След София Прайд, заповядайте на среща с Иво Димчев!

След София Прайд, заповядайте на среща с Иво Димчев!

 маргиналия
В новата ни рубрика, “Следобедът на един фавн”, ще четете текстове от познатата ви вече авторка Елица Матеева. Фавнът е бог на полята, горите, пасищата, животните. Той току що се е събудил от следобеден сън и в унесен монолог заразказвал за срещите си с няколко нимфи. И тази история описана от Проспер Маларме вдъхновила сънародника му композитор Клод Дебюси. Гениалният музикален импресионист казвал:  „Не обичам тесните специалисти. Според мен специализирането е равнозначно на стесняване на своя хоризонт и свят.“ Такава ще бъде рубриката на Елица. Ще четете за музика, за кино, за театър, за филми всеки месец!

   За един(единствен) концерт  на Иво във Варна

„Изкуството е невероятна простотия, която обаче често има по-голяма стойност от собствения ни живот. От което мога да заключа, че животът е най-голямата простотия, по-голяма би могла да бъде единствено Неживотът.”*
Здравствуйте. В хотела табелите са изписани на руски, може би за да си подобря руския език. Освен това, ако имате роднини и приятели в Москва и Санкт Петербург, предайте им, че ще имам скоро концерти там – да си купят билети, защото те са на привършване. (Към тон-режисьора) Може ли малко да оберем ехото, данке!“


Горе-долу така започва концертът на Иво Димчев във Варна – харизматичният хоризонт от програмата на МТФ „Варненско лято“ 2019. Всяка среща с Иво е празник, релакс, лекота. Иво е чувствителен странник и както пее в една своя песен, той не е ангел, не е извънземен а просто едно момче, което разхожда самотата си в нощта.
Преди две години Иво Димчев гостуваше в рамките на същия фестивал с концерт в Кукления театър. В малкия салон всички бяхме притихнали по същия начин както сега в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“. Галерията е препълнена с хора на различна възраст, върху пианото има книги и дискове на Иво Димчев, които на финала се разграбват, докато почитатели си правят селфи с героя на вечерта. Всичко е един ритуал, малко небрежен, но именно в това е чарът му, както се казва на юг от Варна, настроението е айляк. В публиката разпознавам агрегати на местната култура, същата, която преди няколко години назад, се разбесня, когато Иво Димчев гостуваше със спектакъла си  ICure в „перлата на морето Черно“. Тогава избухна типично по варненски скандал заради сцени с т.нар. “орален гей секс”, в интерпретацията на някои медии и “Атака“, което пък наложи внезапни промени в програмата и замяна на едно пространство с друго. Истината е, че във Варна познавам доста „агрегати“, които бяха настроени негативно срещу спектакъла и автора му, без дори да са видяли други негови представления. Познавам и такива „агрегати“, които много бързо промениха естетическите си ориентири, само заради  името на автора, защото е много фешън да се отъркаш около името. Дълбоко във вътрешността на културните ни пластове, Варна си остава едно симпатично дете на Прованса, което се събужда в края на пролетта и в края на есента отново потъва в невинен мечешки зимен сън, защото градът изпада в специфична интелектуално-емоционална депресия – няма ги онези елементи, които да разсеят, да скандализират, да раздрусат затвореността ни, да ни инжектират с пъстрота и така си оставаме все едни и същи – капсулирани в себеограничеността си. Сега обаче няма да описвам този пейзаж, защото е лято … и защото Иво Димчев беше във Варна!


„Ако всички хора си правят клизма поне веднъж на седмицата, ще има много по-малко войни, убеден съм.“ **
И понеже на Иво му е някак си „ресторантско“ на сцената да бъде със съпорт (обявен по програма), той предпочита да изпитаме синевата на тъгата му именно споделяйки себе си САМ с другите. А за да не му се „счупи китката“, така си е подредил електрониките и лаптопа с тракове, че слушателят може да направи избор, дали да звучат „китарки“, пиано или нещо трето – космосът например (бел.авт). Между две песни Иво ни разказва за  последната си работа в Австралия, където е писал музика, за това, че неговите накъдрени мелодии се чувстват комфортно с поезията на Емили Дикинсън, Уилям Бътлър Йейтс, Уилям Уърдсуърт и други подобни. Натъкваш се ококорено на Мелроуз Авеню в Холивуд, където покрай големите шопинг центрове може да си откриеш чудни секънд хенд джаджи, а нощем Мелроуз Авеню те прегръща в самотната си широта, докато хората вече спят. И това е поезия! И това е… Иво Димчев, макар, че Иво има много лица и започвам да се губя сладко в тях.

„Ванга била казала, че денят, в който Бойко Борисов пусне смс до всички българи гласящ: „Рано или късно идете на концерт на Иво Димчев“, ТОГАВА щяла да се оправи България“  **

„Travelling light“, „ Kill“,  „Rise“, „I cure“, „Woods“ – да се пуснеш блажено по течението на тази река, в която няма страх, няма омраза, няма студ – с песните на Иво Димчев е уютно, те са най-добрата медитация за онези, които не успяваме да сме, защото е трудно, защото „себе си“ е вредна провокация в общество, оковано от комплекси и ограничения.
Харесвам работата на Иво Димчев. Истината е, че „харесвам“ е слаба дума, но пък, ако призная, че съм влюбена в артистичния натюрел на Иво Димчев, пак нравственият императив на локалното, злокобно ще раздаде присъдата си, че съм загубила разсъдъка си. А в мястото, което обитавам, чистотата на подобно присъствие не се приема с отворени обятия. За да бъдеш себе си, трябва да си независим. Поради дефицит на независимост – тренирам ирония – моят малък спасителен пояс или онзи славен  Авалон с червени ябълки.
„Мисля Австралия и Нова Зеландия да се преместят в Черно море, Ню Йорк да дойде на Бургас, Бургас да иде на мястото на Перник, а Перник да го преместим в Ирак. Лас Вегас в Габрово, Габрово в Сибир, Айфеловата кула отива в Приморско, Хеопсовата пирамида в Русе. Ниагара отива в Люлин. Япония и Македония си сменят местата. Брюксел и Вашингтон се местят в Сахара. Русия отива на Луната. Това е!“ **
Автентичност! Какво е да си автентичен днес, когато всеки е клише на друго клише? Във „Всичко за майка ми“ на Алмодовар, очарователната щурачка Агрардо произнася един забавен монолог, чрез който обяснява какво й е коствало да бъде „радост за другите“. Радостта за другите е форма на автентичност. Когато радостта се съчетае с невероятната възможност да харесваш това, което правиш и да се харесваш, докато го правиш – то вероятно си постигнал своята автентичност. Да си автентичен е и да си сървайвър, но без да ти се налага да стреляш наистина. Палавите деца, които нарочно нарушават правилата, заради любопитството от последствията, също са автентични. Да живееш така, сякаш си произведение на изкуството, е естетска автентичност. Струва ми се, че при Иво има от всичко по-малко, но най-хубавото, че дори, когато му пука, ако някой навлезе с ритник в душата му, то Иво ще се направи на ни чул-ни видял, ще пусне с плавен жест златен воал пред очите си и… и ще продължи напред към следващата песен, към следващата любов, към другото. Важното е да си в живота, да чувстваш тотално!
Докато наблюдавам Иво Димчев, осъзнавам, че нещата му се получават, защото неговата културна ситуация и културен контекст отдавна вече не са обвързани с географски ширини и най-вече с тенденциите на българската идея за култура, изкуство и пр. фантасмагории. Освобождавайки се от родните рамки за себеизява и изискванията на културния ни маркер, Иво Димчев е създал своя ИВОЛЕНД – място, където колкото си по-АЗ, толкова по-стабилно се чувства дарбата, граничеща със светлината. В българската културна среда е трудно да си 100% себе си и да казваш онова, което ти е на сърцето. Професията на изпълнителя изисква да си в плен на чужди повели – драматургични, режисьорски, на експертни съвети, определящи „вещо“ дали проектните ти умотворения за развитие на културната мисъл имат смисъл. Чистите, искрени театрални ситуации, за които сме учили, са лишени от преднамерена ситуативност, ето, че рецептата е открита! Тогава какво и кого чакаме? Действайте, за да не остареете преди красотата на пейзажа! Действайте, а аз…аз тихо ще помечтая за времето, когато по бул. Мария Луиза във Варна, ще танцуват диско братовчедите на Sofia Pride.

* из интервю на Елица Матеева с Иво Димчев (“Омразата е любов, облечена в страх“-бр. 21, 2012 – Formalno.com)
** Из „Лирика и педератуси“ от Иво Димчев, 2017, Фондация „Хюмартс“

Популярни публикации