“Инкогнита” - аутистичен филмов експеримент

от новия брой на ФОРМАЛНО

„Инкогнита” не е римейк на „Бариерата” от Павел Вежинов, а мотив за режисьора Михаил Пандурски да направи своя версия на произведението, че дори да го допише в духа на някаква есхатологична еклектика, от която ми се зави свят. И ако през 1979 г. филмът на режисьора Христо Христов (верен на произведението), съвсем заслужено получава награди за операторска работа, за женска роля (Ваня Цветкова) на СБФД и големия приз от „Златна роза” - 1980, то тук отличията ще бъдат излишни. „Инкогнита” експериментира с медитативните способности на публиката. Тази, която остана до края на прожекцията, е толерантна, възпитана в търпеливо очакване нещо да се случи, но Годо, както знаем, не идва.
Във филма, от началото до финала, се разгръщат надлъж и шир логически необосновани придвижвания на актьорите от точка А до точка Б, по време на които се изговаря текст. Без ритъм и без особени чувства.

Историята на Доротея и Антон от „Бариерата” тук е променена, маестрото-диригент убива крехкото създание. Той е като ходещо творение на доктор Калигари, който е по силите на интелектуален злодей-учредител на Фондация (Стефан Данаилов). Сравненията с експресионистичните забежки на режисьора не са плод на личните ми когнитивни бълнувания, защото спираловидните бродения на актьора Георги Стайков по вити стълби и коридори наподобяват именно лутанията на героите от камершпила. Уви, нямаше сомнамбули, а така ми се искаше покрай осъвременения вид на това странно и различно кино произведение да наблюдавам и разходка на сомнамбули.
Георги Стайков като Антон Хорн, въпреки всички усилия, бе неубедителен и отдалечен. Бойка Велкова като лекуващ лекар бе разточителна във фалшивостта си, а самата Доротея (Ива Гочева), май се справя в своя дебют по-добре от именитите актьори. И ако целта на изпълнителите е била да играят като актьори по ОРГАНОНА на Брехт, колкото и да са се опитвали, не се е получило нужното внушение. Режисьорът може би е искал да създаде филм, звучащ така проникновено като „Сталкер” или „Огледало” на Тарковски. Да вълнува като „Персона” на Бергман, но крайният резултат е лошо дежа ву. Аутистичното творение (изхождащо от демиурга на филма) е експеримент, в който публиката придобива качество на жертва.

„Инкогнита” със сигурност има и кого да зарадва: авторския колектив. Музиката на Константин Цеков и операторските решения на Иво Пейчев заслужават адмирации. Екипът е положил усилия да създаде странен, хибриден продукт между арт и нещо като фантастика. За съжаление творението им ще остане трудно разбран филм, сиреч: инкогнита. Той е като прикования Прометей - едва ли ще надскочи бариерата на персоналните вътрешни интерпретации.