Внимание СЛОН В СТАЯТА!
„Внимание, слон в стаята!“
Беше дъждовен ноемврийски неделен ден. Отдавна исках да гледам спектакъла „Слон в стаята“, защото харесвам непредсказуемостта в темперамента и начина, по който Елена Телбис борави с думите. От друга страна, ми беше много любопитно как две актриси от различни творчески генерации успяват да постигнат синхрон помежду си — Елена Телбис като автор на драматургията и режисьор, и Стефка Янорова.
Бях гледала интервю с тях по Българската национална телевизия и горе-долу знаех какво да очаквам. Знаех, че по сценарий актрисата ще бъде сред нас. Само че, когато влязох в малкия салон на Театър 199, въпреки че познавам Стефка Янорова, не можах да я открия сред зрителите. Сякаш се бе изпарила или пък сляла с обстановката.
И изведнъж започна представлението.
Имах чувството, че наистина съм в някаква кабинка, управлявана от изкуствен интелект, който избира по програма кой да се появи на сцената. Извикаха една жена. Тя отначало се озърташе в недоумение, но после се качи на сцената. Макар и неуверено, постепенно започна да изпълнява регламента на машината. Такива бяха условията на програмата.
Трудно е да се подложиш на терапевтичен сеанс. Отначало си като неверник. След това си мислиш, че това е игра. А не е — животът не е игра. Особено когато си слагаме шапките и маските и се правим, че повечето проблеми на другите не ни засягат.
Всичко започна като на шега. Действащото лице — обикновена майка, макар че да си майка никога не е проста работа — се съпротивляваше. И това, естествено, правеше впечатление на нас, зрителите, които не знаехме нищо освен правилата на играта.
Постепенно историята започна да се храни с чувствата, да ги изсмуква, а на финала всичко беше друго.
Силно и с максимален размах на въздействие, минималистично и честно изпълнение — отдавна не бях гледала нещо подобно. Може би защото от 20 години обитавам място, в което театърът не предпочита художествения риск. В моя град театърът предпочита финансовия успех.
И затова, когато се намирам в друг театър — в случая Театър 199, където по много причини се чувствам като у дома си — започнах да се идентифицирам с проблемите на героинята.
Вярно, не съм майка — личен избор, а може би и с намесата на висши сили, слава богу, не съм. Макар че не бих казала, че ми липсват деца, защото работя с деца.
На сцената проблемът бе различен от моя — между майка и син постепенно се появява пропаст. Родителят изобщо не е наясно какво се случва с детето, докато не настъпи най-страшното. Когато детето вече го няма — не защото е пораснало, а защото умира.
Ето такива спектакли са необходими. Добрият спектакъл е онзи, който те изненадва, сякаш чук те е ударил в главата, и след представлението се чувстваш смазан, угнетен и същевременно искаш да промениш света, макар и да знаеш, че това е илюзия — тогава изкуството има смисъл. Тогава то е повече от спасение.
Точно така се почувствах след спектакъла „Слон в стаята“.
Зададох си въпроса колко сила се изисква в намерението на един държавен театър — две актриси да създадат нещо, което не е предварително зададено, а се ражда от срещата. Рядко са театрите, в които може да си позволиш подобен лукс, защото днес всички директори си правят сметката. Има стратегии, има правила, има закони. Защото на финала след всяка театрална година следва отчет — а след отчета непременно трябва да сме постигнали точките… и ако не са над сто, разминаването с „отличен 6“ е трагедия, а мениджърът вероятно трябва да си посипе главата с пепел.
Но нека се върнем към представлението. Ако си представим хипотезата: един слон — не е нужно да е най-големият на света — попадне в нашата стая, която е отрупана с предмети, повечето излишни. Със сигурност след това те няма да са по местата си. А с още по-голяма сигурност много от тях вече няма да съществуват. Ще бъдат изпочупени.
Дали слонът ще се е наранил или ние — това вече няма значение. Защото двата свята — външният и онзи, който е обитавал стаята — вече не са същите.
И разбрах след този спектакъл, че непретенциозността и честността в едно представление създават изключителния случай, изключителната среща — тази, която помня завинаги.
Прииска ми се да заведа родители, учители и деца на този спектакъл, за да разберат нещо: че пропастта между малките и големите става все по-дълбока. Ние не искаме да знаем нищо за тях, но и те не се интересуват от нас. Да живее всемирната апатия!
Между нас и тийнейджърите се развиват междузвездни войни. Само че не онези, за които аз, като дете от края на 70-те, се редях на опашка за билети. Тук опашка за билети няма. Тук е пустиня.
Затова е важно да отидете на този спектакъл! За да видите Стефка Янорова и да чуете монолога ѝ – изповед.
А аз се надявам да не каня слон в стаята си.
Елица Матеева СПЕКТАКЪЛЪТ Е В ПРОГРАМАТА НА МТФ "ВАРНЕНСКО ЛЯТО" - 3 юни, ДКТ-Варна
източник АРТВАРНА
https://artvarna.net/2026/05/08/%d0%b2%d0%bd%d0%b8%d0%bc%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%b5-%d1%81%d0%bb%d0%be%d0%bd-%d0%b2-%d1%81%d1%82%d0%b0%d1%8f%d1%82%d0%b0/?fbclid=IwY2xjawRs9sxleHRuA2FlbQIxMABicmlkETBKdXkxTkx1RFJQc2VhbXVPc3J0YwZhcHBfaWQQMjIyMDM5MTc4ODIwMDg5MgABHkAPmlk5KgYxGoM9j6oTJ_LWwnzIdXA9gTgemgnX-B_GQ3AzFyasEy4Gm-gA_aem_JOMMYe-0hHaWWOGovHinOQ
