сряда, 22 февруари 2017 г.

„Непознатото момиче“ – между разум и чувства





„Непознатото момиче“ – между разум и чувства
Kinoto.bg
Ако ти харесва киното на двукратните носители на „Златната палма“ Жан – Пиер и Люк Дарден, това означава, че не си равнодушен към несправедливостта.
Вътре в теб не е притихнал гневът спрямо хората, които действат ръководени единствено от думичката „пари“ и непременно харесваш специфичния им операторски стил-да не би тези симпатични белгийци да са измисли явлението „Догма 95“, а не скандинавците и за разлика от последните, Дарден продължават да снимат така, сякаш камерата им ще се изплъзне от ръцете. До последната им творба „Непознатото момиче“ (2016),  братята завършваха своите проекти за около три години, но този път нарушават правилото и съкращават срока на работа на две. Ако търсите известни актьори в техните филми, то появата на Марион Котияр или младата звезда на френското кино Адел Енел (д-р Давен в „Непознатото момиче“) е нова мода за братята, защото те предпочитат да работят с актьори, които познават добре още от първите си творби: Оливие Гурме, Жереми Рение (бащата на Браян в „Непознатото момиче“) или Фабрицио Ронджоне участват постоянно във филмите им. А камерата на неотлъчното присъствие – Ален Маркоен е запазен знак за киното на Дарден, за тези 20 години съвместно творчество  операторът Маркоен шеговито се нарича „третият брат“.

Сценариите на братя Дарден са дневници, които носят всички характеристики на хроника за европейската чувствителност, защото Белгия в киното на братята не излъчва блясъка на площад Гран Плас в Брюксел, реалността не е белязана с величието на Катедралата Сен Мишел и Сен Гудула  и липсва сладникавостта на музея на шоколада и какаото. В киното на Дарден градът е неврзрачен, студен и сив. Разбира се има едно изключение-най-слънчевият филм на Жан – Пиер и Люк „Момчето с колелото“ от 2011, където отчуждението и студът отстъпват заради прегръдката между хората. Прегръдката се появява рядко в киното на братята, но в най-неочаквания момент тя идва сякаш от нищото и внезапно, както се поражда между персонажите, изчезва. Хората никога няма да бъдат същите след прегръдката. А публиката напуска салона с нова кожа.

В „Непознатото момиче“ всеки носи белега на вината. Д-р Жени Давен ядосана заради спор с новия си практикуващ помощник отказва да допусне пациент в кабинета си след като е приключил работният ден, но по-късно се оказва, че жената, която е търсила помощ загива при неизяснени обстоятелства. Жени започва свое разследване паралелно с това на полицията, за да открие името на непознатата жертва. За Жени името на жертвата е синоним на живот, макар че неизвестната жена е починала при случайни обстоятелства. В началото на историята Жени изповядва принцип, че лекарят не трябва да се поддава на емоциите си, за да съхрани твърдостта си и професионализма си, но именно след случката с непознатото момиче, тя е водена от чувствата си и желанието да се реабилитира, да преживее катарзис, да се извини пред съвестта си. Малкият Браян е видял баща си в опит да изневери на съпругата си. Разпознава чуждата жена-това е непознатото момиче. Браян изпада в нервна криза от шок и стрес, но мълчи. Мълчанието се превръща в болест и д-р Давен разпознава под повърхността на болестта истината, Браян знае нещо, но го прикрива. Сестрата на непознатото момиче също разпознава жертвата в една снимка, която д-р Давен постоянно показва, но запазва мълчание, защото се страхува. Нейният страх е резултат от ревност и чувство да не бъде отхвърлена завинаги от своя приятел, който изпитва влечение към по-малката сестра. Бащата на Браян не иска да си признае, че е бил с непознатото момиче, защото ще влезе в затвора и целият свят ще се разглоби за него. След като д-р Давен открива истината, родителят прави неуспешен опит да се самоубие в кабинета й. Всеки има грях, но увлечен в идеята за лично благополучие, рационализира ситуацията, търси оправдание за себе си.
„Непознатото момиче“ започва с дихание - д-р Давен преглежда пациент с бронхит и завършва с обгрижване на възрастна жена, на която й предстои преглед-д-р Давен е разбрала, че всеки човек има нужда от помощ, за да излезе от клетката, която сам си е създал, вероятно вече знае, че социалното зло-липсата на отговорност пред другите е обстоятелството, което стопира живота ни. Задълбоченото чувство на вина ни разтваря пред поемането на отговорност. При Жени това чувство прогонва прагматичните й принципи, тя се отказва от кариерата в нов медицински център и остава, за да помага на хората от квартала в частния си кабинет.

В киното на братя Дарден персонажите рядко се гледат в очите, в повечето случаи те отбягват погледите и живия човешки контакт: Лорна в „Мълчанието на Лорна“(2008) не се открива пред другите, за да не бъде по-слаба, предавайки приятеля си Розета  („Розета“, 1999) го отбягва, дори, когато той я заобикаля с мотора си, малкият Сирил („Момчето с колелото“, 2011) е изоставен от баща си- бащата не иска да го вижда, защото не може да му признае, че никога повече няма да се грижи за него. Когато очите се гледат, сякаш съвестта говори вместо героите. Д-р Жени Давен преследва със синевата на очите си всеки, който е виждал непознатото момиче. В мълчанието, очите й питат последователно, подозират, изискват истината. Когато се осмелиш да посрещнеш погледа на другия, пред който си виновен-получаваш шанс да се пречистиш.

„Добрият диагностицик контролира емоциите си...“, но емоциите са ни дадени, за да бъдем истински, спонтанни, живи, следователно съвременният човек се намира в онази дилема, в която прогресът трябва да избере: природата на чувствата или прагматичното. Тази дилема ни движи и в избора ни да бъдем добри стопани на границите си или гостоприемни самаряни, когато посрещаме бежанците в Европа. Братя Дарден преди Жак Одиар, Джонас Карпиняно, Джанфранко Роси и други автори на кино за бежанската криза в Европа са диагностицирали Европа в „Обещанието“ (1996). Тя е „почтена“ единствено пред символа на валутата, другото е игра на цветове на кожата-домакините определят правилата, а гостите (бежанците) трябва да се адаптират към тях.
Стилът на братя Дарден е хладен, минималистичен, актьорите не преиграват. В тяхното кино няма да откриете политически събития, предизвикващи сътресения. Но именно тази отстраненост дълбае чувствата на персонажите и като че ли най-главното с тях се случва отвъд конкретния кадър, пъзелът се подрежда от зрителите, които може би ще усетят и в „Непознатото момиче“ кредото на белгийските режисьори, че всеки човек е отгворен с постъпките си, а човешкият живот е висша ценност.

събота, 4 февруари 2017 г.

С ЖУЛИЕТ БИНОШ В "ОЧАКВАНЕТО"

Жулиет Бинош под режисурата на най-добрия ученик на Паоло Сорентино в „Очакването“
Творческата биография на една от най-обаятелните звезди на френското кино, неповторимата актриса Жулиет Бинош и нейното участие в италианския филм „Очакването“ ще бъде предмет на поредната лекторска среща в отдел „Изкуство“ при Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна на 18 февруари от 10:00 ч. Филмът е дебют за младия режисьор Пиеро Месина, който е един от най-талантливите ученици на последователя на Фелини – неподражаемият Паоло Сорентино. Пиеро Месина е бил асистент- режисьор на „Великата красота“ – един от най-блестящите шедьоври на Сорентино- увечнал се с множество награди, сред които и Оскар за чуждоезичен филм. В изяществото на режисурата на Месина се чувства влияние от Сорентино, но младият режисьор за разлика от своя учител е по-последователен в психологическото разгръщане на своите персонажи. „Очакването“ е вдъхновен от две творби на Луиджи Пирандело и е сниман в Сицилия-родното място на Месина.
„Един мой приятел ми разказа за баща, който е загубил сина си. Когато всички се сбогуват с тялото на сина, бащата отказва да признае смъртта му и живее с мисълта, че синът е жив-тогава хората около него започват да се държат по същия начин, сякаш нищо не се е случило.“ – разказва Месина. Младият режисьор изпраща сценария си на Бинош и скоро тя го търси, за да потвърди участието си в дебютната му пълнометражна работа. Със специален кастинг се определя другата главна актриса - Лу де Лааж. „Очакването“ е история за майка, която загубва своя син, но отрича смъртта му,като казва на пристигналата от Париж негова приятелка, че той ще се завърне у дома по време на Пасха. Майка и годеница са в очакване на завръщането.
„Очакването“ бе номиниран за „Златен лъв“ във Венеция през 2015 г. Филмът е носител на следните награди: най-добра актриса (Жулиет Бинош) от фестивала в Бари 2015,“ Давид на Донатело“ 2015 за най-добър режисьор, специална диплома от фестивала във Венеция 2015 и „Сребърна панделка“ 2015 за актьорското изпълнение на Жулиет Бинош-награда на гилдията на италианските журналисти.
„Моите героини решават да споделят една лъжа, докато я споделят взаимно, лъжата се превръща в истина. „Очакването“ е филм за силата на общението между хората. Това е филм за любовта.“ – Пиеро Месина
Автор и водещ на срещите: Елица Матеева-критик и театрален режисьор.

понеделник, 30 януари 2017 г.

„Тони Ердман“ и най-важните мигове от живота


 http://kinoto.bg/bg/articles/toni-erdman-i-nay-vazhnite-migove-ot-zhivota

Какъв е смисълът на живота и дали сме щастливи от него? Вечните въпроси, които по навик предпочитаме да заобикаляме сякаш са черна котка внезапно изпречила се пред краката ни. Каквито и ритуали да правим, за да избегнем магическата сила на котката, едно е ясно: по-голяма магия от семейството не съществува! Можем да спорим с нашите родители, да се караме на децата си, защото са ознаменували деня ни с пакост, но на финала на всяко спречкване с буреносните облаци, тайничко се усмихваме, защото всички те (големите и малките) са около нас и не сме сами.
Наскоро приключилата 2016 г. вероятно е най-успешната за 39 годишната Марен Аде, която разби на пух и прах мнението, че комедията в германското кино е нон сенс. Исторически и народопсихологически тази географска част от кълбото може би не ни предлага изобилие от подобни филмови заглавия, но именно последният филм на Марен Аде „Тони Ердман“ е красноречив пример, че комедия и трагедия умело вплетени в хармонична сплав могат да направят чудеса и да приласкаят зрителя да стои мирно без да се върти близо 2 ч. и 42 минути в салона, наблюдавайки отношенията между баща и дъщеря, които търсят или пък отричат близостта по между си. Дълъг е списъкът от награди, с които се сдоби „Тони Ердман“, адмирации от Кан и наградата на критиката, награда „LUX“ на Европейския парламент, Европейската филмова академия отличи „Тони Ердман“ за най-добър филм, режисура, сценарий, женска роля (Сандра Хюлер) и най-добър актьор ( Петер Симонишек). Същият бе номиниран за най-добър чуждоезичен филм за „Златен глобус“ 2017  и макар че друг европейски филм отмъкна приза на „Тони Ердман“, се надяваме, че умното и забавно приключение на Марен Аде ще се представи достойно в надпреварата за чуждоезичен „Оскар“ 2017 .

„Тони Ердман“ е третият филм на Марен Аде (р.1976), която е сценаристка и режисьорка и на предишните си две пълнометражни  истории (“Гората от дърветата” и “Всички останали”). Марен  живее в Берлин, има собствена продуцентска компания („Комплицен“) и две палави деца, заради които е приключила монтажа на “Тони Ердман” едва пет дни преди премиерата му през май 2016.
Toni-Erdmann-5-768x415.jpgКой е Тони Ердман? Тони е пенсионер, учител преподаващ пиано на младежи, в свободното си време дирижира ученически хор и е голям шегаджия. Тони не е истинското име на стария учител, а измислен образ, чиято екзотичност се обогатява с чифт изкуствени горни зъби и черна фънки перука. Уинфрид Конради живее сам заедно със своето престаряло кученце в спокойния Аахен. Рядко общува с дъщеря си Инес-амбициозна консултантка на бизнес проекти, успешно градяща кариера извън Германия, работеща за нефтения бизнес в Букурещ. Баща и дъщеря  рядко са искрени в диалогичността си. Ето защо Уинфрид решава да посети своята Инес в Букурещ, за да посрещнат заедно предстоящия й рожден ден. Уинфрид се чувства сам след смъртта на верния си домашен любимец и може би иска да разтвори сърцето си за Инес. Но го прави по своя обичаен начин-чрез закачливи шеги, без да се съобразява със сериозните професионални ангажименти на Инес. За Инес внезапната му поява в Букурещ е изблик на „неосъзната криза“, за нея г-н Конради е досадно вмешателство в изградения й строг режим на битуване. Ето защо, когато Уинфрид се закача с клиентите на Инес, че е намерил заместничка на дъщеря си в Аахен, на която плаща, за да играе ролята на любещо дете, а в замяна получава  грижи и изрязване на ноктите, Инес изпитва неудобство и постепенно се изнервя. Заради баща си тя пропуска важна среща и на ръба на нервно торнадо го изпраща за летището. Оказва се, че Уинфрид остава в Букурещ и започва да се появява на всеки бизнес коктейл, преследвайки Инес под името Тони Ердман-известен бизнес консултант. Отначало Инес се прави, че не го познава, но после започва да играе по правилата на Тони, включва го в различни вечеринки и консултантски събития. Тони се представя за консул в немското посолство и заедно с Инес отиват на обяд, където се учат на местни традиции в боядисването на великденски яйца и подаряват на любезните домакини изпълнение на песен от репертоара на Уитни Хюстън („Greatest Love Of All“).  Любопитството на Тони-Уинфрид го дарява с чуден кукерски костюм и маска, благодарение на които той се опитва да прогони злите сили, облъчили главата на Инес с концепции за сближаване на колектива и успешен аутсорсинг. А Инес разпознава под голямото космато тяло на кукера, своя баща, прегръща го и може би разбира  най-важното за живота-докато кроим планове за бъдещето, ние пропускаме най-истинските и важни мигове в живота-пропускаме да бъдем спонтанни, забравяме за хората, които ни обичат и са винаги до нас.

Toni-Erdmann-6-768x379.jpgОчарователен е Тони-Уинфрид, но не по-малко харизматична е Инес в своята педантичност и типична по немски аналитичност. Дуетът показва полюсните характеристики във възприемането на живота: като индивидуално приключение и като социално следствие от икономическата глобализацията на света. Филмът изящно се разтваря в съзнанието ни, за да бъде запомнен с няколко трогателни ситуации: макар и ядосана на баща си Инес се разревава на балкона, когато той си тръгва, когато тя пее, а Тони-Уинфрид свири пред гостите на Великденското парти-двамата намират своето единение  и най-силната сцена е по време на рождения ден на Инес, бащата облечен като кукер, прегърнат от дъщеря си, която сякаш за първи път се обръща към него с: „татко“. Обикновени, но разтърсващи сцени, в които персонажите откриват пътеката към другия, но и разкриват недоизказаното за себе си и смисъла на живота.
Toni-Erdmann-3-768x432-1.jpg
„Тони Ердман” е съкровен, интимен, важен филм, в който актьорите покоряват с играта си, а ставащото пред публиката е като водопад от нестихващи емоции.“Тони Ердман“ е филм за хората, които забравят да бъдат щастливи в преследване на имагинарни цели. Марен Аде с много хумор и парадоксални детайли ни показва едно съвсем различно германско кино-смело, изненадващо и авантюристично. Тук Германия е разтворена прегръдка, приятелско потупване по рамото или малка сълза, плъзнала се тихо върху бузата. Може би заради това критиката и публиката в Кан обикна „Тони Ердман“! Ред е на Академията с „Оскар"-ите”!

петък, 20 януари 2017 г.

„Патерсън“ – поезията на отлитащото време

„Патерсън“ – поезията на отлитащото време

KINOTO.BG
Създаден: 16 Jan 2017
Елица Матеева

Детето познава три измерения: дължина, ширина, височина. Възрастният човек опознава четвъртото измерение – време. После всеки разбира, че има пето, шесто, седмо, докато открием истината - дните се раждат в повторения, но характерът на деня никога не е един и същ. Ние живеем в настоящето, и докато осъзнаем същността му, осъзнатото се превръща в част от минало, в спомен. Да се наситиш на делника, да откриеш неповторимото в локалното, да дишаш въздуха на града и да си щастлив, че го преоткриваш във всеки сезон – това е поезия.
Когато един шофьор на автобус обича да чете Емили Дикинсън – това също е поезия. Когато шофьорът се казва като града, в който живее и това е поезия. Може би е поезия и фактът, че шофьорът Патерсън от американския град Патерсън пише стихотворения в тетрадка, наричана от него „тайната тетрадка“. Животът на шофьора Патерсън е  филм, заснет от  легендарния Джим Джармуш. Почитателите му знаят, че в неговото кино чашата с кафе, шахматната дъска, масата, празния стол, кибритената кутия, джу боксът, книгите и още много предмети от битието не са обикновени, а  вълшебни посредници на времето. Тяхната промяна доказва, че времето има свое агрегатно състояние - отлитане.
„Патерсън“(2016) е последният филм на американския режисьор Джим Джармуш, в който се дефинира в образи същността на поезията. За Джармуш поезията е съвкупност от думи, творящи емоционално и естетически свят - отражение и донякъде копие на света около нас. Този нов творчески свят е следствие на вълненията ни, предизвикани от околната среда. „Патерсън“ е филм-стихотворение за поетическата дарба, която обаче е присъща на хора от специален орден-те се разпознават, усещат се... Поетите, мечтателите, хората на изкуството успяват да уловят ритъма на живота, в думи, в картини,в изразни средства. Ритъмът е разкрит, напуснал е цветната опаковка на мистерията. Идеята за копията в живота не е случайна, всеки ден шофьорът Патерсън се натъква на близнаци-момиченца, момчета,всеки ден в неговия автобус хората си разказват истории, всеки ден си прилича с предхождащия и въпреки това, настоящето е като реката на Хераклит- то не може да ти се случи еднакво, то винаги наслагва чертите на времето и така видоизменя представите ни за него.
В град Патерсън е живял поетът Уилям Карлос Уилямс. Шофьорът Патерсън чете на своята любима Лора неговите стихове, докато тя пече сладки, приготвя вечерята, домакинства или просто си седят на дивана и разговарят за живота.
В своя творчески път, формулирайки собствената си представа за това каква трябва да бъде поезията, Уилямс Карлос Уилямс (1883-1963) предлага 4 пункта. Първо, поезията трябва да се обърне към делничното, черпейки от него теми и мотиви. Поетът трябва да пише за такива неща, които ще предизвикат непосредствен отклик у хората. Поетът е длъжен да говори за реалните събития с такъв език, който ще бъде разбираем за всеки и трябва внимателно да се вслушва в речта на обикновените хора. Четвъртият принцип на поетиката на Уилямс е да се пише за “локалното”, тъй като цялостната картина на живота се открива само пред този, който подробно е проучил малък фрагмент от нея. Като че ли Джим Джармуш е следвал стриктно тези правила, макар че неговото кино отрича правилата и се е получил прекрасен филм за магията на настоящето.
„Патерсън“ е ситуаиран като съвкупност от асоциации, свързани с битието ни, което същевременно е представено в яснота до краен предел-от понеделник до неделя всички правим познати неща. „Патерсън“ е деликатна и дълбока творба, независимо, че понякога наблюдаваме комедийни ситуации с персонажите: кучето Марвин има свое отношение към хобитата на стопаните си, към пощенската кутия, към тайната тетрадка на Патерсън, към  артистичните хрумки на Лора, Еверет и Мари-разглобените Ромео и Жулиета са също комедийна подправка в „Патерсън“, туристът-поет от Осака е прекрасен със своето забавно възклицание „Аха!“, колегата-мърморко Дони или пък мъдрецът барман Док-всички те са симпатични чешити, обрулени от живота, уж обикновени, но цветни и нестандартни.
Патерсън е съвременен наследник на Америка, той носи нейната биография, бил е в армията (на една фотография в дома си той е с униформа), но Америка се променя, тя е хората, сградите, новата история-в бара на Док на стената са залепени статии за различни именити съграждани, сред които е и тази със снимка на астронавтката от НАСА Кетрин Съливан. Така филмът „Патерсън“ предлага и едно обобщение за връзката между поколенията, изграждащи обществото, града, държавата.
Във филмите си Джармуш обича да се заиграва с лиричното съзерцание, да го обагри  с драматични нюанси, а после изведнъж да промени посоката на жанра, и в „Патерсън“ по подобие на „Кафе и цигари“, „Прекършени цветя“,“Границите на контрола“, „Само любовниците остават живи“, повторенията от срещи, събития, разменени реплики изострят напрегнатата статичност, но на финала на същата все пак има промяна-в „Патерсън“ домашният любимец Марвин унищожава поезията на Патерсън. Ала една нова празна тетрадка се превръща във възможност за нова поезия.
Патерсън на актьора Адам Драйвър е тих, спокоен, чувствителен, преодоляващ рутината на професията, понякога не толкова спонтанен, колкото се иска на Лора (Голшифте Фарахани). Лора е хаотична експериментаторка, копнееща светът да открие „прекрасните стихотворения“ на Патерсън. Те се допълват, те са цялост, единение и като персонажи от една прекрасна приказка за света на малките неща около нас и като актьорски постижения.
„Да превеждаш поезия е като да си взимаш душ с дъждобран“ казва във финала на историята Патерсън и наистина всеки език е специфично богатство от усещания, аромати, лекота и словесност. Но това няма никакво значение, ако си намерил пътя към живота, ако си открил подхода към единението, помиряването със себе си. Времето не чака, то лети и всеки миг е ценен с детайлите си. Всеки ден обичайното се редува с неповторимото до такава степен, че от тяхната взаимност се ражда  поезия. „Патерсън“ ни подсказва каква е рецептата за съхраняването на мига - да  цениш и да обгрижващ съкровеността на отлитащото време.

петък, 6 януари 2017 г.

"БОЖЕСТВЕНИТЕ"- 21 януари, отдел "Изкуство"- Регионална библиотека-Варна


 С носител на приза „Златна камера“ от Кан се открива новата кино година в отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна
На 21 януари от 10:00 ч. в отдел „Изкуство“ на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ ще бъде показан в рубриката „Поглед към новото френско кино“ филмът „Божествените“ (2016). Филмът ще бъде представен с лектория от критика и режисьора Елица Матеева.
„Божествените“ е един от най-горещо аплодираните филми в Кан. Драмата разказва историята на Дуня - буен тийнейджър, която определя като главна цел в живота си „ забогатяването“.
Режисьорката на “ Божествените“ Худа Бенямина е дебютантка от марокански произход, нейният първи филм спечели „Златна камера“ за дебют в Кан и е едно от събитията на фестивала. Критиката не пести и хвалебствия за играта на Улая Амамара (сестра на режисьорката), която прави също дебют и изпълнява ролята на Дуня.
Дуня живее в гето до Париж, където властват наркотиците и религиозното възпитание. Тя иска да има успеха на Ребека- локален нарко – бос и полага усилия да стане част от приближените й, за да има пари. Тази пристрастеност към парите съсипва живота на Дуня и нейната най-добра приятелка Мамуна- двете стават дилърки и нищо не може да се върне назад. Заради бедността, в която живее Дуня, тя вижда в Ребека пример, но късно осъзнава, че успехът й е илюзия.
Бунтовете в Париж от 2005 са повод за Худа Бенямина да заснеме „Божествените“, тогава се разрушават предградията:
“ Бях гневна, бясна, бях готова да изляза навън и да се бия, но си казах, че е по-добре да се направи филм, вместо да се пускат бомби и сълзотворен газ!“- тогава режисьорката е на 25 години и учи актьорско майсторство. „Всъщност бунтовете не доведоха да промяна, нямаше ехо след тях. Нищо не се създаде, дори предизвикаха по-голяма бедност и мизерия “- споделя Худа Бенямина.
„Божествените“ ще бъде представен за първи път във Варна.
„Божествените“ (2016) – премиерен филм на Франция и Катар.
Сценарист: Худа Бенямина, Ромаин Компинг, Малик Румеау
В ролите: Улая Амамра, Дебора Лукумена, Кевин Мишел и др.
Вход:СВОБОДЕН!!!

понеделник, 19 декември 2016 г.

ПРЕДСТАВЯНЕ НА "ЦЕЛИЯТ СВЯТ ... Е КИНО!" във Варна











 ПРЕДСТАВЯНЕ НА "ЦЕЛИЯТ СВЯТ ... Е   КИНО!" във Варна
21 декември, 18.00 ч. в CONTMPORARY SPACE, улица "Марко Балабанов" 23

събота, 17 декември 2016 г.

„Слава“ – малкият човек и оковите на матрицата



„Слава“    малкият човек и оковите на матрицата
12 magazine-16 декември
http://12mag.net/culture/malkiyat-tchovek-i-okovite-na-matritsata/

 


 Системата е чудовище. Системата, върху която се гради обществото е сладка матрица, раждаща отровни плодове. Съвремието нагло демонстрира как системата ловко се вкопчва в отричащите природата й. Тя ги лишава от съдържание, от същностното, от различното, което носят в себе си. Големите градове са свикнали с матрицата, те услужливо я интегрират в съставните си части. Градовете изискват да се впишеш в правилата на системата. Малкият човек, идващ от периферията, колкото и да се опитва да преодолее системата, да я превъзмогне, да я заобиколи, трудно съумява да се справи с нея, защото тя налага той да я приеме, обратното е равно ... на смърт. Какво се случва с аутсайдерите, с онези, които предпочитат тишината на обикновеното смирение и остарели морални императиви? Отговорите не са много и един от възможните се крие  в премиерния българския филм на режисьорския тандем Кристина Грозева – Петър Вълчанов „Слава“. След пълнометражния им дебют „Урок“, „Слава“ вдига още по-високо летвата на очакванията ни спрямо бъдещите им проекти, защото и двата филма, но особено „Слава”, показват как истории от делника могат да се превърнат в изкуство, излъчващо  вкус и чиста чувствителност. „Слава“ е още по-сложен, по-богат, по-мощен посланик на осмисляне на действителността ни в сравнение с дебютния „Урок“.  Прекрасно е, че вторият филм не страда от тенденцията: след успеха на дебюта, последващите творчески провокации да бъдат провокации единствено в съзнанието на режисьора. В „Урок“ учителка, преподаваща честност и достойнство, прекрачва границата, за да спаси семейството си от екзистенциален крах като ограбва банка. В „Слава“ кантонер изстрадва  своята преданост към патриахалните повели, погазени от системата, а последната, чрез своите представители, провъзгласили се за съвременни апостоли на закона, изисква от обществото да участва във фарсов консенсус.
   Кантонерът Цанко открива пари с неизвестен произход и ги предава на съответните органи. Представителите на тези органи се възползват от постъпката му и я превръщат в част от личния си имидж-героят Цанко получава нов часовник от министъра на транспорта и почетна рицарска грамота. Часовникът обаче е менте, а ръководителката на ПР службите към съответното ведомство загубва предишния часовник на кантонера, марка „Слава“. Особеното в часовника е надписът от бащата на Цанко- часовникът за сина е повече от вещ, показваща времето, часовникът е памет, пазител на определени представи за света, предхождащи матрицата на големия град. От този момент Цанко започва да се лута в търсенето на истинския часовник-истината, той се опитва да залепи прекръснатата връзка с мита за създателя и неговия завет, защото именно часовникът „Слава“ е отговор на моралния императив, отговор на вярата, надеждата, смисъла на битието.
Манталитетът на системата се оказва менте-подареният часовник изостава, по-късно министерството на транспорта подменя ментето с друг часовник „Слава“, който пък избързва, а Цанко продължава като в древна приказка с препядствия да дири бащината „Слава” през седем земи, докато се сдобие с познание за света. Часовникът е открит, но е твърде късно, силата и вярата на „героя” Цанко са изчерпани.
Медии, политици, големият град  и сякаш цялата държава не обичат малкия човек, не обичат неговото убежище – градината със зеленчуци, зайците, отглеждани в самота. Никой не се интересува от живота на този изчезващ вид.
Съдбата на Цанко (Стефан Денолюбов) се пресича с тази на Юлия (Маргита Гошева) - ръководител на ПР отдел към министерството на транспорта. Юлия е амбициозна и безкомпромисна. За нея моралът е глупава безмислица, загуба на време. Но докато Цанко преминава през своите катаклизми, Юлия също се променя. На финала двете същества се срещат, споделящи личната си трансформация под влияние на системата. Всеки е получил урок,защото Юлия и Цанко са част от матрицата. Всеки е придобил другост, която го отклонява от личните завети. Цанко вероятно няма да повярва на Юлия, че тя съжалява за изгубената „Слава“. Юлия пък едва ли е очаквала, че заекващият и на пръв поглед миролюбив кантонер може да прояви жестокост. Два свята в невъзможност за комуникация, два свята, породени в отказ от взаимност-трудни за съвместяване, още по-чужди на себе си. Така живеем днес-всеки за себе си, без съпричастност към проблемите на другия и криво-ляво се справяме, мислим, че се справяме.
Министърът на транспорта дава интервюта по телевизията, че всичко е под контрол- виновниците за кризата ще бъдат наказани,докато някакъв журналист се опитва да води своя война с министъра. Кантонерът Цанко разказва на министъра, че служители крадат гориво от БДЖ, но никой не дава душа и сърце за проблема, обратното: никой не иска да чува от кантонера звук по темата. Юлия е прахосмукачката, която поглъща вредните шумове-вредните истини за министерството и ги обработва в сладки приказки, в слава, в лъжи - така парадоксите на съществуването продължават до безкрайност, до възможни отмъщения, интриги, задкулисни игрички. Градът не спи, той диша в мъглата от двуличие и как иначе, нали е център-столица.
Тъжна е историята на „Слава“, но тя е разказана по неочакван начин – с мъдростта на иронията, с точния удар на гротеската, защото делникът не се нуждае от прегръдки и потупвания по рамото, а от благородни сътресения, които да ни изваждат от привидното равновесие. Трябва нещо да ни пробуди, да ни измести от вцепенението, от летаргията, от блудкавото живуркане-и това нещо е реалността, онези случки от нея, които показват, че малкият човек може да действа ВЪПРЕКИ матрицата, може да изненада матрицата, може да направи остър завой, за да се противопостави на системата.
В „Урок“ персонажът на Маргита Гошева бе МАЛКИЯТ ЧОВЕК, който изненада матрицата. В „Слава“ актьорът Стефан Денолюбов ювелирно влиза в тъканта на друга частица от социума, преднамерено изтласквана в ъглите му, но неочаквано за всички оказала съпротива с риск за живота си. Всички тези атоми, тези човешки същества на ръба, въпреки нашето познание за тях притежават невероятната енергия да бъдат себе си, да ни подарят  вяра в доброто, макар и постоянно подложена на изпитание. Тези персонажи предизвикват  симпатия, защото така плътно и естествено живеят на големия екран, сякаш току-що са били при нас и подобно на нас същестуват чрез грешките си.
Във филма участват като актьори и режисьорите: Николай Тодоров, Милко Лазаров, Ралица Петрова, Димитър Сарджев, всеки от тях в зависимост от изискванията на Кристина Грозева и Петър Вълчанов се е опитал така да изиграе своята роля,че тя да излъчва естественост. Киноведът Деян Статулов, композиторката Мира Искърова, сценаристът Дечо Таралежков допринасят актьорски за лекотата, с която филмът „Слава“ изгражда своята атмосфера. Техните персонажи са част от шума на града, те са потопени в системата без да й се съпротивляват.
Защо трябва да гледате „Слава“? „Слава“ е важен- филмът притежава позиция, защитена убедително от началото до последната минута на историята си. Екипът на „Слава“ с  постоянство доказа, че нискобюджетните творби- родно производство могат достойно да се конкурират с отличниците от най-добрите международни фестивали.
 “Слава“ е притча за вярата в доброто, въпреки абсурдите на битието, които ни провокират към бруталност. Ако откриете частица от своята биография в „Слава“, то вероятно сте допуснали матрицата в тялото си. Но има надежда, сгушена  някъде между релсите, уловена в погледа на обикновения Цанко, който отглежда зайци и всяка сутрин точно в осем проверява дали стрелките на бащината „Слава“ отмерват правилно диханието на времето.

Елица Матеева