elmodovar pictures

SOON (премиера във ВАРНА)!!!

2012-02-02T05:01:00.000-08:00

-как създадохте този шедьовър?
- в една мразовита нощ, реших да обява война на студа и измислих най-оригиналния танц за тази цел: ориент-кючек-пост-соц- експрес:)))

Кратка история на симетрията

2012-01-22T00:42:00.000-08:00

Елица Матеева

Светът отдавна е избягал от идеята да търси началото си и автоподобия, да се измерва чрез познатото, макар че е добре от време–навреме да се „загубва” в кафето от уморени, познати физиономии. Съизмерването спрямо другите (обекти, знаци, чувства) е признак, че сме подчинени на идеята за симетрия, на някаква привична подреденост и контрол. В Япония хайкуто, архитектурата, икебаната не са подвластни на симетрията, дори колкото по-колоритно е вътрешното безподобие, токлова по им се получават нещата - на японците...

13 истории, с автор Захари Карабашлиев*, обединени под паролата „Симетрия” се сгушиха в одеалото ми от коледни сънища. (А)симетрични разминавания между съдби и герои, които препускат като влакове-бегълци между Америка, Добруджа, морето на централния варненски плаж. Някъде между интервала от вдишване и издишване откривам, че днес разказите му са придобили онази коричка, предпазваща одрасканата повърхност на ранената кожа от инфекция. Ако в първите по страниците тичаше едно босоного, учудващо се от света Аз, то върху запетайките, препинателните въглени на новите истории, Аз е като обрулен лист - може да падне, но и да се вдигне отново (според метеорологичната прогноза на битието).

В „Симетрия” витаят спомени, биографични заемки от личния профил на създателя им. Понякога, там, везните на съдбата флиртуват с болката, със смъртта, но има и дни-истории, когато те предпочитат да си общуват лежерно с читателя, да не му изяждат възможността да усети мига. В „Симетрия” среднощен Бруклин се оглася от мъркането на котарака Джони Чорапи, в „Симетрия” Калифорнийската карма не е за всеки, в „Симетрия” думата „томато” е единствената връзка с корените. И както казва мъдър барман (всички по природа са мъдреци-гурута), герой на една от историите, дори когато животът ни е хаос: „На пръв поглед е така...”, защото „симетрията е навсякъде”!

*Захари Карабашлиев е писател и драматург, автор на книгите: „18%сиво”(преиздаван 9 пъти, превеждан и отличаван с наградите Роман на годината на Фондация "Едуард Вик", "Цветето" на читателите на Хеликон, номинация Елиас Канети). „Кратка история на самолета” (награда Хеликон и "Цветето" на читателите), „Откат” (сборник от пиеси, награждавани с Аскеер и Нова българска драма). Авторът работи и живее в Калифорния.

текстът е писан специално за най-новото он-лайн списание FORMALNO.COM
http://www.formalno.com

„АМЕРИКАНСКА РУЛЕТКА”- ДА ЖИВЕЕ МАСОВОТО ЗЛОБОДНЕВИЕ!

2012-01-17T11:12:00.001-08:00

„АМЕРИКАНСКА РУЛЕТКА”- ДА ЖИВЕЕ МАСОВОТО ЗЛОБОДНЕВИЕ!

„Американска рулетка” от Александър Мардан, първата премиера за 2012 година е на 18 януари, Сцена Филиал, 19.00 ч. Предпремиерата е на 17 януари, а в края на месеца, на 27 януари, ”Американска рулетка” ще има и трето представление.

Постановката е дело на режисьора Костадин Бандутов, сценограф Тодор Игнатов, участват актьорите: Петя Петкова, Милена Кънева, Николай Божков, Илиян Марков, Нели Вълканова, Мариела Станчева, Даниела Викторова и Юлияна Чернева. Музика на живо – Владимир Стоянов.

Театралният пейзаж е повече от предсказуем. Струва ми се, че днес неговото предназначение е: да ни отчуждава от катарзисното предчувствие за смисъла на изкуството. За сметка на това театърът се превръща в чудна, масова машина за масово веселие, което ще бъде възнаградено с масово посещение. Важното е да има публика, т.е. да има в действие удоволствие на масите. Така се осъществяват и приходи и театрална реформа!

След поредното премиерно заглавие на ТМПЦ – Варна, „ Американска рулетка” от Александър Мардан, което според режисьор (К.Бандутов) и артистичен екип отговаря тематично на идеята за съвременна „злободневност”, се питам дали няма нещо сбъркано в системата: учиш 4 години в театрално училище, учиш се на естетика, учиш се на майсторство, на художественост на образа и на финала попадаш в условия на икономическа криза, която ти диктува други практики за оцеляване. Тук няма място за идеали. Днес ГЛАВНИТЕ ГЕРОИ от идеалите си остават ГЛАДНИ ГЕРОИ!

Не вярвам в компромиси, които убиват елитарния смисъл на театъра! Не искам да забравям, че на сцената на Варненския драматичен театър е поставял Стоян Камбарев, за когото БУДНОСТТА на сетивата бе като свръх задача! Сещам се за него, защото ми липсва идеята му за мисловна неуютност и неконвенционалност на зрителските възприятия.

Масовият характер на театъра днес убива тренирането на зрителските възприятия. Зрителят, попаднал в днешния театър, е като дете, което никога не е виждало цвете, но работи съвършено с интернет. Разбира се, това е хипотетичен пример, но твърде реален, защото всички сме свидетели на ценностния социален разпад в глобален контекст. Мисионерското начало на театъра се измести от флирта с публиката. Кому е нужно в условия на криза от сцената да ни посрещат мъчителни, екзистенциални гърчове? Нека зрителят се забавлява така, както се храни: обилно и напоително, високо калорично с цялата Менделеева таблица. А къде остана душата?

Размислите се появиха спонтанно, не защото „Американска рулетка” е лош спектакъл, какво лошо може да се открие в една приятна драматургия, пригодена за обслужване на масовия вкус... ”Американска рулетка” ще се радва на публика, именно заради умишленото търсене на масовостта в театралния салон. Зрителят вероятно ще се отъждестви с персонажите от пиесата на украинския съвременен автор Александър Мардан, ще се посмее на воля, няма да се затруднява в разгадаването на мизансцен и режисьорски ходове.
В „Американска рулетка” битовият абсурд и лекият фарсов елемент на ситуациите са като сиамски близнаци, залепени в едно - чудесно, значи има интрига, приключения, динамика...Само че... форматът е познат, до болка предъвкван и с нищо не се различава от телевизионните забавления, в които актьори правят смешки пред публика.

Излиза, че заради прилагането на реформата театрите „лъжат” зрителя като му предлагат евтино развлечение, и ако заради нея (реформата-бел.авт) 80% от футуристичния репертоар на ТЕАТЪР „X” е медиавестичен бульон от банални и неангажиращи съзнанието проекти, а 20% е добра, но овехтяла драматургична класика, то ТЕАТЪРЪТ в родния пейзаж губи стойността си на КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ и все повече се превръща в музейна експозиция.

Такава е варненската театрална рулетка в началото на 2012, нито е страстна, нито е опасна. Няма рискове - няма и възбуда до припадък. Да живее масовото злободневие!

Елица Матеева

Една статия от: www.why42.info публикувана на 17.01.2012

„МЪЖЕТЕ,КОИТО МРАЗЕХА ЖЕНИТЕ”- ПИПИ ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ спасява КАЛЕ ДЕТЕКТИВА, но остава самичка по КОЛЕДА

2012-01-12T08:49:00.000-08:00

„МЪЖЕТЕ,КОИТО МРАЗЕХА ЖЕНИТЕ”- ПИПИ ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ спасява КАЛЕ ДЕТЕКТИВА, но остава самичка по КОЛЕДА

Понякога по КОЛЕДА не стават чудеса... Определено по Коледа 2011 липсваше целокупното родно цивилизационно усещане за празник, ако не броим коледната кинопремиера на филма-римейк по шведската игрална трилогия от 2009, а именно „МЪЖЕТЕ,които мразеха жените” с режисьор ДЕЙВИД ФИНЧЪР.

За почитателите на трилъра, чиито познания за Швеция гравитират единствено около понятията „шведска маса” и „шведска тройка”, уточняваме, че освен невероятната авторка на детски истории Астрид Лингрен,създала „Емил от Льонеберя”, „Пипи Дългото чорапче”, „Кале Детектива”и прочие литературни чудеса, съвременна Швеция се слави с автор (интерактивна версия на Агата Кристи), придобил популярност с криминалето си „Милениум”. Ако не бе починал през 2005 г., Стиг Ларшон вероятно и до днес щеше да показва как поне в Швеция журналистиката може да вкара в затвора корумпираните ВИП-персони(за разлика от България).

В трилогията, „Милениум” е названието на месечно издание, в което работи един от най-добрите представители на разследващата журналистика Микаел Блуквист. Микаел наподобява Кале Детектива, първо и двамата имат обща фамилия, и двамата са любопитни и находчиви. Образът от детската литература нахлува в съвремието ни, а Пипи-през 21 в. е...разбира се нео-пънкарка, хакерка, ултра-интелигентна, унисексуална (разбирай, каквото си пожелаеш), силна и нежна едновременно - съвсем естествено е в литературата за възрастни и в киното да се появи като Лисбет Саландър. Ако не е тя, малкият Кале /Микаел, щеше да хване лошите за ушите, когато цъфнат налъмитe. Още от тези редове трябва да стане ясно, че дуетът Микаел и Лисбет винаги търсят истината, чрез средствата на дедукцията, интуицията и ИНТЕРНЕТ.

През 2009 г. шведският филм „Мъжете, които мразеха жените” обира скандинавските кино отличия, режисьорите Нилс Арден-Оплев и Даниел Алфредсон са храбреците, дръзнали да превърнат една добра литература в качествено кино, изпълнено с мистерии, мрачни кътчета на душата, северна атмосфера, брутални сцени на насилие и доза хумор.

Актьорският тандем Нуми Рапайс и Микаел Нюквист са като луна и слънце, като ин и ян в тази трилогия. Микаел е чаровен хашлак (не чак толкова интелектуален, както днес го интерпретира американският му колега Даниел Крейг), а Нуми в ролята на хакерка-пънкарка е тотална стомана, дори и в сцените на изнасилване, кръв и агресия, Науми е като паметникът на Альоша -непобедима!

Героияната на Науми е хищна птица, нейният еквивалент във филма на Финчър е неоготик секси парче (Руни Мара), хибрид между бунтарка тип ТЕРМИНАТОР и прикрита чувствителност.

Шведският екип прави фурор в Кан през 2009, а актрисата Нуми Рапайс печели награди за ролята си (Empire Awards, Guldbagge Awards, New York Film Critics Online Award). Днес Нуми участва в два мега хита -„ПРОМЕТЕЙ” (реж. Ридкли Скот) и втората лента на Гай Ричи, посветена на щуротиите на Шерлок Хоумс.

Проектът на Дейвид Финчер е мащабен опит да се предложи качествена версия на шведския филм. Версия, но не и алтернатива! Стилизирана визия, страхотен монтаж, чудесен саундрак на Трент Резнър и Атикъс Рос, последният вече е носител на награда от Alliance of Women Film Journalists Awards 2011 и номиниран от доста институции, а Руни Мара заслужено се сдоби с награда от St. Louis Gateway Film Critics Association Awards, ... така че нежният ангел с пиърсинг на веждата и други места няма да остане незабелязана от фестивали.

И въпреки достойнствата си, новата лента е с вкус на полуфабрикат, като попкорн е в сравнение с оригинала. По време на гарантирания кеф, който преживях, докато гледах филма, нещо някаква деликатна подправка ми липсваше...липсваше ми различният поглед. Трябва нещо да ме провокира, за да гледам другите бъдещи части? И то дойде внезапно, без да го очаквам: финалът на филма...

Тук нямаше шведско шеговито намигване, финалът бе студен, като в болнично заведение по време на българска здравна реформа. Лисбет остана сама, досущ като своя подарък за Микаел - захвърлена без да го е изчислила, защото в чувствата не можеш да си ловък хакер, там няма правила и пароли за достъп. Това различно последно изречение-сцена от филма на Финчър ми бе достатъчно, за да му повярвам!

Именно заради финала,в който смелото Пипи Дългото Чорапче запали своя мотор-мустанг и се сбогува с веселата Коледа.

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2012 на Елица Матеева

(п.п. ако „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” са кинозаглавия, подходящи за поп-корн, то „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” не ти позволява да шумиш с пуканки в салона)

Една статия от: www.why42.info публикувана на 12.01.2012

Театър и приказно фантазиране за варненските малчугани - ЧНГ на малките и големите

2012-01-03T07:28:00.000-08:00

Театър и приказно фантазиране за варненските малчугани

Moreto.net

Днес, 3 Януари 2012 11:49

(6) (0)

Театрална „Фантасмагорилница-работилница” на сдружение „Арт-визия“ във Варна записва за новата календарна година 2012 малки артисти.

Работилницата е за всички онези, които обичат свободния полет на въображението, чудния свят на приказките и веселието. Островчето на вълшебствата се случва с ръководител Ели-Чудото (Елица Матеева - дипломиран театрален критик и режисьор, драматург по призвание и артист по душа). С нея малки и големи съчиняват историйки – оригинално и забавно в слово, картини, игра и в театрален спектакъл.

Новите приятели на театъра са добре дошли във фантасмагорилницата на ул. „Мадара” 25, бл. 8, ет. 1. Желаещите бъдещи герои на работилничката трябва да подготвят песничка или стихче, анекдот или кратка забавна история. Датата на тяхната първа среща с артисти и вълшебници в детската, театрална фантасмагорилница е 15 януари от 12.00 ч.

Преди тяхната изява-прослушване от 8 януари до 14 януари. Родителите трябва да се свържат с ръководителя на „Арт -Визия”, госпожа Михова на телефон: 0899 822 572 или /0898 518 977, за да бъдат записани в съответен часови график.

От ноември, 2011 г „Арт-визия“ посреща в своята фантасмагорилница и деца със специални нужди, които искат да се забавляват, докато съчиняват невероятни театрални измислици-премислици. В средата на декември, първите малки актьори на работилничката показаха в коледен арт-базар колко е забавно изчез-хапче”-то срещу скуката в детското си спектакълче по приказките на Джани Родари „Нещо по телефона”.

Няма по-светли и изпълнени с чудеса моменти, в които всяко дете може да създаде свой свят и да го сподели с малки и големи!

пп. от тази седмица отново започваме кампания, с надеждата да бъдем полезни на малчуганите :) снимката е от КОЛЕДНИЯ НИ АРТ-БАЗАР в МОЛ "ДВЕТЕ КУЛИ"

„PERFECT SENSE”- Каква е последната любов на Земята?

2011-12-25T06:11:00.001-08:00

„И има топлина, и има светлина,

И има мъже, и има жени,

И има храна, и има и болести,

И има движение,

Това е светът, какъвто си го представяме...”

През 2003 г. режисьорът Дейвид Макензи прави успешен дебют в Англия с филма си „Младият Адам”, печели награди, актьорът Юън Макгрекър и неотразимата Тилда Суинтън създават страхотна любовна интрига. В края на 2011 отново и Тилда и Юън са във върховна форма: тя в ролята на майка в „Трябва да си поговорим за Кевин”, той в ролята на собственик на ресторант в „Последната любов на земята”- последната лента на същия Дейвид Макензи от онази крими, дебютна любовна интрига с младия Адам.

Спомням си салонът на едно столично кино, в което сред малобройната публика на „Младият Адам” въздишах по калните шотландски пейзажи от 50-те. Сега и в „Последната любов на Земята” калта и специфичното синкаво ме подтикват да затая дъх пред тази артистична, мокументъри история с футуристичен колорит.

Характерното за жанра „мокументъри” е създаването на свят, който наподобява документалното, но в същината си фабулата е измислена, а изразните средства са взети назаем от документалното кино (получава се нещо почти автентично).

„Последната любов на Земята” се сдоби с наград за режисура в Единбург и английската награда BAFTA (за режисура и продуценство), а също така попадна в официалната селекция на фестивала в Сънданс.

Светът е обхванат от паника, следствие на странна епидемия, с начален синдром – SOS-загуба на обонянието и вкуса...хората са тъжни, започват да плачат, а после загубват умението си да разпознават мириса на храната, на телата си, на света...

Сюзън (Ева Грийн) е изследовател, занимаващ се с произхода на тази епидемия, тя живее сама, след секс моли партньорите си да не нощуват в дома й, защото не може да спи с друго човешко тяло в общо легло. Майкъл (Юън Макгрегър) е собственик на ресторант, готви перфектно, живее сам, след секс моли партньорките си да не нощуват в дома му, защото...(следва същата характеристика). Двамата се откриват съвсем случайно, тя и той попадат в общото пространство на тъгата, почти последователно се заразяват от риданията, спят заедно, докато телата им се гърчат в сълзи. На сутринта: хората отново ходят на работа, всичко е както преди и не съвсем.

Струва ми се, че не е съвпадение появата през 2011 г. на филми като „Меланхолия”, „Другата Земя”, „Последната любов на земята”...авторите им талантливо наблюдават и коментират това, което се случва с хората. Човечеството тъгува по детството си, по загубената си девственост, по желанието за живот. Човечеството е уморено и гневно на умората си, гневно е на себе си. То досущ като персонажите от „Последната любов на земята” изпада в ярост, загубва слуха си и не знае какво да прави с остатъка от дните си...

А отговорът е някъде между редовете и репликите на „Последната любов на Земята”, които звучат почти като библейско сказание: „ и има хора, които грабят всичко от улиците, и има хора, които вярват в края на света, но има и войници, които трябва да продължат да живеят!”

В „Последната любов на Земята”, въпреки сантимента ми към актьора Макгрегър, определено работата на Ева Грийн е по-завършена. Ролята й изисква тя да бъде силната и може би по-важната част от цялостната атмосфера на филма, вероятно обстоятелството, че Макгрегър играе подобен персонаж в „Новаци”, (филм, който излезе в мрежата наскоро), наслагва спомени от предишната му изява на романтичен герой, опитващ се да напусне природата на чувствата.

„Последната любов на Земята” задава инициалите на края на едно съществуване, инициали, които вероятно преди настъпването на финала ще предизвикат и последната еуфория на радост от това, че ни има. В тази перфектна форма на сетивност човешките същества ще изпитат краен любовен екстаз, след който ще настъпи тъмнина, но това няма да бъде страшна и ужасна тъма, защото хората ще чувстват диханието си, ще чувстват целувките си, „очите им ще са затворени, но животът ще продължава!”

„Втори дубъл” Ви пожелава топла и изпълнена с любов Коледа и неотразимо посрещане на Новата година!

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева

(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)

Една статия от: www.why42.info публикувана на 25.12.2011

Чудният свят на Вълшебницата Ели

2011-12-24T23:29:00.000-08:00

мама МЕМИ написа текста, дойде в магическия ми кът, получи се съвсем като за КОЛЕДА, пусна го в ОМ МЕДИЯ:http://openom.eu/bg/2011/12/wonder-world-of-magic-eli/

благодаря й, а новината е, че всички наети за декември месец, сме играли ролята на КОЛЕДНИ джуджаци и след празниците всеки си поема по пътя като волна птичка...това е супер-мупер, нали:))))значи ще имам време за деца и чудеса:)))преполагам, че децата ще останат леко ъпсет,(разстроени),но това е извън моя контрол,въпреки,че съм и вълшебница...

Posted on 21. декември 2011 by Милена (Меми) Пехливанова PDF

Познавам Елица чрез общи познати отдавна. Преди време я срещнах на улицата във Варна, след като не я бях виждала няколко години, и я заговорих, разбира се, не можех да я пусна просто така. Заради големите й очила с червени рамки, небрежната усмивка и несравнима прическа, човек не може да я обърка, повярвайте. Докато тя се мъчеше да си припомни откъде се познаваме, изигра цял етюд на малката ми дъщеря, която беше малко хлапе в количка, хленчеше и въобще беше крива. Малката веднага беше запленена, очичките й заблестяха не от сълзи, а от звезди, които Елица за минутки й свали, за да я успокои.

В библиотеката, в деня за четене за... мумии!

Елица Матеева е един от най-шарените, нестандартни и позитивни личности, които имам честта да познавам. Позната е още като Елочка Матеевна, Ели Чудото, Чудо-вижте и много други, в зависимост от житейските й роли в момента. Откакто я помня, тя е театрал, творец и отдаден на децата доброволец. Била е безвъзмезден аниматор в детското онко-хематологично отделение във Варна, където се привързва към болните дечица пряко волята си. Била е доброволен разказвач на приказки и демонстратор на книжки в инициативата „Ваканция в библиотеката”, провеждана през лятото в детския отдел на регионалната библиотека, където децата (включително и моите) я следват и обожават. Била е водещ на вело-кросове, детски празници и още редица инициативи. Все за деца, все от душа. Не навсякъде възрастните я оценяват според това, което дава на децата. Но навсякъде за нея най-важни са малките й приятели, техните думи и усмивки, техните блеснали погледи и искрен смях.

Тук рисува личицето на моето дете

„В последно време много се учудват хората, когато им кажеш – без заплащане. С децата трябва да се работи наистина безплатно, защото те са една важна инвестиция. В тяхното бъдеще вложеното в тях ще се отблагодари. Само че трябва да има хора, които да мислят в този спектър.”

В момента Елица се занимава професионално с това, което винаги е била – да, сега тя е …вълшебница! „Служебно положение „ЕЛИ-ВЪЛШЕБНИЦАТА, да, това пише на офис картата ми, все пак звучи по-добре от продавач-консултант. В момента съм най-вещата…вещоря по магиите на МАРВИН…и ако техниката на пръстите не ми е самото съвършенство, то владея до перфекционизъм техниката на импровизацията. От около месец съм фокусник в магазин за детски играчки, никога не бих предполагала, че аз дипломираният висшист, ще бъда детски фокусник, ще забавлявам клиенти близо осем часа и ще пожелавам на всеки на изпроводяк „ВЪЛШЕБНА НОЩ” (последното си е мой личен патент, благодарение на него клиентите пускат усмивка да ушите – така де, днес да се усмихваш си е направо магия).”

"Сега Ал(ь)бум" заедно с DJ Soulmate

Всъщност Елица е дипломиран режисьор, драматург и театрален критик. Диша и живее с радостите и проблемите на варненския театър, въпреки че не е на щат там, и пише вдъхновяващи отзиви за постановките в медиите и в своя блог. Режисьор е на постановката „Криза в рая“ по Милена Фучеджиева, поставена в русенския драматичен театър; режисьор и автор на драматургичната основа на спектаклите „ Stereolove”, „Play/back”; на авторският джемсешън „ Сега – Ал(ь)бум” заедно с DJ Soulmate ; пише и участва в радиопиесата „Фейсбук”, излъчена по националното радио; съ-автор е на мегаспектакъла по повод 90-годишнината на варненския театър „Ст.Бъчваров”, заедно със Стоян Радев Ге.К. – „Аз, театърът”; драматург на младежката танцова постановка „Залезът на безкрайността”, където работи с Георги Goosh Енчев и младите танцьори от популярната формация за съвременен уличен танц „Тhe Center”… Сигурно пропускам нещо от многобройните й занимания, любови и влечения, но според мен не е възможно да се обхване съвсем пълно творец като нея….

„При мен идват деца дори не заради фокусите, а заради отношението. Имам един Иван от четвърти клас, който почти всеки следобед идва, за да си говорим и играем в магазина, онзи ден си купи фокуси, на следващия донесе стара кутия с фокуси, подарък от баба му, а днес ми върна друг един, взет назаем, с негова рационализация.”

Днес Ели е толкова заета, че в уж почивните си от магазина дни тя ръководи младите бъдещи актьори от театралното студио към сдружение за творческа дейност и интеграция „АРТ ВИЗИЯ”, с които изнасят спектакълчета по време на благотворителни базари и празнични работилници.

„Вълшебницата обича и театъра, и думите, и музиката. Но най-обича морето. Когато е уморена, сяда за пет минути край пясъка и го гледа. И това й стига.”

Хей, Вълшебнице! Морето, зрителите, родителите и най-вече децата на Варна те обичат…

вълшебницата и иван

2011-12-17T10:50:00.000-08:00

това бе текст, който подготвих по повод на един разговор с бъдеще време, сега като го препрочитам ми се струва, че няма смисъл от разговор, самият текст е отражение на света, в който живеят децата ни..., а на снимката е моят приятел ИВАН и ДЯДО КОЛЕДА

„Служебно положение „ЕЛИ-ВЪЛШЕБНИЦАТА, да, това пише на офис картата ми, все пак звучи по-добре от продавач-консултант. В момента съм най-вещата... вещоря по магиите на МАРВИН...и ако техниката да не ми е самото съвършенство на пръстите, владея до перфекционизъм техниката на импровизация.Владея техниката да бъда нещо като канапето на ФРОЙД за деца. Добрият стар чичо Фройд е прав, че всичките ни проблеми са следствие на онова там време, когато сме били палави, беснеещи тигрета, вилнеещи на воля...всъщност вече никой не вилнее на воля, съвременните ни деца понякога са скучни, толкова,колкото и родителите им...защото пък последните са глухи за потребността да си споделяме,да играем, да бъдем заедно. Попадам на такива родители, че ми иде да ги превърна в крaстави жаби. Преди два дни при мен дойде една майка, която употребяваше при всяка втора дума показателното ОНУЙ- „онуй ми ти куче, с оная цена, ми то онуй е скъпо...”. Такива блондита, ако бях мъж, дори не бих употребила за порно-кукла. Бе отвратително изживяване, а детето й дреме в скута, гледа със сините си очета, като извънземно, като Алиса в огледалния свят... От около месец съм фокусник в магазин за детски играчки, никога не бих предполагала, че аз дипломираният висшист, ще бъда детски фокусник, ще забавлявам клиенти близо осем часа и ще пожелавам на всеки на изпроводяк „ВЪЛШЕБНА НОЩ” (последното си е мой личен патент, благодарение на него клиентите пускат усмивка да ушите...), така де, днес да се усмихваш си е направо магия.
Децата не са виновни, за това, което са, не са виновни, че не вярват в Мечо Пух, Дядо Коледа или във вълшебства,това виждат у дома... липсата на вяра е отражение.
Кой съм аз да съдя родителите, дори не съм родител?! Но пък родителите не знаят, че при мен идват деца, дори не заради фокусите, а заради отношението. Имам един Иван от 4ти клас, който почти всеки следобед идва,за да си говорим и играем в магазина, онзи ден си купи фокуси, на следващия донесе стара кутия с фокуси,подарък от баба му, а днес ми върна един фокус взет назаем с негова рационализация. Беше ми дал едни „хипнотични” карти, да ги разуча и да му ги обясня. Каза ми, че ако имал пари, щял да ме наеме да си играем у дома, защото там е сам. Родителите му са на работа, домашните си ги пишел още междучасието и не знаел какво да прави вкъщи... Когато му е тъжно фокусите го развеселяват...Затова идвал при мен...
Тъга
Иван не предполага, че и вълшебницата изпитва тъга. Напоследък вълшебницата попада на тъжни неща. На „Меланхолия”, на „Другата земя”, на „Новаци”, на „Перфектно чувство”, филми, които прерязват душата й, филми, от които тялото на вълшебницата настръхва. Иван не знае, че след тъгата, хората загубват обонянието и вкуса си, загубват сетивата си, от къде да знае Иван, че когато сме яростни, оглушаваме за света. А вълшебницата го знае, защото вече не е малка колкото Иван и вече не се усмихва като й покажат невероятен фокус, защото е хванала цаката на фокуса-живот, всъщност той й е хванал цаката... Иван не знае, че вълшебницата се е отказала да има деца, заради факта, че не може да им предложи сигурност, та нали всяко дете трябва да бъде обичано и споделено. Вълшебницата не вярва в силата на справедливостта, макар, че във живота си винаги се е ръководела за и от идеята за справедливост и истина. Затова вълшебницата не може да си наеме вълшебница, когато й е скучно или самотно у дома...Но ако някога вълшебницата има свой дом, макар и малък с радост би осиновила един малък, любопитен Иван, който да живее в радост и слънчеви зайчета...и с фокусите й.
Иване, Иване, когато ти е тъжно си кажи молитвичката и танцувай. Така прави вълшебницата. Тя обича танците, макар че често се губи в ритъма им. Ако имаше вълшебницата парички щеше да направи нов, красив моно спектакъл за смисъла на танца, за кислорода му. Вълшебницата обича и театъра и думите, и музиката. Но най – обича морето. Когато е уморена сяда за пет минути край пясъка и го гледа. И това й стига. Макар че ако имаше възможност, тя би направила истински вълшебства, но за тях не е достатъчна пластмасовата й пръчка на звездички, а умни мъже, здрава и пълна кесия и волята на цял народ. Къде, къде да ги дири, Иване...?В луничките на лицето ти.”

„По заповед на щуката” - да се разделим със скуката!?

2011-12-08T10:59:00.000-08:00

специално за ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

Как се разказват истории, които биха развълнували едно дете? Как да се направи магично въздействащ спектакъл, посветен на малкия човек? Трудно и отговорно занимание, което във времена на интерактивни играчки, отдалечаващи малкия човек от света на вълшебствата, може да те подведе, ако си мислиш, че детето се лъже лесно...

Защото днес малкият човек си има мнение по всеки въпрос, а ако родителите са се отказали да споделят света си с детето и блокират въображението с изкуствени (интерактивни) заместители...то не вярва в чудеса! Преди ден ми се случи следната случка: шестгодишен философ ми каза: „Дядо Коледа е измислен, Мечо Пух също, а вълшебства няма!”Е, приятели, какво ни остава на нас, артистите, след като магията бяга от децата?

Споделям напосоки тези летящи мисли, защото гледах премиерното заглавие на ДТ „Стоян Бъчваров”- детския спектакъл „По заповед на щуката” по мотиви от руска народна приказка. Всъщност Лев Толстой е написал история за патилата и чудесата на Щуката и спящия върху печка сънливец Емеля, която може да се открие в детска книжка с приказки и басни от него.

По думите на режисьора Десислава Стоянова, това е втора версия на неин спектакъл, който специално за предстоящата Коледа има още една драматургична нишка: появата на две джуджета (Дзън и Дрън) и вълшебния старец Коледа. Така че, докато гледаме приключенията на находчивия Емеля (чудесно влязъл под шапката на героя си Владислав Виолинов), ще ни се налага да прекъсваме „блицово” (като накъсан с реклами телевизионен филм) сюжета на приказката, за да се задълбаваме в дилемите и приключенията на джуджетата.

В „По заповед на щуката” актьори се стараят, наместват се в пространство от шеги и закачки и мултимедия, за да създават светове на вълшебства, потят се, танцуват, маршируват, превръщат се във вълшебни предмети, водят кукла-Щука, опитват се - по сценарий дори си скоромох-сват (имаме си два разказвача - Гергана Плетньова, Антонио Угрински, които са обвързани с функцията на шута - да водят действието).

На финала се появяват джуджетата с Дядо Коледа (Георги Михов) и всички получават подаръци. Публика и персонажи са щастливи! Би трябвало! В „По заповед на Щуката” има и смешни сестри (Теодора Михайлова, Мария Гинкова), които плетат интриги срещу Емеля, манипулират дори царя - Батюшка Наш (Пламен Димитров), а той дори се отказва от прекрасната си щерка Маря (Полина Недкова), защото тя се влюбва в някакъв си плебей...

И въпреки цялата пъстрота, въпреки екипа, детето се среща отново с една интерактивна играчка, която можеш да натиснеш: да ти говори програмирано, да те захласне за миг с цветове, картини, музика, но какво то ще придобие като познание от нея (от спектакъла)? Ако посланието е: да вярваме в чудеса, това не е директното изведено послание на спектакъла, това е моята интерпретация за приказката, защото познавам текста, защото отчитам и анализирам творчески намерения.

Ако заведа един малък човек на този спектакъл, дали той ще остане запленен от него в салона, в рамките на един астроночимически час? Тук има акценти: епизоди от мултимедия, от актьорска игра, от песни и танци, има разказ-поредица от събития, но къде е онова нещо, наричано от практиката на разказване в театъра „сквозное”? Къде е творческото „чрез” което дедето трябва да повярва в Дядо Коледа, в Мечо Пух, във вълшебното същество на магията?

Излизайки от спектакъла, с приятели разговаряхме, че всъщност на театралната родна варненска Коледа липсват родни текстове, среща с български народни приказки, за да могат децата да направят връзка с празника, с традицията... А на мен в „По заповед на Щуката” ми липсва и градацията на динамиката на едно вълшебство, защото всяко вълшебство започва като тайна, в тишината, вълшебството е като бонбон - за да усетиш вкуса му, не го изяждаш с цветната му опаковка, нали?

Елица Матеева

Една статия от: www.why42.info публикувана на 8.12.2011

„BEGINNERS”- за тъгата и очарованието да се започва отначало, въпреки финала …

2011-12-04T07:30:00.000-08:00

публикувано в сайта ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

Вторият филм на независимия режисьор Майк Милс „Новаци” преди 6 дни грабна наградата за независимо кино, като я сподели с отличника от Кан 2011 „Дървото на живота”. В условията на американска поп-корн кино индустрия, този филм е продължение на работата на режисьора върху отношението родители-деца.В първата си лента „Thumbsucker” Майк Милс разказваше за страховете на тийнейджърите, тогава Тилда Суинтън играеше майката на момче, което си смучи пръста-вид спасителен пояс срещу течението на реалността.

В „Новаци” Оливър (Юън Макгрегър) прави равносметка за времето и характеристиките му през снимки, комикс истории, факти от историята на Амрика, в търсене на истината за себе си, баща си, любовта. На 38- годишна възраст Оливър научава от баща си (чудесен Кристофър Плъмър, който вероятно ще отмъкне „Оскар”),че родителят му винаги е бил гей. Различните политически схеми на живеене дори и в Америка предопределят факта, че в през 50-те,60-те тайна любов се е практикувала на обществени места единствено във WC. Над 70-годишен през новия век, бащата на Оливър написва обява за запознанства, намира си любовник (неочаквано различен Горан Вишнич). Бащата на Оливър в последната фаза на живота преоткрива радостта, започва да слуша хаус музика, организира активистки гей партита, пише есе за живота на Христос. По-късно той се разболява от рак, преминава през различни стадии на лечение, но умира.

През 1985 г. Буш открива Исус, през 2003г. Оливър запомня извивките на ухото на своята любима, която обича да живее в хотели и празни стаи. Когато се ражда Земята, тъгата не съществува. Тъгата се появява след брака на Адам и Ева, който е голяма грешка. Алхолът е измислен в Древен Египет,а първият гей е определен като душевно болен.

„Някой като мен би трябвало да е с някого, подобен на мен.”, Оливър целува момичето на живота си (28-годишната френска актриса, режисьор и сценарист Мелани Лаурен (Льоро) специално за филма говори на английски)...пожелава й СБОГОМ.Вратата на таксито се затваря и тя си тръгва. Оливър остава сам, заедно с кучето Артър (в реалността Артър е с игривото име от Пъпет историите-Космо).

Оливър бавно се свлича върху стена, окъпана в сълзи. Красиво е, когато мъж плаче от любов, красиви са очите на ирландския актьор. И ако във филми като „Трейнспотинг”, „Младият Адам”, „Плитък гроб”, Макгрегър създаваше образи на млади, прекършени от живота свободни атоми, в „Новаци” неговият персонаж е романтик, който докато рисува комикси и обложки на музикални албуми, чрез рисунъка на маркера маркира инертността на живота.

Когато имаш рак четвърти стадий, не означава,че всичко е загубено, означава, че си преборил другите три стадия и си все още жив. Когато си имал любов, с която сте скъсали, не се чувствай тъжен: благодарение на екс-човека си разбрал колко е хубаво да се разхождаш по улиците, а ръката ти да е прегърнала друга ръка.

„Новаци” е филм за изтънчените вкусове, за възможността да бъдеш себе си. Нелинейната структура на сценария, в съчетание с флашбеци, динамизира действието на кино историята, а дуетът Макгрегър – Лаурен предлага един от най-деликатните и дълбоки коментари за неустойчивостта на отношенията, в които страхът от счупването на една връзка е доминанта, но и повод да се бориш за любовта.

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева

Една статия от: www.why42.info публикувана на 4.12.2011

пп.сори за грешката: юън макгрегър е шотландец, ама чак сега като го прочетох го забелязах:)))

ние сме само в началото на живота, а след началото нещата стават сложни:)

2011-12-04T06:46:00.000-08:00

В края на 2011 съм в началото на платената ми независимост, защото поне във ВАРНА, без да се притеснявам и да звучи самодоволно, аз съм единственият независим театрален (дипломиран) критик, който прави независим театър и играе независимо от условностите на квазикултурния ни елит. Започнах работа като фокусник на трудов договор, забавна работа, развличаща децата, за която ми се плаща, осигурена съм на трудов договор и мога да помагам активно с приходите от нея на семейството ми.
Правя опит да ръководя и театрална фантасмагорилница-работилница и с първите ми ученици на 18 декември, този месец ще имаме в рамките на голям арт- базар във ДВЕТЕ КУЛИ-онзи голям мол... детски театрален спектакъл по мотиви от ДЖАНИ РОДАРИ-ще разказваме приказки с техниката на импровизацията, ще споделяме детско литературно творчество, защото най-верните ми фенове ЛЪЧО и Хриско правят чудесни неща...Така че от 10 до 19.00 ч ще водя детския базар (а в тази школа на АРТ ВИЗИЯ,децата рисуват чудесно) и ще играя заедно с учениците ми на специална сцена. Най-хубавото е...и на двете места работя с отношение (сиреч с договор).
Вярно-нямам свободно време, заспивам още в десет вечерта, на финала на работния ден, крачетата ми се надуват от умора, но това е животът, когато искаш да постигнеш нещо, а сега и имам цел: да бъда истински свободна и полезна - всички усилия си заслужават!
Съвременните родители създават деца, които, ако загубят връзката с големите се превръщат в мутанти, в потенциални герои от "ПОВЕЛИТЕЛЯ НА МУХИТЕ"-агресори. Съвременните родители не споделят с децата своите страхове, не общуват емоционално и пълноценно. Всеки ден, докато правя на децата фокуси, срещам родители със сухи изражения-изражения на депресирали се от живота консуматори, които дори не искат да играят с децата си...да са заедно-купуват им скъпи играчки с електрически говор и картинки, играчки - заместители на любовта. Всъщност съвренните родители още от този момент предлагат на децата си порно-кукли вместо любов, как не го осъзнават...
Моята кауза е: да раздавам топлина и доверие на децата, които виждам, да ги мотивирам да вярват в чудеса, страшното е, че над 50% от 6-7 годишните вече не вярват в ДЯДО, КОЛЕДА, превърнали са се в МАМА И ТАТКО, които търсят логиката на нещата в живота от страната на потребител, а не на мечтател... И колкото по-често духовната шизофрения ни завладява, колкото повече се стремим към ЗЛАТНАТА РЕКА, за да може Златка да е наистина Златното момиче, толкова децата се трансформират в емоционални лоени топки...
А ти, кога за последен път чете приказка на детето си, гушна го и му разказа за деня си, сподели любовта си?
Всяко начало е лесно осъществимо, въпросът е дали имаш сили, за да продължиш без да се огънеш...

на снимките са част от децата, които срещам в работилничката, а тя изглежда весела и отвън, защото е изрисувана от деца:)))

"КУЛИНАРЕН ТУР" НА МАЙКЪЛ УИНТЪРБОТЪМ

2011-11-27T21:46:00.000-08:00

Един от последните филми на КИНОМАНИЯ-2011 във ВАРНА бе "КУЛИНАРЕН ТУР" на Майкъл Уинтърботъм. Режисьорът си го спомням от два различни по смисъл филма "Девет песни" и "Уибиецът вътре в мен". Ако първият го бях гледала в София, при доста спецефични обстоятелства и тогава ми бе въздействал с натуралността си, криминалето за убиеца вътре в нас не ме впечатли, дори ми се стори меко казано компромис за вкуса ми, но тази кулинарна комедия бе изискана и някак си между спокойствието на действието си, предлагаше версии за възможния живот. Двама актьори, играещи самите себе си (великолепен дует) Стийв Кугън и Роб Брайдън си устройват чудесно пътешествие из зеления прованс -дегустирайки отбрани ястия в кокетни хотелчета. Единият пише статия за Обзървър и докато мрънка за качеството на обслужване по хотелите, за ястията и т.н. установява нещо важно за себе си: при определени обстоятелства кариерата, парите, стандартът нямат никакво значение за живеенето, ако си сам. Клише, но когато преминеш възрастта 43 години както е при Куган (носител за тази роля на престижната награда БАФТА) , животът придобива други измерения, първото от които е умората от случването или неслучването на мечтите ни. И в единия и в другия случай, животът ярко те шутира, така че дали професията ще ви направи известни-неизвестни май не е от особено значение, ако се прибираш вкъщи и няма кой да те посрещне както е при КУГЪН. Роб и Стийв са приятели, единят е постигнал щастието чрез семейството-има малка дъщеричка и страхотна съпруга, Стийв се е разделил с приятелката си Миша, а и има неуспешен предишен брак, придобил профил на телефонен татко чийто син прави първите си тийн прегрешения с алкохол.

Кулинарията във филма е чудо на чудесата, това, което се предлага из английския прованс, независимо прованса е прецизно поднесено, във вълшебни малки порции,от чийто дим стомахът започва да пее, поезията на английски романтици, биографични истории и изящните красоти на природата превръщат това обикновено пътуване в намиране на важните отговори за живота. В типичното за английския хумор иронично бърборене, в шегички по адрес на Ал Пачино, Майкъл Кейн и други актьори, неусетно зрителят се потапя в атмосферата на лична рамностметка за отминалите години, разделите и хората, които не присъстват в живота ни. В същинатаси образът на Кугън е сложен, защото зад привидната постановка на публична личност с минало, откриваме един тъжен, чувствителен мъж, който иска да продължи напред смислено, но се страхува от рискове. Роб е талантлив имитатор на актьори, оптимистично възприемащ реалността, може би заради обстоятелството, че е постигнал статуса НЕ-САМОТА. В НЕ-Самота, хората се чувстват сигурни, обичани, красиви, спокойни...

"Кулинарен тур" е филм за хода на времето, за чувството, че все нещо ни се изплъзва, за търсенето на баланса. При определена възраст, хармонията и вътрешният мир е добре да се превърнат в прироитет, за да не се питаме безизразно на финала: "Всъщност за какво бе всичко това?"

ВРЕМЕ Е ЗА: contempo.lab2 25 ноември-28 ноември- ВАРНА-без съдействието на ОБЩИНА ВАРНА!!!

2011-11-21T11:52:00.000-08:00

ОТНОВО Е В КРАЯ НА НОЕМВРИ И НИЕ, КОИТО МИЛЕЕМ ЗА КУЛТУРНИЯ ЛАНДШАФТ НА ГРАДА, ПРИЯТЕЛИ-МЕЧТАТЕЛИ, ПРАВИМ ТОВА С ЛИЧЕН ТРУД И СРЕДСТВА ЗА АРТИСТИТЕ НА ВАРНА, ЗА ГОСТИТЕ НА ГРАДА-ЕДИН УИКЕНД, ИЗПЪЛНЕН С ИЗЛОЖБИ, ЛЕКЦИИ, УЪРКШОП-S и ДИ ДЖЕЙСКИ СЕТОВЕ, ЗАПОВЯДАЙТЕ, НЕ ИСКАМЕ ВАШИТЕ ПАРИ, А САМО МАЛКО ДА СЕ СЪБУДИТЕ ЗА ЖИВОТ!!!

ПРЕС КОНФЕРЕНЦИЯ С ЕКИПА И ЧАСТ ОТ УЧАСТНИЦИТЕ - ТАЗИ СРЯДА ОТ 11.00 ч. в КАФЕ "LOOK"
21.00 презентация на contempo.lab2- 24 ноевмри
фестивален и конгресен център- нощно кино в четвъртък -шести сезон 2011 / 2012- презентация на contempo.lab2 ; прожекция на „малък-голям”-сценарист и режисьор: ясен григоров, oператор: темелко темелков с участието на: деси слава, група x, melekh, sisters of radomir, past redemption, boris red, jasmine whale, гергана и румен маказчиеви, дует дворжак, 17.xii. ; концерт на кор-метъл групата cold breath

петък - 25 ноември 2011

17:30 - 19.30 старт contempo.lab2
отдел „изкуство”, регионална библиотека „п.славейков”, варна - ул. "паренсов" 3 -практически семинар „абв на артистичната практика”- I част - модератор дора дончева - куратор, галерист, културен активист ; лекция на димитър трайчев - график дизайнер,криейтив специалист
20:00- 21:00 прожекция

мюзик кафе look - ул „княз борис I” 60- black shorts -експериментално кино от грузия - проект на социо-културната платформа плотки /холандия/ - презентация: проф.владимир иванов, нено белчев

събота -26 ноември 2011
10:30 - 13:00 семинар
отдел изкуство - регионална библиотека ”п. славейков”- ул. "генерал паренсов" 3 - 11:00 - 11:45 лекция на нина локмаджиева - културен журналист и специалист медийни стратегии; 12:00 - 12:45 „the cost of living - релациите между хепънинг - пърфоманс във визуалното изкуство и физическия театър”- лекция на елица матеева
13:00 - 14:00 отворено ателие - петър минчев /по предварителна уговорка/

16:30 - 17:30 лекция
галерия графит - ул.”княз борис I”65 - „галерийни практики и арт системата”- лекция на ханс кнол /австрия/ - галерист, куратор и колекционер

19:00 - 20:00 изложба
галерия буларт -ул „шипка” 22- изложба на ясен згуровски- "trash&stars"- leaving home / миниатюри

неделя -27 ноември 2011
11:00 - 12:00 семинар
отдел „изкуство” рб „п.славейков” - ул. "генерал паренсов" 3- практически упражнения- модератор дора дончева; 13:00 - 14:00 „the times they are a-changin'- лекция на рене беекман /холандия/ - художник и куратор

14:30 - 15:30 отворено ателие - калоян илиев - кокимото /по предварителна уговорка/

16: 00 - 17:00 лекция
галерия графит - ул.”княз борис I”65 - “колекционерски практики и изкуството от източна европа”- лекция на ханс кнол /австрия/ -галерист, куратор, колекционер

18:30 - 20:30 изложба

галерия хармония - ул. "капитан I ранг добрев" 4 -”портрети и автопортрети” -куратор свилен стефанов -участват: борис сергинов, генади гатев, димитър яранов, иван кюранов, косьо минчев, петер цанев, rassim (красимир кръстев), росен тошев, свилен стефанов

понеделник - 28 ноември 2011
12.45 - 13.30 лекция
национално училище по изкуствата „д .христов” -ул „стефан караджа” 34 - „тотална импровизация.създаване на нови музикални инструменти”- лекция на албена баева - мултимедиен художник

19:00 - 20:00 пърформанс

галерия графит - ул.”княз борис I”65 - мултимедиен пърформанс „днк на думите”, автори : албена баева и иванка могилска, сценография петя боюкова - /вход 3 лв /

21:00 -22:00 закриване на contempo.lab2
music café LOOK - - ул „княз борис I” 60 - закриване на contempo.lab2- dj сет

contempo e идея на художничката рая георгиева / 1978- 2009/ осъществена от фондация "рая георгиева " с партньорството на отдел "изкуство" на регионална библиотека „п. славейков", национално училище по изкуствата "д. христов", сдружение за културен мениджмънт "морско синьо", галерия "буларт", галерия "хармония", галерия "графит", арт офис /софия/, фестивал "видеохолика", "артин вижън", социо-културната платформа "плотки" /холандия/, мюзик кафе "look" ,"йо хо хостел". куратор дора дончева. дизайн: proektdesigns.com

„Кожата, в която живея” – черно криминале в стил Алмодовар и други филми за живота от КИНОМАНИЯ - 2011

2011-11-14T22:32:00.001-08:00

elmodovar pictures

Броени дни остават до започването на „Киномания” във ФКЦ-Варна, където кинозаглавия от Америка, Европа, Азия, ще ни покажат свободния полет на въображението и визията. Преди началото на този киномаратон, се насладих на няколко филма от програмата му: „Истинска легенда”, „Имаме папа”, „Бурята”, „Винаги в същия ден” и „Кожата, в която живея”.Всяка история от изброените създава свой любопитен свят, в който персонажите се лутат между гордостта, греха, амбииците и възстановяване на лични загуби. В „Истинска легенда” с режисьор Юен У-пин, възмездието и силата на духа побеждават въпреки властта и силите на злото. Решен в естетиката на азиатския поетичен изказ и източните бойни изкуства, филмът е пример за съчетаване на древното, приказното с постиженията на един съвремен свят, макар че историята се развива в залеза на Династия Цин (началото на 20 в.)

„Имаме папа” на Нани Морети, (Морети участва като режисьор и актьор), представлява сатирична история за отговорността да бъдеш посредник между волята на Бог и човек. Мишел Пиколи в ролята на новоизбарания папа Мелвил, пресъздава с мекота и изключителна деликатност човешките страхове, слабости и позитивни страни. Новият папа Мелвил се измъква от събралото се множество духовни люде във Ватикана, за да потърси сред обикновените хора топлината на живота...попада на актьорска трупа, репетираща „Чайка”, слуша фадо на улични музиканти..., а в това време, кардиналите устройват първенство по войлейбол. Независимо, че католическият клир застана срещу „Имаме папа”, филмът притежава изключителни достойнства, като най-важното е представата за чистите неща от живота - онези, които превръщат ежедневието в приказен остров. „Бурята” и „Винаги в същия ден”-драматургията на Шекспир и съвременната проза на Дейвид Никълъс събират в екипите си страхотни жени актриси. В „Бурата” Хелън Миран е във вихъра на магиите като Просперо (в случая Проспера), а във „Винаги в същия ден” Ан Хатауей играе чудесната Ема, която успява да бъде себе си, въпреки, че не осъществява младежките си мечти.

Може би за почитателите на Педро Алмодовар „Кожата, в която живея” ще изглежда твърде монотонен филм в сравнение с образци като „ Жени на ръба на нервна криза”, „Ела-завържи ме”, „Всичко за майка ми”, „Лошо възпитание”, „Завръщане” и т.н., но сюжетът изисква вторачване в драмата на двама герои: д-р Роберт Ледгард (Антонио Бандерас, който от „Ела – завържи ме”(1990) не е участвал в проекти на Алмодовар) и Вера (Елена Аная, която след „Стая в Рим” на Хулио Медем е сред личните ми фаворитки). Филмът е по романа на Тиери Жонке „Тарантула”. В някои развръзки последната творба на Алмодовар цитира фрази от „Кика”, сюжетни линии от типа на „Лошо възпитание”,”Жива плът” и т.н., но пък не може да се отрече, че Алмодовар винаги създава сложни, спираловидни фабули. „Кожата, в която живея” е филм за възмездието, за създаването на фалшива самоличност, при която правилото на д-р Роберт Ледгард: „лицето определя личността” не важи. Докторът сякаш е цитат и нео-образ на историята за Франкенщайн-той създава нова кожа- устойчива на въздействия от насекоми, чрез на транс генезис (пренос на генетически материал от свиня върху човешко същество). Роберт е родител на нов човек като променя пол, наказвайки извършител на престъпление, за да си върне копнежа и убитата любов. Но съзнанието не може да се изтрие, дори с научни магьосничества!

Във филма публиката ще се наслади на песните на Конча Буика, която участва и като епизодичен персонаж.

Творчеството като единствен възможен процес на реакция срещу липсата на свобода е другият важен аспект на „Кожата, в която живея”, защото благодарение на писането и рисуването(макар и върху стени), Вера (траверсия на Винсенте) оцелява.

Какво чувстваме, когато не знаем кои сме? Лицето, кожата, в която сме е нашият карнавален костюм, под който винаги живеят повече от една личност.

„Кожата, в която живея” - Испания, 2011, 120 мин. 18. 11. 2011г.; 19ч.

La Piel que habito

Реж.: Педро Алмодовар

В ролите: Антонио Бандерас, Елена Аная, Мариса Паредес

Кан ’11 – Конкурсна програма

„Истинска легенда” - Китай, 2010, 116 мин. 18. 11. 2011г.; 21ч

True Legend

Реж.: Юен У-пин

В ролите: Винсънт Жао, Жу Ксун, Мишел Йео, Дейвид Карадайн

„Имаме папа” - Италия-Франция, 2011, 101 мин. 19. 11. 2011 г.; 21 ч.

Habemus Papam

Реж.: Нани Морети

В ролите: Мишел Пиколи, Йежи Щур, Ренато Скарпа, Нани Морети, Маргерита Буй

5 награди на италианските киножурналисти – за режисура, сценарий, операторско майсторство, сценография и костюми

Кан ’11 – Конкурсна програма

Бурята” - САЩ, 2010, 109 мин.- 21 ноември-19.00ч

The Tempest

Реж.: Джули Теймор, По пиесата на Уилям Шекспир

В ролите: Хелън Мирън, Фелисити Джоунс, Джимон Хунсу, Бен Уишоу, Рийв Карни, Дейвид Стратеърн, Алън Къминг, Крис Купър, Том Конти, Алфред Молина
По пиесата на Уйилям Шекспир

„Винаги в същия ден” - Великобритания-САЩ, 2011, 108 мин-24. 11. 2011 г.; 19 ч.

One Day

Реж.: Лоне Шерфиг

В ролите: Ан Хатауей, Джим Стърджис, Патриша Кларксън, Кен Стот, Ромола Гарай

ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева

„ЕЛЕНА”- сканданавските източни пиеси на Андрей Звягинцев

2011-11-14T22:22:00.000-08:00

Познавачите на неговото творчество, вероятно ще кажат, че с последната си лента ( премиера в Русия на 29.09.2011), Звягинцев е достигнал до крайното усещане за опасното падение на социума. В предишните му истории „Завръщане” и „ Изгнание” все пак на фона на епичното в човешкото се открояваше една своеобразна мекота, докато в този разказ, цялата история реже като бръснач-монотонно, със спокойствието на опитен килър. „Елена” се появява случайно в реалността на руската киноиндустрия, защото първоначално лентата е трябвало да бъде част от 4 отделни филма, с обща тема-съвременния Апокалипсис, продуцирани от чужденец, в които актьорите и екипа са англичани. Ето защо Звягинцев и другият му колега по сценарий Олег Негин наричат проекта си „Хелън”. Сценарият е отхвърлен, но пък отказът на продуцента-чужденец мотивира екипа да се съсредоточи в заснимането на руски филм. След кастинг за главната мъжка роля е избран режисьора на филма „ Белоруската гара” Андрей Смирнов. Главната женска роля е поверена на Надежда Маркина. Смирнов и Маркина са актьори от талантливата руска, стара гвардия, които в „Елена” правят страхотен дует на контрастта-контраст в модус вивенди, модус на мисленето, модус на вярата. През 2011 г.,Надежда Маркина заедно с филмовите лъвици-звезди: Кирстен Дънст, Тилда Суинтън, Шарлот Генсбур, Сесил де Франс се бори за приза в номинацията на Европейските филмови награди „Най-добра актриса на Европа”.

„Елена” е пестеливо и статично заснет филм, тук статиката е език, отношение, безмълвен коментар. Първи кадър-дърво без листа и две черни врани. Последен кадър – дърво без листа, но птичият дует не съществува, а отвъд дървото, наследниците на Елена с Елена се наслаждават на нова придобивка-мебелиран апартамент в шикозен, скъп квартал.

Москва и Московските предградия в „Елена” са други, лишени от типичната ни представа за руското, за голямото, за обширното. В този филм властва някаква особена скандинавска атмосфера, отчужденост, хирургическа безпристрастност, пустота. Елена и Владимир са възрастни съпрузи. Тя е бедна, а той е богат, но се отнася към всеки разход с педантичност (сещам се за епизода, в който, когато Елена пазарува хранителни стоки, отваря домашния сейф, където връща рестото, заедно с касовата бележка за покупките). Елена има син от предишен брак, Владимир- дъщеря. Младите и в двете социални половини на главните персонажи си приличат, защото независимо липсата или присъствието на пари, те са като зомбирани консуматори. Синът на Елена, очаква майката да оправи социалния му статус с пенсията, която тя му дава, макар че той има две деца и трето на път, а Катерина-дъщерята на Владимир, е на ТИ с алкохол, дрога... Младите и в двата случая бягат от действителността чрез заместване-пари, алкохол, без да поемат отговорност за собствения си живот, да потърсят неговия смисъл.

Синът на Елена отново иска пари от Владимир, последният отказва. Владимир получава инфаркт. Елена обещава да помогне... с конска доза „Виагра”- настъпват славни дни!

„Елена” е поредната източна пиеса за хората на Прехода, руски, български, пост социалистически...но винаги създаващ деградиращ социум, в който между богати и бедни няма никаква разлика. И едните и другите са автомати, заспиващи пред плазмения телевизор, хрупащи ядки зверчета, които не можеш да ги трогнеш с истории за великото в човека и възвишеното в живота. А някой бе казал: „Човек, това звучи гордо!” ?Днес човек се трогва само от присъствието на пачки с банкноти и храна... Този човек се трогва от лъскавата материя.

Звягинцев е постигнал изключителен изказ, защото всичко в този филм е напуснало типичното за руската действителност пространство и е попаднало в някаква Бергманова, Ибсенова, Северна мистерия, в която мистериозното (инак съвсем по социалистически) изгасване на тока в жилищна кооперация от Подмосковието е знак за присъствието на призраци-свидетели на греховността у човека.

Надежда Маркина е уплътнила максимално своя персонаж, дори, когато извършва престъплението, жестовете й излъчват достойнство, но всъщност всеки родител би извършил грях заради децата си, нали?

Филмът заслужава особено зрителско внимание заради фактите: още преди да започнат снимките, сценарият му е отличен в Сънданс, именно в категорията „най-добра сценарна разработка”, в Кан 2011-филмът получава награда „Особен поглед”, в Гент получава Гран-При, подобна награда има и от фестивала в ЮАР (в Дурбан).

„ЕЛЕНА” е единственият (за сега) руски филм със специално писана музика от американския композитор, майсторът на минималистичното в музикалната форма: Филип Глас.

„ЕЛЕНА”- „Последните ще станат първи”, но с цената на какво?

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева

„Другата земя”- огледалото на скритото АЗ

2011-11-08T03:10:00.000-08:00

След екологичното откровение на Ларс Фон Трир в „Мелонхолия”, дебютният игрален филм на режисьора Майк Кахил (роден през 1979 в Кънектикът), „Другата земя” определено е необикновен поглед към планетата Земя. Провокиран от достиженията на човешкия разум в Космоса, режисьорът разсъждава върху темата какво би се случило, ако някъде на друга планета ни има отново?

Красиво заснет филм, в който преобладава синьото като фон и една голяма кръгла Луна, осветяваща дните на модерния човек. Камерна история: Рода е току-що приета в колеж и се радва на първите опити да бъде самостоятелна. В стремежа си да се отдаде на чувството за свобода, една вечер, докато слуша радио-предаване, в което ди джеят съобщава за появата на планета-копие на Земята, непълнолетната Рода прави катастрофа, приключваща със смъртта на дете, жена, а другият шофьор е в кома.

Изтърпяла наказанието си след 4 години, Рода се завръща у дома.Там я посрещат: родителите, братът, който също е приет в колеж, но в Рода е пусто, голо. Тя открива единствения оцелял от катастрофата и решава да се запознае с него.

А на Земята се извършват успешни опити за контакт с „Другата земя”. Учените осъществяват конферетни връзки с другите себеподобни, които впоследствие се установява, че са самите НАС - с единствената разлика, че друго ни АЗ знае и помни факти от биографията ни, които ние сме забравили...

Рода печели конкурс за космическо пътешествие до ДРУГАТА ЗЕМЯ. Но мъжът, същият онзи, спасил се от комата, загубил семейството си, заради шофьорската небрежност на Рода, се влюбва в... Рода. Другото Аз на съдбата на Рода е той. Рода е неговото друго Аз-съдба. Странно нещо е животът, в него се отразяват съдбите на хората, уж толкова различни, но понякога огледално ясни и припокриващи се.

В ролята на Рода е съсценаристиката на филма Брит Марлинг, а неин партньор е актьорът Уилям Мапотър. В саундрака на филма участват „Тhe Cinematic Orchestra”.

Когато журналистите питат Уилям Мапотър как така се е съгласил да играе само за 100 долара на ден, той отговаря: „Защото знаех , че от този филм ще се получи или нещо силно, или абсолютна небивалица!” Снимките се осъществяват в квартала на режисьора, а за част от средата се заимства декорация от дома му. Майкъл и Брит се запознават в Джорджтаунския университет, докато учат икономика. В тандем преди този проект двамата правят документалния филм „Боксьори и балерини”.

Премиерата на „Другата земя” бе в началото на тази година на фестивала в Сънданс, където младият екип получи награда на името на Алфред П.Слоън - за оригинално съчетаване на теми с научна проблематика в артистичен проект. Филмът взе наградата на публиката от фестивала в Мауи -2011 за специфичен кино разказ.

„Другата земя” е история за чистота, която споделяме в самота, чистотата на докосващи се отражения, от които все някога ще ни прегърне другото ни АЗ.

ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева

Една статия от: www.why42.info публикувана на 6.11.2011

Ричард III” – „ЗНАЯ С УСМИВКА ДА УБИВАМ!

2011-11-07T02:37:00.000-08:00

Най-новата премиера на ДТ „Стоян Бъчваров”-Варна е факт! Кой е Ричард? Струва ми се, че във време на тотално обезмисляне на минало, настояще, а за бъдеще да не говорим, в държава, която залязва с Боговете си, защото последните са в перманетнен отпуск, дали Ричард III е живял, докато се е водила „Войната на Розите” (1455-1485) в Англия, или е живял на Марс, повярвайте ми - няма никакво значение!

И така, изчистени от предразсъдъци за памет, за историческата драма, написана от Шекспир с името „Ричард III”, с изтрито съзнание за смисъла на изкуството, защото той-смисълът звучи като нон-сенс ТУК и СЕГА, попадам в салона на сцена „ФИЛИАЛ” с някакво трепетно чувство, което намира своето удовлетворение, докато гледам действията, костюмите, играта на актьорите.

Актьори-пламъци, актьори, събудени от сън! Уви, в рамките на една година културната театрална реформа прекърши самочувствието на артиста, превърна го в марионетъчна конюнктура, уби атмосферата за творчески акции, експерименти и той-актьорът-се превърна (според мен) в щатна бройка. А големият мерак е: да покажеш всичко на сцената, да се разголиш, да бъдеш адвокат на ролята си, ако трябва... и това да се случи така, че публиката да бъде пометена от желанието на актьора като тайфун, този мерак...него с евтини хитрини, със съмнителни „художествени” провокации не можеш да го родиш!
Все се питам трябва ли този мерак все да се случва с човек отвън, който не е осакатен от пейзажа на Варна, не е осакатен от глупостта на псевдо-интелектуалния варненски елит. Ако преди години спасението отвън бе режисьорът Явор Гърдев, то днес за духа на трупата, за съществуването на творчески екип се е погрижил проф. Пламен Марков - режисьор, който прави театър с мисъл, с аналитичност, с вкус, независимо че това не е моят личен остров на театрални пристрастия. Трябваше режисьорът Пламен Марков да се върне в родния си град, за да се опита да събере парчетата живот, останали в трупата, да ги одухотвори и те да „проговорят” отново, така, както умеят: мощно!

„Ричард III” е силен спектакъл, защото грабва, някак си на фона на случващото се в театъра той е различното зрелище. Умно сътворен, без кръпки, без излишно флиртуване със зрителя. Този спектакъл въздейства като репликата на Ричард (адмирации за изключителната работа на актьора Стоян Радев!!!): „ЗНАЯ С УСМИВКА ДА УБИВАМ!”

Фабула, далечна за съвременника - два рода: Йорк и Ланкастър в продължително противоборство за английската корона и ето в обстановка на враждебност, в която врагът на моя враг е мой приятел, изгрява звездата на Ричард III . Неговият ум и въображение в областта на интригите и насилието го полагат върху трона. Краткото и драматично царуване на Ричард III е изпълнено с борба срещу явната и скрита опозиции, в нея той отначало има успех, но количеството на противниците нараства. На 22 август 1485 г. ланкастърските сили, начело с Хенри Тюдор (правнук на Джон Гонт по женска линия) влизат в Уелс. В битката при Босуърт Ричард III е убит и крал става Хенри Тюдор под името Хенри VII.
В спектакъла „Ричард III” има от всичко - ирония, прерастваща в сарказъм, автоирония, комедийни и крайно драматични сблъсъци, омраза, предателство, магия чрез присъствието на три същества от женски пол, които като вещици, излезли от друга трагедия на Шекспир („Магбет”) - пророчески извайват съдбата на всички противници на короната.

Движението на сценографията и костюмите на Мира Каланова в пространството и изразителната авторска музика на Калин Николов са важни компоненти в общия стил на спектакъла. „Ричард III” е спектакъл със СТИЛ - събитие, което все по-често липсва на публиката.

На сцената утвърдени актоьри като Михаил Мутафов, Мария Гинкова, Веселина Михалкова, Свилен Стоянов, Племен Георгиев, Племен Димитров, Биляна Стоева, Даниела Викторова, Н. Божков, Вл.Виолинов и т.н. хармонично си партнират с най-младото поколение на варненската театрална трупа: Гергана Плетньова, Илиян Марков, Мариела Станчева.

„Ричард III” е спектакъл и за очарованието на жестоките каузи - те ни пленяват със своята харизма, заради обстоятелството, че на финала авторът на всяка жестокост осъзнава безмислието на усилията си: в случая преди смъртта си Ричард III ще извика в агония: „Давам кралство за кон!” Но конят е убит, а всяко кралство е потенциално мъртво родено..., както се случва с всеки пъклен план, за който има (все някога) възмездие. Възмездието на Ричард III не е в собствената му смърт, а в самотата му, която също като неговите убийства, с усмивка на уста му маха иронично преди големия финал на неговия жизнен ТЕАТЪР.

Елица Матеева

пп. Един съвет към отдел реклама,продажби и пр.маркетинг на театъра, ако искате да имате добър приходен резултат: четете драматургията на всяка бъдеща премиера, посещавайте три четири репетиции в началото и на финала на процеса, това обогатява, друго... няма само да пиете кафета в офиса и да говорите по телефоните, трето ще научите повече за магията на театъра...

Getting any?” – японска версия на абсурда в стил ТЕДИ МОСКОВ?

2011-11-01T12:53:00.000-07:00

специално за ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

Getting any?” – японска версия на абсурда в стил ТЕДИ МОСКОВ?

С „Всички ли го правите?” завършват кинопътешествията на японските дни във Варна, зала „Европа”на ФКЦ, 2 ноември, 20.00 часа.

Първо и важно условие да имаш успех сред жените е: притежанието на лек автомобил. Началото на „ВСИЧКИ ЛИ ГО ПРАВИТЕ?” – щура, авторска комедия на Такеши Китано започва с реклама на марка лек автомобил, която провокира Асао да открие истината за забранения плод- гарантираният секс се случва само и единствено в лек автомобил! Така той си купува няколко автомобила, продава телесните органи на дядо си, става актьор, търсач на съкровища, килър, участник в научни експерименти, невидим, гигантска муха, за да удовлетвори едно желание.

През 1994 г. след като се е утвърдил като режисьор и актьор на филми за якудза и ленти, посветени на проблемите на младите, Такеши Китано иронизира във „Всички ли го правите?” легендарния сляп самурай ЗАТОИЧИ. Десетилетие след тази идея Китано прави филм с подобно заглавие - носител на две награди във Венеция 2003 – за режисура и на публиката, и на отличие от Торонто 2003 – наградата на публиката.

Във „Всички ли го правите?” в ролята на слепия самурай се пробва и нашият познайник Асао, който по погрешка вместо с пръчица се дуелира с черпак, изпълнен с миризливи „благовония”, отделящи се при богато похапване с приятели. В друг фрагмент от филма на Китано ловците на духове, (заиграване с американско кино- заглавие) посещават женска баня, защото са гей...

„Всички ли го правите?” е невероятна комедия, наподобяваща абсурдите на деня и без да подозира, Такеши Китано е сътворил своя японска „Улицата”, в която традиция и съвремие се шамаросват до припадък...Както е и при Теди Москов. Фантасмагориите продължават с присъствието на двама учени-експериментатори, мечтаещи за Нобелова награда, които хипнотизират пациенти с монолога на Хамлет и команда по негово съдържание: „Умри, заспи, не повече...”

На финала на личната драма за неосъществения си екзистенциален копнеж Асао се трансформира в ужасяващо насекомо, повалено от безстрашните войници на Япония върху огромна планина от... животинска тор. Асао отваря гигантските си очи като достига до прозрението: „И всичко бе заради... секса...”

Хуморът на Такеши Китано е разтърсващ, краен, вгорчаващ пуританизма на консервативната публика, но е изключително здравословен, свеж оригинален и неочакван. Във „Всички ли го правите?” ще откриете нещо от света на детето, онова, което се смее, докато боядисва стените на дома Ви с химически молив, боички или червило...същото онова зврече, което босоного на плажа играе с пясъчни кюфтета и иска да опитате едно от тях, защото само децата са истински спонтанни, а след децата, както гласи една мисъл: ”най-спонтанни са актьорите”. Допълвам: спонтанни в учудването от абсурдите на света, улицата, телевизията, рекламите, живота...

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева
(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)

Една статия от: www.why42.info публикувана на 1.11.2011

БАЛАДА ЗА НАРАЯМА-бяло хайку за старостта

2011-10-30T08:46:00.000-07:00

публикувано в сайта ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

С „Балада за Нараяма” на 31 октомври в 19.00ч. в зала „Европа” на ФКЦ-Варна официално се откриват Дните на японската култура в България

Ако Акира Куросава е японският кино-магьосник, носител на два „Оскар-а” и „Златен лъв”, който гради филмовите си сценарии, вдъхновен от Шекспир, Достоевски, Хамет, то носителят на две „Златни палми” от Кан, изтънченият представител на класическата японска киношкола и наблюдател на еротичното и мистериозното в живота, определено е Сьохей Имамура.

Роденият през 1926 г. в Токио режисьор участва в края на своя жизнен път (31 май 2006) в лентата „11 септември”(2002) - неговият последен фрагмент в този и филм е може би най-яркото съчетание на ритуал, мит и авторско тълкувание на идеята за терора.

В средата на 60-те филъмт на Имамура „Порнографите” въздейства на японската публика като внезапна поява на летяща чиния - разтърсвящо, стряскащо, но и отрезвяващо. През 1992 г. филмът „Змиорката” носи на Имамура поредна награда от чудния свят на Кроазет. Но първото европейско признание и отличие идва с „Балада за Нараяма” („Златна Палма” - Кан 1983).

„Балада за Нараяма” е авторски коментар върху прозата на Шикиро Фуказава.
В микрокосмоса на едно селце животът е сгушен в кибритена кутийка. Съществуването е съвкупност от сезони, обработка на оризови полета, раждане на деца и настъпване на старостта, а след старостта, за да си в мир с небето и земята, трябва да достигнеш Нараяма.

В този свят жената е материална ценност. Семейства с женско присъствие са щастливи - появата на мъжка рожба е вид драма. Тук матриархатът е на почит, мъжете приличат на изгубени в превода същества -липсва им рационалност.

В едно семейство, в което най-големият син е вдовец, възрастната жена – майката (бабата за малките) навършва 70, тя е възпявана приживе от един от наследниците й като Дяволица, защото има здрави зъби и все още е жива. Тези мисли биха прозвучали като нон сенс за нашия съвременник, но за Япония в 16 - 17 в. присъствието на жена, надживяла своите близки, е проява на божествена благодат.

За хората от това забравено от божествата място смисълът на живота е в природните закони, в отглеждането на храна, в оцеляването, в задоволяване на сексуалните потребности. „В балада за Нараяма” жизненият цикъл е представен по възможно най-първичния начин, но въпреки маргиналното, Имамура е изградил топли, забавни персонажи.

Майката осъзнава, че трябва да напусне земния свят - дошло е времето за раздяла с близките, защото не иска да е в тежест на синовете си. Успява да намери съпруга от друго селце за вдовеца. Настоява както е по обичай да си тръгне от селото и да посрещне смъртта в Нараяма.Дори за да докаже, че умира, нарочно счупва здравите си зъби (болните зъби са лош знак). Нараяма е като остров на смъртта, заобиколен от призрачните скелети на всички умрели старци. Обичаят е: синът да занесе родителя до Нараяма.
Синът не иска да се сбогува така лесно с майка си, майката пък не иска да бъде погребана в селото..., но на финала на тази поетична 120-минутна киноистория Нараяма се превръща във втори дом за старицата. В медитация тя посреща първия сняг-снегът като пеперуда пада леко и светът заспива в тихо и самотно блаженство.

„Балада за Нараяма” е песен, ту тъжна, ту смешна, но с поетичен финал: бяло.
А бялото се превръща в жив цвят, когато го запълниш с думи, чувства, погледи, дъжд, слънце и безкрайни оризови полета.

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева
(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)

Една статия от: www.why42.info публикувана на 30.10.2011

ВАРНА в края на октомври не е "В КРАЯ НА НОЕМВРИ"

2011-10-26T11:57:00.000-07:00

Животът е сън, спомняте ли си на кого бе тази мисъл и от къде?

Старостта е вид сънувано детство или загубено дете на яве. Приказните истории на Туве Янсон се четат, когато вали, но ТИ си вкъщи на топло, пиеш какао и потапяш хрупкава канелена бисквитка в какаото- мечтаеш си за... НЕГО или НЕЯ. Невидимото дете е тук, в теб, макар и на 40, 50,60...години. Усещаш го обикновено есенно време с червеникавите листенца, с тъжното море и мокрия бриз..., ако живееш край морето... В приказките на ТУВЕ ЯНСОН, героите са чешити, странни, но мили, топли...някак си като се сетиш за тях ти идва да гушнеш домашния си любимец, ако ти липсва подобно чудо-"В КРАЯ НА НОЕМВРИ" задължително това трябва да направиш със своя родител!!!

Пиша за моно-спектакъла на чудния Румен Гаванозов, защото тази вечер съм различна, обичана и обичаща (от) едно СТАРЧЕ, което в търсенето на любимите си краставички намери себе си или пък се загуби отново и ние-зрителите го намерихме с мекия си поглед. Гледах "В края на ноември" в ЩУРЧЕ, преди срещата със спектакъла написах едно текстче за гостуването на актьора РУМЕН ГАВАНОЗОВ, който е носител на ИКАР и други награди именно с "КРАЯ НА НОЕМВРИ" през 2004- та текстчето го пратих по медиите на ВАРНА, някои от тях го пуснаха, за което им благодаря-все пак това си е културно събитие!!! Румен- столичани могат да го гледат в кукления театър, в АТЕЛИЕ 313, във ВИДИН също играе, а във ВАРНА- кога- единствено през този месец- той бе дошъл днес да играе за нас-големите деца.

Нежен спектакъл, спектакъл за това, което ни очаква, ако е рекъл Господ-старостта, но не онази, която буди страх заради болежките, трудността да си спомниш как се казваш и къде живееш, а за тази, в която очакваш финала като тържество на духа. Защото финалът на този живот трябва да е цветен, тържествен, мъдър и без тъга... И както казва Старчето, изпитваме носталгия, ако забравим например името на нашите приятели, (доколкото на стари години останат такива-допълнение от мен), но ако забравим, че човекът притежава силата и волята да мечтае и да живее като превръща мечтите си в живот-ето тогава настъпва катастрофата...и тогава всичко се обезсмисля. Бяхме не повече от 20 зрители, бяхме...но именно тези 20 сърца туптяха истински, защото РУМЕН и неговото СТАРЧЕ ни дари с липсващата ни искреност, чувственост и топлина...

В тази седмица на втори изборен, неделен ден, ми се струва, че истинският избор ще се случи, ако в края на октомври, се опитаме да оцветим живота си, така, както го направи един актьор с една кукла в "В КРАЯ НА НОЕМВРИ" при ЩУРЧЕТАТА!

ЗАЩОТО ЛЮБОВТА И ДЕЦАТА ЩЕ СПАСЯТ СВЕТА!!!

а за тези, които пропуснаха "В КРАЯ НА НОЕМВРИ" прилагам едно РЕВЮ от ЕДНИБУРГСКИЯ ФРИНДЖ ФЕСТИВАЛ, където именно този спектакъл е гостувал.

статия на еди робъртс от единбургския фест за спектакъла

A Day in November is a gentle encounter with a puppet and his puppeteer, Theater Atelie 313's Rumen Gavanozov. We meet the Old Man, the puppet, who is nearing the end of his life at the ripe old age of a hundred. He's a strange dithery entity who's controlled tenderly by Gavanozov, slowly popping and plodding around the space in a state of unrest and puzzlement.
The pace of the piece is slow and nothing much happens – this is more an exploration of the lonely moments before death. All the pitfalls of old age make an appearance as the puppet constantly falls asleep, gets confused at his own reflection and forgets his name.
The slow pace of this production pulls the spectator into a smooth almost dream-like state – if in a better venue Gavanozov may have had more luck keeping us focused, but due to noise pollution this temperate performance couldn't find its rhythm. Gavanozov has made a clear decision to keep the piece as silent as possible, with little music, leaving the atmosphere quite cold throughout.
The real heart of the performance is Gavanozov’s relationship with the Old Man, like that of a son looking after his aged father – at times he’s tender and caring, then frustration clouds over and we feel the inevitable end closing in.
A Day in November may not be for most audience members, but there's something praiseworthy in its simplicity.

ЗАЛЕЗЪТ НА БЕЗКРАЙНОСТТА

2011-10-18T12:48:00.000-07:00

Премиерата на „Залезът набезкрайността” във Варна обещава разтърсващо преживяване и за младата публика,и за философски настроените фенове на експеримента

ЗАЛЕЗЪТ НАБЕЗКРАЙНОСТТА

Physical theatre

Хореография: The Center

Постановка: Георги Goosh Енчев

Режисура: Станимир Енчев

Музика: Георги Jo Георгиев

Драматургия: Елица Матеева

Костюми: Росица Маринова

Продуцент: Георги Goosh Енчев

С участието на:

Христо Христов; Георги Маринов; ОлгаГолант; Радостина Точева; Гергана Тодорова; Анелия Алексиева; ГабриелаКръстева; Искра Даскалова; Десислава Димитрова; Елина Великова; Ерика Великова;Кремена Добрева; Елица Кирилова и Петя Пеева

След катопрез пролетта популярната формация за съвременен уличен танц „Тhe Center” събра300 танцьори на една сцена в масовия спектакъл „Аз, Тhe Center”, сега младитеартисти си запазват територия и на високата сцена на Драматичен театър „СтоянБъчваров” – Варна.

На 9октомври във Филиала на театъра ще бъде премиерата на новия им проект „Залезътна безкрайността”. Спектакълът е позициониран като физически театър и наистинанадскача рамките на хип-хоп културата.

Философскипрозрения, психологически анализи, комуникационни провокации и директен погледкъм агресията повличат зрителя в дълбинните етажи на телесно-мисловнитеводовъртежи в една младежка общност.

Хореографиятае на The Center, постановката - на Георги Goosh Енчев, който е и продуцент наспектакъла, режисьор е Станимир Енчев, а драматург - Елица Матеева. Музиката ена Георги Jo Георгиев, а костюмите – на Росица Маринова. На сцената са 14 младиартисти, които се превръщат в единен взривоопасен енергиен център, защитавайкиубедително името на формацията.

Как „ТheCenter” стига до този спектакъл, разказва драматургът Елица Матеева:

„Нашата история започна преди една година. Не се познавахме и не знаехме каквони очаква. Искахме чрез движение да покажем страховете, копнежите, надеждите илюбовта си към света. Отначало фантазирахме, като деца с присъщото на малкиячовек любопитство се втурнахме в дълбокото, в едно трудно и недостижимо време ипространство, когато Земята и Бог са били едно - организъм. Задавахме сивъпроси: как и защо е възникнал СВЕТЪТ, сами ли сме „тук и сега”, кои сме влабиринта от стремежи, експерименти?

Разговаряхме,попълвахме анкети, постепенно се откривахме, отначало плахо, неуверено, лист полист, телата ни се докосваха, тренираха се на търпение и толерантност едно къмдруго. И така измислихме една съвременна приказка за създаването на Света и замястото на човека в него. Гледахме кино (фантастика, анимация), вдъхновявахмесе от картините на Салвадор Дали, Макс Ернст, слушахме звуците на Природата,сънувахме, някои от нас рисуваха сънищата си... По време на всяка репетиция сеопитвахме да назовем усещанията си, да им даравяме плътност с физиката нателата.

Предстои Випътуване чрез средствата на физическия театър, в който съвременните тенденциина танца и движението се пресичат с драматургическото начало. В това пътуванепочти не се говори на сцената, тук няма да видите актьори, които играят роли,защото тук няма роли, в това пътуване всички сме едно ТЯЛО, всички сме ЧУВСТВО,ЕНЕРГИЯ!

Нарекохмепътуването „ЗАЛЕЗЪТ НА БЕЗКРАЙНОСТТА”, защото вярваме, че отвъд материята,отвъд времето, отвъд пространството съществува НАЧАЛО. Някога този видим святще достигне финала си, ще се изчерпи и онова, което днес определяме катобезкрайност ще бъде изтрито от настоящия ни език. Когато настъпи „ЗАЛЕЗЪТ”вероятно ще се случи и онзи финал на нашето пътуване: телата ще възстановятблизостта по между си, ще се търсят, ще се докосват и ще прескочат човешкоторазбиране за БЕЗКРАЙНОСТТА.”

NIRACommunications PR

ЗАЛЕЗЪТ НАБЕЗКРАЙНОСТТА

Многолично през погледа на неговите създатели

Станимир Енчев

режисьор

Може би,времето, пространството и материята нямат край. И като ги наблюдаваш отопределена точка те се появяват и изчезват, както залеза и изгрева.

Може би,всяко еволюционно звено посреща следващото, преживявайки своя личенапокалипсис, както изгрева и залеза.

Може би,всяко премигване прави света безкрайно да изчезва и после безкрайно да сепоявява, както залеза и изгрева.

Може би,звездният прах, от който са направени телата, някога е бил и някога ще бъдеизгрев и залез за някого.

Може би,...не, след залеза винаги идва изгрев.

Георги Goosh Енчев

постановкаи продуцент

The Center енай-голямото нещо, което съм създавал в живота си, а шансът и възможността The Centerда се занимава с physical theatre, е по-голямо дори и от това.

Цялото нашепътуване ме преведе от творбите на Салвадор Дали през произведенията на АйзъкАзимов до крайните фрази, които изтанцувах в собственият си живот за тозипериод.

Георги Jo Георгиев

композитор

Да работясъс The Center за мен е сбъдната мечта!

Винаги съмзнаел и вярвал, че общата ни работа ще стигне едно ново ниво.

ЗАЛЕЗЪТ НАБЕЗКРАЙНОСТТА .. ето това е нивото, което искаме да споделим съсвсички.

Младитехора говорят на един много стар и почти забравен от обществото ни език.

Благодарениена тях аз се чувствам променен, отново имам усещане за свобода.

Ако иманещо, което да ме е накарало да се чувствам Българин, това са те - The Center, благодаряви!

Елица Матеева

драматург

Според менмисията на този опит за физически театър е в споделянето на нещо, което вълнуванашия екип, а именно СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА НИ ТУК И СЕГА. Ако преди десет годинивиждах смисъл например в кариерата, в награди от рода на АСКЕЕР и ИКАР, сега замен всичко е някакъв каприз на суетата. Разбира се да получиш награда е забавнои донякъде тържествено преживяване, но освен голям махмурлук след тържеството инаписани жълти дивотии по твой адрес в медиите, едва ли ще се отбележи с нещопо-така в съзнанието ми. Като заговорих за съзнание, то, милото вече не сестреми към промяна на света, защото революциите са за хора, които се мислят заУМНИ, докато мъдреците са тези, които променят себе си. Та с годините...мисиятами е да се променям... Този спектакъл е още едно изкачено стъпалце към мъдростта.И ще съм щастлива, ако освен мен, благодарение на спектакъла и друг пожелае дапотърси вътрешния баланс, да се подреди...

Не знам какхората биха посрещнали финала на живота си? Как биха посрещнали например краяна ЗЕМЯТА?. Преди два дни гледах последната лента на датчанина Ларс Фон Трир„МЕЛАНХОЛЯ”, да, човечеството страда от глобална меланхолия, която съвсем скороще се разбие в ЗЕМЯТА. Филмът ми показа как е възможно да се посрещне товаразбиване-да си с някого е винаги по-добре, отколкото да си самичък. Трябва даси наивник, ако считаш, че един спектакъл може да бъде повод за промяна наценностна система...но пък вярвам, че след среща с нещо, такова като филма наТРИР или „Залезът...” остава чувство, което държи с часове, дай Боже да е сдни. Не знам как е за другите, но моята цел е едно мъниче, което се опитва даоцветява пейзажа, да го обогатява, да създава настроения, да бъде катопарфюм-лек, свеж аромат на южен плод...Ето защо ми се иска, ако бях магьосникда съживя някаква сетивност у хората...със „ЗАЛЕЗЪТ...”.

За разликаот други мои драматургични опити, в които сама съм си ГОСПОДАР, тук създаванетона световете бе продиктувано от една обща, колективна интуиция, за коятоистинските „виновници” са тези 14 талантливи същества. Като разсъждавам запроцеса, танцьорите са причина, заради която се включих в проекта, дори темитеи въпросите, които изследвахме вече не са ми толкова важни, колкото тазиискреност и чистота на сетивата, с която ме облъчиха, защото тепърва от деца,те ще се превръщат във възрастни, а последното е голяма скука, поне за мен...Да пиша е лесно, но да бъда част от играта, това ме вълнува и чрез танцуващитенаучих нещо ново за играта като феномен. Все повече си мисля, че следващия миспектакъл, непременно ще бъде моноспектакъл от рода на денс-тоук- шоу, в коетоще сменям кецове, докато действам на сцената...

Трейлър: http://www.youtube.com/watch?v=6K1Sx5-A2cw&feature=channel_video_title

на 9 октомври салонът на сцена ФИЛИАЛ бе препълнен основно с тийн публика, тези, които гледаха този експеримент бяха очаровани, защото може би изживяха нещо ново. Моето лично удовлетворение са чувствата и особеният поглед на танцьорите, имаше някакъв дух, обсебил всички ни... Следващите дати през ноември са на 6 и 20 ноември от 18.00 ч. на сцена ФИЛИАЛ в драматичния театър, а до тогава трябва да обмисля какво точно в личен и професионален план да предприема, за да се чувствам ок, защото в този град нищо с претенция за културна институция не е на мястото си... Каква културна столица на Европа искаме да бъдем, след като тези дни градът ни заприлича на мочурище с тези наводнения? Но то е същото и в хората, всички са толкова повърхностни, култура и духовност са думи-чуждици...

ГЕРГАНА КОФАРДЖИЕВА, нежната половинка от „Свободният вик на рибите”

2011-10-16T12:20:00.000-07:00

ГЕРГАНА КОФАРДЖИЕВА, нежната половинка от „Свободният вик нарибите”

публикувано в сайта ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

Докато играе на сцената-усеща диханието на публиката.Работата я свързва със сцените на театрите в Смолян, Пловдив, Варна иестествено в София, където пък в ТЕАТЪР „София” се радва на приятелството си сактьора Ицхак Финци. Тя е съпруга на един от най-талантливите режисьори: ЛюбенГройс (1934-1982). Забравя лични имена, но текстове от роли и сонети – никога!За себе си казва: „Не се мисля за велика актриса, а и няма за кога да се правя натакава. Обожава киното на Фелини, Рангел Вълчанов, много харесва „ Вики,Кристина, Барселона” на Уди Алън. В действителността не е достатъчноамбициозна, дори е притеснителна, но на сцената е неочаквана, щура! Тя еГергана Кофарджиева, която от 19 години не играеше поради пенсиониране, но дотози театрален сезон, а миналата година направи кинодебют в „Лов на дребнихищници” като строгата богата леля, с откраднатите котки. Срещата ми с нея на„Златна роза”2011 е някакво чудо, защото миналата година я гледах в спектакълна Драматичен театър Ловеч, което пък бе и повод, Гергана отново да играе насцената на Театър „София” в спектакъла „Преди\След” под режисурата на Иван Добчев, който я бе поканил именнозаради авантюрата й в Ловеч. На фестивала на българското кино във Варна, тяпредстави филма на снаха си Вилма Кийнер-австрийска документалистка, коятоправи дебют в игралното кино със „Свободният вик на рибите”. Лентата имастранна съдба, Вилма пристига с готов сценарий през една есен в София и за 10дни е снимките са готови. Тук Ицхак Финци и Гергана Кофарджиева са страхотентандем. Двамата играят актьори, които трябва да се подготвят за филм и докатоси четат ролите филма от само себе си се случва. Получава се нещо като „филмвъв филма”, но не поради някакви идеи за оригиналност, а поради липса насредства. Това не е по сценарий! В лентата участват роднини, приятели, запространство се ползва апартамента на Гергана. Като основните снимки сеосъществяват в най-топлото и уютно място-кюхнята. Свободният вик на рибите” ефилм – разходка под дъгата, в която актьорите са свободни, импровизират, докаторедят мизансцена, пият кафе, гледат на кафе, пеят сонет от Шекспир-чуденмагически реализъм! Един топъл филм за времето, в което хората от третатавъзраст за на ТИ с живота и смъртта, когато никой не бърза и се вдишва с лекотаот аромата на спомените. С Гергана Кофарджиева разговаряхме за филма, театъра,времето и хората, човешкото в свят, лишен от топлина.

- Какво евашето лично тълкувание на заглавието на този малък „семеен филм”?

- Рибата есвобдно животинче, което се радва на свобода в плуването, но то е без глас.Когато започнахме в началото сякаш нямахме онзи сигурен израз, но постепенноусетихме свободата на играта и се себеизразихме. Режисьорката Вилма ни предложитова заглавие от надпис в пазар, но не къде, а в Марсилия. То ми се стори еднаприятна метафора, а и Марсилия също присъства във филма, постепенно си казахме,че тук ще се случи нещо топло, свободно, магическо.

- Във филма и Вие и Ицхак Финци се забавлявате, докатоиграете, импровизирате. Какво е вашето разбиране за импровизация. Питам Ви,защото напоследък особено в комедийните телевизионни формати се създававпечатление, че от всеки виц се ражда гениална импровизация, но освен пошлост илипса на естетическа мярка нищо друго не може да задържи вниманието.

- В импровизацията, актьорът притежава яснота за всекидетайл и е подготвен по отношение на текста, даже е възможно вече до такавастепен да е облякъл хастара на текста, че е забравил чий е този текст, но виесте хем Аз-хем не Аз, имате добър партньор, притежавате съответната култура задраматургията, наясно сте с момента, със ситуацията и точно в този моментнезнайно как-ето, вкарвате в цялото- нещо актуално за живота, за мига...Импровизацията е въпрос на вкус, налична култура, а не заради намерението да предизвикваме смях у публиката.

- Докато Ви гледах, не знам как, но се сетих за МаргаритаДупаринова, за Апостол Карамитев, за една генерация, която ни липсва, не самопоради хронологически причини, но и като личностно присъствие. Какво се случвас времето, с нравите?

- И аз докато работих с Иван Добчев в Театър „София”,почувствах подобно отношение от младите актьори, прегръщаха ме с някаквавъзхита и възбуда. Може би нашето поколение хранеше специално отношение ивнимание към словото, а днес времето е друго. В говора има небрежност,независимо дали режисьорите в театъра и киното се опитват да покажат нещатажитейски ангажирано и правдиво... е добре да има една целенасоченост насловото, като мисъл, като изговаряне. Словото трябва да е действие, а неизговаряне ВЪОБЩЕ! Отговорността към думите, създава онова двойствено,магическо значение. На сцената отговорността към словото прави чудеса, защотоможе някой текст да е по-беден, но отговорно изговорен може да накара дориавторът-драматург да открие неподозирани качества в написаното от него.

- Какво за вас е времето, прекарано във Варненскиятеатър?

- Най-щастливото, защото това бе една от малкотовъзможности творчески да работим с Любен Гройс.С него се запознахме на сцената,аз играех в Смолян, той работеше в Пловдив и любовта се породи, докато ме егледал в Смолян. После животът така ни подреди, че ние с него почти не сесрещахме на сцената, а бяхме съпрузи. Във Варна играх в един спектакъл по еднастрахотна пиеса заедно с прекрасен дамски състав: Ана Феликсова, ГрациелаБъчварова, Венета Славчева... В далечна Варна идваше публика от София да нигледа. И до ден днешен приятели, които са гледали френския филм „Осем жени” миказват, че нашият спектакъл е бил различен, защото нашите образи не бяха решенив битовия план- Гройс създаде чрез играта ни обобщения. За него метафората исимвола бяха от изключително значение. За Гройс беше важно едно поведение даподсказва повече от една линии на публиката, да създава много асоциации.

- Гледахте филмите „Аве” и „Островът” как ги усетихте?

- „Аве” ме хвана, много ме впечатли. Знаете ли, за мен ерадост да наблюдавам как младите се борят и правят филми за своята истина. Носпоред мен Ахилесовата пета на българския актьор е отношението към словото итова дойде още от Леон Даниел. В един период той пожела на сцената актьорите данапуснат театралното говорене. За това днес няма да чуете следното от сцената:„Прияяяяяяяяяяятелюююююююю, кояяяяяяяяяя е тааааз страааааааанааааааааа?Товаааааааааа е далеееееечнатааааааа Илииииииииирриииииииияяяяяяяяя!”

АВЕ ЗА „АВЕ”!

2011-10-14T04:38:00.000-07:00

АВЕ ЗА „АВЕ”!

Журито на фестивала „Златна роза” 2011 награди този филм единствено за режисура. Нито критика, нито НФЦ, нито Съюзът на филмовите дейци оцениха с приз тази най-органична и компактна кино история от предложените кино заглавия. Трябва да страдат от късогледство или просто са си казали, че Константин Божинов (режисьорът) и екипът на филма ще носят още награди от чужбина, а Константин денонощие преди показването на филма във Варна бе дошъл с награда от Хамбург.

„АВЕ” със своята простичка роуд-муви фабула, с живото търсене на себе си сред лъжата от образи, е притча. Притча за сянката на тихата смърт, надвесила се над леглата ни. Не знам как и защо, но този филм ми напомня за стиховете на Константин Павлов.

Аве на дебютантката в киното Анжела Недялкова - прекършената сила или квази- еманципираната сила на един млад човек, който посреща живота с...отчуждение. Аве живее между лъжата и реалността, между себе си и другите проекции за себе си, измислени от съзнанието, заради неуюта да бъде себе си в общество, което се опитва да оцелее. Толкова е тънка обвивката на нашето общество, тя е като пепел от цигара, докато въздъхнеш и ето, обществото го няма, защото липсва общ консесус за общество, липсва вяра за общество.

Питали ли сте вашите пораснали деца в какво вярват? Направих анкета с тинейджъри - те не вярват, че могат сами да променят схемите на обществото. Те са затворени в себе си, автори са на свои острови, чрез които се надяват да съхранят прашинка от чистотата. Те нямат реален пример: кой-родителите-аватари с тяхното пораженческо отношение ли, с техния прегънат гръбнак от вечния ПРЕХОД? Родителите с техните социални депресии? Те не са пример! Тъжно!

За това всички като Аве се търсят извън себе си, постигат равновесие чрез объркаността на другите. Чрез поведението на другите опознават света. Забелязали ли сте, че понякога порасналите деца не приличат на деца, а на меланхолична луна?

Аве тръгва на автостоп с Камен (страхотно изпълнение на Ованес Торосян). Появява се от нищото и така ще изчезне по-късно от живота му - внезапно и неочаквано за него. Ще продължава да бъде не тази, а друга, измислена от себе си, докато...докато се свърши с този свят може би...

„АВЕ” е вик. „АВЕ” е сълза. „Аве” е филм, който ще те трогне, ако искаш да си обичан и да обичаш. „Аве” не дава отговори, но ти показва какво би се случило, ако не ги намериш..., не е възможно да се живее само на автопилот.

Всеки искрен творчески акт заслужава адмирация, нашата е : АВЕ! за „АВЕ”!

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева
(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)

Една статия от: www.why42.info публикувана на 14.10.2011

2011-10-13T12:57:00.000-07:00

Ами... това съм аз след прес - срещата с екипа на филма "КЕЦОВЕ", на дясната ми кецка е изписано в сегашно време от английски един съвет на ИНА НИКОЛОВА (уникално добра актриса в "КЕЦОВЕ", която прави силен и еманципиран образ, ИНА не е завършила актьорско майсторство, а рисува филмчета), та ИНА ми написа това, от което имам нужда-нещо от рода на "ИЗМЪКНИ СЕ"- всъщност във всички филми на дебютантите ни имаше нещо като ВИК ЗА ПОМОЩ, младите не искат повече да живеят в държава - мащеха.... Смятам през 2012 да се измъкна от БГ, не знам как, но ще се!!! Страшно е, когато нищо не те задържа в БГ...

Гневните млади са НОМЕР 1! :: Варна — Пътеводител на културния стопаджия.

2011-10-13T12:44:00.000-07:00

просто кликни, това е материал за фестивала ЗЛАТНА РОЗА, в сайта четете за наградените филми и как отразихме и този фест, досега записвах и едно интервю с актрисата Гергана Кофарджиева, предстои и текст за истинския отличник според нашата ред колегия- филмът"АВЕ"

Гневните млади са НОМЕР 1! :: Варна — Пътеводител на културния стопаджия.

„МЕЛАНХОЛИЯ”- „ДА ВДИГНЕМ ТОСТ ЗА ЖИВОТА!”

2011-10-01T14:02:00.000-07:00

„МЕЛАНХОЛИЯ”- „ДА ВДИГНЕМ ТОСТ ЗА ЖИВОТА!”

все още чакам да се интегрира в сайта пътеводител на културния стопаджия, но ще се...:)))

За да навлезем в последната лента на най- упоритият въвфилмовите експерименти скандинавски режисьор и сценарист ЛАРС ФОН ТРИР, щенаправя няколко уточнения, за които ме посъветва мой приятел- киновед: първо поотношение изписването на името на режисьора, тъй като навсякъде роднитежурналисти го назовават като ТРИЕР: Покойният проф. Андрейков се опитваше да говмени на младите киноведи като ТРИР.Името на режисьора идва от Трир (немски: Trier) е най-старият град в Германия. Днешното наименование на града намира корените си отимето на галското племе тревери, през латинското име на града Augusta.

Вече сме спокойни за изясняването на първата субстанция, а вторият ниуказателен знак е свързан с понятието „МЕЛАНХОЛИЯ”, защото единствено вопознаването на същността на меланхолията като съдържание, ще открием и ключакъм филма на ЛАРС ФОН ТРИР. Ето какво казва по този повод Google: „Меланхолия (на гръцки: μελανχολια) е вид човешко настроение,но да не се третира като определен вид депресия. Характеризира се с ниски нива на ентусиазъм и желание за активност. В миналото, още от 5-4 век пр. Хр. в писания на Хипократ, е описвано като болестно състояние, за което е характерно „липса на апетит, униние, безсъние, раздразнителност, безпокойство“. Твърдяло се е и че„скръб и страх, когато траят продължитлно време, причиняват меланхолия“. Смятасе, че меланхолията е била онзи феномен, който днес се нарича клинична депресия.”

„Меланхолия” наЛарс Фон Трир е определено филм за хора, които разсъждават върху смисъла наживота. В тази лента отстъстват скандални кадри. „Меланхолия” няма дапредизвика пуритански „охкания” като предишната творба на датчанина„АНТИХРИСТ”, макар че и тук режисьорът ползва една специфична наративност наантигравитационно разпостиране на кадъра като минималистично движение настатиката-представете си черно-бяла снимка, в която сякаш частите се движат,ръководени от някаква магическа, невидима сила. Тук отново ще видите ШарлотаГинсбург, този път й партнират Кирстен Дънст, Кийфър Съдърланд, ШарлотаРъмплинг и още няколко актьори от старата, но нехващаща ръжда артистичнагенерация.

Сюжетът може би щеви се стори семпъл: филмът разказва за една сватба, която е вид сделка за двебуржоазни фамилии. Впоследствие става ясно, че след няколко дни „Меланхолия” щесе разбие върху земното кълбо. Тази непозната звезда се вижда като вторамесечина всяка вечер. Скептиците гледат на пророчеството за разбиването на„Меланхолия” в Земята като панически, тревожен слух. Те се опитват с пирове повреме на чума да „гримират” идеята за края на света. Но има край и всеки отглавните персонажи: Клер, Жустин, Лео, Джон, реагират на идеята за „Танцът насмъртта”или траекторията на „Меланхолия” по различен начин.

Ако до този момент,разказът ми за „Меланхолия” не е възбудил люпопитство, ще ви провокирам спървате две минути от „Меланхолия”- страхотен монтаж и едър план, върху екранасе разполага лицето на Кирстен Дънст, чиито очи срещат на каданс падащи птици,а от пръстите й изригва светлина! „Меланхолия” поема хванатите за ръце Клер,Жустин и Лео – следва: тъмнина...

„Когато казвам, чесме сами на Земята, трябва да ми повярвате!” – категорична е Жустин. Всичкивъзприемат нейното поведение като емоционална болест, защото през цялото времена историята, Жустин е уморена, поемаща негативните оценки на своите близки, тяе като Земята днес-отровена и опакована в отрицателна енергия. Жустин наКирстен Дънст е пречистваща, дори и в моментите на себеотричане. Силна роля наамериканската актриса, която има навика да работи със странни птици в киното(да си спомним участието й в творбите на Софи Копола). За тази роля в началотое поканена Пенелопе Круз, но колоритната испанка се отказва, примамена от„Карибски пирати”4. Струва ми се, че в случая присъствието на Кирстен Дънстсъздава невероятна, омекотяваща атмосфера, то се врязва точно като звездата„Меланхолия” в поведенческите реакции на Клер (Шарлота Гинсбург).

Умората, отказът отсветското, постоянният копнеж към съня-това са част от издайническите знаци назавладяващата ни меланхолия. Меланхолия е диагнозата на съвременния човек,страдащ по загубения Рай-истинското чувство за ЖИВОТ.

В този филм, Ларс ФонТрир работи с камерата по правилата на „Догма”- грубо, без фокуси, ако изключимначалото и финала на филма. С „Меланхолия” Ларс Фон Трир ми напомня донякъде наТарковски и „Жертвоприношение”. В зрялостта на един творчески път, режисьоритетърсят отговора за Краят на света. А той е простичък-отговорът се крие в залезана безкрайността. „Залезът на безкрайността” пък е друга тема за разговор...тогава, когато търсим историята за началото на света...

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТКИНО/2011 на Елица Матеева
(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” САКИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВАДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)

До ФИЛИБЕТО и назад към МОРЕТО!

2011-09-20T00:11:00.000-07:00

На 17 септември, от 11.00 ч. в съпътстващата програма на международния театрален фестивал "Сцена на кръстопът", проектът ни с Dj Soulmate (Добромир Мързов)по текстове на Евгений Гришковец "Сега-Ал(ь)бум" направи своя прощъпулник в един наистина сериозен фестивал, с много традиции. За незнаещите това е фестивал, който поне според мен е достойна алтернатива на Театралния фест във Варна, чийто основен двигател е проф.Стефан Данаилов (арт. директор на фестивала). За мен бе особена чест да играя в ден, когато публиката можеше да види 2 спектакъла с режисьори Алксандър Морфов и Мариус Куркински. На този фестивал бе премиерата на новия проект на Явор Гърдев с Народен театър, така че за разлика от Варненското театрално издание,което бе най-слабо тази година и без присъствие на Народния театър, то "Сцена на кръстопът" си имаше спектакли - събития и ще се закрие с "Полет над кукувиче гнездо".
Пътуването-имаше своите приключения, във влака се запознахме с една бабичка, която бе на 80 години, а имаше вид на 65-66 годишна, зареди ни с такъв дух, въпреки че животът й хич не е песен..."Живейте си живота, милички, щото минава на един дъх.Докато си млад всичко ти се струва бавно, а като станеш пенсионер-дните се търкалят така неусетно, че..."-това бе съветът на тази бабичка от Хисаря...
Пристигнахме у Филибето, трябваше да се настаним в Хотел "България", добре, ама отиваме там и един младеж-рецепционист, ни посреща с думите-"Те всички дойдоха, вие от кой театър сте?" Почват золумите, на дълго и широко обяснявам, че аз съм си продуцент, че идваме от Варна, че сме от "Морско синьо", на финала му давам номера на мениджъра на феста...той да се оправя и след 10 минути хъка-мъка вече сме по стаите си.
А ФИЛИБЕТО е хубав град, с широта...ЗА хората, които не са длъжни да познават биографето ми, вече два пъти съм гостувала тук, в качеството на режисьор, с проектите Stero love и Play/back, но сега освен съавтор на драматургията,режисьор на цялото, играя и водеща роля, което не значи,че имам намерение да взимам хляба на актьорите,за мен това е нещо като хоби, защото си мечтая, някога да участвам в one man show като комика от края на 60-те Лени...Достатъчно е само с един микрофон и един стол да преобърнеш идеите на публиката, да ги промениш, да ги възпламениш, дори да ги направиш социално ангажирани, както е историята с Лени, само че, когато той казал, че властите, които провокират войната с Виетнам са дупета, последните, така влизат в живота му, че провокират смъртта му. Споко, в България властите не обръщат внимание на културата и на артистите, за да се стигне до подобен край.

Настаняваме се в театралния двор, всъщност пловдивският театър в момента е обновен,има чудесна камерна сцена, основната също е обновена, а кафенето вътре в театъра, което е под звездите е ...просто нямам думи...всичко е подредено, чисто, тоалетните в театъра-прекрасни-да останеш да живееш в тях...столовете-дървени с номерца и специален маркер на гърба...приказка, така се прави...а не като у Варната-дето всичко е скръц-мръц, кога ще ремонтират тук основна сцена, уж, требе да почне, ама нейсе....
Подаряват ни каталози, посрещат ни с усмивки, показват ни пространството, където ще играем. Всичко е оки, само дето детето на тон-режисьорът за нашата съвместна работа, пипнало вирус и човекът ме моли утре да е свободен, "Няма проблеми, кажете къде са ви такъмите, имаме нужда от два безжични микрофона, микс пулт, колони и туй-то"... Чакам го да свърши-та с Жоро, подреждаме нещата, той ми показва, кое-как става...Когато някой ти обяснява спокойно и винаги с усмивка бързо схващам, макар че познавам муцуни, които само им дай да ти викат като дойде време за инструктаж...такива муцуни-кювлии с лопата да ги ринеш...
Гледам спектакъла на Валентин Ганев с Владо Пенев и Невена Мандаджиева- Валентин ми пожелава успех, но няма възможност да ме гледа, защото режисьорът Асен Шопов, с когото репетира в Народния, го вика следващия ден у Софето. Валентин е чуден човек-интелигентен актьор...абе нямам думи. Така-така, лошото е, че домакините не са предвидили, че след като свършим спектакъла, ще ни се иска да починем, а за 17 септ, нямаме стая, същият ден съвпада с най-щурото нещо у Филибето- нощта на музеите и галериите-то е нещо като джаз фестивала в Ню Орлиънс, хора, настроение, светлина....Естествено хотелите са заети, почвам едно разпитване по телефона и заспивам с леко напрежение-какво ще правим утре...?
Обаче "утре" се урежда, час преди началото на спектакъла от хотел "Палас"- един приятен глас ми се обажда, че имало вече свободни стаи-естествено запазваме ги- бравос, имало Господ значи...
Играем яко, веселим хората, добре че старият ми DELL е герой, издържа целият спектакъл без да прави номера с буксата си...За първи път на този фестивал, правя нещо средно между бийт-бокс и рапиране-в една от интермедиите измислям спонтанно рефренче нещо от рода на: "Хей,мили хора, дайте глас на вашата воля"-почти като изборно лого ми звучи в момента, макар че там имаше друг смисъл...
На финала гевреците са изядени от публиката, една бабка-пенсионерка ни иска автограф, прегръща ни, идва и казва, че сме й стоплили душата... А сред публиката са дошли майка и детенце от Петербург, то там Гришковец е хитов, тук никой не се интересува от съвременна руска култура и в това ни е грешката...
Не трябва да се пропуска, че най-активният зрител е DJ Skill- с него се запознавам предишната вечер в култувото място ФАБРИКАТА...та после си говорим, да направим нещо за деца с микс от винили на БАЛКАНТОН и приказки....Много е готин Скил...Да ме извини, че не посетих вчерта на Майлс Дейвис, ама бях гроги...

После имаме пресконференция, г-жа Пенка Калинкова (театровед) я води безупречно, за разлика от Варненския фестивал, тук всяко представление си има среща с медиите, няма малки и големи спектакли, всеки е равен!
Правят ни фотосесия за сайта на фестивала...
Почиваме, вечерта гледам постановката на Мариус "Държавните липи" от Ст.Л.Костов, надъхани млади актьори от Хасково, браво-пипната работа....После се отдавам на потока от Нощта на музеите, влизам в галерии, гледам уличните фиести, прибирам се уморена от емоция и радост...Ето това е животът-да можеш да се радваш на света...
В неделя всеки пътува-Добромир за Търново, аз за Варна, по време на дългия път се отдавам на мисли, защо във Варна нещата не се случват така спокойно, без напрежение, без комплекси...какво ни липсва ...истината е-варненският интелектуален елит, доколкото го има е уморен от чалгата на живеенето ни тук-чалга в отношения и работа, щото във Варна кювлии (пловдивски лаф) провалят всяка идея...ние у Варна сме сурат народ, мешена салата-гагаузи, арменци, българи и най-вече селяни от типа на Бай ти ГАНЯ...
Единствено морето си остава константна величина...Него не можеш да го омаскариш...

пп.специални благодарности на мениджъра на феста: г-жа Ирен Чанкова за топлия прием...както на целия екип от страна на "домакините" :)))

„ МЕТРОПИЯ”- чуй вътрешния си глас!

2011-09-11T00:31:00.000-07:00

„ МЕТРОПИЯ”- чуй вътрешния си глас!

Филмът е от състезателната програма на Седмия световен фестивал на анимационното кино – Варна, 2011.
„Краят на хилядолетието беляза края на много неща. Бяха изразходени природните ресурси, световната икономика рухна и кризата свърза съдбите на всички, като ги изостави в руини, а компанията „Трекс” свърза всички европейски подземни влакове в една гигатска система, наречена „Метрото”.
Това не е начало на фантастичен роман, а началото на пълнометражния филм „Метропия”, който участва в конкурсната програма на Седмия световен фестивал на анимационния филм. Почитателите на футуристичните прогнози ще имат възможност да видят 90-минутната лента на 10 септември от 21.00ч., в зала 1 на ФКЦ.
Годината е 2024-та. За еврпопейците няма граници, достатъчно е да попаднеш в метрото и за няколко минути от Копенхаген се намираш в Париж, с единствената уговорка, че истинските европейци се подлагат на играта „Убежище”. В тази игра, ако съумееш да измислиш слоган защо се гордееш с европейската си принадлежност, получаваш място и право за живеене в ЕВРОПА, в противен случай един стол те катапултира в небето и оттам - каквото сабя покаже...

Роджър – обикновен служител, има проблеми със съня и с околната среда, защото не използва системата МЕТРО, а е велосипедист. Това е подозрително поведение. Роджър чува глас, а всъщност всичко е конспирация, която започва с шампоан за коса „Дагст” и очите-камери, които шпионират от телевизионните приемници. Всъщност, знаете ли, че от 1990 г. насам всяка марка телевизор има наблюдателница, от която ни следят, така че внимавайте какво правите насаме и с кого!
Роденият през 1972 г. режисьор от египетски произход Тарик Салех прави страхотен удар с дебютния си пълнометражен филм „Метропия”. С лентата той обикаля цял свят и дори получава награди, като две са особено свидни в личната му колекция: Венеция 2009 – дигиталната награда на фестивала на филмите на бъдещето и Стокхолм 2009 за музика . Тарик Салех започва своите занимания в изкуството първоначално като майстор на графити, така че ако нещо в свръх големите глави на героите му от „Метропия” наподобява графити – естетиката, съвпадението не е случайно.
Моята среща с „Метропия” бе преди година и половина, заради слабостта ми към актьора – режисьор и музикант Винсент Гало. В лентата неговият глас дублира героя Роджър, а за гласа на изкусителната наследница на империята Трекс се ползва гласа на актрисата Джулиет Луис. Винсент и Джулиет винаги са показвали ексцентричността си, и ако първият прави страхотни роли в ленти на Кустурица, Копола, то Джулиет е незабравима в „Убийци по рождение”, „За какво тъгува Гилбърт Грейп”.
„Метропия” е изключителна притча за залеза на света, а всеки финал си заслужава, ако завали сняг и наблюдаваш сенките на две прегърнати тела. Време е да нахраним рибката на Роджър...
„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева

(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)

Една статия от: www.why42.info публикувана на 10.09.2011

пп-снимки: плакат на филма
Винсент Гало-един странен типаж:)))

МУРАД ИМБРАХИМБЕКОВ, режисьор на „И нямаше по-добър брат”

2011-09-03T02:08:00.000-07:00

завърши 19-то издание на МФФ "Любовта е лудост", в пътеводител на културния стопаджия направихме забавни дневници и любопитни интервюта, но лично за скромната ми персона този разговор с режисьора Мурад Ибрахимбеков, бе най-интересен, защото си пробвах любимия руски език и ето получи се, Мурад е труднен човек - много мълчалив, въпреки това го предразположихме...може би, защото съм гледала негови неща, а и въобще обичам руското кино, литература и прочие... във Варна, нашата медия бе единствената направила интервю с него за читатели...така че сме номер едно...

МУРАД ИМБРАХИМБЕКОВ, режисьор на „И нямаше по-добър брат”

Ако искаш да изкачиш КРЕМЪЛ и да станеш звезда, не се страхувай от високото, преследвай мечтите си и се въоръжи с опасни приятели!

Да се докоснеш до носител на множество кино и литературни награди, сред които и „Сребърен лъв” за късометражния филм „Нефт” от престижния фестивал във Венеция, си е чудо, особено ако ти се случва във Варна. За фестивалните стопаджии и безделници това е втора среща с режисьор от подобна класа, след като преди години се запознахме с режисьора и драматург Иван Вирипаев, гостувал на театралния фест във Варна, който взе венециански„Златен лъв” за кино-дебюта си „Еуфория”.

Верни на пунктоалността, ще отбележим, че Мурад Ибрахимбеков е идвал в края на 90-те на „Любовта е лудост” с друга своя лента, но любопитното за тази е, че в нея като съпродуцент и разпространител за България, участва „Мирамар филм” (продуцентите на „Дзифт” и „ Love.net”).

На третия фестивален ден от „Любовта е лудост” варненската публика и родната кинокритика се наслади на чудесната провокация „И нямаше по-добър брат”. Магията на Баку, библейският мотив за Каин и Авел, развит в друга магическа посока, грехопадението, любовта и омразата са част от проблемите, върху които разсъждава филма на Мурад Ибрахимбеков. „ И нямаше по-добър брат” коментира по категоричен начин (финалния епизод с наказанието на пчелите!!!) колко малко е необходимо за човешкото съзнание да прекрачи прага на поносимостта към себеподобните си, за да се поддаде на ненавистта към ближните.

Интересна структура на сценария, който е по роман на бащата на режисьора (Максуд Ибрахимбеков) и прокативни авторски решения са достатъчен атестат непременно да видите филма, който ще бъде разпространен в родните киносалони. Лентата, заедно с българската „Кецове”, тази година спечели публиката и на фестивала в Карлови Вари, което, поне за пишещите безделническия кинодневник на „Любовта е лудост”, си е сериозен повод да стопираме Мурад Ибрахимбеков с няколко въпроса върху неговата работа.

- Филмът Ви е с бюджет, който е малко над два милиона долара, как събрахте необходимите средства, за да го заснемете?

Първо кандидатствах към руското Министерство на културата за субсидия, след това потърсих средства от Министерството на културата в Азербайджан, после към проекта се включиха мои приятели - партньори не с пари, а с техническа помощ, свързана с обработката на звука на филма, които са аудиосупервайзърите на лентата и отговарят в тази посока за разпространението й. Проектът ми за тази лента датира отпреди 2008-ма, през 2009 година се запознах с българските ми колеги от „Мирамар”, които решиха да се включат в продукцията и в постпродукционната дейност по филма.

- Чела съм, че сте правил кастинг за епизодични роли и в България, че сте търсил деца – участници за лентата тук, но после сте се отказал от тази идея, защо?

Имате страхотни малчугани-натурчици, но възникна безумен проблем с властите, необходими са международни паспорти, разрешения за снимки навън и това обремени проекта, наложи ми се да се откажа от първоначалното ми намерение да работя с български деца. „Мирамар” ни помогнаха да построим снимачни павилиони, възхитен съм от природните ви дадености - притежавате невероятни пейзажи!

- Вие сте носител на венециански приз, какво е чувството да сграбчиш „Сребърен лъв”?

Истината е, че във Венеция бях само на прожекцията на филма и после си тръгнах. Така че призът го взе моят продуцент. Наградите са нещо приятно и вълнуващо!

- Вие сте автор на рекламни клипове, как върви този бизнес?

При мен вече не много добре, ето „Мирамар” са отличници в тази област. Нещо напоследък не ми върви с рекламите.

- Кой е онзи дразнител-провокация, който обърква човека и от добър го превръща в неприятно зрелище? Във филма Ви Джалил преминава на другия бряг, въпреки че се опитва да живее в хармония със себе си и света, на финала изпитва наслада от ненавистта си към своя брат.

Това е проблемът на съвременния свят. Трудно е да се бориш с бесовете си. Затова трябва да се постараеш. Да възпиташ духа си.

- На какъв стадий са взаимоотношенията Ви с пчелите-актьори? Вие самият пчелар ли сте?

Нищо не разбирам от пчели. Покрай филма установих колко са интересни, започнах да чета енциклопедии, книги за пчеларството. Пчелите разбират много неща. Те имат своя философия, може да ви звучи невероятно, но пчелите владеят много сили и познават човека отвътре.

- Вие сте режисьор на новелата „Обект 1” от „Москва обичам те!” заедно с другите режисьорски новели, в които за Москва се разказва през пейзажите на река Нева и тесните улички, през истории за любовт. Вашата новела разказва за Кремъл, голямата петолъчка и хора, които я почистват. В тази новела имаше много хумор и ироничен поглед върху символите на социализма. Как гледате на тях днес?

Първо написах едно разказче, но то въобще не бе по повод филма, след това като ме поканиха, реших да си го направя на кино. После си казах, че с този епизод съм измислил рецептата как човек може да попадне в Кремъл, тя се състои от следните съставки: не се бой от височините, имай мечта и непременно се снабди с опасни приятели.

- Кой е Вашият любим руски съвременен режисьор? Коя лента напоследък Ви е направила впечатление?

Гледайте лентата на Алексей Балабанов „Кочигар”!

- Гледала съм „Брат” (1 и 2), „Груз 2000”.

Трябва да видите този, изключителен е!

- За втори път сте във Варна, минали са доста години от първата Ви среща с морския град. Какви са Вашите наблюдени върху фестивала и града днес?

Градът се е променил, фестивалът също е придобил друг вид и мащаб, струва ми се, че промените са за добро.

пп на снимките режисьорът и кадър от филма, показван на "ЛЮбовта е лудост"

Елица Матеева
Една статия от: www.why42.info публикувана на 29.08.2011

Анифест 2011- японска традиция и съвременност в комикси, игри, философия и ритуали

2011-08-15T11:29:00.000-07:00

Първият фестивал, посветен на магията на танцуващите манга-изображения вече е факт! Отдавна в град като Варна - с утвърдени културни традиции, това приключение трябваше да има конкретна изява. Чудесно е да събереш на едно място почитатели на японската анимация, които могат да обменят идеи, творчески проекти, информация за един невероятен свят, изпълнен с приключения, романтика, магически реализъм, поезия, естетика и светлина.
В началото пристъпих като лаик към темата аниме. В театралната академия, поради специалностите, които съм изучавала, освен лекциите на проф. Вера Найденова, в които се описваше естетиката на Куросава, нито един преподавател не ни е въвеждал в света на японската кино чувствителност. Моята азиатска авантюра бе тази зима, когато един много специален човек ме въведе в аниме кино-естетиката: отначало плахо навлизах, постепенно се запалих и дори пристрастих.

Малко над възрастта, в която се гледа „Моят съсед Тоторо”, успях да открия за себе си анимето на Студио Гибли, в което се разказва за приятелството между деца и едно горско същество, уникално на външен вид-хибрид между коте, зайче, мече, Тоторо е много симпатично и добро голямо чудо. После започнах да се интересувам от работата на Мед Хаус Студио и киното на аниме - режисьорите Сатоши Кон, Синкай Макото, Мамору и т.н. Японската анимация ме завладя с нежността си, с пророческите си идеи за бъдещето, с изяществото си и с стремежа си към хармония. Дори и най-тъжните, есхатологични манга или аниме истории излъчват особен вид възбуда и гарантиран катарзис.

Преди да се потопим в събитието Анифест 2011-Варна, осъществено благодарение на любезния домакин Мол Варна, Пътеводител на културния стопаджия ще ви предложи кратки указателни знаци - какво представляват понятията: манга, го, косплей, аниме, с които стратира и самият фест на 13 август 2011.

МАНГА е японската дума за комикси и карикатури. Създателят (авторът) на манга се нарича мангака. Извън Япония думата се употребява за означаване на комикси, създадени първоначално в Япония (т.е. японски комикси, комикси в японски стил), но понякога се прилага и за чуждестранни комикси, които наподобяват стила на японската манга. Мангата има почитатели от почти всички социални слоеве и възрастови групи. Темите, които се засягат в манга творбите, са разнообразни: спорт, романтика, историческа драма, комедия, сапунена опера, фентъзи, научна фантастика, мистерия, ужаси, включително порнографска манга (наричана хентай), и др. Мангата обикновено се създава в черно-бял цвят, понякога с изключение на кориците и първите няколко страници. Причините за това са няколко: свързано е с традиционната японска живопис, а освен това значително опростява създаването на комикса. Въпреки това съществуват и изцяло цветни манга произведения, а в някои случаи и традиционно черно-бели манга творби имат и празнични броеви, които са цветни. Най-популярните манга творби често се адаптират за аниме (японски анимации, с характерен графичен стил), като сценарият обикновено се преработва, за да се привлече по-широка публика. Макар и по-рядко, анимето също може да се преработи в манга. В англоговорящите страни съществува широко разпространеното грешно схващане, че думата „манга“ се отнася за японската анимация („аниме“ е правилният термин за това). Това отчасти е резултат от факта, че името и логото на една от най-големите компании-разпространители на японска анимация сред западната публика, е Manga Entertainment.

Още от самото зараждане на японската култура съществуват рисунки, наподобяващи по идеи и структура днешните манга комикси. Археолозите са открили плочи с подобни изображения дори в древни японски гробници. Най-значителният напредък в този вид изкуство идва след края на Втората световна война, когато окончателно се формира модерната манга като вид изкуство. Съвременната манга води своето начало от един единствен гений — Осаму Тезука. През 1947 г. Тезука взима книгата на Робърт Луис Стивънсън „Островът на съкровищата“ за вдъхновение за манга версия на книгата, наречена „Новият Остров на съкровищата“. Въпреки мизерните условия след войната и намалената публицистична индустрия в страната, тази творба веднага става бестселър с тираж 400 000 копия. По това време Тезука е деветнадесетгодишен студент по медицина. Новият Остров на съкровищата има зачатъците на новия синтаксис на мангата и има огромно въздействие върху новото поколение манга артисти (мангаки). Самият Тазука продължил да рисува манга до своята смърт през 1989 г. Негови са и някои от най-популярните творби като „Astro Boy“ („Астро момче“).

Последвалото войната десетилетие вижда появата на още много манга артисти, освен Тезука, което довежда до същинска манга мания. Въпреки това, мангата все още се смята за детски жанр. Но тези, които израснали, четейки манга, открили, че не могат така лесно да зарежат навика след като достигнали зрелостта. Това било поколението след войната — манга поколението. Заради увлечението си по мангата, между хората от това поколение и предишното се образувала голяма дупка/празнина. С разпространението на глобализацията, мангите придобиват и редица европейски или европодобни черти.

До късните шестдесет години на 20 век, манга-поколението стават студенти и модерната манга стига до своя решаващ момент и придобива внушителни размери. По това време хората започват да виждат мангата, която се харесвала на студентите, като вид развлечение и изкуство. Растящото студентско движение с ентусиазъм приема тази новопоявила се медия и по този начин се стига до настоящия вид на японската манга.
ИГРАТА ГО (още на японски „Иго“, на китайски „Вейчи“, на корейски „Бадук“, на монголски „Дьорвьолч“, на виетнамски „Ко-вей“, а в Тайван се нарича „Гое“) е логическа игра, създадена приблизително преди 4300 години и води началото си от древен Китай. Най-старото название на Го е „И“ (Yi) и е споменато в речите на Конфуций („Беседи и съждения“). Го се счита за първата логическа игра, създадена от човека. В наши дни, Го е разпространен по цял свят, благодарение на Интернет и се радва на голяма популярност в азиатските страни (предимно Япония, Китай, Северна и Южна Корея, Тайланд).

Играта се характеризира с прости правила и дълбока стратегия. Го изпреварва шахмата със своите безброй варианти на разиграване. Числото, указващо броя на възможните варианти в играта, е 2 пъти по-дълго от това на предполагаемия брой атоми във вселената. Това значително затруднява създаването на компютърна програма, която да е силен играч.

КОСПЛЕЙ представлява обличане/дегизировка като любим аниме/манга герой, най-често за представяне в конкурси на аниме и манга конвенции и фестивали. Тук от особено значение е не само яркостта на костюма, неговата визия, но и въплъщаването на маскирания в поведението на персонажа. Публиката трябва да получи удовлетворение от сценичното изпълнение на преоблечения с доспехите на героя.

Идеята за първия по рода си фест във Варна е на членовете на варненския клуб Shiokaze ( www.shiokaze-bg.org). Клубът, заедно с варненските си приятели от „Kizuna” (вълшебниците в изкуството на калиграфията) и приятели от клубовете в Свищов (О.Т.А.К.У.) и Nakama (София), имаха презентации на своята дейност и кратки информационни модули, свързани с различните жанрове в японската анимация.

Началото бе дадено с невероятно подготвен косплей - силно участие на аниме-маниаци от София, Бургас, Разград, Варна и фенове от Търговище, Сливен, Бургас, София, Казанлък, Шумен. Публиката не пестеше овации, всеки участник представяше своя костюм чрез реплика и съответен мизансцен. А след официалната част на косплей-я, френетичните фенове имаха възможност да направят снимки за спомен с аниме – героите си. Тази година имаше доста унищожители на духове, притежатели на Death Note, Гейши, Монаси, но на финала журито(представители от страна на домакините и организаторите от Варна) избра съответно трима участника, като наградата на публиката се падна на най-младия участник-малката Юли от Варна.

Първият етаж на Мол Варна бе пространството за арт-алеята, където клуб „Кизуна” имаше демонстрация по калиграфия, на определени щандове се изработваха оригами. Течеше Го-надиграване, уъркшоп (аниме-гримиране), на определени щандове манга-артисти споделяха своето творчество с публиката. Тук можеха да се открият тениски на популярни манга герои, аксесоари-стикери, гривнички, значки, ключодържатели, кукли, манга-комикси, списания. Варненският клуб Shiokaze бе подготвил за гостите томбола, от която всеки имаше шанс да се сдобие с плакат, стикер, значки, та дори и с билети за следващото Аниме – събитие в София през септември.
Третият етаж бе мястото за турнирите по Magic и Yo-Gi-Oh.Тук в горещия следобед аниме-феновете се разхлаждахме в компанията на гейши и любезни мейдки от специалното Мейд и Гейша кафе. Първите осигуряваха комфорта на клиентите, като ги черпеха със сладки „почи” и чай пред ресторанта. Всяка от мейдките имаше специална ролева игра. Падна ми се Юки (срамежливката), която мълчаливо кокетничеше с поглед и ми се наложи да я забавлявам. Гейшите пък стояха с клиентите в кафенето и заедно с тях си бъбреха, разпределени по сепарета. Докато сладките приказки се лееха романтично, четвъртият етаж бе арена на турнири по електронни игри, в които кървавите хватки и бясното танцуване връхлитаха като цунами фенове, публика и жури.

Преди да се обявят победителите и да се раздадат наградите, реших да се запозная с аниме - фенове от различни части на България. Обмених си контакти с младежи от Бургас, които след феста се прибираха за поредната нощ на музикалния купон „Spirit of Burgas”, групичка манга-маниаци от град Казанлък ми подариха десертно кисело мляко „Роза”, а пък две девойчета от Сливен, със специално манга-облекло за случая, бяха се сдобили с нови приятели от Варна (естествено аниме-фенове), които да ги приюят за вечерта. Девойките с лек готически уклон във външния вид, страдаха от финансови липси, но благодарение на японската анимация, натрупаха актив чрез спестяване.

Празникът приключи с танци, прегръдки, усмивки и естествено с парти в страхотното клубно пространство „Пиратите”, но това не е краят, защото тепърва ще се чува за най- магическия фестивал на град Варна: „Анифест”! Нека презареждането започне СЕГА!

( Покемон ЕЛОЧКА) Елица Матеева

Една статия от: www.why42.info публикувана на 15.08.2011

Елица Матеева: Увереният човек се събужда с усмивка

2011-07-30T02:28:00.000-07:00

преди седмица в сайта АЗ. ЖЕНАТА излезе този разговор, който правихме в началото на май 2011, благодаря на хората от сайта, защото с тях се осъществи и първото детско велокросче на сцена РАКОВИНА тогава, а снимката е от предпоследния ден на АЛЕЯ НА КНИГАТА-когато за децата имаше игри навън, четене на приказки, рисунки и много безплатен сладолед:)))

Елица Матеева е режисьор, който смело експериментира с различни артистични форми и формати, твори във Варна, а в свободното си време чете приказки и развеселява всички от детското отделение на Онкологията във Варна, чете приказки в детски отдел на Варненската библиотека и прави всичко това доброволно и от все сърце. Тя беше така любезна да отговори на няколко въпроса за нашите читателки, за което й благодарим.

Разкажи ни за своите занимания с децата на Варна?
Имах много тежък период след като напуснах София, защото бях много потисната от това, че там нищо не ми се е случило. Сега тук, във Варна, ми се случват много неща. Удовлетворена съм от това, което правя и имам много повече вяра в себе си, че аз мога да контролирам нещата и не завися от някого, не се осланям на някой друг. Това е и увереност във възможностите. Когато човек е уверен в това, което прави, по-лесно се събужда сутрин с усмивка, без значение дали има 5 стотинки или 5 лева в джоба си. Това също има значение, но ако днес няма пари, то утре ще има.
И след този чисто здравословен труден период, една сутрин се събудих и си казах, че трябва да започна да правя нещо про-боно, нещо, което да има смисъл. Първото нещо, което създадох беше арт-смехотерапевтичен модул. Една година доброволно работех през уикендите в онкологичното отделение на болница „Света Марина“. Там учех децата да правят разни работи от непотребни материали, а успоредно с това ги развеселявах. Стана голямо забавление и за родителите им. Всички се влюбихме. Модула го прекратихме след една моя статия за това как живеят тези деца и техните родители, след което ме освободиха ... Истината е, че нямаше как да ме освободят, защото и не ме бяха назначавали, правех всичко доброволно.
Казах си, че този про-боно модел за самите деца и техните родители работи. След което се свързах с регионалната библиотека във Варна, детския отдел и им предложих да работим, отново разбира се, без заплащане.
В последно време много се учудват хората, когато им кажеш – без заплащане. С децата трябва да се работи наистина безплатно, защото те са една важна инвестиция. В тяхното бъдеще вложеното в тях ще се отблагодари. Само че трябва да има хора, които да мислят в този спектър.
Така направих модула „Ваканция в библиотеката“. Децата трябва през лятото да четат, а ги мързи страшно. Половин час четем, после те си избират сами темите, подготвям им книжки от библиотеката, стоварвам им ги, четем, после рисуваме и правим разни неща по прочетеното. Третото е да правим театър – смешки и забави. Много е хубаво, когато децата си измислят и творят.

Там си Ели Чудото, нали?
Да, в тази си роля съм Ели Чудото и им помагам заедно да правим доста неща. Отделно родители започнаха да ме канят да правя рождените дни на децата им. Но финансовият аспект никога не е най-важният за мен. Защото децата ме събуждат, провокират в мен импровизацията за мига – нещо, което винаги ме е вълнувало, като начин на общуване, като начин на игра. Импровизацията изисква от теб да бъдеш много гъвкав във всеки един момент и те държи нащрек. Това е много хубаво, това е опит.
Така ми излезе име, че се занимавам и с деца :)

Дават ли възрастните достатъчно на децата? Какво още им е нужно на децата?
Всяко едно дете се нуждае от това да вярва в силите си. Когато работих в детската онкология, беше ми направил впечатление един разговор с детенце, което каза „Аз не мога да рисувам“. Изумена го попитах кой му е казал това. Отговорът – учителката в училище.
В личния контакт с децата възрастният човек, без значение родител или учител, има леко неглиже отношение към света на детето. Още от малки децата трябва да имат развита увереност, че трябва да могат сами нещо да направят и че то винаги е хубаво. Защото кой е истинският критерий да кажеш кое е добро и кое – лошо. Всеки критерий е вид ограничител. Децата не трябва да имат ограничения. Трябва да могат да фантазират, да могат да се забавляват, да могат да се радват. А когато има дете, което прави бели, значи с това дете трябва да се общува по един много адекватен начин. Да му се обясни, че може би е хубаво да не прави бели. Родителите нямат търпение за такъв тип комуникация. Може би от времето и начина, по който живеят. Това е един вид всеотдаване. Защото детето не е като домашен любимец. То и домашният любимец е вид дете. Трябва да имаме отговорност към всяко същество, с което живеем.
Децата имат нужда от разбиране. Винаги може да се намери път към едно дете. Много често, с риск да си изям боя по улиците, когато видя дете, което реве и майка, която няма търпение да го успокои, аз се включвам, измислям нещо. Важно е да откриеш магията, с която да знаеш и да влезеш в света на детето. Родителите не че нямат въображението, но нямат търпението. Това е – с търпение и разговори нещата се постигат във всяка сфера.

Любимите ти детски книжки?
Много харесвам всичко написано от Астрид Линдгрен, защото тя дава воля на нещата и на децата. Емил от Льонеберя много го харесвам, защото прави бели, а аз продължавам да правя бели на кусур години и да не слушам. Аз не искам да бъда 100 годишен старец, искам да съм вечният бяс в живеенето. Стоян Камбарев има една много хубава мисъл, че истински спонтанните същества в живота са децата. Актьорите са след тях. Може би защото имат такова отношение към играта и живота. Искам да бъда спонтанна към този живот, макар че в определени обстоятелства си длъжен да общуваш със стопъри. Но е хубаво във всяко отношение да си естествен. Ние живеем с някакви етикети, с някакви категории ... Трябва нещата да се случват, да ги провокираш съвсем леко и те да тръгват по течението.

Посланието ти към нашите читателки?
Оценявайте насладата на мига и се забавлявайте с този миг, защото когато човек се слее с мига, той попада в своята вечност.

„ЖИВОТЪТ В ЕДИН ДЕН”- какъв бе твоят 24 юли?

2011-07-24T07:07:00.000-07:00

специално за ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

Спомняте ли си какво ви се е случило на датата 24 юли миналата година? Със сигурност отговорът ще бъде отрицателен. Изпълненото с излишна информация човешко съзнание няма навика да рефрешва и сортира важните неща от ежедневието, да ги преработва в стойностни и събитийни знаци. Но ако се замислим, ще установим, че всяка минута от живеенето ни на планетата Земя е вид събитие!

Животът като събитие ни представя и лентата на неотразимите режисьори - братята Тони и Ридли Скот в продуцентската им авантюра „Животът в един ден” с режисьор Кевин Макдоналд. Английският режисьор Кевин Макдоналд е носител на Оскар за документалната лента „Един ден през септември”, но освен добър документалист, той е режисьор на филмите „ Последният крал на Шотландия” с Форест Уитакър в главната роля, „Правилата на играта” с Ръсел Кроу и Бен Афлек, а последната му кино творба е от тази година - „Eagle”. През февруари 2011 г. „Живот в един ден” бе показан на Берлинале, предизвика овации на фестивала в „Сънданс”.

Идеята за „Животът в един ден” се споделя в интернет мрежата, така в You tube попадат над 450 000 часа заснет материал от 80 хиляди души, живеещи в 192 държави. На 45 езика участниците отговарят на три въпроса: Каква е твоята история? От какво се страхуваш? Какво имаш в джоба си?

За режисьора остава най-трудното: от всички вълнуващи истории да сглоби историята на филма, чиято структура и монтаж да не отстъпват на високобюджетните ленти.

Започва новият ден - с раждане, със ставане от сън, с миене на зъбите, с вземане на душ, навярно тези прозаични дейности изглеждат скучно, но ако това се случва като ритуална церемония някъде на Изток, нещата придобиват друг оттенък. Или пък, ако потенциалният Баща, докато заснима своята първа рожба, получава припадък... Всъщност малките, обичайните дейности са много любопитни, но поради инерция, някак си сме забравили да се вглеждаме в тях.

„Животът в един ден” е въздействащ проект, за неговите 90 минути усещаш, че животът се случва, дори и да не го вярваш, той се случва на всеки човек, той се случва, когато говориш с любимия си по скайп и ти си сама, а той някъде далеч работи, за да изхрани семейството; той се случва, докато му казваш „Лека нощ”; животът се случва, когато ядеш вкусна диня или се намираш на висок, потънал в бяла пелена връх. Животът се случва, когато се обаждаш на баба си и казваш, че я обичаш, правиш й признание, че имаш любим човек-мъж, макар че и ти си мъж, а баба ти приема новината с благопожелание: „бъдете щастливи!”. Животът се случва, когато разбираш, че жена ти е неизлечимо болна и тогава сякаш страхът от смъртта е най-сетивен, сгромолясващ и взривяващ пределите на съзнанието.

От какво се страхуваш? „От чудовища”- казва едно момиченце, „от кучета” е отговорът на една жена...Какво носиш? „Ключовете на любимата ми кола” „50 долара”...

В „Животът за един ден” се съдържат епизоди от всичко, което ни прави и хора и демони, и ангели. На 24 юли, 2010 г. на музикален фестивал в Германия, (Дуисбург) загиват 21 човека, събитието е включено в лентата. Един случаен инцидент променя живота. Променя света. Дори една лична драма може да предизвика промяна на света, променя движението по орбита на планетите, защото всяка драма е енергия, енергиен вик. 24 юли: едно дете в провинциален испански град се качва на пирамида от хора-акробати, на главата си носи специална каска с камера, мигът е записан до такава подробност, че се чувстваш част от изкачването и нещо като Батман.

24 юли: нощ е, някъде в Америка, една жена плаче в своята кола, защото нищо не й се е случило през деня, в живота й липсва тръпката, но все пак тя не е лош човек... Един колоездач обикаля с велосипеда си света и на 24 юли отива във фризьорски салон, за да се подстриже. На 24 юли неизличимо болен човек ще благодари на лекарския екип, който се грижи за живота му....На 24 юли...

„Животът в един ден” е документална приказка за тъгата и радостта в битието и за невероятното приключение да почувстваш ритъма на сърцето си!

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева

(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)

Една статия от: www.why42.info публикувана на 24.07.2011

КИНОТО НА ХОН ЧЖИН НА: КРЪВ, ВЯТЪР И ОГЪН !

2011-07-09T08:05:00.000-07:00

-специално за пътеводител на културния стопаджия!!!

Когато говорим за азиатско кино и по-специално за това с ширини от Южна Корея, първата асоциация за арт-хаус филми са лентите на Ким Ки Док. Наскоро се запознах с работата на един много по-млад кинаджия от този ранг, също така южнокореец, който освен че е режисьор, играе в киното и пише сценариите на своите шедьоври (вероятно повтаря стъпките на Ким Ки Док).
Роденият през 1974 г. Хон Чжин На е на път да завладее света със съвременните си сюжети, в които добрият ритъм на заснимане, кръвта и патетиката на страстите така задържат вниманието, че не забелязваш кога са минали два часа и половина, както е при последната му история „ Жълто море”.
Филмът е от края на миналата година, но повтаря успеха на дебюта му от 2008 г. „Преследвачът”. Любопитното е, че и в двата филма основният актьорски състав от антагонист и протагонист е един и същ, само че „добрият”в първия филм, във втория вече се превръща в „лош звяр” и обратно. Ха Чун Ву, Ким Юн Сок и в двата филма се справят блестящо с трудната задача да пролеят чужда и своя кръв в обилни количества, сякаш са еднолитрови шишета за кетчуп или соев сос, така че сместа се превръща в едно нетрадиционно уасаби, в което криминалният трилър и социалната критика създават реалистична картина за бита на корейците. И ако в Северна Корея властва странната микстура от религия и комунистически патетизъм, то в Южна консуматорското начало и обезценяването на човешкия живот са религия.
В дебюта на Хон Чжин На (реализиран по действителен случай) попадаме в света на психопат-убиец и сводник-бивш полицай. По интересен начин, в този кошмар от страст към кръвта, режисьорът показва машината на обществата от полицейски тип - стройната администрация от ритуали и йерархичност затрудняват и обезмислят правораздаването. От което следва, че единственият съдник е личният морален императив, доколкото той съществува през 21 век!
В „Жълто море” (името на морето е породено от пясъчните частици, които оцветяват водата, а те идват от Жълтата река, известна още като Хуанхъ) моралният казус е вид обещание. Спазването на всяко обещание при „особняците” е въпрос на живот и смърт! И естествено духът заплаща с материята, сиреч с живота си.
Киното на Хон Чжин На е познато на световните форуми. „Преследвачът” е номиниран на Берлинале, прави фурор в Кан, а „Жълто море” в момента води бокс-офис класацията в Южна Корея и вероятно ще бъде забелязан и от Азиатските награди, така както се случи с „Преследвачът”.
Хон Чжин На прави филми за широката публика, но по начин, в който екшънът не се препоръчва за хора със слаби нерви и особено за деца, защото тук кървавите картини са атестат за качество и визия, до степен на натуралистичност.

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева

(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)
Една статия от: www.why42.info публикувана на 9.07.2011

ВАРНА НА МЛАДИТЕ - FUNCITY!!!

2011-07-05T00:02:00.000-07:00

От 24 юни до 3 юли за първи път Варна бе столица на младостта, звучи като в текст на нещо в стил АЛЕН МАК, но който се е разхождал из морската градина или около морска гара, ще ме разбере... Скейтъри, стрийт графити, цирк, акробати, боди арт и много още изяви предложихме на варненци, а идеята за фестивала се разработи през зимата на миналата година, когато няколоко ентусиаста с опитни приятели от младежки дейности създадохме НПО Варненски младежки фестивал, с основна цел всяка година през лятото младите да показват своите възможности ... и ако отначало вероятно от Община Варна са гледали на нас с недоверие, то след заключителната част на феста от младежки дейности и спорт, както и от кметската управа оценката за нашия тип самоуправление е отлична... Сега остава да си кажем проблемите и следващото лято да бъдем още по-добри. А повече инфо за нашия фест във лице книга:https://www.facebook.com/funcityfestival.
В рамките на този фест се игра и нашия спектакъл СЕГА-Ал(Ь)бум, който е селекциониран за МТФ "Сцена на кръстопът" през есента, за отношението на селекционерите към нашите усилия-много благодаря, сега остава да покажем и най-доброто от себе си в Пловдив. Дано оттам пък да ни тръгне по вода за други фестивали...защото екипът ни с DJ Soulmate e наистина забавен, невероятен и много вдъхновяващ, а и всеки спектакъл се развива и на принципа на импровизацията, и когато сме супер надъхани забавата наистина е на сто:)))) най-вече покрай руските гевреци!!!
И така резултатът: да сме здрави и с младежки дух, а душманите да го...по..духват:)))

„ПИНА” – „ТАНЦУВАЙ ОТ ЛЮБОВ”

2011-06-22T22:25:00.000-07:00

текстът е публикуван в сайта ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

„ПИНА” – „ТАНЦУВАЙ ОТ ЛЮБОВ”

Истинското събитие на МТФ „Варненско лято” 2011 в парадокса на театралния ни живот и всичко останало по родните културни ширини вероятно ще бъде филмът на Вим Вендерс „Пина”, при това направен съвсем по правилата на модерния лукс, разбирай в 3 D формат и прожектиран в МОЛ!

Шегата настрана, но уникалната възможност да се види този арт-хаус си е откат за Варна, а и по думите на служителите в този «стъклен дом» или джам сарай, втора прожекция на шедьовъра със запазена марка «Вим Вендерс» поне на този етап не се предвижда.

На 30 юни 2009 година на 68- годишна възраст Пина Бауш напусна света на реалното, за да пристига тихо и красиво в сънищата на танцьорите си и на вярната си публика. Пина учи танц от 14-годишна, като пет години се обучава при Курт Йос в Есен, след което завършва Julliard School (Ню Йорк). Нейната работа прегръща света на Стравински («Пролетно тайнство»), тя прави през средата на 70-те мизансцена и за операта «Орфей и Евредика» от Глук. През 1976 г. покорява с мощната си визия Европа, а произведението й «Café Muller” е само началото.

Следват забележителни приказки на танца и лекотата на живеене, в които се утвържадава специфинчия „БАУШ-ЕЗИК”. Както казва Пина Бауш : „Задавам поредица от въпроси на моите танцьори и те отговарят или показват различни неща. Аз зная какво искам, какво търся... Започвам винаги с въпросите...” Танцът на Пина е танц на опита, на живота като опит – в отговор тялото ни подарява неподозирани движения, специални кодове за комуникация, която е сякаш по-честна и искрена от думите.

Филмът на Вендерс (този мечтател - автостопаджия във времето и пространството) е АЛЕГРИЯ (радост от живота на танца). В него всеки докоснал се до космическата Пина разказва за съвместното битуване в езика на хореографията й... В този филм всеки танцьор е луна, вятър, дъжд, цвете, дете и старец едновременно, всеки в безмълвно движение „загатва” чудесата на света. Актьорите възстановяват фрагменти от спектакли на Пина и си припомнят кадри с нейно участие. Крайният резултат е приказка за полета на фантазията, за ангелската чистота на истинските мисионери в изкуството.

Пина - жената с пронизващия поглед, се движи като фея - невидимото и присъствие направлява сякаш с магическа пръчица движението на танцьорите и. „Пина” на Вим Вендерс е филм ритуал, филм, в който сезоните се редуват незабелязано, филм –любов, филм с най-изящната камера, която е уловила необятността и вечността, опитомена от крехкото тяло на една жена, създала танца на най-новото време.

В нашия живот всичко е материал и обкръжение, но танцът е кислород, затова: „Танцувайте, танцувайте, иначе сте изгубени!”

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева

(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)

Една статия от: www.why42.info публикувана на 7.06.2011
Bookmark and Share

КАФЕНЕ.БГ и разговорче с Елица Матеева

2011-06-16T10:31:00.000-07:00

Уважаеми,минималистичен кръжец от фенове, преди да прочетете това общение с елочка-да предупредя, то се случи, когато имахме инфото,че спектакълът за 90-годишнината на ДТ "Ст.Бъчваров" щеше да бъде в програмата на МТФ "Варненско лято" 2011- е, вместо него се случи друго също силно предложение- "Бремен", но както казваше една героиня от "Опасни връзки": "Аз нямам вина за това, това е извън моя контрол" :))))

Елица Матеева за арт събитията във Варна и драматургията като провокация - Интервю
Джадала Мария | 16.06.11
Kafene
Елица Матеева за арт събитията във Варна и драматургията като провокация

Елица Матеева е режисьор, който смело експериментира с различни артистични форми и формати, твори във Варна, а в свободното си време чете приказки и развеселява всички от детското отделение на Онкологията във Варна, чете приказки в детски отдел на Варненската библиотека. Прави всичко това доброволно и от все сърце.

Как се вижда културният живот в София, погледнат от Варна? И вижда ли се Варна от света?

Културният живот в София винаги е много пъстър, може би защото има много опции за развитие, много места, много кътчета, които са проверени и показали, че могат да действат ползотворно. Но от друга страна Варна дава възможност да се появяват много нови неща, на които вероятно София вече се е наситила и уморила. Ако за столицата са характерни перформънсите в нетипични театрални пространства или галерии, тук тепърва се прокарват тези опции. И това е много хубаво, защото явно публиката чувства глад за такива представления. В контекста на това, че във Варна има по-малко културни институции като пространства, защото все пак в София има много театри, неслучайно се казва, че ул „Раковски“ е Бродуей на София... Това по някакъв начин създава по-пълноценен живот, всеки ден се случва нещо. Тук има само няколко строго определени места и сякаш няма толкова голямо любопитство. В последната година забелязвам, че пространства като барове, стават малки сцени за музикални експерименти. Преди Котарашки да направи големия си концерт той събра почитателите си за мини концерт в един малък бар за не повече от 100 души публика. В такива малки пространства се случват много интересни неща, въпросът е да има публика и хората да знаят за тях.

Мнението ти за кандидатурата на Варна за Евро столица?

Варна по подобие на София работи в момента върху идеята и намерението 2019-та година да се превърне в Културна столица на Европа. Както знаем тогава два ще бъдат центровете – Италия и България. Като тук, освен София и Варна, има и други градове, които участват в тази селекция, в която така или иначе най-добрият ще се избере от орган, който излиза извън пределите на България. Наскоро бях на пресконференция в Общината, където директорът на отдел "Култура" определи всички стратегии и действия. Вече имаме лого, имаме си и книга, която е посветена на европейските столици. Лошото е, че бюджетът за култура е много занижен. С 200 000 лв. не можеш да удовлетвориш всички кандидати. А те са за Варна около 130-140 проекта, от които са удовлетворени само около 28-30. Има много обидени и огорчени. В контекста на това, понеже има ново ръководство отдел "Култура", трябва да се запознае тепърва със средата, хората, които работят. И там е пробойната, по която трябва да се работи. Има една самодостатъчност в културата, във всички сфери, загубила се е комуникацията и контактността. Във времето, в което живеем, всички някак си сме си самодостатъчни и никой никого не слуша. Това е статус на обществото в глобален аспект, не само в България. Много се говори и никой никого не слуша. Всичко преминава в монолози. Това е моя формула за съвременния човек.

Какво се случва в последно време във Варна?

Наскоро Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ във Варна стана на 90 години. Там, заено с актьора и режисьора Стоян Радев, направихме „Аз, театърът“, за два часа с „машината на времето“ разказваме една история за Варна, хората на Варна, артистите на Варна и къде сме ние в целия този Европейски контекст, на Европейската театрална мисъл. И мисля, че сме в едно много добро състояние. Като говорим за политики, форми, нещата които преживяхме миналата година, макар да не съм от щата на Варненския театър, съм закърмена с проблемите на актьорите, на творческия персонал на театъра, на хората в театъра. Виждам, че това, което се случва с тях, те го изживяха много болезнено, когато станахме две в едно – опера и театър в тази структура ТМПЦ, която повечето хора не могат да разберат – „Театрално музикален продуцентски център“ ... Наскоро разбрах, че и Силистренския театър преминава в Добрич по същата парадигма, което е потресаващо. Хората изживяват това, защото по някакъв начин се чувстват обезличени. Когато правихме юбилея идеята ни беше варненските актьори и хората, които работят в театъра да бъдат в центъра на вниманието, да се почувстват за тези два часа наистина като малки богове. Не случайно в началото и финалът на този спектакъл, те са си 100% мои, ги наричам именно „малки богове“. Това са малките богове, които показват тайнството на сцената. И това не са само актьорите – това са и осветители, и тонрежисьори, шивачи, организатори, хората на каса – всички тези невидими хора, освен режисьорите и актьорите, които правят тази магия театър. Да, Варненският театър стана на 90 години! Тази постановка има всеки месец представление, влезе в репертоара на театъра, ще се играе и на Варненско лято.

За мен това е момент на лично удоволствие, защото никога не ми се е случвало нещо мое да бъде селектирано за Варненско лято, макар и в съавторство, защото Стоян Радев е и режисьор на спектакъла, аз имах удоволствието да работя по първата част ... Но и думите са много важни. Който си мисли, че театрално пространство се случа без драматургия, дори и да е само танц или друго – необходима е структура. Така че думичките са много важно нещо. Думичките са провокацията.

Значи във Варна се случват много неща. Комуникираш ги активно чрез социалните мрежи...

Да, случват се, само трябва да се знае малко повече за тях.

Опитвам доста да комуникирам случващото се и чрез Фейсбук. Използвам го много и за вдъхновение. Хубавото му е, че ако има някой, който ти се качи на главата – винаги можеш да го блокираш. Това в реалния живот се случва малко по-трудно. И тук възниква „Къде отива истинската комуникация в живота?“. Не се ли замества тя от изкуственото виртуално пространство? Да, това сигурно е така. Това сигурно ощетява много хора, но в крайна сметка то и създава възможности да заявиш „Аз съм тук“. Хората могат много по-спокойно да кажат „Не“ на нещо. Това е пасивният начин на казване на нещо, но все пак го има.

Отделно от това Фейсбук създава възможност да се чуеш и видиш с много хора наведнъж, с хора, които не са в България, да проследиш различни творчески проекти.

Например Захари Карабашлиев, който е мой приятел, с него общувам активно чрез Фейсбук, а в същото време той е герой в пиесата Фейсбук.

Амбициите ти днес?

Преди имах много амбиции. Като всеки завършил мечтаех непременно за "Икар" или "Аскеер". Но всъщност това са смешни награди. Единственото морално удовлетворение от тях е, че идват с някакви пари, с които можеш да се почерпиш с приятели и една вечер да направиш щур купон.

В последно време много обичам купоните. Преди въобще не ги обичах, а сега всяка вечер правя някакъв купон. Последната ми страст са джагите. Наскоро се научих, още съм от отбора на лузърите, имам доста да работя върху лявата ръка.

ЗА "ЗИМНА ПРИКАЗКА" НА ТР "СФУМАТО"

2011-06-04T15:08:00.000-07:00

специално за сайта ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

МТФ „Варненско лято” 2011 - „Зимна приказка”: „Цял един свят е загинал или се е спасил”?

„Зимна приказка” на Театрална работилница „Сфумото”с режисьор проф. Маргарита Младенова е обител за аскети по дух и съзерцание. Като камъкът на Сизиф спектакълът смазва с тежестта на въпроси, непозволяващи на мечтателите да сънуват, това са въпроси – кинжали, обезкостяващи тялото, въпроси–зъбобол, въпроси-на ръба на пропастта, въпроси с надпис „БЕЗ ИЗХОД”.

И ако се замислим, преди повече от 4 века един бард, сочен от някои за лош актьор, а от други - за магьосник-стихоплетец на ситуации, образи и философия, е предсаказал точно бъдещето ни: земята е досущ като приказната страна Бохемия. В чудната Шекспирова Бохемия гордостта, ревността, липсата на нормална комуникация, липсата на толерантност са модус вивенти, а „добрата ни царица”, тя по-добре да си направи харакири, защото в „Бохемия 21 век” любовта, предаността, вярата, надеждата не струват пукнат грош. Такава е цената и на наивниците-мечтатели. Добрата новина е: докато си млад, докато си дете, докато не запаметяваш лъжливите уроци на възрастта, все още има надежда за спасение.

„Зимна приказка” е притча за изгубения рай. Фабулата за лаиците днес наподобява типичен мелодраматичен сериал: ревнив съпруг (лидер), обсебен от Аз-а си и ревност, обвинява в изневяра своята съпруга, някои от жертвите на лидерското изкривено съзнание търсят спасение в изгнание. След време техните наследници се опитват да променят света с любовта си. И финалът би бил един обичаен псевдо хепи енд, ако именно благодарение на положения труд от страна на чудесните актьори на „Зимна приказка” (Цветан Алексиев, Христо Петков, Маргита Гошева, Елена Димитрова, Бойко Кръстанов, Сава Драгунчев, Явор Бахаров, Антонио Димитриевски, Станислав Ганчев, Марк Делчев) и творческата ангажираност на техния режисьор, се е случила една носталгична и поетична рефлексия за човечество, лишено от сетивата си, от учудването спрямо света. Човечеството боледува от отрицание на света и на себе си като ценност, човечеството живее в свят от „НИЩО” и не желае, не може да се вълнува, защото не вярва в смисъла на живеенето като креативна акция.

Пъзелът от студена нищета е засилен и от сценографията и костюмите на Даниела Олег Ляхова - бяло, чиста линия с препратки към съвременната мода, в която утилитарността е с приоритет.

„Зимна приказка” определено не е спектакъл за всеки, но приказката, която изживява зрителя-романтик по душа, е разтърсваща, тъжна и все пак разказана с много любов към човешкото същество.

Елица Матеева
Една статия от: www.why42.info публикувана на 4.06.2011

БАНЗАЙ, ТАКЕШИ КИТАНО - поглед върху комедийното кино на един борец с якудза

2011-05-15T02:38:00.000-07:00

специална публикация за сайта ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

Ако японският режисьор, сценарист и актьор Такеши Китано не беше се захванал с изкуство, сигурно вече щеше да е професор по математика или машиностроене. В дипломата му се търкалят взети изпити от техническия университет Мейджи. Но Такеши избира да кара такси, да бъде част от творческия екип на стриптийз бар, да развлича с хапливите си мандзай изпълнения (stand up comedy) и да се въвлича в света на тъмните елементи с криминално битие. През 70-те всички наричат Такеши BEAT- заради комедийното му шоу „The Two Beats”, така че не се учудвайте защо в киното от 80-те името му сред участниците може да се срещне и като Бийт Китано.

За мнозина образът на Такеши е символ на замръзналото лице на полицай, който с един жест отговаря на израза „факинг джапан коп”- следва точно попадение на куршум и много кетчуп върху костюмите на дръзналите да го обидят.

Всъщност Такеши Китано е необикновен самурай и обича да снима филми, в които се разказва семпло и за обикновените неща - като например децата. През 1999 г. Китано участва във филма „Кикуджиро”- забавна история за момченце и възрастен безделник, който подарява на своя малък приятел най-веселата лятна ваканция. „Кикуджиро” на Китано е роуд муви, с много пътешествия, срещи на странници и невероятни абсурдни ситуации. В този филм публиката е пленена от чаровния, ленив, но изобретателен герой на Китано, който като дете реагира на изненадите на живота.

Замръзналото лице на актьора (вследствие на катастрофа с мотоциклет) ни посреща в още два проекта, които демонстрират Китано в различно амплоа: „Банзай, режисьор” (Слава на режисьора) е ироничен автопоглед на Китано към режисьора Китано, който се опитва да измисли нови кино истории, разграничаващи се от типичното му творчество - така той предлага на публиката различни фрагменти в стила на Одзу, Куросава, японска манга и пр., които винаги достигат до отказа на режисьора от бъдещата му творба. В тази лента Китано си има и двойник кукла, с която споделя творческите си неволи. Всъщност, според някои ценители на Китано, „Банзай, режисьор” може би е инфантилен и повърхностен филм, но ако се замислим над смисъла на всеки творчески акт и жест, ще се установи, че най-несериозният човек на света е творецът!

През 2008 г. излиза още един филм, който напуска територията на гангстерските схатки и коментира изкуството като непрекъсната гонитба между Ахил и костенурката -метафората е отчетливо красноречива. Ако в мита Ахил, въпреки усилията си, никога не съумява да достигне костенурката, то творецът единствено се конкурира със себе си. Героят на Китано е художник, който преминава през различни фази на рисуване, техники и експериментиране, дори с риск да се погуби. В този изключително чист като послания и изпълнение филм Такеши Китано изгражда с виртуозност света на търсещия артист. Артистът без йена в джоба, но окрилян от вярата в силата на изкуството.

Всъщност, Такеши Китано рисува и неговите картини наподобяват вибриращите платна на Шагал, а благодарение на четката, Китано успява да се възстанови след катастофата от 1994 г. и да се справи с лицевия си паралич. И ако за някои авторът на над 50 стихосбирки изглежда сантиментален и ретро, то поне за мен всичките му филми притежават аромата на постоянното учудване от това, че си жив, въпреки превратностите на съдбата. Комик, трагик, брат на якудза, жестоко ченге, Ахил, догонващ своята съдба, сляп самурай или просто един пътник, Китано е като любопитно дете, което не познава нито самодостатъчността, нито самодоволството на големите!

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева
Една статия от: www.why42.info публикувана на 14.05.2011

пп. вероятно има люде, които се интересуват от този блог и персоната ми, но на които по обясними причини отдавна не обръщам внимание, пожелавам им: да го следят и поне да научат нещо като го четат с такова инфантилно любопитство...и както казва една героиня от "ОПАСНИ ВРЪЗКИ" на ЛАКЛО: "аз нямам вина, това е извън моя контрол" с мое допълнение, това,че не можете да спите,ако не прочетете нещо си тук е извън моя контрол:)))ЖИВИ-ЗДРАВИ:)))а и послание към едно екс-спонсорче, спонсорче виждаш ли патлака:)))дължиш ми кинти за два спектакъла, айде да не идваме на Боянски ливади:)))!!!
Bookmark and Share

Когато сме повече от същества...

2011-04-24T00:27:00.000-07:00

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски,
щом любов нямам,
ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, –
щом любов нямам,
нищо не съм.

из послание на ап.Павел до Коринтяните-глава 13 или Химнът на Любовта
Припомням тези думи, защото отзвукът им ме преследва отдавна- в един от най - поетични филми (финал) на Кешловски, а именно "Синьо". През последните месеци се наслушах на глагола "Обичам", вероятно и аз съм го споменавала до изтръпване на езика, стократно и ако е било напразно, макар че не мисля че е така, няма да се извинявам, нито пък да тръпна в жалейки... Защото всяко нещо, което се случва тук и сега е пътуване към други срещи, хора, а смисълът на случките е в една бръчка повече, в един бял косъм повече и дори в настъпването на умора-спокойствие. При мен умората от света винаги ме успокоява, при други вероятно е различно...
От рождения ми ден в началото на април, за кратък период преминах през различни състояния, които ме подостриха, подтикнаха ме към търсене на вътрешната ми категоричност, дори с риск да употребя някоя здрава сръбска попръжняяяяя, заслужавало си е... Защото ако някой те обича, то той е ДЛЪЖЕН да те възприема, такъв, какъвто си, така, както и ти НЕГО... Взаимното длъжничество е отговор за възможната съвместимост... Не вярвам на думи и хора, които са си самодостатъчни... и ако човек не търси любовта по време на живота си тук и сега, то за какво ни е този живот?!? Толкова за любовта...
Щастлива съм, че бях участник в Contempo4-издание за съвременно изкуство, проведено във Варна в периода 15-17 април 2011. Заедно с художника Нено Белчев и приятели направихме първата он-лайн постановка на драматургичен текст в България. Записът на пиесата ми ФЕЙСБУК се превърна в основа за нова работа. Концертното студио на Радио Варна приюти проекта ни и той се случи...така, че с Нено ще продължим да изследваме... и да работим заедно, надявам се...
С младата поетеса Теа Денолюбова се гонихме в поетичен маратон през чудесната й стихосбирка "Сложи ме на пауза". Има едно ново, чудно поколение-деца, които могат да ни вкарат в джоба си със своята мъдрост и светочувствителност..."Сложи ме на пауза" е точно такъв пример-разби ме от начало до край...Жестока книга! Поезия на ангел!
В това издание на Contempo се запознах с интересни варненчета, които са едно славно бъдеще, единствено се моля... то да има сили, за да промени ретроградността на културния елит на този град!
Бъдете здрави! И честити и не му мислете много...Защото морето ще си е винаги там, но не и ВИЕ...

АЗ, ТЕАТЪРЪТ :

2011-04-04T00:01:00.000-07:00

интервю за сайта ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ:)))
Великденските театрални седмици – Варна 2011 от 31 март до 30 април започват с юбилейния концерт-спектакъл „Аз, Театърът” (31 март, 18.00 ч., Основна сцена), посветен на 90-годишнината на ДТ „Стоян Бъчваров”. В мегапродукцията на режисьора Стоян Радев Ге. К. участват всички драматични актьори, солисти от Държавна опера Варна, Детско-юношеска опера при Общински детски комплекс Варна, НУИ „Добри Христов”, балетисти, танцьори от хореографската школа на Георги GOOSH Енчев и други - общо около 200 творци.

С авторите на спектакъла – Стоян Радев /актьор и режисьор/ и Елица Матеева /театровед и режисьор/, ви срещаме тук. Един откровен разговор за Театъра и живота в него...

- Да започнем с твърде амбициозната задача, която сте си поставили – каква беше фикс-идеята, с която тръгнахте да правите „Аз, Театърът”?

Ст. Р.: Първо аз се зачудих къде да намеря фокуса на един 90-годишен юбилей на една институция, което бе най-трудното нещо. И си казах, че за да има театър 90 години, най-важното нещо е приемствеността. Това, че непрекъснато има хора – нови и млади, които искат да правят това. На това място. Те идват, идват, идват – на мястото на заминалите си. По един или друг начин идват нови. И си казах, че може би е важно да се погледне през призмата на настоящите актьори, на настоящата трупа на театъра. На тези, които сега носят 90-те години. И оттам някъде по ми просветна да се захванем, някак си да знам какво да искаме, да търсим. Разбира се, че трябваше на всяка цена да се върнем до първата година, до раждането, защото няма друг начин. Мисля си, че идеята да погледнем историята на театъра през историята на България и на света е интересна. Защото се оказа, че случайно или не, по много интересен начин историята на България или на света е резонирала в движението и в пътя на театъра. Предполагам, че по-скоро случайно в повечето случаи, но при всички положения беше много интересно!

Така че, този спектакъл, юбилейният, ще мине по този начин през тези истории. Подплатен с музиката на театралните представления през годините.

- Смея да нарека предварителната работа почти изследователска, къде се ровехте, какво откривахте, колко дълъг бе този процес?

Ел. М.: То беше като някакъв коледен или новогодишен подарък. Точно по тези празници ми се обадиха по телефона с поканата. Започнахме непосредствено след премиерата на „Страсти под брястовете”. Първата ми среща със Стоян Радев бе, за да ми каже той какво има като структура в областта на изпълненията. И след това уточнихме какво трябва да изследваме и да търсим материали. Тук написаното през годините от Владков, от Георги Смиленов много ни помогна. Но имаше неща, които трябваше наистина да се издирят. Аз се зарових в Музея за история на Варна и в Археологическия музей. В един момент много се зарадвах, че като кажеш на хората „имам такава и такава задача” те откликват много бързо. Ако не бяха толкова бързи и отзивчиви, може би щеше да се наложи да търся и в Държавен архив. Също така много ми помогнаха хората от отдел „Изкуство” в Регионалната библиотека. Така се случи, че някои книги са за читалня, а на мен ми трябват за два-три дни. И понеже те ми имат доверие от други наши взаимоотношения, позволяваха ми да си вземам книгите за вкъщи.

Самият театър има много добра библиотека, изградена през годините с архивен материал. Имало е някакви хора, които са се грижели да съхраняват стари снимки, плакати... Сега един от проблемите е, че няма такъв човек, специалист в тази област, който да се грижи за това нещо. Защото когато се наложи да търся някакви снимки, аз ги открих съвсем случайно. Това изискваше много време. По-сложно бе при Стоян Радев, защото той има репетиции, има представления. Но когато имаше време, ние правехме наистина един плътен осемчасов работен ден. Хубавото при него е, че той знае какво иска. Защото аз само предлагам някакви текстове, казвам „тук може да се получи нещо”. А той ме кара да се сещам за различни автори, за различни структури... и някакви теоретични мисли в този аспект. Много неща се събраха. Някои се включиха, други просто останаха като добър спомен. Например, аз никога нямаше да се хвана да превеждам това парче на Ленард Коен, което така или иначе не се случи. Но пък превода стана много хубав, много поетичен! Много ни хареса, но не го включихме. Но тези неща си остават за нас. Седем години, след като съм напуснала НАТФИЗ ми се наложи да си препрочета някои автори, за които съм се готвела специално за изпитите през годините. Сега например, като прочетох „Празното пространство” на Питър Брук или пък Брехт, ми се сториха много по-ясни нещата. Може би защото не си се занимавал с теория, а си навлязъл в живота и реалността по някакъв начин ти се отразява. Едва сега ми стана ясно тези хора за какво говорят.

Нашата връзка със Стоян беше много хубава. Сега за пръв път ще кажа това. Той има черен хумор, подобен на моя и малко бруталничък, който много ми допадна. Това беше една лекота във взаимоотношенията. За тези седем години, в които аз съм работила в различни театри и съм имала различни практически работи на сцената с актьори, Стоян Радев е единственият актьор, който ми е носил чай...

- Предполагам, че цялата история на Варненския театър е минала през вас, докато работите по този сценарий. Явно е имало и подеми и падения през тези 90 години. Какво най-много ви впечатли?

Ст. Р.: Аз имам сантимент към Варненския театър, разбира се! Заради собствената си история, свързана с този театър. Доста неща съм прочел, любопитствал съм... Никога не съм си давал сметка за тази ужасна цикличност, в която хората са живеели и ние живеем. Цикличност, която се преповтаря в много къс период от време. За тези 90 години живот на Театъра, тя сигурно 9-10 пъти се е преповторила. Периоди от по 10 години, което е нищо. Понеже става въпрос за изкуство, не можеш точно да определиш възхода и падението, твърде субективно е. Но сега си давам сметка, че човек никак не се е променил в мисленето си и в съществото си. Никак не се е променил, ама никак! Това е заради думи, които сме прочели, изречени от хора 90 години назад. И повече. Последната критика, която ние открихме от 1868 г., в която едни хора казват, че България не може да има свой театър, а ние трябва да гледаме Европа! Ами това е днешно заглавие от вестник. По отношение изцяло на гледането ни към Европа. И преди 20 години пак беше така, отвреме-навреме се измества към Америка. Това наистина много ме впечатли. И още – веднъж си говорехме с Елица. Лети народ в Космоса, продават се парцели на Марс, можеш да си купиш всичко, стига да имаш пари... отиваш, плащаш и имаш парцел на Марс! Но съществото (човекът) на йота не е мръднало в съжденията си! То е точно толкова комплексирано и несъвършено, както се е родило. Както Гьоте казва през устата на Мефистофел „все така зелено-смешен, както в първия си ден”. Абсолютно прав е горкият Гьоте!

- И все пак, креативните сили малко или много са натежавали, за да има движение напред...

Ст. Р.: Ако повярвам на Гьоте, да кажа че благодарение на дявола (със смях)

Ел. М.: Иаше някакви мисли, както той каза от ХІХ, от началото на ХХ век, които наистина все едно, че са казани днес! Съвсем случайно, в една биография, свързана с творчеството на Исак Даниел се натъкнах на една мисъл и я предложих на Стоян. Тя влезе в спектакъла – това което се мисли за културно е вид кълчотене. Сега се създават и неща с претенции, че са носители на духовност. Но пак се „радваме” на култура тип „чалга”, „турбо фолк” и подобни.

- 90 години за какво са много и за какво са малко? За какво стигат и за какво не?

Ст. Р.: Много труден въпрос. Едва ли ние или някой на наше място би могъл да отговори на такъв въпрос. Защото те са 90 години като ги погледнеш нацяло, но са само 20 от моя живот и само няколко месеца от нейния, 40 години от живота на друг артист... Няма как да се погледнат нацяло. 90 години са показател за необходимостта от театър. Можело е да бъдат много по-малко. Дори и сега, когато необходимостта е много по-малка. Това е грешка и тя ще бъде осъзната, 100 процента съм сигурен! Грешка на обществото в най-баналния смисъл на този израз, част от което сме и ние, разбира се. Всички ние, ето ние тримата седим тук и не харесваме чалгата. Обичаме високото изкуство, но ние тримата точно както останалите шест милиона, които бихме искали да обвиним, че сме се докарали до там, също така носим своята отговорност за това, че има чалга. Че има необходимост от нея. Че няма необходимост да гледаш картини. Много ме впечатли и натъжи една история, много пъти съм я разказвал. Когато бяхме във Франция миналата година с „Калигула” – дълго време играхме, имахме и свободно време и можехме да ходим, където си искаме. Във всеки музей, във всяка галерия, във всяка къща на някой творец беше пълно, наистина, с деца от детски градини заедно с учителките. Например, седнали са в къщата на Роден, седнали на земята с моливчета и със скицници, и рисуват. По-точно, прерисуват негови скици, картини. Вярно, в къщата на Роден е топло, подът е чист и децата могат да седнат там и да правят това. Но, ще се намерят пари да се отоплят и нашите галерии, ако има кой да заведе децата там! Защото е лесно да се оправдаеш – ами студено е, защото никой не ходи! Никой не ходи, защото е студено - затворен цикъл. Просто трябва да се пукне балонът, да излезе въздухът и тогава ще стане ясна същината, тогава ще разберем... Мислим си – има изтървани поколения, изгубени поколения. Нашето е такова в някакъв степен – поколението на прехода. Но това не е оправдателно, то просто така се е случило. Няма какво да се оправдаваме! Когато аз бях на 20 години имаше режим на тока и имаше купон за две кисели млека и един хляб. И то ако стигне до теб. Някак си такова беше времето. Не мога да обвинявам родителите си, че не са ме възпитавали да гледам картини. Мен и представителите на моето поколение. Но това не е оправдателно в никакъв случай. Мисля, че ще се развърти и този цикъл ще мине. Защото преди 90 години България е била следвоенна държава. Със сигурност много по-бедни отколкото сме ние в момента. Не е имало такива кафенета, не е имало такива торти. И въпреки това, тогава е имало такива хора, които са прозрели необходимостта от това да се започне „свинството” да се строи театрална сграда. Има такива изказвания! Ние ги намерихме и ги има вътре в сценария. Един общински съветник, не му помня името на човека, но той казва „най-вероятно ще ни обвинят в кощунство, че хората нямат хляб и няма какво да ядат, а ние сме тръгнали да строим театър. Но ще дойде един ден, в който ще ни бъдат благодарни”. И е бил абсолютно прав пророк. И ние се гордеем, че имаме сграда. И се караме – тя театрална ли е или е оперна? Онзи ден едно момиче, много свястно, много интелигентно... Просто е свикнала да нарича тази сграда „Операта”, и много варненци така я наричат. Тя е помпозна и прилича на опера. Та момичето казва: „еди-колко часа ще се видим на Операта”. Казвам й – не че кой знае каква голяма грешка допускаш, но тази сграда е част от историята и това е непроменяемо, за вечни времена. Това е театрална сграда и ако си кореняк варненец, твоята прабаба или твоят прадядо са дали пари за строежа на театъра. Ценно е за теб да го знаеш. Когато нямаш памет за историята, когато тя не се предава, тогава няма как да гледаш напред. Тогава ще стигнеш до там – 90 години много ли са или са малко? Те са точно толкова, колкото ти възприемеш от тях. Колкото ти искаш да възприемеш.

- Парчета живот...

Ел. М.: Това, което се е случвало с този театър, то се е случвало благодарение на едни хора. Независимо дали са хора отвътре, от тестото на самия театър или отвън. Всъщност за мен метафората е „Парчета любов”. Това са тези 90 години. Дай Боже, да има още такива парчета любов. Силна любов, за да се съхрани този живот и да се предава на другите поколения.

- Защо „Аз, Театърът”? Защо в първо лице единствено число го решихте?

Ст. Р.: Защото аз съм театърът. Аз за себе си го казвам. Но съм сигурен, че всеки артист може да го каже за себе си! Защото театърът е професия, само че тя е впита в актьорите. Има различни актьори. Както не всяка свещ гори с един и същ пламък, така и не всеки актьор гори с един и същ пламък. Това не е лошо! Понякога слабият пламък дава друг тип топлина. Но със сигурност няма заболял от театър, който да се е освободил от тази болест. До смъртта. И защото театърът не е сградата, театърът не е реформата, театърът не е Вежди Рашидов. Театърът не е никой! Театърът е всеки един отделен човек.

Дълго време се чудехме за заглавие. И изведнъж като ни хрумна, толкова много се зарадвах! Не че е най-оригиналното, но е най-истинското! Много е истинско това заглавие според мен! Много е вярно. За актьора е вярно.

Ел. М.: Аз искам да кажа, че Стоян има страхотно чувство за действен ритъм на словото. Докато за мен това е елемент на практика, на догонване, на постижение. Когато му се предлагат някакви неща, той много точно уцелва ритъма. Така стана и със заглавието – устата започна да говори, а аз пиша. Когато започнах финалния текст, си казах – не мога да го бързам, той ще се появи някак от самосебе си. Винаги така стават нещата. Първоначално трябваше да е друго нещо. Една сутрин, когато трябваше да дойда с нещо готово, написах и още нещо. Дадох му и двете версии и той много точно направи преплитането между тези две неща. Е, не мога да кажа, че ние двамата сме Станиславски и Данченко, не сме братя Мормареви, не сме Макс и Мориц. Но това е много хубави – винаги когато един човек е в кухнята на театъра, има един страничен поглед, който на мен ми липсва. Не мога да се отърва от литературното разказване на нещата и художествената литература. При него е много хубаво, че той мисли действено. И словото му става действено. Така се получи и финалният текст.

- Как е направен сценарият?

Ст. Р.: Има много музика и тя е от спектакли на театъра, но в съвременни изпълнения и интерпретации. Изпълнителните са най-различни – от актьорите в тетъра, през наши гости и приятели (танцови формации, цигулков оркестър, хор, фолклорен ансамбъл, The Center, класическият балет на Операта, солистка на Операта, много – да не пропусна някого). Ще се играе и през април. Ще има раздаване на „Златна маска”, благодарности към ветераните, които ще седнат на първия ред.

- Сценографията?

Ел. М.: Понеже Питър Брук ми е един от любимите творци, винаги съм го цитирала за празните пространства... Той говори за жив и за мъртъв театър. За него живият театър е театър, в който декорите ги няма, но енергията на актьорското тяло с магията която носи превръща всичко останало.

Ст. Р.: Участниците по груби сметки са 182-ма и няма къде да се сложи декор. Много танци, пищни красиви рокли, костюми. Актрисите нямат показвания с една и също рокля.

- Театърът свобода ли е?

Ст. Р.: За мен, да! Ако театърът не е свобода, тогава кое друго? Много се надявам всички артисти на 31-ви март и на следващите представления да се чувстват възторжени, красиви, обичани, харесвани. Нещо, което всеки артист иска. Цялата им суета да бъде задоволена в максимална степен. Една от финалните реплики на Гьоте в „Мефистофел” е „Защо ли творчество кипи, щом в нищо се превръща всичко сътворено?” В устата на същия този герой, обаче, авторът е сложил и друга реплика: „Животът много кратко трай, изкуството пък няма край”. Аз съм последният човек, който ще се осмели да си отвори устата за гения на Гьоте. Но само като се съпоставят тези две реплики, вътре в тях се намира съдържанието. Понеже се замислих за свободата – ако в безсмисленото творчество и в краткия си живот не успееш да намериш свободата в изкуството, къде другаде да го потърсиш? И в какво друго. Ще умрем и след максимум 48 часа няма да те помни някой или в най-добрия случай ще те помнят с добро. Според мен, в днешно време свободата е по-скоро въпрос на избор. Не е толкова страшно. Ако успеем да намерим свободата си на 31-ви март, ще стане много хубав празник! Лили Абаджиева казваше нещо много хубаво, когато закъснявахме за репетиция: „Ами ако си хирург, бе? Така ли ще закъсняваш?”. Казваше го крещейки от гняв. Ако мислим като хирурзи, които спасяват животи – всичко ще ни бъде по-добре - това е свободата!

ФИНАЛЪТ

Аз и Театърът сме едно!!! Аз живея и умирам в Театъра. Всяка вечер. Аз се раждам в Театъра и Театърът ме преражда. Неговите рани откривам върху тялото си. Аз притихвам в Театъра. Аз крещя волята си за живот в Театъра. Ако Аз остана бездомен, Театърът ще ме приюти. Аз усмирявам гласовете и лицата си в Театъра .Извън Театъра Аз съм минувач - поредният. Аз съм Театърът, защото Театърът е вътре в мен – завинаги, дори когато Театърът лаконично се е простил с мен, благодарил ми е за потта и смъртта на сцената, благодарил ми е за хилядите сънища и въздишки, за язвата, за болката в слънчевия сплит, за старата мускулна травма, за посивелите коси, за треската преди началото на всяко представление,... Аз и Театърът сме едно, защото Аз живея и умирам в Театъра... всяка вечер...

Интервю на Светлана Вълкова

ВАРИАЦИИ по ДЗЕН

2011-03-26T23:38:00.000-07:00

Това е текст, който се роди по повод едно бъдещо пътешествие в света на танца...нямам никаква представа как може от него да се изведе жест и движение, но чувствам, че незнанието поне в този случай на работа не ме плаши... Текстът звучи като философски опит, задачата бе да дам словесно отражение на думата ЧИСТОТА...Това, което излезе е резултат от срещата ми с филма "БЮТИФУЛ", неотразимата игра на Хавиер Бардем в него и след една безсънна нощ, прекарана навън...между 3 и 4 сутринта Варна е град на крайностите...

ЧИСТОТА
ВАРИАЦИИ

ВЪТРЕ
ВЪН
1. плюс 2=?

ВЪТРЕ
С всяка секунда тялото ми умира, но това не ме плаши, защото зная, че дифузията на телесното в пространството и във времето е необратима реакция. А всяка реакция е процес, форма на живот, дори, когато моят живот вече не съществува.Когато АЗ не съществува. Казваш, че Аз има много лица, а може би има едно и също лице, но ти го чувстваш по различен начин, защото винаги, когато се раждаш, информацията за предишния ти Аз е скрита дълбоко, дълбоко в теб и докато я откриеш, Аз е вече на финала на поредната необратима реакция. Чувството за принадлежност на твоето тяло към Аз и Аз към тялото ти, събира частите в цяло, в контакт. Контактът е като КИСЛОРОДА за Земята. Контактът образува Дома на съставните ти части. Твоето ВЪТРЕ е причина за изображението на „твоето” ВЪН. Твоето вътре влияе на онова там-на ВЪН. Всъщност, ако трябва да сме точни онова там ВЪН, никога не е истински ТВОЕ, Ти си мислиш, че е, но това е илюзия. Често се питам КОЙ СЪМ АЗ? Отговори..., възможности и като че ли... ми е най-лесно да кажа: НЕ ЗНАЯ. Но може би ще имам представа, когато се науча да подреждам частите си, когато между АЗ и ТЯЛОТО ми има кислород, контакт. Контакт, не контрол. Контактът между съставните части на моето ВЪТРЕ, развит без напрежение, е вид диалог. Този диалог, наричам ЧИСТОТА. Чистотата не познава напрежението, тя е отвъд него, може би понякога се появава като негова последица, но самата ТЯ не го разбира. Чистотата е разновидност на светлината и разновидност на цветовете. За някои тя е бяла, но за мен белият цвят е синоним на празнота...вцепенение, всъщност цветовете са без значение...за ЧИСТОТАТА.
ЧИСТОТАТА е като случайностите. Тя се появява, там, където липсва амбиция, липсва надпревара, липсва АЗ-егото ми. От това следва ли, че чистотата е и любов? Не, чистотата не е любов, тя прескача любовта, защото в живота, в реалността не съществува БЕЗУСЛОВНА ЛЮБОВ, но съществува безусловна ЧИСТОТА, така, както има дзен, има ом, има медитация, има смърт...има плавност и лекота, има болка, която не боли, има нормално налагяне на атмосферата.
Какъв е звукът на солената вода? Прекрасен! Ти може би не го чуваш, и той може би не е уловим с твоите сетива-но когато осъзнаеш, че звукът е прекрасен и съществува, тогава си постигнал ЧИСТОТА!

ВЪН

Светлината минава през пръстите ми. Събуждам се бавно. Когато слънцето ме е изпреварило се радвам, че ме е...изпреварило. Денят, новините, кафето...или кафето, новините...но важен е ДЕНЯТ.
Втурването наВЪН е като излизане от кожата и полагане на нова кожа, специален грим, защото това ВЪН се различава от вътрешността ми.
Под балкона крещят хора, гонят ли се или се бият? Не искам да зная... Агресията е слабост или привилегия на слабите.
ВЪН се тресе, но не от живот, наситен с вътрешна чистота...Вътрешна чистота притежава природата, човешката вътрешна чистота е опит, упражнение по стил, но не и окончателен резултат.
Това, което се случва с хората е тревожно, защото нищо не се случва с тях! Еволюцията и революциите им би трябвало да имат смисъл...
Но Земята е болна от този смисъл, тогава?
Реформа на формата?!? Възможно ли е да една промяна, един стремеж на хората към прогрес, да оплоди природата? Хората си купуват парчета от Марс, но живеят парчета-живот.
Катаклизмите в Природата са отговор на и срещу всяка война, предизвикана от хората.
Виртуалното превзема реалното ВЪН. Изкуственият интелект измества рожбите на пиродата.
Земята е малка точка, видяна извън самата нея.
Вселената не може да ти плати наема, но може да бъде твоя ДОМ!!!

1плюс 2 е различно от 3
Вътре срещна ВЪН.
Това е чужд свят по отношение на моята чистота. Това ВЪН ме провокира с ритъма си, с вибрациите си, с различното от ВЪТРЕ. ВЪТРЕ иска да познае ВЪН и понякога ВЪТРЕ И ВЪН се пресичат за миг и може би ВЪТРЕ и ВЪН постигат цялост, но постигат и умора. Умората е пост фактум цялостта. Умора от чистота на два свята, които сами по себе си я притежават, но всяка чистота е Вън за чистотата на другия свят и ВЪТРЕ за собствения си свят. Колкото по-нерационална е тази среща, толкова е по-голяма вероятността, чистотата да бъде първична и неизневяраваща на стремежа за истинност между срещата на ВЪТРЕ с ВЪН. Всеки е ВЪТРЕ И ВЪН, въпрос на интерпретация. ВЪН изисква контакт с ВЪТРЕ, какво се случва, ако се лишим от първичността на срещата между ВЪН и ВЪТРЕ? Контактът постепенно губи лекотата си, обременява се със закони на логиката. При липсата на контакт, макар че ВЪТРЕ И ВЪН го търсят, настъпва напрежението, кризите, взривовете.
ВЪТРЕ често агонизира по ВЪН, предполагам, че е възможна и обратна реакция. Но, когато ВЪТРЕ осъзнае, че взривовете са неизбежни заради невозможността от реална комуникация между два различни свята: себе си и другия (ВЪН спрямо вътре), третият свят- тяхната съобщност се превръща в утопия, в отломък, в насилие над природата на световете и тяхната лична идентичност.
Тази нощ моето ВЪТРЕ се опита за пореден път да срещне ВЪН. ВЪН го затрудни, защото чистотите на двете повърхности бяха толкова силни, че не можаха да се пресекат. Те се самоотрекоха. В момента, в който ВЪН се превърна в далечна планета за моето ВЪТРЕ, осъзнах, че чистотата ми плаче, но е и щастлива, защото вече се е освободила от ВЪН, поради невъзможност ВЪН и ВЪТРЕ да бъдат цяло с дълготраен актив... Всъщност привличанията траят единица вечност-миг.
Обич моя, това не са звездите на небето, а очертанията на твоята нервна система, очертанията на твоята (невъзможна за мен)ЧИСТОТА!!!

Болеро за един юбилей

2011-03-20T00:29:00.000-07:00

текст за сайта ВАРНАУТРЕ.БГ, снимки Марияна Христова-Варнаутре.бг

Болерото е произведение, писано от французин с баща швейцарец и майка от баски произход.

Така че не се учудвайте, защо при Равел музиката е особена, странна за спокойния импресионизъм и арфическо озарение от началото на 20 век.

Трети ден, докато наблюдавам как актьорите от ДТ „Ст.Бъчваров” репетират болеро, което е звучало в единствената, режисирана от проф. Крикор Азарян постановка на варненска сцена („Пътят към Мека” от Атол Фугард - театрален сезон 1986 - б.а), някак си съвсем логично е да стигна до умозаключението: артистите и в частност хората на театъра са странни птици. Танцуват в минусови температури, помощник-режисьор носи ту вълнени чорапки, ту вълнени елеци, танцуват в синьо, в сини, красиви рокли, ризи, танцуват страстно, танцуват въпреки болките в коляното, рамото, кръста, танцуват като деца, които си играят на плажа и се гонят с вълните. Танцуват болеро - онова същото, което, ако сега проф. Азарян беше жив, сигурно щеше да включи в своя постановка, защото той обичаше този тип страстна музика, той обичаше фадото, южните страни.

Вчера един от актьорите - негов възпитаник, каза: „Проф. Азарян днес щеше да навърши 77 години, а ние репетираме върху музика от негов спектакъл!”

Няма нищо случайно - няма нищо случайно, че именно хореографката Таня Соколова работи с актьорите от трупата. Таня бе част от екипа на режисьора Боян Иванов и, ако вярната публика на нашия театър си спомня неговите спектакли, със сигурност ще се сети, че техният динамичен силует в пространството на черната кутия се дължеше на Таня Соколова.

Таня е мъничка, прилича ми на Едит Пиаф. С подобна на нейната лекота се движи, смее се, шегува се с актьорите, нарича ги „момичета”, „момчета”, „сладки мои”. Измисля, докато наблюдава актьорите, някакъв жест, който едно от онези момичета или момчета, без да иска е направил - като почесване по носа, или закъсняло влизане... и всичко, което върши работа за този танц, постепенно намира свое лице в драматургията му. Танците също имат драматургия, тя е подвластна на музиката, но ти подсказват някаква история. Без история не може. Театър без история също не може.

ДТ „Ст.Бъчваров” ще отбележи своя юбилей със спектакъл, в който ще има от всичко: смях, песни, танци, сериозни мисли, болезнено откровени мисли, на актьори, драматурзи, режисьори, оставили душата си в театъра, заради диханието на сцената. Този спектакъл е нещо като болерото, което актьорите репетират - страстта се пресича с онези ежедневни дреболии, изскачащи от куфарчето на съдбата... Уж, случайно срещаме мъж или жена, случайно и небрежно докосваме косата си, настъпваме с токчето на обувката си някого, а после - тези случайни подробности от пейзажа създават история.

Днес, 90 години по-късно, когато театърът се превърна в част от структура (ТМПЦ) - измислица „премислица” на хора (не в час) с историята на ДТ „Стоян Бъчваров”, в тъмния салон, сгушена върху столове, якета, антерийки, за наметка против уроки от студената сцена, в очакване на акордите от болерото, си казвам: „Благодаря ти, Господи, че ги има тези деца - актьорите, които въпреки ниските заплати, въпреки че някои „мъдри” лидери ги наричат „неблагодарници”, играят на сцената, летят и в тези 6 минути – продължителост на болерото, те създават свят, в който забравяш за световния гърч, забравяш за болките в сърцето, кръста, рамото, коляното, забравяш, че си смъртен и ставаш част от една любов. Любов към театъра, защото АЗ и ТЕАТЪРЪТ сме едно, едно страстно болеро!

пп В ю тюб, на Болеро "Аз,театърът" - може да се види и репетиция

31 март на Основна сцена от 18.00ч. Ви очакват талантливите актьори на ДТ "Стоян Бъчваров" в спектакъла на режисьора Стоян Радев-Ге.К "АЗ, театърът", повече информация във фейсбук страницата на варненския т-р

дайте ми опорна точка и лост...

2011-02-28T23:38:00.001-08:00

ДАЙТЕ МИ ОПОРНА ТОЧКА И ЛОСТ, ЗА ДА ПРОМЕНЯ ВАШАТА „ГЛЕДНА ТОЧКА”- искрено и налично за новата премиера в театралния афиш на ТМПЦ-ВАРНА
писано за сайта "пътеводител на културния стопаджия"
Мисълта на Архимед по повод повдигането на Земята само с две помощни средства, а именно „точка” и „лост”, може би ще е валидна и за премиерното заглавие на ТМПЦ-Варна „Гледна точка или Ръбовете на кръга”. Авторите, които крепят гледните точки в драматичната буфонада са: Василий Шукшин, Даниил Хармс и Михаил Жванецкий и режисьорът Александър Илинденов в качеството му на създател на театрално пространство. Актьорите или лостът в този спектакъл са цветовете, определящи пейзажа в „Гледана точка”.
Сюжетно спектакълът се ситуира във възможността ни за избор и как ще интерпретираме условността на живеенето ни. Според гледната му точка, хората се делят на оптимисти и песимисти. В зависимост от настроенията и нагласите на тези две житейски позиции се развива и действието на спектакъла. Две семейства със своите деца-син и дъщеря се срещат, за се опознаят като бъдещи роднини, защото младите се обичат и искат да създадат семейство. Обичайна ситуация, аранжирана в краските на съветския соц, в който уви все още битува и нашето общество, семейство и любовта като начин на изразяване. И като споменахме съветски соц, „Гледна точка...” изобилства от руски песни (социалистически, епически, изпълнени комически). Спектакълът е също толкова богат на актьорски изпълнения в комедиен план, които търси и трагическото като философия на живота. До тук всичко е чудесно, но винаги след преживяване- контакт с изкуството е хубаво, то да остави следа, траен отпечатък в паметта на зрителя. В „Гледна точка” трайната следа поне при мен се свежда до един познат рефрен на „АBBA”- „Мама мия”, на сцената виждаме колективното несъзнавано (по Юнг), което буквално „търчи” след всеки новоизлюпил се лидер, обещаващ пълен хладилник с хляб, сланина и зрелища. Другото приятно усещане е свързано с актьорската игра-пълнокръвна, пъстра, с точно чувство към жанра.
Всеки спектакъл е вид опит за режисьора. За опитния режисьор би трябвало опитите да са като таблицата за умножение, знаеш какво търсиш и го намираш през телата на актьорите. Решаваш неизвестното уравнение по оригинален начин, с вещина, с провокация, с изненада. За съжаление режисурата не ме провокира, дори не ме подразни, хвърля ме в безразличие, защото й липсва динамика, диаграмни кулминации, липсва й учудването. Когато режисурата не се учудва от ставането, случването в театъра, то тя излъчва аромата на фабрично упражнение-правим нещо за публика, тя ще го гледа, ще се забавлява и финал. Първите две примиери в ТМПЦ за календарната година утвърждават усещането ми, че на тази чудесна, талантлива актьорска трупа в момента й липсва най-важното режисьорът-обединител, личност, терорист с емоциите и чувствата на актьорската душа. За това ще си позволя да припомня една мисъл, на творец, оставил остра, свирепа следа-творчески вирус в живота на Варненския драматичен театър: .„Варненският театър има нужда от електрошокове, от театрални скандали, от нова театрална кръв, от по-голямо нахалство. Тук има синдром на уседналост, който умъртявява театъра.Тук човек трябва да се държи нахално, разбира се, по талантлив начин. Трябва да се занимава със смущаване на спокойствието!” Стоян Камбарев 1997 г.

извън статията там:
Уви „Гледна точка” не е моята g (джи) точка!
снимки: симеон лютаков

elmodovar pictures

SOON (премиера във ВАРНА)!!!

-как създадохте този шедьовър? - в една мразовита нощ, реших да обява война на студа и измислих най-оригиналния танц за тази цел: ориент-кючек-пост-соц- експрес:)))

Кратка история на симетрията

„АМЕРИКАНСКА РУЛЕТКА”- ДА ЖИВЕЕ МАСОВОТО ЗЛОБОДНЕВИЕ!

„АМЕРИКАНСКА РУЛЕТКА”- ДА ЖИВЕЕ МАСОВОТО ЗЛОБОДНЕВИЕ!

„МЪЖЕТЕ,КОИТО МРАЗЕХА ЖЕНИТЕ”- ПИПИ ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ спасява КАЛЕ ДЕТЕКТИВА, но остава самичка по КОЛЕДА

„МЪЖЕТЕ,КОИТО МРАЗЕХА ЖЕНИТЕ”- ПИПИ ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ спасява КАЛЕ ДЕТЕКТИВА, но остава самичка по КОЛЕДА

Театър и приказно фантазиране за варненските малчугани - ЧНГ на малките и големите

„PERFECT SENSE”- Каква е последната любов на Земята?

Чудният свят на Вълшебницата Ели

мама МЕМИ написа текста, дойде в магическия ми кът, получи се съвсем като за КОЛЕДА, пусна го в ОМ МЕДИЯ:http://openom.eu/bg/2011/12/wonder-world-of-magic-eli/

вълшебницата и иван

„По заповед на щуката” - да се разделим със скуката!?

специално за ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

„BEGINNERS”- за тъгата и очарованието да се започва отначало, въпреки финала …

ние сме само в началото на живота, а след началото нещата стават сложни:)

"КУЛИНАРЕН ТУР" НА МАЙКЪЛ УИНТЪРБОТЪМ

ВРЕМЕ Е ЗА: contempo.lab2 25 ноември-28 ноември- ВАРНА-без съдействието на ОБЩИНА ВАРНА!!!

„Кожата, в която живея” – черно криминале в стил Алмодовар и други филми за живота от КИНОМАНИЯ - 2011

„ЕЛЕНА”- сканданавските източни пиеси на Андрей Звягинцев

„Другата земя”- огледалото на скритото АЗ

Ричард III” – „ЗНАЯ С УСМИВКА ДА УБИВАМ!

Getting any?” – японска версия на абсурда в стил ТЕДИ МОСКОВ?

специално за ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

Getting any?” – японска версия на абсурда в стил ТЕДИ МОСКОВ?

БАЛАДА ЗА НАРАЯМА-бяло хайку за старостта

ВАРНА в края на октомври не е "В КРАЯ НА НОЕМВРИ"

ЗАЛЕЗЪТ НА БЕЗКРАЙНОСТТА

ГЕРГАНА КОФАРДЖИЕВА, нежната половинка от „Свободният вик на рибите”

АВЕ ЗА „АВЕ”!

АВЕ ЗА „АВЕ”!

Гневните млади са НОМЕР 1! :: Варна — Пътеводител на културния стопаджия.

„МЕЛАНХОЛИЯ”- „ДА ВДИГНЕМ ТОСТ ЗА ЖИВОТА!”

До ФИЛИБЕТО и назад към МОРЕТО!

„ МЕТРОПИЯ”- чуй вътрешния си глас!

МУРАД ИМБРАХИМБЕКОВ, режисьор на „И нямаше по-добър брат”

Анифест 2011- японска традиция и съвременност в комикси, игри, философия и ритуали

Елица Матеева: Увереният човек се събужда с усмивка

„ЖИВОТЪТ В ЕДИН ДЕН”- какъв бе твоят 24 юли?

КИНОТО НА ХОН ЧЖИН НА: КРЪВ, ВЯТЪР И ОГЪН !

ВАРНА НА МЛАДИТЕ - FUNCITY!!!

„ПИНА” – „ТАНЦУВАЙ ОТ ЛЮБОВ”

КАФЕНЕ.БГ и разговорче с Елица Матеева

ЗА "ЗИМНА ПРИКАЗКА" НА ТР "СФУМАТО"

БАНЗАЙ, ТАКЕШИ КИТАНО - поглед върху комедийното кино на един борец с якудза

Когато сме повече от същества...

АЗ, ТЕАТЪРЪТ :

ВАРИАЦИИ по ДЗЕН

Болеро за един юбилей

дайте ми опорна точка и лост...

-как създадохте този шедьовър?
- в една мразовита нощ, реших да обява война на студа и измислих най-оригиналния танц за тази цел: ориент-кючек-пост-соц- експрес:)))