„Слава“ – малкият човек и оковите на матрицата

„Слава“  –  малкият човек и оковите на матрицата

12 magazine-16 декември

http://12mag.net/culture/malkiyat-tchovek-i-okovite-na-matritsata/

 

 Системата е чудовище. Системата, върху която се гради обществото е сладка матрица, раждаща отровни плодове. Съвремието нагло демонстрира как системата ловко се вкопчва в отричащите природата й. Тя ги лишава от съдържание, от същностното, от различното, което носят в себе си. Големите градове са свикнали с матрицата, те услужливо я интегрират в съставните си части. Градовете изискват да се впишеш в правилата на системата. Малкият човек, идващ от периферията, колкото и да се опитва да преодолее системата, да я превъзмогне, да я заобиколи, трудно съумява да се справи с нея, защото тя налага той да я приеме, обратното е равно ... на смърт. Какво се случва с аутсайдерите, с онези, които предпочитат тишината на обикновеното смирение и остарели морални императиви? Отговорите не са много и един от възможните се крие  в премиерния българския филм на режисьорския тандем Кристина Грозева – Петър Вълчанов „Слава“. След пълнометражния им дебют „Урок“, „Слава“ вдига още по-високо летвата на очакванията ни спрямо бъдещите им проекти, защото и двата филма, но особено „Слава”, показват как истории от делника могат да се превърнат в изкуство, излъчващо  вкус и чиста чувствителност. „Слава“ е още по-сложен, по-богат, по-мощен посланик на осмисляне на действителността ни в сравнение с дебютния „Урок“.  Прекрасно е, че вторият филм не страда от тенденцията: след успеха на дебюта, последващите творчески провокации да бъдат провокации единствено в съзнанието на режисьора. В „Урок“ учителка, преподаваща честност и достойнство, прекрачва границата, за да спаси семейството си от екзистенциален крах като ограбва банка. В „Слава“ кантонер изстрадва  своята преданост към патриахалните повели, погазени от системата, а последната, чрез своите представители, провъзгласили се за съвременни апостоли на закона, изисква от обществото да участва във фарсов консенсус.

   Кантонерът Цанко открива пари с неизвестен произход и ги предава на съответните органи. Представителите на тези органи се възползват от постъпката му и я превръщат в част от личния си имидж-героят Цанко получава нов часовник от министъра на транспорта и почетна рицарска грамота. Часовникът обаче е менте, а ръководителката на ПР службите към съответното ведомство загубва предишния часовник на кантонера, марка „Слава“. Особеното в часовника е надписът от бащата на Цанко- часовникът за сина е повече от вещ, показваща времето, часовникът е памет, пазител на определени представи за света, предхождащи матрицата на големия град. От този момент Цанко започва да се лута в търсенето на истинския часовник-истината, той се опитва да залепи прекръснатата връзка с мита за създателя и неговия завет, защото именно часовникът „Слава“ е отговор на моралния императив, отговор на вярата, надеждата, смисъла на битието.

Манталитетът на системата се оказва менте-подареният часовник изостава, по-късно министерството на транспорта подменя ментето с друг часовник „Слава“, който пък избързва, а Цанко продължава като в древна приказка с препядствия да дири бащината „Слава” през седем земи, докато се сдобие с познание за света. Часовникът е открит, но е твърде късно, силата и вярата на „героя” Цанко са изчерпани.

Медии, политици, големият град  и сякаш цялата държава не обичат малкия човек, не обичат неговото убежище – градината със зеленчуци, зайците, отглеждани в самота. Никой не се интересува от живота на този изчезващ вид.

Съдбата на Цанко (Стефан Денолюбов) се пресича с тази на Юлия (Маргита Гошева) - ръководител на ПР отдел към министерството на транспорта. Юлия е амбициозна и безкомпромисна. За нея моралът е глупава безмислица, загуба на време. Но докато Цанко преминава през своите катаклизми, Юлия също се променя. На финала двете същества се срещат, споделящи личната си трансформация под влияние на системата. Всеки е получил урок,защото Юлия и Цанко са част от матрицата. Всеки е придобил другост, която го отклонява от личните завети. Цанко вероятно няма да повярва на Юлия, че тя съжалява за изгубената „Слава“. Юлия пък едва ли е очаквала, че заекващият и на пръв поглед миролюбив кантонер може да прояви жестокост. Два свята в невъзможност за комуникация, два свята, породени в отказ от взаимност-трудни за съвместяване, още по-чужди на себе си. Така живеем днес-всеки за себе си, без съпричастност към проблемите на другия и криво-ляво се справяме, мислим, че се справяме.

Министърът на транспорта дава интервюта по телевизията, че всичко е под контрол- виновниците за кризата ще бъдат наказани,докато някакъв журналист се опитва да води своя война с министъра. Кантонерът Цанко разказва на министъра, че служители крадат гориво от БДЖ, но никой не дава душа и сърце за проблема, обратното: никой не иска да чува от кантонера звук по темата. Юлия е прахосмукачката, която поглъща вредните шумове-вредните истини за министерството и ги обработва в сладки приказки, в слава, в лъжи - така парадоксите на съществуването продължават до безкрайност, до възможни отмъщения, интриги, задкулисни игрички. Градът не спи, той диша в мъглата от двуличие и как иначе, нали е център-столица.

Тъжна е историята на „Слава“, но тя е разказана по неочакван начин – с мъдростта на иронията, с точния удар на гротеската, защото делникът не се нуждае от прегръдки и потупвания по рамото, а от благородни сътресения, които да ни изваждат от привидното равновесие. Трябва нещо да ни пробуди, да ни измести от вцепенението, от летаргията, от блудкавото живуркане-и това нещо е реалността, онези случки от нея, които показват, че малкият човек може да действа ВЪПРЕКИ матрицата, може да изненада матрицата, може да направи остър завой, за да се противопостави на системата.

В „Урок“ персонажът на Маргита Гошева бе МАЛКИЯТ ЧОВЕК, който изненада матрицата. В „Слава“ актьорът Стефан Денолюбов ювелирно влиза в тъканта на друга частица от социума, преднамерено изтласквана в ъглите му, но неочаквано за всички оказала съпротива с риск за живота си. Всички тези атоми, тези човешки същества на ръба, въпреки нашето познание за тях притежават невероятната енергия да бъдат себе си, да ни подарят  вяра в доброто, макар и постоянно подложена на изпитание. Тези персонажи предизвикват  симпатия, защото така плътно и естествено живеят на големия екран, сякаш току-що са били при нас и подобно на нас същестуват чрез грешките си.

Във филма участват като актьори и режисьорите: Николай Тодоров, Милко Лазаров, Ралица Петрова, Димитър Сарджев, всеки от тях в зависимост от изискванията на Кристина Грозева и Петър Вълчанов се е опитал така да изиграе своята роля,че тя да излъчва естественост. Киноведът Деян Статулов, композиторката Мира Искърова, сценаристът Дечо Таралежков допринасят актьорски за лекотата, с която филмът „Слава“ изгражда своята атмосфера. Техните персонажи са част от шума на града, те са потопени в системата без да й се съпротивляват.

Защо трябва да гледате „Слава“? „Слава“ е важен- филмът притежава позиция, защитена убедително от началото до последната минута на историята си. Екипът на „Слава“ с  постоянство доказа, че нискобюджетните творби- родно производство могат достойно да се конкурират с отличниците от най-добрите международни фестивали.

 “Слава“ е притча за вярата в доброто, въпреки абсурдите на битието, които ни провокират към бруталност. Ако откриете частица от своята биография в „Слава“, то вероятно сте допуснали матрицата в тялото си. Но има надежда, сгушена  някъде между релсите, уловена в погледа на обикновения Цанко, който отглежда зайци и всяка сутрин точно в осем проверява дали стрелките на бащината „Слава“ отмерват правилно диханието на времето.

Елица Матеева