сряда, 29 март 2017 г.

CINEMA COMEDY

КОМЕДИЯТА КАТО АТРАКЦИЯ – ПИОНЕРИТЕ ОТ НЯМОТО КИНО


4 лектории, посветени на смешното и атрактивното от историята на киното, 4 срещи с част от пионерите на киното и 4 съвремеенни комедии  варненската публика може да сподели през април в пространството на  Contemporary space, ул. „Марко Балабанов” 23. КОМЕДИЯТА КАТО АТРАКЦИЯ – ПИОНЕРИТЕ ОТ НЯМОТО КИНО
 е съвкупност от предварително подготвен фактологичен материал, който чрез визуални средства се представя пред публика. По този начин любителите на седмото изкуство, ще имат възможност да се запознаят с принципите и логиката в развитието на комедийното начало и киното като атракция.  Братя Люмиер, Жорж Мелиес, Макс Линдер, Пат и Паташон, Сегундо де Шомон са творците обект на лекториите. Те са знакови за историята на европейското нямо кино, защото изграждат основата на откритията за седмото изкуство. „Какво направихме, за Бога” (Франция), „Испанска афера” , „Испанска афера-2” (Испания) и 100-годишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” (Швеция, Хърватия) са съвременните филмови предложения, които зрителите ще видят след лекториите. Събитията са с вход: 6 и 5  лева.
Лектор: Елица Матеева

ПРОГРАМА
6 април – 18.00 ч.
Братя Люмиер, Жорж Мелиес, Макс Линдер – френската вълна в комедията

18:45 ч.
Какво направихме, за Бога - игрален филм на Франция
2014, 97 мин.
Режисьор: Филип Де Шовран
В ролите: Кристиян Клавие, Шантал Льоби, Ари Абитан

Богата двойка католици във Франция са потресени, когато три от дъщерите им се омъжват за мъже от друга религия и етнос. Затова, когато четвъртата обявява, че ще се омъжва за католик, те са на седмото небе...

Награда „Люмиер” 2015 за най-добър сценарий, номинация Европейски филмови награди 2015 за награда на публиката, номинация за награда „Гоя” за режисура.


13 април – 18.00 ч.
Сегундо де Шамон  – испанският маг на атракциите-първа част

18:45 ч.
„Испанска афера” – игрален филм на Испания,
2014,  98 мин.
Режисьор: Емилио Мартинез Ласаро
В ролите: Клара Лаго, Дани Ровира, Кармен Мачи
По време на панаира в Севиля местен младеж се влюбва в баско момиче, което си тръгва със събирането на сергиите.


Той обаче няма да остави нещата така, заради нея е готов на всичко – да пътува до дома й в непознатия север и да се бори за одобрението на бащата й, независимо от цената. А тя е да се представи за баск – един от най-големите му кошмари.

Награда „Гоя” 2014 за най-добра поддържаща женска роля, награда на обществото на испанските критици за най-добра мъжка поддържаща роля и за изгряваща звезда, награда на гилдията на испанските актьори за най-добра мъжка и женска поддържащи роли.

14 април – 18.00 ч.
Сегундо де Шамон - испанският маг на атракциите – втора част

18: 45 ч.
„Испанска афера -2игрален филм на Испания,
2015, 99 мин.
Режисьор: Емилио Мартинес-Ласаро
В ролите: Дани Ровира, Клара Лаго

След като първата афера взе на подбив баските, втората протяга ръка към превзетия патриотизъм на каталунците, който следва съдбата на Амайя.
След раздялата си с Рафа в миналата част (ако не сте я гледали, ще наваксате набързо с първите минути), госпожицата се влюбва в лачен каталунски хипстър, което забива здраво кроше в баската чест на баща й. Последният тръгва към Андалусия да търси бившия любим, но движението тук е най-вече по струните на фанатичното родолюбие, което разделя картата на Испания от векове. Гледаме на него най-вече с хумор, докато историята ни припомня, че за разлика от човешката гордост, любовта не се влияе от подобни граници.


20 (или 27) април
18:00 ч.

СКАНДИНАВСКИЯТ ДУЕТ ПАТ И ПАТАШОН

18:45 ч.
„100-годишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”- игрален филм на Швеция и Хърватия
2013, 114 мин.
Режисьор: Феликс Хернгрен
В ролите: Роберт Густафсон, Ивар Викландер, Давид Виберг, Миа Скерингер, Йенс Хултен, Алан Форд, Георг Николов, Кери Шейл, Филип Рош

По едноименния роман (2012 г.) на шведския журналист и писател Юнас Юнасон.

След дълъг живот, експертът по динамит Алън Карлсон се озовава в старчески дом. Работата е там, че доброто здраве не го напуска, а смъртта не бърза. На 100-тния си рожден ден той решава да избяга от празненството - през прозореца на стаята си! Той набързо е решил, че няма нищо общо с партито.


100-годишният мъж смята, че не е късно да започне всичко отначало. Алън ще се върне в миналото, ще се срещне лично с най-знаменитите политически фигури по земното кълбо – от Франко до Сталин и от Труман до Дьо Гол – и навсякъде ще свърши по нещо „полезно“, оказвайки влияние върху най-важните световни събития.

За повечето хора това, което се случва, би било приключението на живота им, но неочакваното пътешествие на Карлсон не му е за пръв път. Вече цял век той е правил света несигурно място, а сега отново му е отпуснал края... Скоро цялата нация е на нокти. Той наистина има опит в "тези неща" - и преди е правил същото.

Филмът бързо се нареди сред шестте най-гледани шведски продукции за всички времена, а зрители и критици определят филма като "съвременния Форест Гъмп".


Номинация за „Оскар” 2014 за  най-добър грим, награда на публиката – Чикато 2014, номинация за награда на публиката-Европейски филмови награди 2014 и др.

вторник, 28 март 2017 г.

И ПОСЛЕ СВЕТЛИНА – СЕДЕМ ПРИКАЗКИ ЗА СМИСЪЛА

И ПОСЛЕ СВЕТЛИНА – СЕДЕМ ПРИКАЗКИ ЗА СМИСЪЛА

http://kinoto.bg/bg/articles/i-posle-svetlina-sedem-prikazki-za-smisala


„И после светлина“ си играе с цветовете, от филма струи мекота, камерата на Ненад Бороевич допринася за изключителната чистота и изящност на разказа.
Павел е на 16 години, тих, изглежда притеснително и крехко момче, изминал е доста километри с кораб, с кола, дори и пеш, за да се докосне до своя духовен баща, за когото се пишат книги-художникът Арно. Павел живее с майка си Миглена, тя е българка, но е родила Павел извън България. По пътя Павел се запознава с Пири, с Жули, посетил е сестрата на Миглена, запознава се с предишната муза на Арно Сомая и настоящата муза на художника Нури.Нури е глуха, но излъчва светлина, Сомая също е красива, но някак си се е смалила, нещо в нея отдавна е потръпнало, вероятно защото, за да бъде с Арно „стотици пъти е изгаряла“. Арно посреща Павел с агресия, не харесва рисунките му, за признатия талант те са посредствени. Арно отказва да бъде духовен баща на младежа. Артистът е разгневен, защото един странник се е осмелил да влезе в света му.

В тъмното, в самотата на нощта Павел си говори като повтаря думи на Арно, докато рисува. Бълнуване и сън. В съзнанието му преминават всички срещи с герои, които са били като енергиен рефлектор за момчето. Последната глава от това завръщане към началото е историята за Миглена, която не приема упрека на Павел, че пилее живота си. Майката по подобие на нарочения за духовен баща е гневна на момчето, защото то се е опитало да бъде себе си и е изразило свободно волята си. Майката крещи на сина. Павел е приел горчивия плод на Знанието и като Адам е прогонен от Рая, за да потърси силата и светлината в себе си.
Роуд муви във времето и пространството, но и роуд муви в дълбокото „аз“ е новият филм на режисьора Константин Божанов „ И после светлина“. Сценарият на „И после светлина“ е съвкупност от седем глави – имената на героите на историите, подредени в ретроспектива. Началото на филма е финал на историята, а финалът на филма представлява началото на пътешествието на Павел към себе си, в търсене на себе си. Всяка история си играе със светлината, а актьорите са заснети така, че зрителят открива тяхната специфична красота. Дори  Арно (Ким Бодния) и Миглена (Маргита Гошева) във фазата на своята агресия спрямо Павел (Бари Кьоеган) са озарени, обладани от някаква енергия.

В началото светлината преминава през тялото на Павел,а на финала той рисува с идеята да я постигне, да я открие, да я докосне. За него светлината е не само физическа, тя е и дух. Павел е дух, много повече от стремлението към вечното изкуство. Павел е светлина, защото с внимание се отнася към всеки детайл от средата. Той изучава чувствено предметите, тяхната повърхност и тъкан, опитва се да опознае хората без да им се натрапва. Може би ръководен от своята спонтанност той приема света като чиста монета и затова, когато светът (Арно, Пири, Миглена...) го изненадва с грапавините си, Павел се скрива в себе си, навлиза навътре в мълчанието на черупката си.
„И после светлина“ си играе с цветовете, от филма струи мекота, камерата на Ненад Бороевич допринася за изключителната чистота и изящност на разказа. Павел на Бари Кьоеган е изключително харизматичен с ангелско присъствие и благодарение на него зрителят с внимание и в смирение проследява как се случва ретроспективата на протагониста. Въпреки, че Павел е отхвърлен от Арно и Миглена (въпреки, че Адам е прогонен от Бог извън Рая) то позналият света е приел благодарение на отхърлянето знанието за себе си и това родено в болка познание го надарява с обаяние, красота и светлина. Стремящият се към познанието, към съвършенството, към онова отвъд буквалността е открил смисъла за себе си. За Павел смисълът е в изкуството, във извайването на формата, в играта с цветовете и независимо, че е останал без духовен баща, Павел е намерил своя път и макар, че Арно отрича връзката между изкуство и любов, Павел е отговорът в търсенето на смисъла за нещата. Павел опознава света с любопитство и нежност, с любов. Разбира се, всеки прави сам своя избор: дали да бъде чувствителен, влюбен в света странник или пък неудовлетворен, мрачен и самодостатъчен кумир. А смисълът се крие във възможността да се усеща всяка вибрация на атомите, всеки трепет на цветовете около нас – смисълът е да се слеем с живота като деца,с възхита и удивление.
EЛИЦА МАТЕЕВА


понеделник, 27 март 2017 г.

„Асансьор за пациенти” – небесни монолози за душата

„Асансьор за пациенти” – небесни монолози за душата

                                    24 Maрт 2017

                                      Елица Матеева
http://kinoto.bg/bg/articles/asansyor-za-patsienti-nebesni-monolozi-za-dushata



„Тъжен сезон е този кон, с който препускаме ние. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.”
Странно място е асансьорът за пациенти в болниците. Някои асансьори са тесни, събиращи до двама, с допиращи се тела един в друг. Има и големи, в които може да се разположи легло, инвалидна количка,  дори помощен персонал. Асансьорите за пациенти са специални пространства, защото всички, които ги ползват имат обща съдба. В болниците има асансьори за лекари, априори те не се посещават от пациенти, но понякога обстоятелствата позволяват смесване на присъстващите герои. Тогава между здравите и болните настъпва дифузия, всеки вече е част от нова общност, в която всички са едно- пътници между етажите, пътници между този и онзи свят.
„Асансьор за пациенти” е нов български филм. Засега четири са киносалоните  в България (София, Пловдив, Бургас и Варна), където филмът е показван в присъствието на режисьорката му Иглика Трифонова и представител на актьорския екип. За твореца е много важна връзката зрител-автор, затова след прожекцията се търси контакт с публиката.
Както казва Иглика Трифонова „Асансьор за пациенти” е съвкупност от арии (монолози на персонажите), които имат пресечна точка - темата за душата. Около съхраняването и лекуването на душата се развива една обща история за пациенти с ранени души. Те споделят или отказват да разкажат за раните си, а д-р Мартин Паскалев (Христо Гърбов) и младите му колеги Яна (Слава Дойчева) и Емил (Мак Маринов) са слушатели, свидетели на раните. В личното пространство на монолога, персонажите съумяват да бъдат себе си и сякаш тогава разговарят с Бог, абстрахирайки се от присъствието на д-р Паскалев. Ангела (Светлана Янчева), Таня (Ангелина Славова), Боян (Александър Бенев), Петко (Йордан Биков), майката на Боян (Бойка Велкова), Яна, Емил, Мартин разтварят душата си чрез монолога. В него всеки индивидуализира своята истина за света, в монолога персонажите постигат цялост, единение със себе си и се установява, че за всеки пътуването дълбоко навътре е проблем. Някои от тях отказват да приемат присъствието на слушателя като лекарство за душата, други пък са поели мисията да помагат, подминавайки личните си бесове. В този микро свят на пациенти и лекари, всеки е различен, но си прилича с другите  по душевни терзания: върху фона на привидността се разиграват роли, а в същността си хората се страхуват да си признаят, че са слаби и се нуждаят от светлина, от  „ простор на огромна надежда”.
Ангела и Боян се срещат в асансьора за пациенти, следвани от погледа на д-р Паскалев. Той умишлено не реагира, когато Ангела се нуждае от помощ и предоставя шанс на Боян да поеме инициативата, защото предчуства, че някаква реакция или сигнал ще предизвикат излизането от състояние на статика - Боян ще може отново да общува с хората. И наистина Боян помага на Ангела, младежът, който е правил опит за самоубийство, отказалият се от живот помага и обнадеждава пациентка, която отказва да приеме, че скоро ще умре, защото е болна от рак. Във временната си непълноценност пациентите успяват да се поддържат – това е пътят към освобождаването от болката. Болната душа търси алтер его, при условие, че тя ни се разкрие.
 „Асансьор за пациенти” е най-интимният игрален филм на Иглика Трифонова. Част от монолозите са следствие от актьорска импровизация и лично споделяне, в този случай актьорите са донякъде и автори на съкровените словесни оголвания, те са доразвили предварителната сценарна основа. „Асансьор за пациенти” събира в едно известни, ярки присъствия на утвърдили се актьори с първите стъпки на млада, талантлива нова генерация.  Звучи песента „Изповед” на легендарната група от 90-те „Нова генерация” – тя обобщава всички портрети на персонажите и дефинира с неповторимата поезия на Димитър Воев болестта на душата: „Тъжен сезон е този кон, с който препускаме ние. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.”
 В сложния пъзел от съдби, въпросите и отговорите, които си задават персонажите предполагат изповедта на всеки от тях. В своята аскетичност „Асансьор за пациенти” по деликатен, но и категоричен начин показва битието ни без то да бъде вмъкнато в клишета и ненужни квалификации. Филмът чувства битието ни и ако трябва чрез един артистичен акт да го обобщим, когато душата е болна, болно е и цялото тяло: държава, общество, човек.
„Асансьор за пациенти” не е дидактичена история, филмът е нежно откровение, в което поезията, смехът, сълзите, любовта, музиката, погледите, признанията, целувките, децата или цялата природа дишат в чистота. Рядко се случват подобни артистични пътешествия  като „Асансьор за пациенти” .


четвъртък, 9 март 2017 г.

„ ЖЕНИТЕ НА XX ВЕК ” с АНЕТ БЕНИНГ в мартенска кино лектория

  „ ЖЕНИТЕ НА XX  ВЕК с  АНЕТ БЕНИНГ в мартенска кино лектория



Съответстващ на характера на месец март е новият филм „Жените на XX век” на американския режисьор Майк Милс- предмет на мартенската кино лектория в отдел „Изкуство” – Регионална библиотека „Пенчо Славейков”. На 25 март от 10:00 ч. варненските зрители ще се запознаят с блестящото съзвездие от актриси, които участват в американската комедия: Анет Бенинг, Ел Фанинг и Грета Геруиг. Автор и модератор на срещата е Елица Матеева-критик и театрален
режисьор.
Филмът „ Жените на XX век” бе номиниран за „Златен глобус” 2017 в категории за най-добър мюзикъл или комедия и  за най-добра актриса, а също така получи и номинация за „Оскар” 2017 за най-добър сценарий.

Фабулата на филма е ситуирана в края на 70-те години на XX век в Санта Барбара. Доротея (Анет Бенинг) търси помощ от Аби (Грета Геруиг) и Джули (Ел Фанинг), защото не може да се справи със сина си, настъпващ опасно в крехката, но и трудна възраст на тийнейджър (Лукас Джейд Зуан).

Майк Милс създава персонажа на Доротея по спомени от детството- за целта използва характеристиките на сестра си и майка си. „Отгледан съм от две златни жени и исках да направя филм за това време, в което слушах пънк, карах скейт и осъзнавах правата си. Щурият Джейми е отражение на моя опит.” Въпреки, че филмът е автобиографичен, Милс отбелязва, че доста от историята му е художествена измислица.

„В края на 70-те Джими Картър изглежда уморен, когато прави по телевизията своите обръщения към американската нация. Пънкът настъпва. Тийнейджърите пушат цигари и поглъщат жадно романа „Завинаги” на Джуди Блум. Доротея е самотна майка и се притеснява, че не е достатъчна опора за  объркания Джейми. Доротея, Аби и Джули са странни, единствени по рода си птици, които обичат свободата и независимостта. „Жените на XX век” е акт на паметта за годините, в които всеки иска да е толерантен, да се шляе безцелно и да възприема живота като произведение на изкуството” – споделя Майк Милс.





  

„Аз, Даниел Блейк” – аз съм човек!


„Аз, Даниел Блейк” – аз съм човек!
Елица Матеева за Кен Лоуч и последния му филм  киното.бг
 Създаден: 07 Mar 2017  От Елица Матеева Тагове:Кен Лоуч, Аз, Даниел Блейк, Кан 2016, Златна палма

„Най-важните въпроси в киноиндустрията са: какъв филм се опитвате да заснемете, каква му е историята, струва ли си да хабите от живота си година или две, за да работите над него?” Важна е техническата част на филма- какво и колко ще се изхарчат, но основният въпрос е: защо снимате този филм? Провървя ми, защото имах шанс да работя с най-добрите продуценти и сценаристи - имахме общи възгледи за света и социалните механизми.” Кен Лоуч

Киното на 80 годишния режисьор Кен Лоуч  разклаща всяко привидно равновесие заради стаения гняв в него. Кен Лоуч не е просто социален режисьор, а режисьор на ангажираността, той не е дидактичен, той е обществен прорицател от романтичен вид – разказва истории, в които битът, системата, обществото се намират в неразривна връзка по между си и довеждат персонажите до крайност, до оголване на нервите. Понякога оголването е смесено с ирония, с мелодрама, друг път бруталната действителност нахлува върху екрана без никакви ритуали и деликатност. При Кен Лоуч всичко е възможно, защото в живота парадоксите са  неотлъчна част от пейзажа. При Кен Лоуч има  чувства и трепети, реалността обаче отдавна е изтрезняла за тях и  не им обръща внимание.

Кен Лоуч е бил два пъти носител на най-голямото отличие от фестивала в Кан: през 2006 грабва „Златна палма“ за „Вятърът в ечемичените ниви“, а миналата година месец преди да отпразнува рождения си ден, филмът му „ Аз, Даниел Блейк“ спечели отново същата награда.  Кен Лоуч има умението да открива интересни лица за големия екран, в „Аз, Даниел Блейк“ актьорът изиграл ролята на 59 годишния дърводелец Даниел (Дейв Джоунс) макар и познат от много британски телевизионни сериали прави дебют в пълнометражнато игрално кино. Лоуч работи изключително добре с деца в киното, открил е тайната за успешния процес с тях: създава атмосфера, в която снимането се превръща за децата като игра на жмичка- детето не трябва да се чувства притиснато, а да има възможност да изяви своята природа, към която ролята трябва да прилепне като ръкавица. В „Аз, Даниел Блейк“ – детските персонажи са изключително естествени като поведение: любопитната Дейзи на Бриана Шан и отчужденият Дилън на Дилън МакКиърнън са прекрасни, тяхното изпълнение е естествено продължение на работата на Лоуч през годините с деца  в „Кес“, „Хляб и рози“, „Сладките шестнадесет години“, „ Това е свободен свят“ и др.
 

Празен екран, тъмно е, чува се разговор между мъж и жена, жената задава въпроси за здравето на мъжа-разбираме, че наскоро той е получил инфаркт, а докторът му е забранил да се натоварва с работа. Жената трябва да вземе важно решение-екранът се изпълва с едно напрегнато мъжко лице, мъжът е в очакване.

От телефонен разговор мъжът (Даниел Блейк) разбира, че не може да получи  пенсия и трябва да се регистрира в трудовата борса, но парадоксът вече е налице-Даниел не трябва да работи, защото здравето му може да се влоши.

 В трудовата борса, Даниел открива събратя по съдба: Кати (Хейли Скуайърс) и двете й деца-Кати е изхвърлена от жилището си, все пак е намерила ново, но няма пари и търси помощ от социалните служби. Даниел се застъпва пред службите за непознатата жена, но им отказват съдействие. Прогонени навън: дърводелецът и новата му приятелка започват да си помагат-Даниел ремонтира жилището на Кати, а Кати и децата й го даравят с обич и надежда. Всеки има своите кризи и трудни моменти, в които трябва да направи избор: за да нахрани децата си Кати решава да проституира, Даниел пък разпродава мебелите си, за да я подпомогне финансово.

Трудовата борса иска от Даниел да работи с компютър, да има легализирано портфолио и автобиография, защото първите десет секунди – времето, в което бъдещият шеф се запознава с теб, чрез автобиографията са най-важни. Даниел обаче трудно се вписва в социалните порядки-за него интернет е опасно извънземно. Даниел все още слуша музика на касетофон и записва красиви радиомелодии на касетки, Даниел е самотен вдовец, с огромно сърце и вярва, че все някога „вятърът, който е нужен за платната“ ще се появи на неговия бряг. Той постоянно търси начини да се утвърди, но бюрократичната система отказва да го приеме. След множество неуспешни опити, в знак на протест, Даниел изписва със спрей своето отношение върху стената на трудовата борса, за което е арестуван. Благодарение на Кати, Даниел успява да извоюва възможност да бъде повторно изслушан от комисия, но секунди преди важното събитие сърцето му спира завинаги.

„Аз, Даниел Блейк“ е вик, който категорично изисква да бъде осмислен и да рефлектира с ясни и прости решения. Всяко човешко същество има право да бъде себе си, след като не нарушава свободата на себеподобните си. Истината е, че обществените порядки, създадени с цел да ни осигуряват свободата все по-често ни ограничават. Казусът в последния филм на Кен Лоуч диалогизира същността на държавата като институция,“ обгрижваща човека“. Държавата не обгрижва човека, тя не го уважава като ценност, тя не го приема като неприкосновеност, държавната матрица убива неприкосновеността на човека, принизява го и го подтиска.

„Мисля, че киното има способността да променя света. Не е възможно да се правят филми, които цинично се смиряват със съществуващия ред. Казвам си: „добре, богатите стават все по-богати, а бедните – още по-бедни. Но това не значи, че ще се стопим като самотни бродници в тъмата, че ще бъдем все повече отстранени в своите изкуствоведски дискусии. Изкуството не е галерия, в която, ти, добрият гражданин се разхождаш, а после си отиваш у дома, за да пиеш чай. В изкуството трябва да има политически моменти, чрез които светът да се движи напред! Киното не е обикновено наблюдение. Простото, обикновено наблюдение на света е порнография и цинизъм!“ – Кен Лоуч


 Даниел Блейк е от онзи изчезващ вид човеци, за които  борбата с несправедливостта е повече от кауза, борбата е начин на живот. Въпреки, че филмът на Лоуч не ни спестява и обичайния изход от подобна борба: героите не се предават, но не са и безсмъртни. Финалът на „Аз, Даниел Блейк“ обобщава философията на филма -  глас чете текст, написан от Даниел, в който най-важното звучи така: „Казвам се Даниел Блейк. Не съм кръшкач, не съм крадец на дребно, не съм просяк, аз съм гражданин, човек като всички други-нито повече, нито по-малко!“  

сряда, 22 февруари 2017 г.

„Непознатото момиче“ – между разум и чувства





„Непознатото момиче“ – между разум и чувства
Kinoto.bg
Ако ти харесва киното на двукратните носители на „Златната палма“ Жан – Пиер и Люк Дарден, това означава, че не си равнодушен към несправедливостта.
Вътре в теб не е притихнал гневът спрямо хората, които действат ръководени единствено от думичката „пари“ и непременно харесваш специфичния им операторски стил-да не би тези симпатични белгийци да са измисли явлението „Догма 95“, а не скандинавците и за разлика от последните, Дарден продължават да снимат така, сякаш камерата им ще се изплъзне от ръцете. До последната им творба „Непознатото момиче“ (2016),  братята завършваха своите проекти за около три години, но този път нарушават правилото и съкращават срока на работа на две. Ако търсите известни актьори в техните филми, то появата на Марион Котияр или младата звезда на френското кино Адел Енел (д-р Давен в „Непознатото момиче“) е нова мода за братята, защото те предпочитат да работят с актьори, които познават добре още от първите си творби: Оливие Гурме, Жереми Рение (бащата на Браян в „Непознатото момиче“) или Фабрицио Ронджоне участват постоянно във филмите им. А камерата на неотлъчното присъствие – Ален Маркоен е запазен знак за киното на Дарден, за тези 20 години съвместно творчество  операторът Маркоен шеговито се нарича „третият брат“.

Сценариите на братя Дарден са дневници, които носят всички характеристики на хроника за европейската чувствителност, защото Белгия в киното на братята не излъчва блясъка на площад Гран Плас в Брюксел, реалността не е белязана с величието на Катедралата Сен Мишел и Сен Гудула  и липсва сладникавостта на музея на шоколада и какаото. В киното на Дарден градът е неврзрачен, студен и сив. Разбира се има едно изключение-най-слънчевият филм на Жан – Пиер и Люк „Момчето с колелото“ от 2011, където отчуждението и студът отстъпват заради прегръдката между хората. Прегръдката се появява рядко в киното на братята, но в най-неочаквания момент тя идва сякаш от нищото и внезапно, както се поражда между персонажите, изчезва. Хората никога няма да бъдат същите след прегръдката. А публиката напуска салона с нова кожа.

В „Непознатото момиче“ всеки носи белега на вината. Д-р Жени Давен ядосана заради спор с новия си практикуващ помощник отказва да допусне пациент в кабинета си след като е приключил работният ден, но по-късно се оказва, че жената, която е търсила помощ загива при неизяснени обстоятелства. Жени започва свое разследване паралелно с това на полицията, за да открие името на непознатата жертва. За Жени името на жертвата е синоним на живот, макар че неизвестната жена е починала при случайни обстоятелства. В началото на историята Жени изповядва принцип, че лекарят не трябва да се поддава на емоциите си, за да съхрани твърдостта си и професионализма си, но именно след случката с непознатото момиче, тя е водена от чувствата си и желанието да се реабилитира, да преживее катарзис, да се извини пред съвестта си. Малкият Браян е видял баща си в опит да изневери на съпругата си. Разпознава чуждата жена-това е непознатото момиче. Браян изпада в нервна криза от шок и стрес, но мълчи. Мълчанието се превръща в болест и д-р Давен разпознава под повърхността на болестта истината, Браян знае нещо, но го прикрива. Сестрата на непознатото момиче също разпознава жертвата в една снимка, която д-р Давен постоянно показва, но запазва мълчание, защото се страхува. Нейният страх е резултат от ревност и чувство да не бъде отхвърлена завинаги от своя приятел, който изпитва влечение към по-малката сестра. Бащата на Браян не иска да си признае, че е бил с непознатото момиче, защото ще влезе в затвора и целият свят ще се разглоби за него. След като д-р Давен открива истината, родителят прави неуспешен опит да се самоубие в кабинета й. Всеки има грях, но увлечен в идеята за лично благополучие, рационализира ситуацията, търси оправдание за себе си.
„Непознатото момиче“ започва с дихание - д-р Давен преглежда пациент с бронхит и завършва с обгрижване на възрастна жена, на която й предстои преглед-д-р Давен е разбрала, че всеки човек има нужда от помощ, за да излезе от клетката, която сам си е създал, вероятно вече знае, че социалното зло-липсата на отговорност пред другите е обстоятелството, което стопира живота ни. Задълбоченото чувство на вина ни разтваря пред поемането на отговорност. При Жени това чувство прогонва прагматичните й принципи, тя се отказва от кариерата в нов медицински център и остава, за да помага на хората от квартала в частния си кабинет.

В киното на братя Дарден персонажите рядко се гледат в очите, в повечето случаи те отбягват погледите и живия човешки контакт: Лорна в „Мълчанието на Лорна“(2008) не се открива пред другите, за да не бъде по-слаба, предавайки приятеля си Розета  („Розета“, 1999) го отбягва, дори, когато той я заобикаля с мотора си, малкият Сирил („Момчето с колелото“, 2011) е изоставен от баща си- бащата не иска да го вижда, защото не може да му признае, че никога повече няма да се грижи за него. Когато очите се гледат, сякаш съвестта говори вместо героите. Д-р Жени Давен преследва със синевата на очите си всеки, който е виждал непознатото момиче. В мълчанието, очите й питат последователно, подозират, изискват истината. Когато се осмелиш да посрещнеш погледа на другия, пред който си виновен-получаваш шанс да се пречистиш.

„Добрият диагностицик контролира емоциите си...“, но емоциите са ни дадени, за да бъдем истински, спонтанни, живи, следователно съвременният човек се намира в онази дилема, в която прогресът трябва да избере: природата на чувствата или прагматичното. Тази дилема ни движи и в избора ни да бъдем добри стопани на границите си или гостоприемни самаряни, когато посрещаме бежанците в Европа. Братя Дарден преди Жак Одиар, Джонас Карпиняно, Джанфранко Роси и други автори на кино за бежанската криза в Европа са диагностицирали Европа в „Обещанието“ (1996). Тя е „почтена“ единствено пред символа на валутата, другото е игра на цветове на кожата-домакините определят правилата, а гостите (бежанците) трябва да се адаптират към тях.
Стилът на братя Дарден е хладен, минималистичен, актьорите не преиграват. В тяхното кино няма да откриете политически събития, предизвикващи сътресения. Но именно тази отстраненост дълбае чувствата на персонажите и като че ли най-главното с тях се случва отвъд конкретния кадър, пъзелът се подрежда от зрителите, които може би ще усетят и в „Непознатото момиче“ кредото на белгийските режисьори, че всеки човек е отгворен с постъпките си, а човешкият живот е висша ценност.

събота, 4 февруари 2017 г.

С ЖУЛИЕТ БИНОШ В "ОЧАКВАНЕТО"

Жулиет Бинош под режисурата на най-добрия ученик на Паоло Сорентино в „Очакването“
Творческата биография на една от най-обаятелните звезди на френското кино, неповторимата актриса Жулиет Бинош и нейното участие в италианския филм „Очакването“ ще бъде предмет на поредната лекторска среща в отдел „Изкуство“ при Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна на 18 февруари от 10:00 ч. Филмът е дебют за младия режисьор Пиеро Месина, който е един от най-талантливите ученици на последователя на Фелини – неподражаемият Паоло Сорентино. Пиеро Месина е бил асистент- режисьор на „Великата красота“ – един от най-блестящите шедьоври на Сорентино- увечнал се с множество награди, сред които и Оскар за чуждоезичен филм. В изяществото на режисурата на Месина се чувства влияние от Сорентино, но младият режисьор за разлика от своя учител е по-последователен в психологическото разгръщане на своите персонажи. „Очакването“ е вдъхновен от две творби на Луиджи Пирандело и е сниман в Сицилия-родното място на Месина.
„Един мой приятел ми разказа за баща, който е загубил сина си. Когато всички се сбогуват с тялото на сина, бащата отказва да признае смъртта му и живее с мисълта, че синът е жив-тогава хората около него започват да се държат по същия начин, сякаш нищо не се е случило.“ – разказва Месина. Младият режисьор изпраща сценария си на Бинош и скоро тя го търси, за да потвърди участието си в дебютната му пълнометражна работа. Със специален кастинг се определя другата главна актриса - Лу де Лааж. „Очакването“ е история за майка, която загубва своя син, но отрича смъртта му,като казва на пристигналата от Париж негова приятелка, че той ще се завърне у дома по време на Пасха. Майка и годеница са в очакване на завръщането.
„Очакването“ бе номиниран за „Златен лъв“ във Венеция през 2015 г. Филмът е носител на следните награди: най-добра актриса (Жулиет Бинош) от фестивала в Бари 2015,“ Давид на Донатело“ 2015 за най-добър режисьор, специална диплома от фестивала във Венеция 2015 и „Сребърна панделка“ 2015 за актьорското изпълнение на Жулиет Бинош-награда на гилдията на италианските журналисти.
„Моите героини решават да споделят една лъжа, докато я споделят взаимно, лъжата се превръща в истина. „Очакването“ е филм за силата на общението между хората. Това е филм за любовта.“ – Пиеро Месина
Автор и водещ на срещите: Елица Матеева-критик и театрален режисьор.