сряда, 12 юни 2019 г.

След София Прайд, заповядайте на среща с Иво Димчев!

След София Прайд, заповядайте на среща с Иво Димчев!

 маргиналия
В новата ни рубрика, “Следобедът на един фавн”, ще четете текстове от познатата ви вече авторка Елица Матеева. Фавнът е бог на полята, горите, пасищата, животните. Той току що се е събудил от следобеден сън и в унесен монолог заразказвал за срещите си с няколко нимфи. И тази история описана от Проспер Маларме вдъхновила сънародника му композитор Клод Дебюси. Гениалният музикален импресионист казвал:  „Не обичам тесните специалисти. Според мен специализирането е равнозначно на стесняване на своя хоризонт и свят.“ Такава ще бъде рубриката на Елица. Ще четете за музика, за кино, за театър, за филми всеки месец!

   За един(единствен) концерт  на Иво във Варна

„Изкуството е невероятна простотия, която обаче често има по-голяма стойност от собствения ни живот. От което мога да заключа, че животът е най-голямата простотия, по-голяма би могла да бъде единствено Неживотът.”*
Здравствуйте. В хотела табелите са изписани на руски, може би за да си подобря руския език. Освен това, ако имате роднини и приятели в Москва и Санкт Петербург, предайте им, че ще имам скоро концерти там – да си купят билети, защото те са на привършване. (Към тон-режисьора) Може ли малко да оберем ехото, данке!“


Горе-долу така започва концертът на Иво Димчев във Варна – харизматичният хоризонт от програмата на МТФ „Варненско лято“ 2019. Всяка среща с Иво е празник, релакс, лекота. Иво е чувствителен странник и както пее в една своя песен, той не е ангел, не е извънземен а просто едно момче, което разхожда самотата си в нощта.
Преди две години Иво Димчев гостуваше в рамките на същия фестивал с концерт в Кукления театър. В малкия салон всички бяхме притихнали по същия начин както сега в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“. Галерията е препълнена с хора на различна възраст, върху пианото има книги и дискове на Иво Димчев, които на финала се разграбват, докато почитатели си правят селфи с героя на вечерта. Всичко е един ритуал, малко небрежен, но именно в това е чарът му, както се казва на юг от Варна, настроението е айляк. В публиката разпознавам агрегати на местната култура, същата, която преди няколко години назад, се разбесня, когато Иво Димчев гостуваше със спектакъла си  ICure в „перлата на морето Черно“. Тогава избухна типично по варненски скандал заради сцени с т.нар. “орален гей секс”, в интерпретацията на някои медии и “Атака“, което пък наложи внезапни промени в програмата и замяна на едно пространство с друго. Истината е, че във Варна познавам доста „агрегати“, които бяха настроени негативно срещу спектакъла и автора му, без дори да са видяли други негови представления. Познавам и такива „агрегати“, които много бързо промениха естетическите си ориентири, само заради  името на автора, защото е много фешън да се отъркаш около името. Дълбоко във вътрешността на културните ни пластове, Варна си остава едно симпатично дете на Прованса, което се събужда в края на пролетта и в края на есента отново потъва в невинен мечешки зимен сън, защото градът изпада в специфична интелектуално-емоционална депресия – няма ги онези елементи, които да разсеят, да скандализират, да раздрусат затвореността ни, да ни инжектират с пъстрота и така си оставаме все едни и същи – капсулирани в себеограничеността си. Сега обаче няма да описвам този пейзаж, защото е лято … и защото Иво Димчев беше във Варна!


„Ако всички хора си правят клизма поне веднъж на седмицата, ще има много по-малко войни, убеден съм.“ **
И понеже на Иво му е някак си „ресторантско“ на сцената да бъде със съпорт (обявен по програма), той предпочита да изпитаме синевата на тъгата му именно споделяйки себе си САМ с другите. А за да не му се „счупи китката“, така си е подредил електрониките и лаптопа с тракове, че слушателят може да направи избор, дали да звучат „китарки“, пиано или нещо трето – космосът например (бел.авт). Между две песни Иво ни разказва за  последната си работа в Австралия, където е писал музика, за това, че неговите накъдрени мелодии се чувстват комфортно с поезията на Емили Дикинсън, Уилям Бътлър Йейтс, Уилям Уърдсуърт и други подобни. Натъкваш се ококорено на Мелроуз Авеню в Холивуд, където покрай големите шопинг центрове може да си откриеш чудни секънд хенд джаджи, а нощем Мелроуз Авеню те прегръща в самотната си широта, докато хората вече спят. И това е поезия! И това е… Иво Димчев, макар, че Иво има много лица и започвам да се губя сладко в тях.

„Ванга била казала, че денят, в който Бойко Борисов пусне смс до всички българи гласящ: „Рано или късно идете на концерт на Иво Димчев“, ТОГАВА щяла да се оправи България“  **

„Travelling light“, „ Kill“,  „Rise“, „I cure“, „Woods“ – да се пуснеш блажено по течението на тази река, в която няма страх, няма омраза, няма студ – с песните на Иво Димчев е уютно, те са най-добрата медитация за онези, които не успяваме да сме, защото е трудно, защото „себе си“ е вредна провокация в общество, оковано от комплекси и ограничения.
Харесвам работата на Иво Димчев. Истината е, че „харесвам“ е слаба дума, но пък, ако призная, че съм влюбена в артистичния натюрел на Иво Димчев, пак нравственият императив на локалното, злокобно ще раздаде присъдата си, че съм загубила разсъдъка си. А в мястото, което обитавам, чистотата на подобно присъствие не се приема с отворени обятия. За да бъдеш себе си, трябва да си независим. Поради дефицит на независимост – тренирам ирония – моят малък спасителен пояс или онзи славен  Авалон с червени ябълки.
„Мисля Австралия и Нова Зеландия да се преместят в Черно море, Ню Йорк да дойде на Бургас, Бургас да иде на мястото на Перник, а Перник да го преместим в Ирак. Лас Вегас в Габрово, Габрово в Сибир, Айфеловата кула отива в Приморско, Хеопсовата пирамида в Русе. Ниагара отива в Люлин. Япония и Македония си сменят местата. Брюксел и Вашингтон се местят в Сахара. Русия отива на Луната. Това е!“ **
Автентичност! Какво е да си автентичен днес, когато всеки е клише на друго клише? Във „Всичко за майка ми“ на Алмодовар, очарователната щурачка Агрардо произнася един забавен монолог, чрез който обяснява какво й е коствало да бъде „радост за другите“. Радостта за другите е форма на автентичност. Когато радостта се съчетае с невероятната възможност да харесваш това, което правиш и да се харесваш, докато го правиш – то вероятно си постигнал своята автентичност. Да си автентичен е и да си сървайвър, но без да ти се налага да стреляш наистина. Палавите деца, които нарочно нарушават правилата, заради любопитството от последствията, също са автентични. Да живееш така, сякаш си произведение на изкуството, е естетска автентичност. Струва ми се, че при Иво има от всичко по-малко, но най-хубавото, че дори, когато му пука, ако някой навлезе с ритник в душата му, то Иво ще се направи на ни чул-ни видял, ще пусне с плавен жест златен воал пред очите си и… и ще продължи напред към следващата песен, към следващата любов, към другото. Важното е да си в живота, да чувстваш тотално!
Докато наблюдавам Иво Димчев, осъзнавам, че нещата му се получават, защото неговата културна ситуация и културен контекст отдавна вече не са обвързани с географски ширини и най-вече с тенденциите на българската идея за култура, изкуство и пр. фантасмагории. Освобождавайки се от родните рамки за себеизява и изискванията на културния ни маркер, Иво Димчев е създал своя ИВОЛЕНД – място, където колкото си по-АЗ, толкова по-стабилно се чувства дарбата, граничеща със светлината. В българската културна среда е трудно да си 100% себе си и да казваш онова, което ти е на сърцето. Професията на изпълнителя изисква да си в плен на чужди повели – драматургични, режисьорски, на експертни съвети, определящи „вещо“ дали проектните ти умотворения за развитие на културната мисъл имат смисъл. Чистите, искрени театрални ситуации, за които сме учили, са лишени от преднамерена ситуативност, ето, че рецептата е открита! Тогава какво и кого чакаме? Действайте, за да не остареете преди красотата на пейзажа! Действайте, а аз…аз тихо ще помечтая за времето, когато по бул. Мария Луиза във Варна, ще танцуват диско братовчедите на Sofia Pride.

* из интервю на Елица Матеева с Иво Димчев (“Омразата е любов, облечена в страх“-бр. 21, 2012 – Formalno.com)
** Из „Лирика и педератуси“ от Иво Димчев, 2017, Фондация „Хюмартс“


Съвременно унгарско кино със „Северно сияние“- кинолектория, посветена на Марта Месарош-eдна от ветераните режисьорки
  Последната лектория преди началото на една дълга и заслужена лятна ваканция, с която почитателите на седмата муза ще финализират успешно сезона е посветена на унгарската режисьорка Марта Месарош. На 22 юни в 10.00 ч. в отдел „Изкуство“- Регионална библиотека „Пенчо Славейков“-
Варна, Елица Матеева ще направи заедно с вярната си публика една разходка в съвременната история на Унгария с филма на Месарош „Северно сияние“.
Успешната адвокатка Олга (Илдико Тот) е изградила кариерата и независимостта си във Виена. Когато майка й Мария (Мари Тьорочик) внезапно изпада в кома, Олга трябва да се върне в родната Унгария. Докато преглежда нещата на майка си, Олга започва да открива травматични събития, свързани с раждането й. Цял живот тя е знаела, че е родена в манастир, след като баща й е бил убит. Сега Олга се опитва да сглоби парчетата на пъзела с помощта на Мария, която се събужда от кома и трябва да се изправи срещу миналото си.
Марта Месарош е родена на 19 септември 1931 г. в Будапеща, Унгария. Баща й е Ласло Месарош – известен унгарски скулптор. През 1935 г. семейството й емигрира в СССР. Нейният баща е починал в ГУЛАГ (по-късно, през 1968 г., Марта Месарош снима документален филм  в памет на баща си. След Втората световна война Марта се завръща в родината си, завършва гимназия. След това учи във ВГИК, завършва института през 1956 г., от учителите си си спомня А. Довженко, Л. Кулешов, С. Герасимов, отбелязвайки, че те са се фокусирали единствено върху теорията в преподаването и не са я научили на нищо от практиката. През 1958 г. Месарош се жени за  режисьора Миклош Янчо, от който има двама сина, които помагат в работата на Месарош като оператори. В средата на 60-те Месарош и Янчо се разделят.
Първият  й пълнометражен игрален филм  има премиера през 1968 г. Нейната автобиографична тетралогия, започва  с  филма „Дневникът за моите деца“ (1984), тетралогията става много попупярна през средата на 80-те. През последните години Марта Месарош живее в Полша. Месарош е работила в киното с Марина Влади, Анна Карина, Фани Ардан, Изабел Юпер, Ян Новицки и др.
„Унгарското кино винаги е имало много силна социална основа, ярък екранен език и филми с мощни художествени обобщения. Независимо от политическите промени, социални сътресения, икономически трудности, всяко ново поколение унгарски кинематографисти ражда, отглежда и налага на световния екран поне няколко знакови имена, които остават в аналите на киното. И между тях винаги има някоя впечатляващо талантлива жена режисьор. Марта Месарош е ненадминат пример за дълголетна творческа енергия от най-висока класа. Миналата година тя бе специален гост във Висбаден, тогава разказваше за новия си проект, който, вече завършен, сега бе специално събитие в програмата на goEast. „Aurora Borealis“ в буквален превод от латински означава „северна зора“, но така науката назовава природното явление северно сияние. Марта Месарош използва латинския термин като заглавие на филма си, защото в него разказва за сложно изстудените психологически взаимоотношения между две поколения жени - майка и дъщеря, в техния диалог за изтеклото време, прекъснатите връзки, социалните промени като фактор в човешката съдба и все пак силата на кръвта, която оцветява спомена. Разбира се, Марта Месарош, вярна на своя граждански рефлекс, няма как да отмине болезнената тема за унгарската драма на 1956 година, премазаното народно въстание, съветската окупация и „сиянието“ от белезите в паметта. А за да бъде докрай вярна на своето творческо поколение, е поканила за главната роля вече възрастната, но най-голяма актриса на унгарското кино Мари Тьорочик (родена 1935) . Филмът не е незабравим шедьовър, Марта Месарош отдавна не е в златната си режисьорска форма, но докосването до къс от живата история на една забележителна национална кинематография винаги е вълнуващо за всеки професионалист.“ Геновева Димитрова за вестник „Култура“ Брой 18 (2942), 11 май 2018

„Северно сияние“-Награди и номинации : Награда от МФФ – Чикаго 2018-награда на публиката за най-добър чуждоезичен филм, Стони Брук Филм фест- 2018-Лонг Айлънд-Америка –специална диплома за режисура, номинация от унгарските национални награди 2018- за най-добър саунд.

събота, 18 май 2019 г.

КИНОУИКЕНДИ В ГАЛЕРИЯТА НА ТЕРАЗА 19 и 25 май

Киноуикенд в галерията на Тереза

„Европейско кино за нетрадиционалисти“, за книгата, която не издадох с филмите: „Всичко за майка ми“ и „На прага на Рая“

„ЕВРОПЕЙСКО КИНО ЗА НЕТРАДИЦИОНАЛИСТИ – кино режисьорите „ЗА“ дъгата
ПРЕДСТАВЯНЕ на критически анализи, включени в неиздадена книга и показ на филми от книгата.

Тази книга не е за фоби. Тя е за... както пееше в „People“ Барбра Стрейзанд ... за хора, които имат нужда от човек до себе си, за да са заедно. Тази книга е за специалните, за чудатите, за различните според определени социални нагласи и нравствени императиви. Тя е за теб и мен, които понякога се страхуваме да покажем чувствата си, защото общественият договор е лицемерен и ако си такъв, какъвто си - оставаш често без работа, встрани от успеха, оставаш самотен според изискванията на договора. Тази книга разказва за европейски филми и кино режисьори, които обръщат внимание на хората със специална идентичност и нетипична сексуална ориентация. Защото и те са ХОРА! Ние сме като тях и те са като нас!“
Елица Матеева
В две вечери в Галерията на Тереза Зиковска ще представим текстовете на Елица от книгата й за режисьорите Педро Алмодовар и Фатих Акин, ще поговорим и ще си припомним филмите им „Всичко за майка ми“ и на „Прага на Рая“, а ти, уважаеми зрителю, ако искаш стани част от един проект като му пададеш ръка. Вход: 6.00 лв.

19 май, 19.00 ч.
„Всичко за майка ми“ (1999), 101 минути
Режисьор: Педро Алмодовар
В ролите: Сесилия Рот, Антония Сан Хуан, Тони Канто, Мариса Паредес, Пенелопе Крус, Елой Азорин, Кандела Пеня

„Педро Алмодовар винаги ще си остане онзи добронамерен чудак, който успява да бъде себе си в историите, които разказва.
Във филма се интерпретират няколко сюжетни линии за персонажи, които са избрали именно тази позиция – на честта, гордостта, самотата и достойнството да се себеизразяват като жени. Елипсовидно проектиран разказ, в който се „гонят“ географски ширини между Аржентина, Испания, Франция и най-вече Мадрид - Барселона - Мадрид.
„Всичко за майка ми“ общува с цитати от киното и театъра, във филмите на Алмодовар подплътяването с допълнителни подобни артефакти е характерност. Тук откриваме съжителство с филма „Всичко за Ева“ на режисьора Джоузеф Манкевич, с филма „Премиера“ на режисьора Джон Касаветис и пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай желание“. Режисьорът с прецизност и ненатрапчивост ги вмъква в тъканта на сюжета на филма.
„Литературата, театърът, любовта на две жени, ранената майка, която се бори, светът на травестите, Аградо и проституцията са теми, които съм вече третирал, то този път подходих към тях по много различен начин. Мисля, че със същите елементи и герои могат да се направят множество различни филми.“ (Педро Алмодовар „ Киното на желанията“, ИК „Колибри“)
До този момент филмите на Алмодовар анализират любовната болка, но във „Всичко за майка ми“ първенство има болката от загубата на дете. Тази болка подлудява Мануела, но преосмисля живота й. В своето отчаяние тя е готова да помогне на другите, защото повече няма какво да губи. Подобно състояние на духа предполага създаването на възможности от ситуации, различни поведенчески реакции – всичко може да се случи.“
Елица Матеева из „Европейско кино за нетрадиционалисти“


25 май, 19.00 ч.
„На прага на Рая“ (2007), 122 мин.
Режисьор: Фатих Акин
В ролите: Баки Даврак, Патриция Зиолковска, Тунцел Къртиз, Хана Шигула

В родната кино разпространителска мрежа, филмът е със заглавието „На прага на Рая“ (вероятно се ползва английския еквивалент), но по-точното вникване в смисъла на филма идва от немския оригинал Auf der anderen Seite – „От другата страна“.
Полюсните позиции, конфронтиращи хората, могат да се възприемат „от другата страна“. Взаимотношенията родители-деца имат своята друга страна, те не са само проблеми на малките или големите, от другата страна на политическите конфликти, конфликтите между хора с нетрадиционна и традиционна ориентация стои „друга страна“.
Филмът третира проблемите на миграцията като позиция на духовността и поколенията. Сценарият, създаден от Акин е невероятна спирала, пъзел от натрупване на обстоятелства, в които между персонажите се утвърждава паралелност, но поради ограничеността на възприятията им, те не забелязват паралелното случване на живота им извън техния свят.
За този филм Акин споделя: „С всеки метър лента, който заснимам в Турция, се опитвам да разбера повече тази страна. Но колкото повече я разбирам, толкова повече се натъжавам. Мразя политическите страсти, национализма. А тази страна повтаря отново и отново едни и същи грешки. Обичам Турция, но снимките там ми костват много енергия, сълзи и кръв.“ – все по-актуално звучат думите на режисьора след десетилетие от реализацията на филма.“
Елица Матеева из „Европейско кино за нетрадиционалисти“

Всеки, който иска да подпомогне издаването на книгата, може да се срещне с автора и да обмени мнения и впечатления


тления за филмите. „Европейско кино за нетрадиционалисти“ не получи подкрепа на първата сесия на Фонд „Култура“ 2019.

четвъртък, 2 май 2019 г.

Монтажът на моя филм“ – скритият (к)рай

Елица Матеева: Монтажът на моя филм“ – скритият (к)рай


Все по рядко се питам: кое е по-важно – да обичаш или да си обичан? С годините прогонвам статуса „влюбеност“, защото е твърде изискващ и егоистичен и все по-често се улавям, че се чувствам прекрасно, когато съм заобиколена от хора, с които мога да се споделям свободно, без да се притеснявам от предразсъдъци и наказателен вот, че съм странна птица. Има хора, които точно заради опакостта ми, ме харесват, харесват шилото в мен, хоресват човека, който открито се разтваря с тоталната си чупливост и ръбатост. Хоризонтите на личната съвместимост с реалността след известно натрупване на годините все по-малко ме притесняват – да се харесам на някого не ми е кауза. Разбира се, оценявам, че все пак проявата на възпитание и респект към света на другите е важно условие, за да сме част от цялото. Обществото се дави в океан от императиви, в които да си нормален е уравнение с много неизвестни, заради изкуствени правила и категории. И дали, ако те е страх, че щом излезеш навън от сигурния дом, няма да се взривиш от усещането, че ето сега ще умреш, или когато се чувстваш страшно объркан в хаоса от несъстояли се очаквания ти се явава Кени Джи, чиито къдрици устремено се вливат в романтиката на потока от сладникавата му „Songbird“, вече няма никакво значение – щом чувстваш, щом нещо те боли или дразни, спокойно –  жив си! А животът не е само радост и синева, в него има мъгла и облаци, но както казва Пат от „Наръчник на оптимиста“: „хората губят способоността да виждат слънчевите лъчи иззад тях, макар че те са над главата им почти всеки ден.“
„Наръчник на оптимиста“ от Матю Куик е романът – мотиватор за създаването на спектакъла „Монтажът на моя филм“ – премиерно заглавие от афиша на ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна. Пат страда от биполярно разстройство, лежал е близо 4 години в „лошото място“ и при определени обстоятелства е освободен. Семейството му е типичната американска идилия, в която родителите се опитват да бъдат мили и добри с емоционално лабилния си син, доколко това е по силите им е друг въпрос, защото и родителите се нуждаят от подкрепа. Пат се бори с демоните си чрез фитнес, крос и сваляне на килограми – надява се, че ще се събере отново със съпругата си Ники. Причината за раздялата им е изтрита с вълшебна гумичка от съзнанието му. Но спомените постепенно ще го възнаградят с гръмотевици. Пат ще се запознае с Тифани, която също има своите душевни рани – тя е вдовица – преодолява раната с… танци.


„Ти какви лекарства взимаш?“ – се питат на сцената Тифани (Цветина Петрова) и Пат (Станислав Кондов). Колекцията е пъстра и коктейлът е така величав, че с него достойно могат да се преодолеят тегобите на четива като „Великият Гетсби“, „Сбогом на оръжията“ и всички писания на Силвия Плавт. Апропо, към тези автори като тренинг към световната мелодрама и скръб Пат е настроен протестно след като се опитва чрез тях да вникне в душата на Ники, която ги преподава на тийнейджърите в училище. Във филма на Дейвид О. Ръсел „Наръчник на оптимиста“ Пат (Брадли Купър) мята през прозореца „Сбогом на оръжията“, защото романът е със„скапан“ финал, буди родителите си в 4 ч. сутринта, за да ги уведоми, че е възмутен от края му. Как може всичко да завършва със смърт?! Нали е литература за любовта?!
„Не сте ли забелязали, че животът е като поредица от филми?“ – казва Пат в романа. Той има хепиенд теория за тази поредица, в която проблемите се редуват, но, ако искаш да ги преодолееш ставаш по-добър човек. А ако се стремиш към „Роки“ – да разцъфтиш на финала – монтираш ситуациите на филма си … САМ! Иначе няма да чуете в ушите си темата на победителя „Gonna Fly Now“.


В творческата биография на режисьорката Десислава Шпатова има интересни примери за сценична адаптация на художествена литература или кино сценарии, достатъчно е само да отбележим спектаклите: „Гълъбът“, „Отместената глава“, „Изкуството да смиташ боклука под килима“, „Часът на вълците“, „Идиот“ „Жени на ръба“  „Опасни връзки“, където Патрик Зюскинд, Айрис Мърдок, Ингмар Бергман, Фьодор Достоевски, Педро Алмодовар, Пиер Шодерло дьо Лакло кръстосват шпаги и неразгадаеми страсти, а адаптациите им на сцена показват, че в театъра всичко е възможно, стига да имаш точните намерения и въображение.
По отношение на дебютния роман от Матю Куик, Десислава Шпатова е създала добра драматургична конструкция. Романът е бъбрив особено в пасажите за американския футбол, има излишни глави, които подсказват, че младият (някога) Куик като един учител, по подобие на своя герой Пат, много обича да набляга на детайлите, а те често затормозяват възприятията и отместват вниманието. В интервю за „60 минути за култура“ по БНТ2, Д. Шпатова казва, че не се интересува от филма, „след като прочетох романа като театрален режисьор ме възбуди идеята да намеря театрален език на един разказ от първо лице.“
За около месец работа заедно с актьорите, екипът създава спектакъл, който е  отворен за всеки зрител. От зрителя не се изискват специални познания, подготовка, умения, а само едно – да е искрен със себе си, защото, когато пренебрегваме проблемите на душата, се повяват и пукнатините.


Пат е загубил Ники по много причини и трябва да започне всичко от нула, да осъзнае тази нула. Тифани преодолява загубата на човека до себе си с различни средства, докато намери онзи велик девиз: „Танци срещу депресията.“ Дали Пат и Тифани са знаели, че някога ще си признаят: „мисля, че и аз имам нужда от теб.“ ?
„Монтажът на моя филм“ изследва пътя – как да се справиш с реалността. Вероятно, ако се опитваш да я промениш, реалността ще ти удари шамар. Рецептата е в йогата на възприятията ни. Според наклонът им спрямо реалността, те могат да ни научат да посрещаме капризите на живота дори с усмивка. Монтажът е подбор, вътрешна организация, метод, съчетан с определени изрази в контекста, съпоставяне, което води до резултати. Добрият монтажист е онзи, който извлича от ситуациите максималния баланс и полза. Едно събитие никога не е еднозначно, то е сбор от факти, които можем да анализираме, а можем и да отминем с лека ръка. И последното е вид монтаж. Ако в монтажа има и щипка нежност, топлина, дори еротика – ето това е шестица от тотото, но шестицата в повечето случаи е изключение, което не трябва да ни натъжава.
Сценографията и костюмите на Христина Дякова в буквален и в преносен смисъл говорят за спортния хъс, за личното състезание със себе си. Фитнесът е локация, в която всеки остава насаме с личните си възможности, с физиката си. Пат и Тифани танцуват на сцената, а хореографията на Никола Йорданов говори с изразните средства на стрийт денс културата и е много по-находчива от конвенционалните танци, които ни предлагат Брадли Купър и Дженифър Лаурънс във филма на Дейвид О. Ръсел.
Петър Дундаков е автор на оригиналната музика към спектакъла. В нея се съдържа идеята за чувствителността на съвременния човек, който в дълбоката си същност е нежно създание, копнеещо за дъха, за диханието на друго създание. В няколко важни в емоционално отношение сцени, музиката на Дундаков е като панацея за персонажите. Тя вдига заряда на спектакъла, изпълва атмосферата с онова иносказателно мълчание, в което вместо думи „чуваме“ вика за близост, за прегръдката, за споделянето, за единението с другия. Да си  с друго същество е трудно постижение, защото днес всеки е селф мейд.
В романа на Матю Куик, Пат е героят, който подрежда в своята схема историите, той е истинският монтажист, разбира се романът не е лишен от диалог между персонажите, но историята е развита от „Аз-говоренето“ на Пат. Във филма „Наръчник на оптимиста“ сякаш Тифани е персонажът, който определя местата на точните преходи за монтирането на  живота на Пат. В романа тя е нещо като посредник между Пат и Ники, докато в спектакъла тази линия не се проследява. Спектакълът целеустремено се е посветил на лекуването на душата, през което преминава Пат, на финала на представлението Пат се връща към истината, че е пребил свой колега, защото е правил секс с Ники. Ники отдавна се е отказала от Пат, но Пат трудно проумява, че той вече в графата „бивши“. Най-добрият монатаж е отказът от това да манипулираш избора на другите: дали да бъдат или да не бъдат част от твоя свят. Ако натрапчиво присъстваме в света на другите, а те вероятно не ни искат, може би е време да се откажем от този кадър. Вместо него, предлагам бял кадър, защото празното пространство е начало.
Добър синхрон, баланс и лекота има в играта на Станислав Кондов, Цветина Петрова, Стоян Радев, Веселина Михалкова, Полина Недкова и Ненчо Костов. Зрителите, които искат да се забавляват, ще получат своите калории смях, тези, които искат да разсъждават за смисъла и всичко останало също ще открият своите важни теми. За мен по-сериозен е проблемът каква стратегия ще предложат специалистите по маркетинг на театъра във Варна, за да може „Монтажът на моя филм“ – спектакъл с качества, да намери своята аудитория, защото той не е обикновена комедия, не е и романтична история. В него има всичко, което ни предлага живота – шум и тишина, любов и отчаяние.
Кой е най-талантливият монтажист? Може би самият живот, защото той е истинският учител! Вратата му е широко отворена и там, някъде отвъд него, е скритият (к)рай.

Фотографии: Стелиан Ганчев – кино школа „Братя Люмиер“ – Общински детски комплекс – Варна.

“Ирина” е филм за майчинството, прошката и светлината на надеждата

Елица Матеева: “Ирина” е филм за майчинството, прошката и светлината на надеждата

Първата среща на филма „Ирина“ с родната публика бе през есента на 2018 г. на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ във Варна, когато режисьорката Надежда Косева получи наградата за пълнометражен дебют, а актрисата Мартина Апостолова бе отличена със Златна роза за ролята си. „Ирина“ бе моят емоциоален метеорит, защото историята не е лека, а пък да я преживееш и да останеш себе си „въпреки“ обстоятелствата, днес е голямо усилие.
Героите на днешното време все повече се отдалечават от екзистенциалното безстрашие и достойнство. И ако Ирина (самоотврежено и талантливо изпълнение на Мартина Апостолова) все пак има своите терзания, то те са в посоката на смисъла на битието ни тук, наподобяващо мрачната зима от началото на едноименния филм.
Надежда Косева в разговор с публиката във Варна
Коя е Ирина? Тя може би е имала мечти да учи в университет, да започне нещо свое, но безработицата в малкия град, а и отговорността да бъде млад родител я принуждават да се труди в мизерно магистрално ресторантче, където между кюфтета на скара и мърсните чинии безутешно се нижат дните й. Ирина краде от храната и бирата, за да ги занесе у дома, а там я очаква съпруг (Христо Ушев), останал без работа, който поне се грижи за топлото – също краде въглища от изоставена държавна мина, разположена по „случайност“ в двора на къщата им. Ирина има по-голяма сестра – Людмила (Касиел Ноа Ашер), която живее под един покрив със сестра си. Вечер Ирина заспива до детето, няма сили за ласки, а, когато съпругът и оттегчен и отказан от желанието си за любов й задава въпроса, какво въобще иска от живота, Ирина уморено отговаря, че иска да е умряла. Какво ни остава, когато сме смазани от мизерията на мястото, но продължаваме да живем на автопилот, натиснали командата stand by? Остава ни блянът по „Нирвана“- та на „безбрежните, бездънни води“, където светът на хората е изтрит завинаги. Ирина е уволнена, заварва съпруга си на финала на сексуално приключение със сестра й и като капак на тази семейна идилия, мъжът й е затрупан в мината. Оживява, но остава без крака. Ирина моли бившия си шеф за помощ, готова е на всичко за мизерната заплата. Готова е дори да проституира, но е прогонена от магистрална труженица, защото „тук място за две … няма“. В интернет попада на обява за сурогатна майка и отговаря: „ще родя и вашето дете“. И наистина откриват я възпитани хора: тих мъж под чехъл (Александър Косев) и разтропана съпруга-организатор на живота на другите (Ирини Жамбонас). Сделката е сключена.

Ирина ще роди чуждото дете, макар че това предизвиква проблеми у дома, защото независимо, че парите, които получава за услугата изхранват семейството й, съпругът й често прави сцени – от ревност, от страх да не остане сам, от…физическата си болка и емоционалната си чупливост. Вероятно в България мъжете са по-крехките създания, а всички ние се превръщаме в жени-терминатори, за да съхраним ронливия им микросвят. Хапем инатливо напуканите си устни, докато усетим, че по тях е засъхнала червената ивица на живота ни. Понякога терминаторките изпитваме чувства, понякога сме объркани, понякога безутешно се крием в тунела на нощта и ревем, защото тежко е това бреме да си всичко за всеки, да си цялото, да си едновременно и мъжът и жената, и майката и бащата, да си силата. Терминаторките също имат нужда от любов, от подкрепа, но понеже са терминаторки, няма да ви го кажат на глас, затова са така различни и неразгадаеми. Да, Ирина е малък терминатор, който здраво е сграбчил залъка на битието, корав, сух залък, но тя здраво го държи, защото този залък е важен, в него е началото и краят!

Нейният избор е ясен, аз го разбирам и въобще не се чудя защо Ирина живее така, защо Людмила живее с тях, защо всички са се настанили в този абсурд. Абсурдът е общ и тотален, ние сме си го родили, ние си го отглеждаме. Когато нямаш възможност да избираш какво да работиш, за да изхраниш семейството си, тогава и „професията“ проститутка се оказва начин, за да преживееш. Ще споделя личен опит, не като проститутка, разбира се (обаче неведоми са пътищата, казват хората), а като човек, който в един период бе натикан в дефицита на варианти за оцеляване – ето, че и аз попаднах  между мръсните чинии, бара и работа в кухня, слава богу без кюфтета на скара. Затова велики критици и анализатори на персонажи, преди да търсим под вола теле, преди да упрекваме Ирина, защо постъпва или не постъпва по нашите аршини и стандарти, нека се огледаме, доколко доброто е възможно, доколко то ни се гарантира, доколко доброто е правило и право… щом оцеляваме, а не живеем.

Надежка Косева е съсценарист на филма „Ирина“ заедно със Светослав Овчаров и Боян Вулетич, чийто „Реквием за Госпожа Й“ донякъде е близък на абсурдно – гротескната линия в „Ирина“.  В „Ирина“ персонажите притежават сфумато, те са така пълнокръвни в грешките си и безусловно за тях е в сила новозаветният израз: “Който от вас е без грях, нека първи хвърли камък” (Иоан 8:7).
„Хората, които се занимават с изкуство, би трябвало да разказват истории за своето време и обитателите му.“  Надежда Косева *
Напълно споделям светоусещането на Надежда Косева, че ако един филм не те покани да се идентифицираш, да почувстваш истинността, верността му  на вътрешната си природа, то вероятно това не е нашият филм,  не е  случилият се филм, не е честният филм. „Ирина“ е правдиво верен на действителността ни наблюдател, той притежава специфична светлина и тя е в очите на Ирина, в тяхното ментолово море, в намерението й да направи необходимото, за да има живот „въпреки“.
„Всеки зрител има чувство за истинност, ако не се идентифицира с това, което вижда, няма да възприеме историята, затова е важно да бъдем верни на средата…“ – казва Надежда Косева и съвсем естествено тази среда й се отблагодарява с поетичната си аскетичност и суровост. Отвъд очертанията на малкия град, под моста, под тежестта на бетонното небе, отвъд шума на магистралата и столицата, сезоните се делят на топло и студено, на слънце и мрак, на сняг и кал, на надежда и отчаяние. Ирина е някъде там, отвъд болката и раните, отвъд гордостта, отвъд егото си, не може да си позволи отклонение, макар, че често си противоречи, често иска да спре своя бяг или да промени условията на сделката. Когато Ирина ражда чуждото дете, настъпва умиротворението, докато се прибира за своя дом, ние виждаме всички натрупани счупвания, сътресения и душевни стонове, които са пронизвали съществото й. Ние виждаме само в един кадър промяната, лицето на Ирина е платното, върху, което се изписва трансформацията, дългоочаквното помиряване със себе си. И пак е зима, но в белотата на натрупалия сняг има тишина, мир и спокойствие. Има вълшебство!
Прекрасна е аурата между актрисите Мартина Апостолова и Касиел Ноа Ашер. Те са като различни остриета на швейцарско ножче. Винаги се радвам, когато на големия екран се появи актрисата Касиел Ноа Ашер, защото тя предлага драматична дълбочина и палав ексцентризъм в интерпретацията на персонажите си. Касиел Ноа Ашер в „Ирина“ е като Пипи Дългото Чорапче, което въпреки заклинанието: „Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна“ – е изпаднала в заблудите на възрастните и дяволито съгрешава по кройките на големите. Нейната Людмила е добра душа, лястовичка, която е забравила да отлети на юг и затова прилага хитростите на суровите хора, как иначе се оцелява на тези географски, гладни ширини.
„ Не вярвам в кастинга като система. Вярвам на актьорския професионализъм, избрах актьори, които съм гледала на театралната сцена и бях усетила, че могат да влязят в живота на моите персонажи. Когато стана ясно, че Мартина ще изиграе главната роля, Людмила по сценарий като сестра на Ирина бе пълна противопроложност на Ирина и пробвах 4 актриси. Избрах Касиел, защото има визуална прилика с Мартина и същевременно е много различна от нея като емоция. Касиел освен актриса е и кастинг режисьор, тя бе извикала актьроите Мартина Апостола и Христо Ушев за други снимки, но ето, че съдбата ги събра в „Ирина“. Касиел прочете сценария и се влюби в Людмила. Тя е много талантлива и внесе във филма собствената си природа, за съжаление доста материал с нейно участие съкратихме, за да тръгне разказът ни в тази посока, както е в настоящия си вид „Ирина“. С Касиел се работи прекрасно и лесно.“
Ирина е като настръхнала пума, готова да забие остриетата си върху всеки, който й попречи. Но и тя има своите грешки, и тя трябва да изкачи своята Голгота и го прави по свой начин, с инат, с упоритост, с опитомяване на личните демони.
В контекста на най-новото ни кино, „Ирина“ продължава тенденцията на поколението на 40 годишните режисьори, които в момента разказват истории за хората на мястото, на нашето място. Филми като „Урок“, „Слава“, „ Безбог“, „Подслон“, „Прасето“ се позовават на действителността ни, с изразителност, която преди десетилетия определи румънската кинематография като интересен феномен. Днес новото българско кино, което ни предлага картини от живота „на ръба“ е търсено от фестивали, но то не се създава самоцелно, а за да ни покаже, че промяната е възможна, ако надскочим ограничеността на възприятията си и локалното, и разбира се, ако ни обединява общата воля на създатели на своя живот.
*Снимката на Надежда Косева е от  разговор със зрители след прожекция на „Ирина“ в Икономически университет – Варна, 18 април, 2019.