събота, 1 декември 2018 г.

„Лила и Мо“ – режисьорският дебют на носителката на „Сезар“ Сара Форестие


„Лила и Мо“ – режисьорският дебют на носителката на „Сезар“ Сара Форестие финализира календарната кино година в Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ - Варна
 „Лила и Мо“ (2017) е драматична, но и романтична история за аутсайдерите, за хората, които не забелязваме или отбягваме, защото са различни. Мо е на 30 години, има усет към сладкарския бизнес, но не може да чете. Лила  пише поезия, чете много, отличничка е в класа, но се отказва от света на думите, изречени на глас, защото заеква. Те се срещат случайно-ирония на Съдбата - Мо пита за една улица, а Лила му я описва на едно листче. На 15 декември в 10.00 ч.в отдел „Изкуство“ ще се проведе последната за 2018 г. среща на любителите на киното с лектория и прожекция на филма „Лила и Мо“ в рубриката „Особен поглед“. Сара Форестие (носителка на награда „Сезар“ за най-добра актриса за „Имена на любовта“) застава зад камерата, за да разкаже емоционалната история на двама странника, които ще се борят за любовта си въпреки всичко, което застава на пътя им. Модератор на срещата е: Елица Матеева-критик и режисьор.
Сара Форестие е родена през 1986 г. в Копенхаген, Дания. През 2005 г. тя е носител на „Сезар“ за най-добра изгряваща звезда във филма на Абделатиф Кешиш „Игри на любовта и случайността“. През 2011 г.Форестие печели наградата за най-добра актриса за „Човешки имена“ като  изпреварва номинацията на дивата на френското кино Катрин Деньов. Форестие започва да се снима в киното на 15 годишна възраст в епизодични роли, славата й идва след работата й с Кешиш, през 2006 г. се снима в екранизацията по Патрик Зюскинд „Парфюмът. Историята на един убиец“. През 2010 се снима в биографичния филм „Генсбур – любовта на хулигана“, където играе певицата Франс Гал-френската победителка от Евровизия през 1965 г-починала през януари 2018 г. През 2015 г. играе във филма на Емануел Берко „Млада кръв“, с който се открива фестивала в Кан, където отново си партнира с Катрин Деньов, показван в отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“.
  Сара като Лила в „Лила и Мо“ е крехка, но с изключителна чувствителност, въпреки живота, който е принудена да води (да се грижи за по-малката си сестра, да търпи подигравките на съучениците си  и баща си), Лила вярва в доброто и търси неистово любовта. Мо на Редуан Харджайн е ловък имповизатор, работлив и забавен самотник. Оригиналното заглавие на филма на Сара Форестие е „М“ – навява спомен от един стар филм на Фриц Ланг, но тук персонажите без да извършват престъпление стоят встрани от обществото. Сара Форестие е участвала в творбите на талантливи режисьори като Клод Льолуш, Бертран Блие, Ален Рене. Натрупала опит като актриса, тя работи в своя дебют с номинирания за Оскар ветеран – оператор Гийом Шифман. Филмът „Лила и Мо“ има премиера на фестивала във Венеция през 2017 г. „Лила и Мо“ е с награда за най-добър дебют от фестивала в Букурещ през 2018 г., с награда за Сара Форестие като най-добра актриса от МФФ Riviera (Италия) 2018 г.

сряда, 21 ноември 2018 г.

Мария Магдалена“- царството небесно не може да се купи и продаде

Мария Магдалена“- царството небесно не може да се купи и  продаде

от -





Елица Матеева

Царството небесно не може да се купи и продаде, възкликва Исус във филма на австралиеца Гарт Дейвис „Мария Магдалена“, който ще бъде показан на Кинамания 2018. „Мария Магдалена“ може би няма да предизвика онзи възторг и зрителско любопитство както бе с една от най-коментираните творби от последните десет- петнадесет години, посветени на Спасителя  „Страсти Христови“ на Мел Гибсън. Но втората пълнометражна творба  на  44 годишния Гарт Дейвис след  награждавания му дебют „Лъв“ (2016) развива с усет специфично наблюдение върху битието на  Мария Магдалена. Някои биха определели изграждането на образа й като феминистична авантюра, но нека да сме честни:  и в миналото, и в настоящето позицията на жената в света на силните мъже  трудно може да се категоризира като светла, сигурна или пък равна на околния пейзаж.


В „Последното изкушение на Христос“ на Мартин Скорсезе, Мария Магдалена се появи на екрана благодарение на актрисата Елизабет Хърши. При Мел Гибсън Мария Магдалена бе Моника Белучи, в телевизионния филм „Разследване“ Орнела Мути изигра жената, която посреща Възкресението на своя учител. Френската актриса Жулиет Бинош също е влизала под кожата на Мария Магдалена във филма на Абел Ферарара „Мария“. През 2018 г. Руни Мара е актрисата, която трябва да бъде обявената през 591 г. от Папа Григорий Велики за блудница.  Руни Мара винаги е излъчвала нещо тайнствено, достатъчно е само да се концентрирате  върху  погледа й, за да се усети силата на мистериозната й енергия.

                                   

Православната традиция в сравнение с католическата не категоризира Мария Магдалена като безименна евангелска грешница, а я почита като равностоен персонаж-мироносец, който заедно с другите ученици на Исус разпространява вестта за настъпването на Царството небесно на Земята.


„Лъв“ бе екранизация на мемоарите на Сару Брайърли „Дългият път към дома“, която донесе на своите автори 6 номинации за Оскар, грандиозни приходи от киносалоните на Австралия, презареждане на кариерата на Дев Пател, която след „ Беднякът милионер“ (2008) се очакваше да се развие във възходяща посока, но уви. Руни Мара пък изпълняваше ролята на любимата- грижовната половинка, осигуряваща спокойствието и обичта, от които Сару имаше нужда в търсене на истината за корените му в Индия. С „Лъв“ австралиецът Гарт Дейвис се превърна в интересен и многообещаващ режисьор.
През 1850 г. в Гърция и в Египет се откриват ръкописи, наречени „Евангелие на Мария“. След век те са публикувани и от съдържанието им става ясно, че Мария е най-прилежната и вярна последователка на Исус. Тя единствена от апостолите  е свидетел на разпъването на Исус и е единственият ученик, разговарял с възкръсналия Исус. Филмът „Мария Магдалена“ не е каноническа версия на библейската история, а визуален разказ, изпълнен с човеколюбие.



Руни-Мара-Мария
Мария помага на своето семейство, показва лечителски умения като акушер, на 20 години е и не бърза да се омъжва, макар че баща й (Чеки Карио) и братята й обмислят бъдеща сватба.  Мария обаче търси нещо друго, често се усамотява, за да размишлява, а когато мъжете я виждат да влиза нощем в храма, решават, че Мария е обсебена от бяс и започват да гонят демоните от нея. Жена, която се различава от обикновената представа за семеен придатък и слугиня няма право на лично мнение. И точно в този момент Исус се явява на Мария като образ, който я приканва да го потърси, дали е видение, дали е реалност? На другия ден, след като предната вечер мъжете са давили във вода бесовете й, Мария открива Исус и учениците му в родната й Магдала. Тя пожелава да остане с тях, а баща й и братята й се противопоставят на апостолите, защото са решили да отведат Мария. Всеки от близките й предупреждава Мария, че ако тя тръгне с Исус и учениците му, Мария повече няма да е една от тях – както казва сестра й Рашел (Ариана Лабед) „ако сега тръгнеш, никой от семейството няма да се докосне до теб, Мария“.
Според художествената интерпретация на режисьора апостолите Петър и Андрей са афроамериканци. Британските актьори, които изпълняват ролите им Чиветел Еджиофор като Петър и Чарлс Бабалола като Андрей са много добра находка, особено Чиветел Еджиофор, който изиграва тотално ревнив ученик и последовател на Исус. След едно пътуване с Мария в Самара, където откриват опожарено село и умиращи хора, Петър разбира, защо Исус се доверява на Мария. Тя не бяга от болката и раните на умиращите, утешава ги, опитва се бъде мост към другия свят, като предлага покой на страдащите. Петър е този, който иска да си тръгне от смъртта в Самара и като че ли най-после осъзнава смисъла на думите: „защото милостта му е вечна.“


Таар Раим се справя успешно с ролята на Юда. „Мария Магдалена“ предлага различна версия за решението на Юда да предаде Исус- Юда е баща на починало момиченце и вярва, че Исус ще го свърже завинаги с детето. Той е с Учителят заради настъпването на онзи миг, в който небето ще се отвори и слее със земната шир. Разочарован от невъзможността да бъде с детето си, Юда се разделя с приятелите си – не се обесва според обичайната трактовка – зрителят попада на тих кадър и едно тяло, което виси пред прага на дома.
В апокрифната литература за Мария се казва, че тя е била дразнител за учениците на Исус. Обстоятелството,че Исус й позволява да осъществява по подобие на останалите мъже ритуала на кръщение с вода, че се превръща в предпочитана компания за общуване с Учителя предизвиква ревност и гняв в сърцата на другите. Те не възприемат Мария насериозно, присъствието на жена в мъжките дела предизвиква съпротива. Но истината е, че именно верните му ученици(мъжете) изоставят Спасителя, а Мария единствена присъства на смъртта му по време на разпятието. Съвсем логично е тогава, той да й се яви възкраснал.


Мария се крие под воалите на своето бедно облекло, така и Руни Мара семпло, но изключително изразително вае образа на Мария. Христос на Хоакин Феникс е интересен като излъчване, особено в сцената при възкресението на Лазар. Учителят ляга до тялото на мъртвеца, поставя ръката си до сърцето му. В едър план профилите на Лазар и Исус в статичност задават напрегнато очакване. Една сълза гали лицето на Исус. Чудото се случва! Акцентите и изборът на режисьора при създаването на историята са в посока да ни покажат обикновеното, човешкото лице на персонажите, а не да се набляга на святостта. Всеки от тях е човешко същество със страхове, с негативни емоции-за да се достигне до истината всеки трябва първо да приеме зърното в себе си, да тръгне от промяната в личния свят.



В „Мария Магдалена“ липсват специални ефекти, всичко се гради на дълги планове, бавен ритъм, игра със светлината и натурата. Зрителят е свидетел на преображението на обикновения човек, то настъпва само след като постигнеш любовта към себе си и ближните си. С любов, а не с война се случват промените. Мария прониква отвъд думите на Исус, че борбата с Римската империя не е борба на физическото начало, тя не е политическа, а вътрешна, духовна. С една крачка е пред останалите последователи.
За  „Мария Магдалена“  Йохан Йохансон пише прекрасна оригинална музика в сътрудничество с Хилдур Гуднадотир. Уви за талантливия исландец Йохансон филмът се оказва едно от последните му приключения заедно с филмите на Панос Косматос „Манди“ и „Милостта“ на Джеймс Марш- през февруари 2018, жизненият му път приключи, оставяйки ни приказни композиции за кино. Йохансон музикално превърна „Мария Магдалена“ в интимно откровение, в което зрителят потъва в онази дълбока синева, в която героинята на Руни Мара се чувства свободна-във филма има няколко интересно заснети подводни сцени, които са като метафора за сливането с Бог.
Някои зрители ще се отнесат снизходително към този филм, но според мен след като обществото не прелиства всеки ден Библията, дали пък не е по-добре чрез киното да се събуди любопитството към важните истории за личностите, които променят света с присъствието си?
Много ми се иска чрез този филм да поразсъждаваме за киносалоните като храм. Безспорно „Киномания“ е едно от най-важните събития в края на всяка календарна година, защото родният зрител може да открие своята съкровена кино среща-откровение. В София „Киномания“ се чувства у дома си. Какво е положението в другите извънстолични салони, където се разпространява част от програмата на „Киномания“?
Винаги пиша за кино през хоризонта на събитията в родния ми град-морската столица на България, която отдавна се сбогува с този мит. „Киномания“ гостува във Фестивален и конгресен център-Варна. През годините варненските домакини определят начина, по който да си сътрудничат с локалните медии за събитието. Тенденцията е да се изпрати до медиите списък на филмите, прессрещи не се правят- няма тесен експерт в екипа на домакините, който да познава кино ситуацията, но и ако имаше подобен, основният предмет на дейност на местния храм се състои главно в продажбата на билети – колкото повече-толкова по-добре за всеки. Отдавна си задавам въпроса, ако в столицата си медиен партньор на събититието, дали пък Фестивален и конгресен център-Варна се отнасят с тази категория труженици по същия начин както в столицата? Докато пиша тези размисли, с колеги журналисти от Варна се питаме, дали ще има акредитация за „Киномания“ 2018 от Фестивален и конгресен център? Вероятно ръководството на храма трябва да гледа „Мария Магдалена“ и да проумее , че „Царството небесно не може да се купи  и продаде!“ Изкуството е отвъд бита ни, то стои над нас, ние сме временни посетители тук и винаги трябва да мислим за това, което ни предстои. Билетчетата, приходите, критиките, гневът … всичко е временно, а храмовете трябва да са чисти, за да е светло в душата на зрителя.

  1. Ден преди началото на КИНОМАНИЯ във Варна, представители на варненските медии, които имат авторски рубрики бяха акредитирани след консултация на локалния домакин с НДК. Най-после трудът ми бе забелязан, за което мога само да се радвам




Елица Матееват e работила с българския ученик на Морис Бежар - хореографът Красен Кръстев в проекта Stereo Love. Спектакълът й от 2007 (ДТ-Ловеч) „PLAY/BACK” по романа на Педро Алмодовар „Пати Дифуза“ участва в различни родни театрални форуми, сред които ЕМТФ „Сцена на кръстопът”. Автор на книгите „Между театъра и киното” и „Целият свят е...кино!“. Артист на свободна практика, ръководител на кино школа за деца и младежи „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс – Варна

понеделник, 19 ноември 2018 г.

„Черен в клана“ - BlackKklansman - чужд сред свои


За разлика от невротичния Уди Алън, Спайк Лий неотлъчно прави кино за хората от своя отбор – за чернокожите. 61 годишният Шелдън Джаксън, наричан в ученическите си години Спайк (Шип), наистина се държи като немирен шип-дразнител, защото изследва и показва процеса на омраза и насилие, породен между хората от различни раси.

Ако в началото на своя творчески път Спайк Лий снима комедии с главни герои чернокожи, то днес филмите му са като реквием на Американската мечта. Опитвайки се да достигне до самите корени на тази историческа вражда, Лий стига до обобщението, че „сексът и расизмът вървят ръка за ръка“. Ку-клукс- клан се появява именно за защита на белите жени в американския Юг от негрите. През 1991 „Треска в джунглата“ (Jungle Fever) е посветен на паметта на чернокож младеж, който е убит, защото го заподозряват, че се е среща с бяла жена. Едни от най-интересните афроамерикански актьори пробиват във филмите на Спайк Лий. Лорънс Фишбърн прави първата си главна роля в неговия “School Daze” /1988/, а Дензъл Уошингтън играе в няколко от филмите му като най-ярко е изпълнението му в „Малкълм Х“ (Malcolm X, 1992), за което той получава награда за най-добър актьор на кинофестивала в Берлин през 1993 г. и номинация за „Оскар“. В последния филм на Спайк Лий „Черен в клана“, синът на Дензъл Джон Дейвид Уошингтън (популярен от сериала „Футболистът“) достойно прославя ДНК-то на своя родител, защото играе на ръба, между полюсите: комедия и трагедия.

„Черен в клана“ е носител на престижните награди от Кан 2018 – Гран при на журито и награда на екуменическото жури-обстоятелството подсказва, че филмът се възприема като знаков с хуманните си послания. „Черен в клана“ започва с цитат от „Отнесени от вихъра“ (1939), Скарлет О’Хара е заобиколена от телата на убити и ранени герои от Гражданската война. Втори кадър: пред екран застава Алек Болдуин, който изпълнява ролята на телевизионен проповедник-расист, говорещ с невероятен хъс срещу чернокожите, жестовете му са вид рефлексия, отговор на съвременен американски политик, който актьорът обича да имитира в редовно в шоуто Saturday Night Live. На финала на филма зрителят е направил връзката: Спайк Лий изисква от Доналд Тръмп и неговия девиз Америка отново да се превърна във „велика сила“ да не манипулира обществото като определя определени eтноси за приоритетни за сметка на други.
„Черен в клана“ може да се възприеме като публицистична платформа – манифест на Спайк Лий. От една страна режисьорът си играе с популярните от 70-те американски „blaxploitation movies“ филми (черен-експлоатация), в които белите имат определени щампи за чернокожите и ги използват в клишираната им форма, от друга страна Лий преобръща идеята, че съвременникът е преодолял негативните си мисли и е надскочил расовите си предразсъдъци – финалните документални кадри от телехроника през 2017 показват как белите са готови да се завърнат към Ку – Клукс – Клан, за да удовлетворят омразата и гнева си. Вероятно лозунгът „ Да направим Америка отново велика!“ освен за ултрапартиотите е фикс идея и за по-голяма част от американците, начело с ПРЕЗИДЕНТА.

„Черен в клана“ звучи като анекдот: имало едно време две ченгета-чернокож и евреин. Те решили да действат под прикритие и да влязат в редиците на Ку – Клукс-Клан като ги разбият. Място на действието - Колорадо Спрингс, време -70-те, когато пък движението на Черните пантери, борещи се за правата на чернокожите се радва на много сипматизанти и членове. Най-интересното в цялата история е, че тя е реална. По-късно дори излизат мемоари, които вдъхновяват Спайк Лий при наличието на вече готов проект да подготви със сценариста Кевин Уилмот независима история, която се опитва да анализира как филма на Дейвид Грифит от 1915 г. „Раждането на една нация“ е способствал за развитието на американското общество. Сто години след този филм, неонацистите в Америка и представителите на Ку-Клукс-Клан продължават да го боготворят. Задачата на Уилмот и Лий е „Раждането на една нация“ да се превърне в спомен, в прогонено минало, в изстрадана история. Ето защо във филма присъстват кадри от „Раждането на една нация“. В мемоарите си чернокожият следовател под прикритие Рон Сталуърт описва сбирките на членовете от Ку - Клукс - Клан- там редовно се прожектира „Раждането на една нация“, за да се възроди чувството за слава и превъзходство на белите над чернокожите. Докато гледах първите 30 - 40 минути на „Черен в клана“, имах чувството, че Спак Лий е брат на Братя Коен - хумор, наситен с абсурд и много забавни, достигащи до тотална липса на вкус диалози. По-късно, когато Рон (Джон Дейвид Уошингтън) режисира своя приятел Филип (Адам Драйвър) да се представя за него с тялото си пред агитката на Ку – Клукс-Клан, жанрово историята започна да се развива като микс от криминале и политически трилър с някои екшън моменти - например избухването на бомбат с различен адрес от първоначалния. А два кулминационни епизода, преобърнаха впечатленията ми: паралелният монтаж между събранието на Черните пантери и Ку-Клукс - Клан, когато членовете изпадат в емоционална истерия и започват да крещят: „бяла сила“, „черна сила“. Присъствието на 91 – годишната икона Хари Белафонте, който разказва покъртителна история за насилие и омраза, за това как едно чернокожо момче е пребито, кастрирано и опечено живо пред погледа на белите, а снимките от тази зловеща инквизиция са се продавали като сувенирни картички - този монолог, въздейства магнетично. Вторият драматичен, достигащ до трагични катаклизми момент е пътуването през времето на Рон и неговата приятелка Патрис (Лора Хариър), кадърът преминава през дълъг коридор, през прозорец и ку-клукс-кланци, които горят кръст, а след това зрителят попада на едно сборище от 2017 г. в Шарлотсвил, където през август невинна бяла жена е убита, защото е протестирала срещу изстъпленията на белите качулки. В архивните кадри, зрителят ще види истинския лидер на расистите от този район Дейвид Дюк, който в художествената интерпретация на Спайк Лий се играе от актьора Тофър Грейс. Между кадрите се появява и Тръмп, който казва, че позицията на неонацистите не е частна, сред тези хора има и протестиращи нормални бели хора, които изповядват надеждата, че Америка трябва да принадлежи на американците... дали пък в Тръмп не дреме расистки трепет?! 32 годишната Хедър Хейър е убита от тези „нормални бели хора“, които искат Америка да принадлежи на американците, но тя не е чернокожа, а бяла жена, която се е осмелила да защити идеалите си. Позицията на Спайк Лий е категорична: няма място за омраза-той обръща флагът на Америка и го боядисва в черно. Идеалът е в траур. Идеалът за равенство и братство е отдавна убит, отдавна мираж.

Рон и Филип успяват да разкрият мрежата, да се внедрят, да изобличат преследваната от закона дейност, в момента, когато отделът празнува успешната операция, главните виновници-чернокожът и евреинът са извикани от техния ръководител с инструкция за разформирование и приключване на операцията. Някой дърпа конците, а на Рон не му остава нищо друго освен да се откаже от поста си, щом своите хора те предават, каузата е безмислена. Посланието е ясно: ненавистта на днешните американци не е само спрямо чернокожите, те са готови с подобна ярост да унищожат евреите, хомосексуалистите, всеки, който по някакъв начин се окаже неудобен, противен на техния Бог. Всеки, който не е съвместим с идеята за националистична система може да се превърне във враг. Фашизмът е буден, той е тук. За съжаление ние си нямаме Спайк Лий, който да бие камбаната. А време почти не остана!
Очаквайте „BlackKklansman“ на Киномания 2018!

вторник, 6 ноември 2018 г.

„Мери Шели“ – пламенната ирландка в търсене на съвременния Прометей


„Мери Шели“ – пламенната ирландка в търсене на съвременния Прометей
                        

Ако сте забравили филма на Кен Ръсел „Готик“ (1986), в който актрисата Миранда Ричардсън изигра ролята на Мери Шели-създателката на Франкенщайн, то непременно е време да видите новата история за Мери Шели, в която 20 годишната американска звезда с над 30 роли в киното Ел Фанинг показва своята висока класа като интерпретира с ювелирна дълбочина образа на ирландската писателка в англоговорящия филм на режисьорката от Саудитска Арабия Хайфа-Ал Мансур „Мери Шели“(2017).
Хайфа ал-Мансур, родена през 1974 г., е първата жена режисьор от Саудитска Арабия. Тя нашумя преди 2 години с филма си „Уаджида“. Той разказва за 11-годишно момиче от Рияд, чиито смели мечти ще бъдат разбити от репресивните нагласи към жените в нейната родина. Ал-Мансур живее в Бахрейн, а нейният съпруг е американски дипломат.
 Точно 200 години след излизането на „Франкенщайн, или съвременният Прометей“, сюжетът на романа от Мери Шели продължава да бъде извор на всички видове изкуства, и най-вече на киното, казва проф Владимир Игнатовски. Когато излиза за първи път книгата, на корицата липсва името на автора. Издателият се е притеснявал в онези сложни времена да не бъде преследван от консервативните кръгове и църквата. И наистина критиките не закъсняват, романът е определен за „богохулство“, но пък читателите са влюбени в новата творба, до такава степен, че на кориците на следващата книга на същия автор пише „От автора на Франкенщайн“. След време, читателите ще научат, че майсторът на смайващото произведение е само на 18-19  години. Почти на същата възраст американската актриса Ел Фанинг успява да влезе в кожата на персонажа си, да концентрира воля, сила и устременост, за да убеди зрителите, че всяка жена има право да бъде себе си като се изразява, въпреки ограниченията на времето.
 На 17 ноември в 10.00 ч. в отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна ще се осъществи лектория и прожекция на филма „Мери Шели“, с модератор Елица Матеева.
 „Мери Шели“ проследява любовната връзка между Мери Улстънкрафт Годуин и един от най-добрите английски поети романтици Пърси Биш Шели, за когото младата писателка по-късно се омъжва. Връзката между двамата вдъхновява Мери да напише най-известната си творба – „Франкенщайн“, която е публикувана през 1818 г.
Мери израства в семейство на интелектуалци. Майка й е известна писателка, публицист, предшественик на феминизма, автор на прочутото произведение „За правата на жените“. Бащата на Мери е Уилиям Годуин - философ, публицист, автор на актуалното и до днес произведение „Политическата справедливост“. Майката на Шели умира десет дни след раждането на Мери, която израства с книгите на своя родител Мери Уолстънкрафт. Мери и нейната по-голяма полу-сестра Фани Имлай са отгледани от техния баща. Когато Мери става на четири години, Годуин сключва брак с Мери Джейн Клеърмонт. Годуин осигурява на своята дъщеря много добро образование и я окуражава да следва неговите либерални политически виждания. През 1814, Мери Годуин започва романтична авантюра с един от политическите последователи на баща ѝ, Пърси Биш Шели, който обаче е вече женен. Заедно с доведената сестра на Мери-Клеър, те напускат Франция и започват да пътешестват из Европа. Преди тяхното завръщане в Англия, Мери е бременна с детето на Пърси. През следващите две години, тя и Пърси са съпътствани от постоянни дългове, отлъчвани от обществото, а накрая загива и тяхната дъщеря, която се ражда преждевременно. Те сключват брак в края на 1816, след самоубийството на първата жена на Пърси Шели, Хариет. През 1816, двойката прекарва прекрасно лято заедно с Джордж Байрон, Джон Уилиям Полидори и Клеър Клеърмонт, близо до Женева, Швейцария, където Мери замисля идеята за нейния най-прочут роман „Франкенщайн“.Семейството напуска Англия през 1818 и заминават за Италия, където тяхното второ и трето дете загиват, преди Мери Шели да роди нейното последно и единствено оцеляло дете, Пърси Флоренс. През 1822, нейният съпруг се удавя, когато неговата лодка потъва по време на буря близо до Виареджо. Година по-късно, Мери Шели се завръща в Англия и се отдава на отглеждането и образованието на нейния син и на нейната писателска кариера. Последните години от живота си, тя бива покосена от упорита болест, вероятно причинена от мозъчен тумор, която я убива на 53-годишна възраст.
Мери и Пърси започват да се срещат тайно на гроба на нейната майка и се влюбват – тя била почти на седемнадесет, а той на двадесет и две. Нейният баща не одобрява това и се опитва да осуети връзката им и да спаси от унищожение честта на неговата дъщеря. На 28 юли 1814 двойката тайно заминава за Франция, като вземат със себе си доведената сестра на Мери-Клеър Клеърмонт, но оставят бременната, по това време, жена на Шели. Те пътуват до Париж, и после, със магаре, муле, карета и пеша продължават да пътешестват из Франция, която скоро е била опустошена от война. Стигат до Швейцария. Докато пътуват, Мери и Пърси четат трудовете на майка ѝ, Мери Уолстънкрафт, и продължават да пишат свои.
 Ситуацията, която очаквала Мери Годуин в Англия била изпълнена с усложнения, някои, от които тя не би могла да предвиди. Малко преди или по време на пътешествието тя забременява. Мери и Пърси били разорени и за огромна нейна изненада, баща и отказва да направи каквото и да било за да им помогне. Двойката се премества заедно с Клеър в жилището в Съмър и започват усилено да развиват писателска дейност. Бременна и често болна, Мери Годуин преживява тежко радостта на Пърси, от раждането на неговият син от Хариет Шели през късната 1814 и честите му разходки с Клеър Клеърмонт.
На 22 февруари 1815, Мери ражда два месеца по-рано момиченце, на което не било писано да оцелее. Загубата на детето и, отключила силна депресия у Мери, тя започва да има видения на починалото бебе, но зачева отново и се възстановява до настъпването на лятото. С възобновяването на финансите на Пърси Шели, след смъртта на неговия дядо, Сър Буш Шели, двойката наема вила в Бишопсгейт. През това време Пърси пише неговата поема „Аластор“ и на 24 януари 1816, Мери ражда второ дете, Уилям.
Женевското езеро и „Франкенщайн“
През май 1816 Мери Годуин, Пърси Шели и техният син тръгват на път към Женева заедно с Клеър Клеърмонт. Те планират да прекарат лятото с поета Джордж Байрон (Лорд Байрон), който има връзка с Клеър Клеърмонт, която след това забременява. Групата пристига в Женева на 14 май 1816, където Мери започва да се нарича „Мисис Шели“. Байрон се присъединява към тях на 25 май заедно с младия физик Джон Уилиам Полидори и наема вила Диодати, близо до Женевското езеро. Пърси Шели наема по-малка сграда в близост. Те прекарват времето си пишейки, плавайки из езерото и говорейки до късно през нощта.
Лятото се случва дъждовно и младежката компания е принудена да прекарва повечето от времето на закрито в разговор и четене. Така те прочитат колективно един сборник от разкази за привидения, преведен на френски от немски. Като резултат решават всеки да напише собствен „разказ за призрак“, като всеки се стреми неговият да бъде най-смразяващ и страшен.
Байрон нахвърля част от приказка, която по-късно добавя към „Мазепа“. Шели започва да работи върху ранен епизод от живота си, но не го довършва. Мери отначало е притеснена, липсва ѝ сюжет. Тя е най-младата, няма нищо зад себе си, важно ѝ е да се докаже. Една вечер след разговор, посветен на постиженията на Еразъм Дарвин, който бил успял да „одушеви“ късче фиде с електричество – едно наистина твърде романтично „научно“ завоевание, Мери затваря очи и вижда бъдещето нейно чудовище. Така започва приключението, завършило след около година с написването на „Франкенщайн“. Първоначално тя го замисля като кратък разказ, но покъсно го разширява в роман – „Франкенщайн или новият Прометей“. В съгласие с първоначалния бас Мери Шели успява да създаде завладяващо и смразяващо кръвта четиво.
Филмът „Мери Шели“(САЩ, Великобритания, Люксембург) проследява сложната връзка на Мери с Пърси, създаването на романа, както и трудния живот на писателката, докато успее да се утвърди като автор на приключенията на Виктор Франкенщайн и неговото Създание. Мери по подобие на своя Виктор Франкенщайн макар и млада отдавна е разгадала тайните на небето и земята, защото чрез творчеството си е опознала същността на човешките страхове и болка. Когато една книга се опита да премине отвъд границите на Природата, животът придобива нова светлина.
Mary Shelley / Мери Шели (2017)
Режисьор:  Хаифа Ал-Мансур
Актьори:  Ел Фанинг, Дъглас Бут, Бел Паули, Бен Харди, Том Стъридж, Мейзи Уилямс, Стивън Дилейн
Номинация за награда на публиката от МФФ в Единбург (2018), номинация за „Сребърен Мелиес“ за най-добър европейски филм  от Нюшатал – фантастичен филмов фестивал в Швейцария (2018).

„Островът на кучетата“ – новите приключения на фантастичния Уес Андерсън

Има няколко световни режисьори, които са верни на идеята, че киното трябва да ти намигва с очите на дете. Тери Гилиъм и Тим Бъртън в момента са на ръба на своята меланхолия, Жан Пиер Жьоне е твърде мълчалив, така че за фантастичността на киното, интерпретиращо света на големите като странна приказка със забавни, но твърде объркани възрастни и очарователни деца, които са наясно, че животът е приключение... остава да се погрижи 49 годишният американски режисьор.

Зад гърба си Уес Андерсън има девет пълнометражни филма. След стоп-моушън анимацията „Фантастичният мистър Фокс“ (2009), режисьорът отново експериментира с този вид аниматорски език, за да ни отведе в близкато бъдеще в страната на Акира Куросава и Хаяо Миядзаки-кино магьосници, които Андерсън боготвори, дори може би ще откриете нещо общо между новия филм на Андерсън „Островът на кучетата“ и „Рай и ад“ (1963) на Куросава.
Ако се опитате бързо да произнесете английското наименование на филма „Isle of dogs“ ще се натъкнете на скритото послание: I love dogs – чрез животните, авторът се опитва да сътвори една причюдлива история, надскачаща локалното и разсъждаваща върху глобалната криза на ценности.
Сред личните ми фаворити от колекцията „Уес Андерсън“ се нареждат „Колежът Ръшмор“ (1998) заради Бил Мъри, съвместната работа с актьора Оен Уилсън (който е съавтор на три филмови Андерсънови приключения) и дебютиращия актьор-ексцентрик Джейсън Шварцман.
През 2009 Уес Андерсън най-накрая прави директна адаптация на любимия си автор – Роалд Дал по “Фантастичния мистър Фокс” – първата книга, която Андерсън притежава още от дете. Майсторската стоп-моушън анимация е истински шедьовър, който определяме като най-важната анимация за миналото десетилетие. Към типичния за Андерсън актьорски състав добавяме Джордж Клуни (в ролята на мистър Фокс), Мерил Стрийп и Уилям Дефо и получаваме не друго, а един феноменален voice acting във филм, комбиниращ смешното, трогателното и милото както никой друг!

Фестивалът в Кан през 2012 се открива със седмия пълнометражен филм на Андерсън “В царството на пълнолунието”, за който Андерсън получава и номинации за “Златна палма” и “Оскар” за най-добър сценарий. Детското във филмите на Андерсън се проявява чрез герои от всички възрасти още от дебюта му, за да достигне пълната си сила в любовната история за Сам и Сузи, изиграни прелестно от Джаред Гилман и Кара Хейуърд. Магическото приключение е факт, както и да го погледнеш, а музиката на мосю Деспла разтапя душата ти! Тази музика няма начин да не Ви впечатли и в „Островът на кучетата“. Ако никога не сте гледали филм на Уес Андерсън, започнете с този! Дали действието се развива в хотел, в летен лагер или в семейството, нещо винаги разрушава идеята за идилия, така и в „Островът на кучетата“ идилията във фамилия Кобаяши е пред разпад. Кметът на Мегасаки (място, което по ирационален начин ме подсеща за Нагасаки) е корумпиран политик, който в съюз с военните иска да спечели поредните избори. Като аргумент в своя полза прилага мерките си срещу кучетата носители на грип. Съпротива естествено се оказва-учените имат идея за ваксина, която много скоро ще е на пазара. Но Кобаяши е коварен тип и слага отрова в храната на лидера им, така че проблемите стават с един по-малко. Същевременно група ученици, ръководена от американче момиче започва да разгадава корупционните методи на Кобаяши. Кметът изпраща в прокълнатото място „Островът на кучетата“- Спотс, кучето, на малкия Атари – далечен роднина на Кобаяши, чиито родители са загинали в катастрофа. Атари се втурва да търси своя Спотс, защото по подобие на изоставените на острова четириноги, Атари след смъртта на своите родители се чувства като бездомник, въпреки авторитетните грижи на кмета Кобаяши. Един епизод от първата среща на Атари със Спотс показва отношението на възрастните към животните, когато Атари иска да погали Спотс, му крещят, че кучетата са охрана и с тях не трябва да се сприятелява. А в същината на историята, се оказва, че кучетата могат да бъдат верни приятели, в някои отношения по-добри от хората. Атари попада на острова, група кучета, предвождана от Шефа (черно, улично куче) го намират и започват да издирват Спотс, който пък ги спасява от кучетата – роботи, изработени за каузата на кмета Кобаяши. „Островът на кучетата“ завършва с хепи енд, има революция, разкриване на опасни интриги и Атари става кмет на Мегасаки. На първи план балансът е възстановен.

Какво обаче ни казва Андерсън с „Островът на кучетата“? Нека забравим за прекрасната анимация, за изключителното озвучаване на талантливите актьори, с някои от които Андерсън си сътрудничи често: Брайън Кренстън, Бил Мъри, Тилда Суинтън, Едуард Нортън, Джеф Голдблум, Скарлет Йохансон, Френсис Макдорманд, Харви Кайтел- тези актьори с гласовете си превръщат филма в аудио празник. Андерсън вплита в историята си атмосферата на Изтока, не за да го натовари с негативна оценка, а за да предаде екзотика на ситуациите чрез бита, ритуалите, традициите. Нелинейната сюжетна структура, паралелните монтажни връзки, флашбеците са част от богатия наратив на „Островът на кучетата“. Във филма има всичко, което търсим при срещата си с художествен пълнометражен игрален филм. Но тази фантастика показва, че предсказанията на Оруел са живи и на ход, че омразата и ксенофобията съществуват, че не сме преодолели кошмарите Хитлер, Сталин, Холокоста. „Островът на кучетата“ за някои може би е приказка, за други се превръща в злободневна остра, социална сатира, в която режисьорът понякога емоционално се отчуждава от случките, за да ни подтикне към търсенето на контакт със света на другите, на различните. „Островът на кучетата“ е протест срещу целенасоченото унищожаване на света около нас. Ние извършваме геноцид, независимо дали го осъзнаваме или не със Земята, с душата си, с близките си. Време е да спрем и да прогоним бесовете си, защото Островите на отчаянието се раждат там, където човекът е загубил вяра в ближния си.
Очаквайте „Островът на кучетата“ на Киномания 2018!

вторник, 23 октомври 2018 г.

Живи комини” - с тъга и смях за живота

Впечетления и първа рецензия на Стелиан Ганчев, ученик от 10 клас, член на киношкола „Братя Люмиер“ - Общински детски комплекс - Варна     
kinoto.bg 16 октомври

Първите стъпки към споделяне на мисли за определен филм са трудни. Те са като потъване в неизвестното. С младите почитатели на седмото изкуство често си поставяме задачи, свързани с анализ на филмите, които гледаме. Още сме завладени от последното издание на фестивала „Златна роза” 2018. Този текст е първият опит на Стелиан Ганчев е ученик 10 клас в Първа езикова гимназия във Варна. Пожелаваме му успех в авантюрата „КИНО“!

От първи октомври в Общински детски комплекс - Варна се създаде едно прекрасно островче, в което малки и големи се събираме заради пристрастието ни към киното. Първият месец всички заедно проследяваме историята на киното, достигайки до първия звуков филм. След което с децата (4-7 клас) ще се отдадем на анимационното изкуство, а с големите ще се потопим в света на авторското кино. Някои от тях вече задават интересния въпрос как да различат арт-хаус от авторското кино. Докато пишем анонси и се упражняваме с малките върху детския филм „Случаят Кюри”и класическите фентъзи филми от периода, с големите се опитваме да пишем и за новото българско кино. С основната част от тях изгледахме "Безкрайната градина" и всички бяха впечатлени най-вече от операторското майсторство на тандема Богданов/Мисирков. С някои от тях пък решихме да направим първи стъпки в изразяването на разсъждения и впечатления около премиерните филми на последното издание на "Златна роза".  Ръководител Елица Матеева.


„Живи комини” - с тъга и смях за животаФилмът „Живи комини“, бе премиерен на 36-тото издание на фестивала на българския игрален филм„Златна роза“ 2018 г., той запленява публиката с интересен замисъл, актьорска игра и пъстър сюжет. Филмът преплита в себе си историите на мнозина от обитателите на селото, обединени по непринуден начин около погребението на един от местните интелектуалци, живеещи далеч от забързания живот в града - Владо, (ювелирно изигран от Ивайло Христов.)
Четейки ревюто на филма, бях запленен от оригиналната идея, дори учуден как нещо подобно може да хрумне на български творец. Това показва и креативността на режисьора Радослав Спасов. Филмът обаче не отговори на представата ми, породена в мен от анотацията му. Това ме натъжи, но не ми попречи да се насладя и да се потопя изцяло в атмосферата му. Колкото и впечатлен да бях от свежата глътка въздух в българското кино, която бе „Живи комини“, признавам, че имаше неща, които според мен не бяха на мястото си. По тази причина произведението на Радослав Спасов ме остави със смесени чувства.
Едно от нещата, които не ми допаднаха бяха неумело събраните на едно място сюжетни линии. В един момент човек се обърква и започва да се чуди върху какво по-напред да се съсредоточи – погребението на Владо, търсенето на булка за героя на Димитър Коцев – Шошо и мистерията около бащата на героинята на Мария Коцева – Мума.
С това и още някои дребни детайли се изчерпват нещата, които не ми харесаха. Всичко останало бе изпълнено с талантлива актьорска игра, смело заснети кадри и прекрасна атмосфера. Филмът излъчва уютност, топлина, позната за българското село. Наредените на пейката баби, обсъждащи чуждите животи, Василка, която затваря най-хубавите доматени сокове, кръчмата, събираща всички селски мъже за една нестандартна игра на шах. Черно-бели и цветни кадри се редуват, отвеждайки ни ту в света на вече покойния Владо, ту в селската кръчма, където са всички роднини и приятели на покойника. Смяната на черно-бяло с цветно символизира цикличността в живота на човек – доброто и лошото, светлината и мракът, щастието и тъгата, които перфектно си хармонизират в селската кръчма, благодарение на покойния Владо. Но най-много ме впечатли монологът на Ангелина Славова (Василка), която в последствие спечели награда за поддържаща женска роля. Нейните думи се запечатаха в главите на много от зрителите в залата, които се смяха от все сърце и аплодираха, а след секунди се умълчаха и се замислиха над така неусетно поднесените истини за реалността, в която живеем.
Стелиан Ганчев, 10 клас

След повече от четвърт век правене и преправяне на една мечта да се сътвори история, посветена на най-чаровния романтик-рицар Дон Кихот, Тери Гилиъм успя да ни омагьоса с филм, в който минало, настояще и бъдеще се преплитат в пъстър коктейл от повторения, трагикомични развои, испански бит и религиозни ритуали, вятър, слънце, вино, жадна за любовни ласки „съпруга на шефа“ и незабравими приключения.

Естествено светът на Гилиъм е породен от легендата „Монти Пайтън“ - невероятни актьори, комедианти, съавтори на сценарии, ярки индивидуалности, личности, които преобразиха света на кинокомедията. Греъм Чапман, Ерик Айдъл, Майкъл Пейлин, Джон Клийз и Тери Джоунс през втората половина на 60-те години са вече популярни английски комедийни актьори с общ изпълнителски стил и забележими прояви в мюзикхола и телевизията. През 1969 г. към тях се присъединява американецът Тери Гилиъм, известен като талантлив илюстратор и аниматор в САЩ и установил се в Лондон. Така се ражда „Монти Пайтън”. Пайнтъновците пишат заедно своите скечове, всеки е добър критик на създаденото от другите. Незабравими са геговете с мъртвия папагал, с играещите футбол отбори на гръцките срещу немски философи, с приказката за Червената шапчица, която открива, че къщата на баба й е резиденция на НАСА, викторината между Маркс, Ленин, Че Гевара и Мао Дзе Дун, Тайната вечеря на Микеланджело, Министерството на глупавите походки и др. Те боравят умело с архетипното и го обличат в специална артистична ерес - достатъчно е да си припомним филма им от 1979 г. „Животът на Брайън според Монти Пайтън”.

Първият им филм е „А сега нещо съвсем различно” (1971). Режисьор е Йън Макнафтън и представлява серия от кратки комедийни скечове с по двама-трима изпълнители, демонстриращи блестящите си импровизаторски качества. Тери Гилиъм и Тери Джоунс започват да се занимават с постановката на филмите. Следват филмите „Монти Пайтън и Свещеният Граал” (1975), „Джабероуки” (1977) на Тери Гилиъм, „Животът на Брайън според Монти Пайтън” (1979) на Тери Джоунс, „Животът на Монти Пайтън в Холивудската купа” (1981) на Тери Хюз (турне на актьорите в Холивуд, обединяващо най-добрите им скечове в театрална форма), „Смисълът на живота според Монти Пайтън” (1983) - под режисурата на Гилиъм и Джоунс. През 1983 г. тандемът се разпада формално, но актьорите поддържат своя творчески устрем. Тери Гилиъм се отдава на режисурата и във филмите му играят артистите от „Монти Пайтън”. В първия му самостоятелен филм „ Бандити във времето” (1981) участват Джон Клийз и Майкъл Пейлин, в изключителния „Бразилия” (1985) - отново Майкъл Пейлин, в „Приключенията на барон Мюнхаузен”(1988) - Ерик Айдъл. Джон Клийз и Майкъл Пейлин играят в нашумялата в края на 80-те комедия „Риба, наречена Уанда”.

В творческата кариера на Тери Гилиъм от „Бразилия” до предпоследния му филм „Нулевата теорема” (2013) ни облъчва ярка, концентрирана във футуристична мистериозност философска мисъл, търсеща отговора на най-важните въпроси от живота. И ако в „Бразилия” (вдъхновен от романа на Оруел „1984”), Сам (Джонатан Прайс) мечтае за свобода и любов, то 30 години по-късно в „Нулевата теорема” – човекът на новото време Коен (Кристофър Валц) се притеснява, че не изпитва никакви чувства, а мениджърска институция „МЕНКОМ”, за която работи, поощрява нулевото състояние на душата. „Хаосът е пари, стока, която може да се продаде!” проповядва великият мениджър на „МЕНКОМ” (Мат Деймън). В „Човекът, който уби Дон Кихот“ няма да видим Джони Деп, Ванеса Паради, Юън Макгрекър, Робърт Дювал, Джон Хърт, Майкъл Пейлин-всички тези герои на киното са имали отношение към грандиозния проект на Гилиъм, но поради различни обстоятелства лицата им остават извън камерата. Адам Драйвър като творец на култови реклами Тоби Грисони и Джонатан Прайс като лудия обущар Хавиер-Дон Кихот обаче успяват да напълнят филма със страст, героични изяви и най-вече приключения.

Сюжетът на филма прилича на сирене, продупчено с множество флашбеци, които понякога ни изненадват, друг път объркват, но на финала всичко е ясно: онзи, който отрича романтиката не е защитен от вируса й. Тоби, прагматичният ум на отдалия се на слава и суета някогашен мечтател, въпреки множеството си опити да бъде отрезвяващо спасение за обявилия се за Дон Кихот старец Хавиер, след множество авантюри поема копието и съдбата на Хавиер. Защо? Защото предпочита другата възможна реалност – на светлина, чистота и любов пред скучния свят на водка Мишкин и глупави продуценти, чиито съпруги са зависими от изневярата. Гонитби с полицейски коли, стар черно-бял филм за Дон Кихот, който е разпалил въображението на Хавиер, за да се припознае като героя-рицар, мистериозен испански циганин, който продава странни неща и винаги е на точното място, образа на жената като неосъществена актриса и непременно великани, заради магията на вятърните мелници... Рицарството се е родило в епохата на желязото, когато мечът е ключът към всяко сърце. Днес е епохата на греха, а желязото е средство към него. Да си Дон Кихот не е комерсиално, дори и Тоби е наясно с тази теория, но пък Тоби попада под владението на харизмата, която излъчва Хавиер.
И тъй като действието на филма се развива в Испания, то съвсем естествено е зрителят да разпознае актрисата от киното на Алмодовар Роси де Палма, актьорите Серхи Лопес, Джорди Мола (брутален като руски магнат Алексей Мишкин). Почитателите на Олга Куриленко ще я видят под кожата на разглезена съпруга, която не знае какво да прави с живота си и за разнообразие, за да дразни своя съпруг (Стелан Скарсгард) предпочита да му изневерява.
В „Човекът, който уби Дон Кихот“ Гилиъм ни потапя в една безкрайна еклектика, преследвайки своите призраци на въображението. Хубавото е, че е осъзнал, че последният му филм едва ли ще ни покори с откровения и открития от рода на „Бразилия“, но пък режисьорът ни предлага най-доброто от себе си, онова, което бихме определили като класическия Гилиъм.
Гледах филма с младежи (фенове на киното от кино школа „Братя Люмиер“), които тепърва се запознаваха с творчеството на Гилиъм и фестивала за литература и кино Cinelibri. До преди нашата съвместна среща те не подозираха, че има подобен режисьор. Зададоха ми въпрос, защо след като преди много години между Тоби и Анжелика е имало емоция, но са се разминали в любовта, Тоби решава да я спаси в момент, когато тя е чужда на каузите му.
Опитах се да обясня, че всички неща, които ни се случват за първи път, оставят трайни следи в съзнанието ни и тайничко се надяваме някога да ни се случат, така, както никога не е било. Любовта е част от онази магия, която тече във вените ни и за нея лек няма. Тя е в основата на приключенията, тя отключва приключенията. Тери Гилиъм винаги се вълнува от новата реалност, която създаваме като заместител на онова, с което не ни дарява буквалния живот. Финалът на Гилимъм „Човекът, който уби Дон Кихот“ ни нашепва финала на „Бразилия“ , и „Нулева теорема“ - Тоби се спасява от познатото, от покварата му чрез поемането на копието-щафетата е приета. Когато Дон Кихот е мъртъв трябва да се роди новият рицар на печалния образ, за да вярваме в доброто, макар че според Дон Кихот „злото никога не умира...“, но въпреки това всеки ден е прекрасен за приключения.