомосексуалните мъже и жени в американските романи трябваше да плащат за своето отклонение като си прерязваха китките, удавяха се, оставаха самотни и нещастни, потънали в дълбока депресия, равнозначна на Ад“, пише тя. Псевдонимът Клер Моргън е избран, за да се избегне преследване, наказания и вмешателство в творческия път на младата авторка.
И до днес „Цената на солта“ е един от бестселърите сред т.нар. гей-проза, а за кралицата в критическото писане Сюзан Зонтаг персоналният екземпляр на „Цената на солта“, с меки корици, е номер 1 в тази литература.
Американският режисьор Тод Хейнс екранизира романа „Цената на солта“ с малки, незначителни отклонения. В романа героинята, изиграна чувствително от крехката Руни Мара, работи в театър като сценограф, а в Carol, нейното артистично призвание е фотографията. В романа от Хайсмит романтика и напрегнато действие си партнират паралелно, а във филма от Хайнс фокусът се вторачва върху болезнеността на невъзможната любов, без да трансформира сюжетната линия в бонбонена романтична интрига между две жени, които решават да бъдат заедно, въпреки обществените порядки.

В Carol Терез (Руни Мара) и Керъл (Кейт Бланшет) се запознават преди Коледа в магазин за детски играчки. Керъл забравя ръкавиците си на щанда на Терез, а Терез е привлечена от загадъчното излъчване на непознатата дама. Керъл живее разделена от съпруга си Хардж, който не може да преодолее обстоятелството, че тя отдавна не го обича. Някъде в миналото дамата е подсказала на своя съпруг, че предпочита приятелството и връзката с жени, а той се опитва да я манипулира, като води дело за родителските права над тяхната дъщеричка. На Бъдни вечер той се появява внезапно в дома на Керъл, която е поканила Терез и вечерята завършва със скандал. Двете напускат града по Рождество и започват пътуване в търсене на вътрешните си гласове, задушавани от социални норми и предразсъдъци, а Хардж е наел детектив, за да осигури доказателства, свързани с неморалното поведение на Керъл.
Разликите между Керъл и Терез са обществено-йерархически и физически. Керъл е много по-възрастна, богата жена, а Терез е с емигрантски произход и тепърва ѝ предстои да намери своето място в света на акулите. Въпреки силните полюсни страсти, двете успяват да се насладят на забранения плод и да споделят телата и любовта си така, както никой друг не би могъл да го направи, в последната нощ на една отлитаща година. А тази, която предстои, ще бъде най-важната и трудна година за двете жени. Невинната Терез се влюбва отчаяно в Керъл и разделена от любимата си, търси начин да преодолее сърбежа на трепетното привличане. Керъл с платинено русата си коса, с лакираните в обилно червено нокти, с дъх на мартини, поглъщаща нервно дима на цигарите, действа като наркотик върху младото момиче. 


Световната премиера на Carol беше на последното издание на фестивала в Кан. Пред журналист от Variety Кейт Бланшет казва, че е имала любовни романи с жени и тъкмо така е натрупала житейски опит, който ѝ помага за работата върху филма. Киното все пак успява да демонстрира глупостта на пуританските вълнения по подобни теми-табута, а Тод Хейнс е от хората, които застават в защита на “невъзможната” любов, защото и той като героините си, може би някога е попадал в подобни ситуации и ако живееше през периода на Макартизма, то със сигурност нямаше да бъде сред любимците на ФБР. “Самият факт, че говорим за това означава, че още има бариери. Донякъде ситуацията е като с жените в киното, или в който и да е бранш, в който те не получават равно заплащане с мъжете. Въпросът трябва да се политизира, но аз не се интересувам особено от агитпроп кино. Агитпропът е за документалното кино и разследващата журналистика. Проблемът е, че когато играеш герой в еднополова любовна връзка, сякаш представляваш всички хора на света. Превръщаш се в лице, в говорител, което не е идеята. Когато киното показва този проблем с цялата му пълнота, няма да се налага да бъда въплъщение на всички”, казва Кейт Бланшет. Истината е, че след изявлението ѝ във Variety всеки възприема Бланшет по друг начин, а реалността е различна, защото всеки човек е част от връзки със себеподобните си и когато една актриса играе ролята на журналист, например, медиите не я питат дали е учила журналистика. Но, разбира се, сексуалните пикантерии са по-интересни за интервюта и вестникарски колонки.


„Киното е странно интимна медия. Някога си мислех, че телевизията предлага повече интимност, защото си в нечий хол, спалня или кухня, играеш за обитателите на дома. Но сега киното е също толкова близо. Хората вероятно ще гледат Carol и на мобилните си телефони. Вероятно ще бъда в нечий джоб. Това е толкова дълбоко и съкровено. Дори не искам да мисля за силата на преживяното.”
– КЕЙТ БЛАНШЕТ



Тод Хейнс е режисьор, който се вълнува от жените. В „Далеч от Рая“ (2002), един от двата му филма с Джулиан Мур, изследва подобна и също така сложна история, развиваща се през петдесетте, когато белите презират афро-американците, а Кети – прекрасна домакиня открива, че мъжът ѝ Франк (Денис Куейд) прави секс с мъже. Филмът е заснет с цветовете на есента и коментира две паралелни невъзможни връзки: между Кати и Франк, и между Кати и синът на техния тъмнокож градинар. И ако „Далеч от Рая“ завършва с влак, напускащ своята гара, то Carol започва с шума на метро. С Кейт Уинслет, Тод Хейнс разказва в мини-сериала „Милдред Пиърс“ живота на изоставената от своя съпруг Милдред, а действието се развива през трийсетте години на миналия век.
Хейнс е роден на 2 януари 1961 в Лос Анджелис. Първите си любителски филми снима като ученик, а през 1985 получава бакалавърска степен по изкуство и семиотика от Brown University. Дебютният му филм е е късометражният The Killers (1985) интерпретиращ връзката между Артур Рембо и Пол Верлен. След като се дипломира, Тод Хейнс отива в Ню Йорк, където снима 43-минутният Superstar, в който разказва за една от най-известните поп певици на седемдесетте Карън Карпентър. След няколко фестивални прожекции върху показа на филма е наложена съдебна забрана за нарушаване на авторските права на групата The Carpenters. Въпреки това, режисьорът е забелязан, а филма му се превръща в ъндърграунд класика.
Пълнометраженият дебют на Хейнс е със заглавието „Отрова” (1991) – съвкупност от три фабули, развити в различни жанрове: пародия на документален филм, свързан с убийство, извършено от седемгодишно летящо момче; нискобюджетен филм от петдесетте, решен в черно-бяло; фантастичен хорър, чиято фабула е върху „Дневникът на един крадец“ от Жан Жьоне. Оценките са противоречиви, крайно десните осъждат остро работата на Хейнс, но филмът е награден с Голямата награда на Sundance и наградата “Теди” в Берлин. Във втория си игрален филм “Сигурност” (1995), режисьорът напуска тесните рамки на гей-киното, което до този момент му се е внушавало, че прави. Историята се развива в Калифорния в края на осемдесетте, главният персонаж е примерна домакиня (Джулиан Мур). Нейната Керъл започва да боледува изведнъж от всички открития на ХХ век, да изпада в алергичен транс от храни, мирис на горива и химикали. Много критици определят „Сигурност“ като независим филм, осъждащ управлението на Роналд Рейгън.


През 1998 Хейнс показва в Кан филма “Златно кадифе” — пътепис за епохата на глем-рока. Историята е художествена фикция, но познавачите разпознават в нея Иги Поп и Дейвид Бауи. Песните са специално записани с вокали на актьорите Юън Макгрегър и Джонатан Рийс Майърс. “Далеч от Рая” (2002) се придържа почти буквално към стилистиката на петдесетте и коментира теми-табу за този пероид: расови предразсъдъци, хомосексуалност и прочие. Филмът получава 70 филмови награди и е носител на 4 номинации за” Оскар“.
През септември 2007 е премиерата на “Няма ме,” с Крисчън Бейл и Кейт Бланшет в главните роли, който се завръща от фестивала във Венеция с две награди: специална награда на журито и най-добра актриса за Бланшет. Биографията на Боб Дилън е интерпретирана чрез шест различни актьори, демонстриращи различни моменти от живота и творчеството на известния музикант.
Миналата 2015 беше специална година за Тод Хейнс. „Керъл“ получи две награди в Кан, за най-добра женска роля (Руни Мара) и т.нар. палма, отразяваща ЛГБТ теми в киното. „Керъл“ беше номинирана с най-много Златни Глобуси: най-добър филм, най-добра режисура, музика, главна женска роля (Кейт Бланшет и Руни Мара). През март 2016 се очаква премиерата на филма в Русия, където той ще бъде забранен за лица под 18 години, за да не попадне в конфликт със закона, отричащ и наказващ т.нар “гей-пропаганда”.
„Когато прочетох за първи път „Цената на солта“ не го разбрах. Днес той е сред любимите ми. Ние го адаптирахме така, че да го екранизираме не от гледната точка на Терез и традиционното разбиране за любовта. Искахме да се потопим отвъд повърхността му, отвъд черното и бялото в него. Исках да покажа привличането, което излъчва Керъл заради мистерията, сгушена в същността ѝ. Терез избира Керъл именно заради неразгадаемостта ѝ. Зрителят се запознава с Керъл, благодарение на логически необяснимия интерес на Терез към нея. Великите истории за любовта се разграничават от евтината мелодрама заради своя субективизъм. Всяко желание и страст са субективни и не подлежат на точна дефиниция. За мен беше важно да превърна Керъл в неясен обект на желанието. Аз се интересувам от житейската позиция на герои, които нямат възможност да проявят свободно личния си избор, не притежават воля и власт, която някак си обществото е решило, че се пада по право на мъжете. В Америка през петдесетте жените са имали незначителен социален статус. Вярно, че по време на военните години, те са замествали мъжа, жените са отговаряли за семейството, т.е. били са активни мениджъри на живота си, но след войната всичко се завръща в старите граници и жената отново потъва в познатото пространство, лишена от възможност за действие. Тя е пасивен персонаж. Върху тази зададена пасивност ние развиваме история за възможността да покажеш себе си, да се заявиш, да бъдеш личност. Личността трябва да се създава, да се работи за нея, затова днес аз се радвам, когато видя хора, четящи истински книги, щастлив съм, когато младите си купуват грамофонни плочи и не робуват на технически иновативности, радвам се, когато се откриват нови книжарници. Нека Тарантино да снима на 70 мм лента, нека киното се прожектира в истински киносалони с голям екран, аз поддържам всяка инициатива, която работи за съхраняването на историята, изкуството и техния смисъл“, споделя Тод Хейнс.
 12 magazine


03.01.2016 ·