Творчеството на 38
годишния белгийски режисьор Йоаким Лафос е непознато широкия зрителски кръг
у нас. За мен то бе загадка, докато не попаднах случайно на последната му
работа, наградена със Сребърна палма от фестивала в Кан-2012 за прекрасното
изпълнение на актрисата Емили Декен, през същата година филмът е номиниран и от
Европейската академия, както и от наградите "Сезар". "Основание
за загуба" ( преведен и като "
Да обичаш без причина", "Нашите деца" или "След
любовта") е филм, който използва реални събития- поводът за киноразказа е
действителен случай: майка убива петте си невръстни деца. Когато режисьорът
научава за убийството, той е пуснал радиото си и чува как журналистът
квалифицира извършителката на престъплението : "Майката е чудовище!".
Квалификацията амбицира режисьора и неговия екип- след дълга и сериозна
подготовка сценарият изследва взаимотношенията в семейството, като авторите
споделят и своя опит на родители. "Действителността ни подарява своите
"фикции", за да ги превърнем в наши-художествени."- казва
режисьорът, който възприема киното като територия, надскачаща съдебната
зала и раздаването на правосъдие.
Йоаким Лафос е
роден на 18 януари, 1975г. Завършва артистиченото си висше образование през
2001 и дебютира с късометражен филм, като печели с него награда през същата
година от Namur Film Festival.Първият му пълнометражен филм от 2004 -
"Folie Privée"
е носител на наградата на Международна федерация на филмовата преса (ФИПРЕСИ)
от Международния фестивал в Братислава. Филмът му от 2006 "Частна
собственост" с Изабел Юпер в главната роля и братята Жереми и Яник Рение
прави дебют на фестивала във Венеция и е номиниран за Златен лъв, като печели
наградата SIGNIS.
"Частна собственост" е носител и наградата на белгийската
кинокритика. Лафос е отличен и с няколко награди "МАГРИТ" за
най-добър режисьор и сценарист.
Вероятно
интимните, камерни истории са любопитни на Лафос. В интервюта той споделя, че
творбите му могат да се възприемат и като автобиографични, макар, че не е
задължително, това, което се случва на героите му, да е преживяно като реален
факт от режисьора. "Флобер казва за произведението си "Мадам
Бовари"-това съм аз, така че и аз мога да си позволя подобно твърдение за
моите филми." В "Частна собственост" Изабел Юбер е майка на
двама близнаци, които живеят разделени от баща си. Всеки е отчужден от другите
обитатели на голямата семейна къща, всеки е озлобен и ревнува другите, ако
другите успеят да преживеят мигове на лично щастие. Частната собственост в
"Частна собственост" е животът на всеки, доколкото "всеки"
в тази специфична среда има право да го живее. Децата задушават с изискванията
си родителите, последните живеят в перманентна умора и взискателност към
околните. Привидното равновесие е нарушено, когато героят на Жереми Рение прави
опит да убие брат си (Яник Рение). Филмът завършва с напрегната неизвестност и
бягство от частната собственост.
"Основание
за загуба"-продукция на Белгия, Люксембург, Франция и Швейцария е плавен,
дори на моменти твърде монотонен филм. Но ритъмът е привиден, зад благостта на
героинята на Емили Декен, откриваме отчетливите приливи на загуба - нейната
Мюриел след раждането на първата рожба е подложена на психическо насилие от
страна на съпруг (в ролята Тахар Рахим) и неговия осиновител-д-р Пенже (в
ролята Нилс Арструб). Не очаквайте насилието да се изразява в шумни скандали
около липса на екзистенциален стандарт-точно обратното. Д-р Пенже е благодетел
на бедни фамилии с марокански произход.
Той се грижи за малкия Мунир, дава му образование, осигурява му висок стандарт
и не очаква нищо в замяна. Мунир се жени за детската учителка Мюриел, след това
се раждат 4 деца. Между първото и второто дете, Мунир проявява своя особен
характер на неудовлетвореност, заповеднически тон и провокиращ чувство на вина
у другите. Мюриел загубва посока и единственото светло петънце в живота й се
случва, когато посещава родния дом на съпруга си-тези кратки мигове в Мароко ни
обясняват началото на лентата и думите на Мюриел: "Моля ви, погребете ги в
Мароко". В началото публиката не подозира какво спасение и надежда струи
зад кодовото "Мароко", но на финала вече е ясно-Мароко е мястото,
където има любов, има искреност и се диша спокойно. След филма, зрителят сякаш
е изваден от удобния стол и захвърлен по подобие на Мюриел в празно
пространство. В обичайното пространство любовта се измерва с кредитни карти,
скъпи подаръци, които не можеш да откажеш от неудобство и заради високата им
стойност. Мюриел, тази заклещена от псевдопатриахални порядки и псевдоформи на
мачизъм Медея убива децата си, може би в опит да ги спаси-ами ако те се
превърнат в д-р Пенже, в Мунир? Малки чудовища-подобие на големите!
Емели Декен с
неистов психологизъм без излишна драматичност се вмъква в кожата на тихата и
кротка Мюлиер. В епизода, в който Мюлиер припява известен френски хит, докато
шофира сякаш е казано всичко за съдбата й. Всяка истинска трагетия, започва с
истинска любов или поне някой истински се е излъгал от любов. Отнемането,
влизането с взлом в личните, интимни пространства и кътчета на душата гарантира
като следствие разруха.
Eлица Матеева, публикация в сайта ДРУГОТО КИНО от 4 ноември
