четвъртък, 16 ноември 2017 г.

Безкрайната градина – поетика на копнежа по другия

за eгоистhttp://egoist.bg/bezkrajnata-gradina-poetika-na-kopnezha-po-drugiya/
В началото на ноември преди осем години в Театър 199 бе премиерата на Приятно страшно от Яна Борисова с режисьор Галин Стоев. През 2010 спектакълът получи престижни фестивални награди и номинации, отличи се с Икар за режисура и драматургия, актьорите: Радена Вълканова, Снежина Петрова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски и Владимир Пенев заслужено бяха оценени с награди от международните фестивали в Шумен и Враца, а в морската столица по време на най-престижния български театрален фестивал Варненско лято сцена Филиал едва успя да побере зрителите, които бяха съпричастни на лекотата на споделянето на мечти и чувства в Приятно страшно. Истината е, че малко са българските спектакли, които ме подтикват към радост от живота, а Приятно страшно е един от мотивите все още да съм сред тълпата от земляни.
Яна Борисова казваше за Приятно страшно, че в нашия свят априори докосването между хората не се случва. Изолирани сме за нежността, а дълбоко в нас копнежът по нея крещи, но сякаш сме си забранили да говорим за тези неща.
Безкрайната градина – ето ти един сериозен повод да говорим за ново българско кино. Режисьорът е Галин Стоев, а сценарият тръгва от основните персонажи на Приятно страшно, но всичко, което видиш в този филм е толкова различно и друго и се радваш, че зададените параметри на познатия спектакъл създават съвсем нов свят.
В един престижен сайт за европейско кино, режисьорът определя своя филмов дебют като „романтична и поетична история, в която няма физическо докосване, но се случва толкова много любов в пространството, която обгръща и разделя персонажите“. И наистина е така, в този филм София прилича на макетите, които Ема (Елица Матева) сътворява с нежност и старание. Ема живее в свят, лишен от социални кризи, от стачки, от самозапалили се хора, останали без достойнство, от кмет, който не може да измисли нищо умно без помощта на своя комбинативен PR (Марин Димитров), а последният се чуди защо брат му Виктор (Димитър Николов) не вдига телефона… Градината на Ема е потопена в хармония, в миниатюрна ефирност, в светлина. Тук всичко живее в мълчание и Ема прилича на тази градина-тя е крехка, деликатна, тя е като старинна холандска розичка, която можеш да откриеш единствено в антикварен магазин.
Филмът на Галин Стоев е продуциран от Agitprop и съвсем логично е неговите оператори да са талантливият дует Борис Мисирков и Георги Богданов. Те са съумeли да открият в обикновените улици на София очарователна интимност и да „облекат“ в мекота градския пейзаж. Снимачният период трае около месец. Филмът е реализиран с бюджет от 500 хиляди евро, като 300 хиляди от тях са субсидирани от сесия на Национален филмов център. По създаването на филма се включват партньори от Финландия.  Художник е Юлиан Табаков-когато един артист като Юлиан участва в подобно приключение, то е ясно – крайният резултат като естетика и визия пълни сетивата с одухотвореност и грация. Режисурата на Галин Стоев е като кадифе, нежно прегръща актьорите и сюжета.
Кои са Филип и Виктор, Ема и Соня? Кой е диригентът Гарабедян? Има ли въобще такива хора?
Градът, суетата, политиката, социалният дисбаланс не е убил хората с нежни сърца, те са тук  до нас, може би са се скрили в стаите си, може би лежат на дъното на някоя стара вана и слушат музика, може би мечтаят за слънчевите лъчи на Италия, може би четат книги за фонтани, може би трябва да ги потърсим, да ги повикаме, да отворим сърцата си за тях.
Филип и Виктор са братя, в чието детство се е случила катастрофа и смърт, но всеки е тръгнал по свой път. Филип изглежда да е практичен, а Виктор – романтик. Но всичко е само на повърхността. Соня и Ема са приятелки, Соня споделя всички трепети с Ема, а Ема мълчаливо приема историите й.  Виктор посещава хор, а Гарабедян е етикетът на хора-диригентът, който се вълнува от здравословното и духовното състояние на всеки хорист. Всеки от тях познава другия, всеки живее с любов и нежност за другия. Но Виктор не може да се обясни в любов на Ема, а Филип след време вкусва от тази любов, защото и той харесва Ема. Градът през юни е като хипнотизиран в очакване на лятото.
Изведнъж София се оказва задушена в боклук. Това е определена маневра на кметството, за да се прикрият по-важни проблеми. Безкрайната градина обаче  не е политически филм, в него по дискретен начин присъства социалното, присъства идеята за протест срещу умишленото погубване на красотата и хармонията.
Достатъчно е само да се заслушате, когато“встрани“ звучи радио ефир или съвсем „случайно“ някой от персонажите гледа телевизия, а кадърът,в  който хигиенистката на кметството изчиства следите от самозапалил се човек те кара да изтръпнеш, защото отдавна сме забравили за смисъла на живота като ценност. В Безкрайната градина паметникът на съветската армия придобива статуса HEROES VS TRASH – променя физиономията си като се превръща в комикс от супермени, после комиксът прилежно е изтрит. В Безкрайната градина персонажите общуват с погледи- открити, чисти, търсещи, след тях думите са излишни.
Краят на света не е  настъпил, защото хората живеят в копнеж по другия. Понякога ги е страх от този копнеж, страх ги е да си признаят, че той съществува. Другият човек е необходимост, кислород, отговор, огледало на себе си.
Прекрасни са Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева и Никола Анастасов в тази поетична история! Младост, харизма и зрялост в цалостен ансамбъл. В Безкрайната градина паузите са словесност, те рисуват поезията на филма, те подсказват какво ни липсва –  да се заслушаш в сърцето на града и хората около нас е магия. Магията на живеенето, на детайлите, на деня и нощта е прогонена, а ни трябва толкова малко, за да сме щастливи – да бъдем себе си.
„Ако някой от нас тайно се изгуби, винаги може да си направи тайна среща в градината…“. Всеки има своята безкрайна градина, тихо кътче-остров на блажените, свой Авалон, където лекува раните си от самотата. Време е да потърсим другия и да му се споделим, време е за повече нежност! Заслужаваме я…
С филма Безкрайната градина се открива Киномания – 16 ноември от 19 часа, зала 1 на НДК.

неделя, 5 ноември 2017 г.

Нашите души в нощта“ с Робърт Редфорд и Джейн Фонда в лекторски модул

„Нашите души в нощта“ с Робърт Редфорд и Джейн Фонда в лекторски модул и представяне в Регионална библиотека – Варна

На 25 ноември в отдел „Изкуство“ при Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна в обичайния час (10.00), киноценителите ще имат възможност да се запознаят с творческите биогарфии на Робърт Редфорд и Джейн Фонда и да видят техния последен филм „Душите ни в нощта“.
“Our Souls at Night” представя историята на Ади и Луис, чиито половинки са починали. Двамата живеят в малко градче в Колорадо, но не се познават добре. Един ден Ади изненадващо отива при Луис и това поставя началото на една топла човешка връзка между двама възрастни, които имат много какво да споделят. Сценарист: Кент Харуф, Скот Нющадлер, режисьор Ритеш Батра, с участието на Джуди Гриър, Робърт Редфорд, Джейн Фонда, Матиас Шонартс, Брус Дърн.
Редфорд и Фонда играят стари и самотни възрастни хора в провинциално американско градче, които искат да върнат завладялите ги някога романтични чувства. „Робърт се целува все така прекрасно, както когато бяхме на 20 години. Не мога да отрека, че някои породени от него фантазии тогава ме бяха завладяли“, призна си 79-годишната Фонда.
Двамата се срещат за пръв път на снимачната площадка през 1965 година във филма „Кет Балу“ (Cat Ballou). „Душите ни в нощта“ е техният четвърти съвместен филм. Най-известният съвместен филм си остава „Боси в парка“ (Barefoot in the Park, 1967), където те играят млада семейна двойка. „Преди да умра, исках да играя в последния си филм именно с Джейн“, споделя от своя страна 81-годишният Редфорд. Наскоро той обяви, че спира актьорската кариера и ще работи само като кинорежисьор. В това си качество той работи още от 1980 година. Освен това Редфорд отделя много време на младите таланти. Фонда спря да се снима през 1990 година, но последните години отново се завърна в киното – в редица телевизионни проекти за Netflix („Нетфликс“), както и в последния филм „Младост“ на италианеца Паоло Сорентино.
Адаптиран по едноименния роман на Кент Харуф от 2015 г., филмът разказва историята на Ади Мур (Джейн Фонда), вдовица от градче в– нейният дългогодишен съсед и също вдовец.
„В трите предишни филма винаги се влюбвах в него“, казва наскоро тя в интервю за Елън Дедженерис. „Всеки път се влюбвам и ако някой ден не ми проговори… а имаше дни, в които не искаше да ми говори извън сценария… винаги го приемах лично: Ами ако не ме харесва? Ако съм сгрешила с нещо?“
Прекрасният актьорски дует бе отличен със Златен лъв от Венеция за цялостния им принос в световното кино, където се състоя премиерата на „Душите ни в нощта“.

сряда, 18 октомври 2017 г.

ПРЕДИ ПРЕМИЕРАТА В ТОКИО

Преди премиерата в Токио Писателят Иван Димитров за ролята си във филма „Кораб в стая“

  • Създаден: 15 Oct 2017
  • От Елица Матеева
http://kinoto.bg/bg/articles/razgovorat/predi-premierata-v-tokio
Иван е писател, обича да си играе с думите не само върху белия лист, но и когато представя движението на думите в пространство, заобиколен от читатели. Срещата ни този път няма да е подчинена на литературата, а на киното, защото Иван дебютира като актьор във филма на режисьора Любомир Младенов „Кораб в стая“, чиято международна премиера ще бъде на филмовия фестивал в Токио (25 октомври - 3 ноември). За филма Иван разказва с любов, а 2015 г., когато участва в снимачния процес е сложна година за него, но благодарение и на „Кораб в стая“ преодолява себе си като постига своя катарзис. Ролята му е на човек, отказал се от комуникацията с външния свят, на човек в криза и донякъде художествената реалност е като близнак на Ивановото битие през този период. Снимките се провеждат в Божурище и в София (квартал „Младост“). Продължителността им е около месец. Първоначално в екипа е включен руски оператор, но след определени обстоятелства зад камерата застава Диан Загорчинов. На Иван партнират актьори, с които писателят с
Иван Димитров е роден през 1983 г. Автор е на книгите: "Местни чужденци" (2010, разкази), "Животът като липсваща лъжица" (2010, роман), "Поет на портрет" (2012, поезия), "Очите на другите" (2013, 6 пиеси), "Софийски дует" (2016, роман) и "Силата на думите" (2017, разкази). Носител е на различни награди, сред които "София: Поетики" (2013), наградата на името на Добромир Тонев за стихотворение. Печелил е три конкурса със свои пиеси, а театралният текст "Очите на другите" е селектиран от над 600 пиеси от цял свят на фестивала "HotInk at the Lark" в Ню Йорк през 2013. През същата година пак с този текст той дебютира като драматург в New Ohio Theatre, отново в Ню Йорк. Участвал е в различни уъркшопи по драматургия и поетични пърформанси. Негови произведения са превеждани на английски, френски, унгарски, сръбски и румънски.
Персонажите: Филип, Павла и Иван заедно преминават през рани и неудовлетвореност, през провали и съзидание. Филип е изгубил вдъхновението си като фотограф, но успява да архивира с фотоапарата си външния свят за Иван, който след като е бил жертва на насилие се е отказал от него. Всеки съумява да потърси своите разбити парчета живот и да залепи остатъците им чрез надежда и грижа за ближния си.
За работата на режисьора, за предизвикателството да застанеш пред камерата и естествено за кино и литература, разговаряме с Иван Димитров, който с нетърпение и голямо любопитство очаква фестивала в Токио.
Вие не сте професионален актьор, но имате невероятната възможност да работите със сетивни и изключително интелигентни артисти. Как си партнирахте с тях във филма?
Елена Димитрова като персонаж изпълняваше ролята на моя сестра, която е тотално отдадена на своя брат, защото братът не може да напусне дома си. Той се страхува от външната среда.  Ние двамата сме зависими един от друг, взаимни дарители, съществуваме заради другия и сме готови да направим всичко за него, дори и непознат. Тези герои забравят да правят нещо за себе си и това ги съсипва. Те са толкова фокусирани в спасението на ближния, че можем да ги наречем хора лекари. Аз съм по-малкият, но сестра ми дава всичко – целият си живот. Аз съм корабът, заседнал в тази стая. Всъщност не всеки актьор би работил с артист като Любо. Той ти дава възможност да измисляш нещата. За мен той е чувствителен човек. Моят герой няма нужда от външния свят, няма баща и майка. Персонажът на Елена ги замества. Ако съм мечтал да играя някъде, то е в някаква епизодична, второстепенна роля. Имах едно предложение преди години, отправено от Камен Калев за филма му „Островът“ и трябваше да се явя на кастинг. Тогава не се занимавах с пърформанс и бях твърде притеснителен и стегнат. На пробните снимки бях с намръщена физиономия, бях си намислил как изглежда моят герой, но очевидно измислицата не съвпадаше с идеята на Камен. В това отношение, докато работих с Любо, гледах  предварително нищо да не си представям. Сценарият се раждаше и по време на снимачния процес. Любо ставаше по-рано от нас и пишеше. Много често сменяхме репликите в движение. Аз имах свои предложения, по- различни от написаното. Но Любо държеше на своето и аз го разбирам. Ето и аз като автор се вслушвам в своя редактор. Хич не съм ревнив към написаното от мен. Естествено има неща, на които държа и не бих изтрил. Например със Силвия Чолева като редактор на  последния ми сборник с разкази „Силата на думите“ много се борих за един разказ и в крайна сметка той остана в книгата ми. Любомир е благ и разбиращ,  дори да не е моето мнение, аз му имам доверие. Получих отношение и подкрепа и от Елена Димитрова, и от Цецо Алексиев – снимахме в приятна творческа атмосфера. Бях тотално отпуснат, за да не ми падне батерията. Възприемах всичко като на игра, детска и в същото време сериозна. Като едно тригодишно дете, което вярва на играта и е дисциплинирано, концентрирано в нейните правилата.
„Кораб в стая“ е филм за травмите ни, според теб дали той търси специална публика и с какво точно ще я привлече?
Интересно ми е как българската публика ще възприеме филма като зрител. Според мен той не е за широката публика, защото е нетипичен за България. Въпреки че става дума за сериозни неща, този филм не е натегнато безнадежден, не е черен филм,  не е и комедия. Той трудно се поддава на жанрово определение. Без претенции, той е нискобюджетен и не размахва юмрук, чрез който трябва да обърнем внимание на ранения човек. Казва простичко: „Ох, боли ме, но продължавам да вървя напред.“
Как си обясняваш факта, че напоследък доста артисти от други сфери на изкуството се снимат в родното ни кино? Защо режисьорите избират тези непрофесионалисти да играят централни роли.
Винаги ще има натуршчици и няма значение дали това ще е писател или някакъв друг вид артист. Докато се подготвяхме, гледахме филми на Нури Билге Джейлан, който също работи с натуршчици. Моята теория е, че всичко зависи от актьорската школа. Българският актьор на сцената обживява пространството по един шумен и понякога дразнещ начин. Това е свързано с източната театрална школа и Станиславски. Докато бях в Ню Йорк и гледах театър, осъзнах, че съм увреден от тази школа и начин на игра. Гледах различни спектакли, сред които една пиеса на Сам Шепърд с много известни американски актьори. Видях друг вид игра. В Америка всичко е прибрано и равно. Затова изглежда така естествено в киното. В театъра американските актьори стояха като киноактьори, които се опитват да играят театър. Много стриктни към текста. Всеки е верен на драматурга и неговите ремарки. Нашите актьори на сцената са доста разпищолени. Трябва да се научат на подобна дисциплина на „прибиране“. Може би заради театралната сцена в киното виждаме доста фалшива интонация и игра.
Когато те поканиха да играеш в този филм, попита ли режисьора защо точно теб е избрал за конкретната роля?
Не. Тогава все още не бях на себе си. Времето съвпадна със самоубийството на майка ми и се чувствах нежив човек. Бях в ужасна депресия. Обвинявах се за нейната смърт. Лесно би било да изиграя ранен човек. Благодарение на снимачния процес имах активност и задачи. Бях качил килограми и Любо поиска да отслабна. Започнах да плувам. Когато започна работата, тя ми вля някаква енергия и дори станах хиперактивен. Трябваше да бъда именно депресиран човек с отпуснати рамене, с поглед в нищото, защото депресираният човек е верига от провали. Опитах се да вкарам опита си в ролята. Имахме шанса да работим с прекрасен оператор, който се появи от Германия. Трябваха му два – три дни, за да влезе в проекта. Неговата работа допринесе за особената кинематографичност на „Кораб в стая“.

неделя, 8 октомври 2017 г.

Николай Волев: Киното вече не е обществен фактор

Николай Волев: Киното вече не е обществен фактор

 http://egoist.bg/nikolaj-volev-kinoto-veche-ne-e-obshtestven-faktor/

Елица Матеева 

Режисьорът на Господин за един ден, Козият рог, Да обичаш на инат и Маргарит и Маргарита – за новия си филм, киното и любовта
Любовта, без която не можем. Любовта е лудост (за)винаги, независимо от възрастта. Любовта може да бъде и на инат, ако тя е разказана от режисьора на Да обичаш на инат – Николай Волев. Еротиката на душевните терзания без буквалната физическа ни предлага режисьора Николай Волев с най-новия си филм Извън пътя. Някои познавачи на киното му дори откриват в последната творба на Волев дълбочината на Чайка от А. П. Чехов. Извън пътя бе показан за първи път на варненската публика по време на 35-ия фестивал на българския игрален филм Златна роза след неуспешния му „показ“ на МФФ Любовта е лудост 2017. Филмът предизвика интересна дискусия по време на специална пресконференция, осъществена в рамките на фестивала.

Вашият филм Извън пътя предизвиква интерес, защото се появява след дълго режисьорско мълчание. Естествен е интересът към него като новото произведение на автор, който с предишните си филми е казал много неща. Това според вас равносметка ли е или пък някаква изповед? Защо толкова дълго време мълчахте?

Предстои да излезе една моя книга и по повод нея си припомнях стари интервюта, та в едно видях: питат ме преди 1989 защо толкова рядко правя кино и аз отговарям, че да се правят филми не е задължително, а още повече, когато човек няма какво да каже. Явно нямало е какво да кажа 15 години.

Един от централните ви персонажи в Извън пътя е герой в творческа криза, но филмът ви има и друга посока-любовната връзка в стилистиката на Лолита от Набоков, този филм има и мотив за Пигмалион, за формирането на съзнанието под влияние на различна възраст, тук има и трансформация на бащината фигура и сексуалността. Могат да се открият паралели с други авторски мотиви във вашия филм и все пак кое бе най-важното за вас?

Исках да направя чисто любовен филм. Особено любопитно ми бе да направя любовен филм, в който да няма секс на екрана. Любовта е пряко свързана с вдъхновението, желанието за живот, това ми се е сторило любопитно, за да посегна към тази тема стара колкото света.

Имало ли е моменти, в който сте нагодили сюжета към непрофесионалната ви актриса (Сали Ибрахим)?

Имах сериозен проблем с намирането на непрофисонална актриса, имах представа за човек от улицата, със специална душевност и физика. Не ми трябваше някаква външна ефектност на лицето и физиката. Момичето беше открито една седмица преди снимките. Стори ми се подходящо като съчетание и единствено нагодих нейния танц, който бе като линди хоп по композиция на Джанго Райнхард, който се оказа сънародник на тази героиня. Пък аз не правя разлика между етническия произход. Зарадвах се, че единственият български студент приет в Кембридж е именно момченце от цигански произход. Аз възприемам това момиче като човек, а не като циганка.
С Деян Донков пък работихме върху психическото състаряване на персонажа, защото един 40 годишен човек трябва да изиграе по-възрастен с две-три десетилетия човек. И преди съм имал разлика между персонажи във възрастта като Ирини Жамбонас и Васил Михайлов в Маргарит и Маргарита. Актрисата ми завършва българска филология в момента, но има интерес към актьорската изява. Вътре в себе си имам намерение много да дълбая в любовната посока, намирам един от кусурите ми, че все още не се е намерил критик, да каже нещо толкова ужасно за филмите ми, дори за най-успешните ми, в сравнение с моята критична оценка, аз съм много жесток към себе си и може би затова и снимам рядко.

Каква е политиката на разпространение на Извън пътя, какъв ще бъде фестивалният му живот, защото последният не се показа на Любовта е лудост?

Бях дълбоко отвратен от постъпката на Александър Грозев по време на фестивала Любовта е лудост. Знаете, че имаше проблем с конкурсния характер на филма. Импулсивен съм и не притежавам железния самоконтрол на героя ми Деян Донков от филма. Ядосах се на себе си, че емоцията ми взе връх над рациото. Филмът Извън пътя ще бъде разпространен през зимата на нашия екран, с пълната яснота, че не можем да се преборим с хегемонията на американското кино.

Като преценявате филма си след пореден показ, какво бихте допълнили или пък редуцирали от него и бихте ли разказали повече за вашата автобиографична книга, която ще излезе през есента?
Ще Ви разочаровам, но явно съм опериран от това да променям филма си след свършена работа. Всичко е минало и заминало, аз съм си направил поуките и гледам напред. Дай Боже да го има това напред, защото това, което ще излезе в книгата е, моята огромна, страшна болка, че киното престана да бъде обществен факт. То се превърна в гилдиен, семеен факт, във вътрешни отношения. Животът на киното е само по фестивалите. В миналото Дворецът на спорта във Варна бе арената на киното и по време на първите ни фестивали имаше много публика. По време на тогавашната Златна ера зрителите не можеха да се доберат до залата, а сега залата ни е толкова празна и жалка. Казвам си, че бъдещите кинаджии вече ще се радват и на един човек в залата. Ето Слава се е показвал в един град пред един зрител. Театърът оцеля, а киното едва ли ще издържи още сто години, бъдещето е на виртуалната реалност. Книгата е изливане на душата ми, аз съм откровен човек. Книгата е със заглавие Девствената проститутка. Това е оксиморон, но смисловото значение на оксиморона идва от студентските ми години, тогава се запитах какво е да правиш филм? И отговорих, че това е да проституираме, без да позволяваме да ни обезчестят. Да се продаваме хитро, без да се наведем на вкуса на разпространителя и продуцента. През последните 30 години се дават парите за кино абсолютно даром, но пък парадоксът е, че нито един от тези новите филми не попадна в класацията на любимите български филми. Имаме пълна свобода да кажем каквото си искаме, има и безконтролно харчене на пари, сега няма цензура, но не се появи нещо специално.


Очаквай Извън пътя в киносалоните през зимата

За филма "3/4", Илиян Метев и киното в полет

Разговорът... с Илиян Метев За филма "3/4", Илиян Метев и киното в полет

Елица Матеева

 http://kinoto.bg/bg/articles/lichnosti/razgovorat-s-iliyan-metev

Откровение, честност, прекрасна игра на актьори непрофесионалисти, светъл разказ за сложността да живееш обикновено, но с любов и много добра енергия - харизматичен е филмът на Илиян Метев. За работата и някои интересни детайли около реализацията на „3/4“ разговаряме с режисьора по време на 35 фестивал на българския игрален филм „Златна роза“
Прекрасно е, когато се говори за сериозните неща от живота с лекота, с поетична лежерност. Филмът ви обогатява с кислород. И все пак се вълнувам от това какво е за вас заглавието на филма? Да не би филмът Ви да е наситен с енергията и емоциите на валса, който е в същия такт?
Да така е, но не само валсът е в този такт. Имахме съвсем друго заглавие, свързано с имената на героите на филма. По сценарий бе „Мимо, Пепо и Тати“, но после се появиха героите с техните си имена и решихме да променим заглавието, което ни отне месеци след приключването на снимките. Хрумна ми идеята за този такт. В самия ритъм има лекота, има различни композиции в този такт, но търсихме нещо по-леко и по-закачливо като игра. Спонтанно ми дойде идеята, казах си: „Ха, хем музикален такт, хем и друго тълкувание е възможно...“.
Изтълкувах такта Ви като метафора, като достигане до някакъв статус „почти“. Във филма Ви има ежеднение с повторения, но никога денят не  е един и същ на предхождащия, случват се развития, допълнения, нови неща. Така е и в отношенията на персонажите, постепенно зрителят навлиза в дълбочината им, а после се идентифицира с дълбочината и на своя живот. През цялото време филмът Ви е като движение. Технически за оператора би трябвало то да е движение назад, нали?
Да, имахме сцени заснети с две камери, когато хората се движат по улиците. Имали сме сцени с движение назад по 40 минути в един кадър. Плюс това в София не винаги е спокойно по улиците и не е лесно да се движиш по този начин. Всичко е заснето в Лозенец. Искаше ми се да покажа моята идея за София с характер, с история. За мен това е моята София.
В играта на персонажите има много импровизация. Как представихте сценария си при кандидатсване на сесия в НФЦ?
Да, много неща от него се промениха в течение на процеса. Крайният резултат не е близнак на сценария, но за мен е учудващо, че много моменти съвпадат с диалога от сценария. На мен ми бе важно актьорите сами да открият историята за себе си, без да знаят предварителния сценарий. Всичко ставаше по време на снимките. Имахме режисьорска експликация и в нея обяснихме без да лъжем как ще се подходи с импровизацията и дадохме примери. На комисията й бе ясно, че няма да има съвпадения със сценария.
Каква бе субсидията от НФЦ и какъв  е общият бюджет на филма?
590 хиляди от НФЦ или общо милион и половина в левове.
Как открихте тези интересни непрофесионалисти за главните роли?
Подходих както и в предишните си филми-търся хора, които да носят нещо положително, да има в тях страст, да има любопитство. Ако срещна човек, който само се оплаква-той не ми е интересен. Разбира се има и хора, които се оплакват с основание. Трябва този човек да ме запали. Ники Машалов се оказа син на сина на мой приятел. Всички деца във филма се познават и в живота, и тяхната връзка е съвсем достоверна.
Ясно, уредили сте Ники с връзки...  (следва смях)
Мила се появи чрез учителката по пиано Симона, тя свири при нея. Запознах се Симона и се почувствах щастлив. Тази лъчезарност ме спечели за филма. Търсихме Мила дълго, трябваше ни момиче, което иска наистина да замине в чужбина и там да учи музика. Симона ми каза, че чула Мила, която е именно задълбочена и зряла за възрастта си, Мила е момиче с отговорност и аз се запознах с нея.
Каква е рецептата за полет на един филм, защото ващият лети с лекота?
Правя каквото мога, няма гаранция дали ще се получи лекота и полет. Всеки творчески процес е като пътешествие в непозната гора. Много неща знаем, но има и такива, които се случват в процес, независимо препядствията.
Какъв ще бъде пътят на филма Ви, за да достигне до родната публика? Публиката ни има нужда от подобни филми според мен-спокойни към сериозните неща от живота.
Ние умишлено не сме търсили драматизъм. Рано е още да говоря за кампания и разпространение в България. Трябва да се подготвя по тази тема. Още не зная със сигурност как ще изглежда. Варненската публика видя филма ни за първи път в България.
PS Илиян получи Златна роза 2017 за режисура

„Децата трябва да бъдат силни и самоуверени“

„Децата трябва да бъдат силни и самоуверени“ Ясен и Боян ГРИГОРОВИ от вълшебната страна на „Лили рибката“

 http://kinoto.bg/bg/articles/detsata-tryabva-da-badat-silni-i-samouvereni

Елица Матеева

„Децата трябва да бъдат силни и самоуверени“ – казва разказвачът на историята за едно необикновено дете „Лили рибката“. Детето се превръща в момиченце и момченце, така че никой не знае кога точно Алекс ще е Дани и обратното. Само родителите помнят, че щом погледнат в очите своето необикновено дете, настава невероятна вихрушка, която променя момиченцето в момченце и момченцето в момиченце. За да се разкрие магическата тайна на вихрушката всички се отправят на голямо пътешествие и откриват Лили рибката.
„Лили рибката“ е най-новият филм на режисьора Ясен Григоров, който имаше своята премиера във Варна по време на 35 фестивал на българския игрален филм „Златна роза“.  И тази година фестивалът може да се похвали с филм, чиито теми са близки на публика от всички възрасти. След филмът „Маймуна“, българското игрално кино ни предлага нов семеен филм „Лили рибката“.  Ясен Григоров като вълшебник алхимик е създал изключително произведение, разчитащо на богата актьорска игра и разнообразни изразни средства-анимация, специални ефекти, кукла. В „Лили рибката“ една от централните детски роли се играе от сина на Ясен - Боян.
Специално за читателите на kinoto.bg Ясен и Боян споделиха свои впечатления за филма.
Критиката  коментира, че вашият филм има общоевропейско излъчване. Аз бих си позволила да конкретизирам, че като изказ и визуалност „Лили рибката“ ми напомня на част от филмите на Уес Андерсън, Жако ван Дормел, Жан Пиер Жьоне. Какво е вашето послание, над какво трябва да се замислим след прожекция на „Лили рибката“?
- Визията е помощно средство, за да се прокара посланието. Моето желание е, посланието да бъде по-силно от визията. Посланието е свързано с начина, по който ние родителите трябва да се научим да виждаме, да гледаме на своите деца. Под „гледаме“ влагам и различните форми на грижа за тях: да ги облечем, да ги нахраним, но и не само това-да ги наблюдаваме като личност, да влезем в тяхната личност, да ги разберем, да ги насочим с поглед. Децата са изключително чувствителни на нашите родителски погледи и спонтанно им отговарят. Едно дете винаги търси в очите на възрастния подкрепата и любовта, от която се нуждае. Когато родителят е притеснен и се колебае, погледът блуждае и обърква децата. Аз не съм от онези родители, които непременно искат децата им да станат актьори, но имах невероятен шанс да работя с Боян. Ние играхме с него, забавлявахме се заедно по време на снимките. Качвахме се на камерата, за се да види как стават снимките и той се докосна до важните неща от направата на един филм.
Как успяхте финансово да осъществите проекта си?
Имаме много копродуценти. От една страна става дума за интегрирането на реални пари, от друга страна за осъществяването на различни отстъпки. „Лили рибката“ е заснет  с малко над 600 хиляди лева. Реалният бюджет на филма е милион и двеста хиляди лева. Като в тази сума попадат всички отстъпки, които моите партньори са направили под формата на копродуционно участие. Представете си, че филмът е една голяма торта, а отстъпките са предварително раздадените парчета от нея.
Във филма има страшно много ефекти, как преминаваше репетиционния процес? Имаше ли някакво предварително обиграване на пространство, което ще бъде развито чрез ефектите?
Ефектите са разнообразни, но и много скъпи. Репетиционният процес бе класически-на маса се разговаря с актьорите. За мен това е много важно като работа. Аз много леко ги подхлъзнах в посоката, която търсех. Относно ефектите, опитът ми е голям. Зная как да подготвя добре кадъра, за да се справя след това с него в постпродукционния период. Според мен най-добрият начин е стори борд и аз така работя. Целият филм е заснет по предварително направен стори борд. Всяка картинка е цел, която се постига и така се работи най-добре. Стори бордът се слага на едно табло и се задраскват картинките след заснемане на кадъра. Сторибордът се реализира на самата локация.
След като вече сте гледали своя филм, какво бихте редуцирали от него?
Не, аз бих добавил. Бих работил още по специалните ефекти и по звука. Цялостното ми усещане е, че някъде трябва нещо да одрежа. След известно време ще ми стане ясно точно какво и кое натежава във филма. Засега имам само усещане в тази посока.
Работите в рекламния бизнес като режисьор. Как бихте рекламирали вашия филм, какво бихте казали на зрителите, за да влязат в салона и да го видят?
Не искам да уча с пръст. Аз нямам претенцията да съм носител на голяма истина. Първото нещо, което ми идва да кажа като покана е: „Елате да видите честно направен филм, честно направен във всичките му аспекти-като финанси, като история. Иска ми се филмът да бъде видян от родителите и дано те да разберат кое не ни достига в комуникацията с децата ни, но тук влизам в ролята на педагог, а това не е правилно. Във филма участват едни от най-добрите ни актьори и затова е хубаво зрителите да им се зарадват, да ги видят: Татяна Лолова, Николай Урумов, Красимир Ранков, Стоян Радев, Койна Русева, Линда Русева, Елена Кабаскалова, Добрин Досев, Калин Сърменов, Десислава Спасова и т.н. Тези актьори играят на различни театрални сцени и жънат успехи. „Лили рибката“ е първият български филм с толкова различни визуални ефекти: кукла, 2D.
Да, това също е интересно и любопитно. Истинският търговец е разпространителят и на него съм му поставил задачка да избере най-добрият вариант за политика на работа с публиката. В момента взаимно разсъждаваме каква платформа ще се предложи за успешна дистрибуция на филма.
Боян Григоров: „Баща ми ме запозна с другите деца актьори преди да започнем да снимаме и постепенно всички станахме приятели. След снимките продължавам да си общувам с тях. Татко ми даваше съвети за работата по време на снимките, а у дома не говорихме за филма. Стоенето пред камера не ме притесняваше. Всичко ми бе интересно. Научих някои от тайните на тати, докато снимаше филма. Отначало всичко ми бе трудно, но не и да ставам рано сутрин. Репликите си ги научавах бързо, така че нямах проблеми с текста.“
Имате цели две летящи риби и така надминавате Емир Кустурица в „Аризонска мечта“....

 

сряда, 4 октомври 2017 г.

С "УЧЕНИК" СТАРТИРА МОДУЛЪТ "ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪЗРАСТНИ"



С филма „Ученик“ стартира модулът „Забранено за възрастни“ - Регионална библиотека „Пенчо Славейков“
На 14 октомври от 10.00 ч. в отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ в рамките на обичайните кинолектории с автор и водещ Елица Матеева, започва нов модул, който ще показва съвременни филмови образци, свързани с проблемите на младежта. Модулът е наречен „Забранено за възрастни“, с идеята, че именно родители, учители и младежи от различни възрасти ще идват заедно на тези срещи и ще могат след прожекциите да дискутират върху предложените заглавия. Вход свободен.
„Ученик“ е първият филм, който ще види варненската публика с режисьор Кирил Серебренников. Той е роден на 7 септември 1969 г. в Ростов на Дон. В момента режисьорът е под домашен арест , защото е обвинен в отклоняване на държавни субсидии за развитие на изкуство и култура в особено големи размери. Голяма част от руските артисти и интелектуалци защитиха своя колега, според тях негативната кампания и следствени действия, които се водят срещу режисьора са резултат от обстоятелството, че той е известен с дръзките си постановки, осмиващи нарастващия социален консерватизъм в Русия. Серебренников е директор на прочутия московски театър „Гогол-център“.
Филмът „Ученик“ е адаптация на пиесата „Мъченик“ от Мариус фон Майенбург, която Серебренников е поставял в „Гогол – център“ през 2015 г. Във филма участват почти всички актьори от спектакъла. Филмът „Ученик“ има своята премиера през 2016 в Кан, в конкурсната програма „Особен поглед“, където получава наградата на независимата френска преса на името на Франсуа Шале. Филмът е отличен и с награда за най-добра музика от европейската киноакадемия, както и с руската награда „Ника“ за най-добра поддържаща женска роля.
Действието на филма е пренесено от Германия в обикновено руско училище в Калининград, където се провежда целият снимачен процес. В основата на сюжета е историята на Вениамин-ученик, който заради своите религиозни убеждения, тероризира нормалния учебен процес. „Ученик“ показва катастрофите, резултат от маргинализирането на религиозните убеждения. В този план филмът е и сериозен политически размисъл за Русия и системата й на управление.
Идеята за пиесата “Мъченик”, на която е базиран филмът, се заражда, след като авторът Мариус фон Майенбург прочита Библията и открива множество странни, многосмислени, агресивни изречения, които извън контекст биха могли да означават точно обратното на изначалната идея за любов и братство. Списъкът от тези изречения, върху които е построена пиесата, онагледява колко е лесно да се изопачи Светото писание; как то може да бъде страшно оправдание за неразбирателство, омраза и насилие; и колко опасно или най-малкото недостатъчно е то да служи като отправен документ.
Единственият човек, който вижда реалността, създадена от Венямин, като опасна и пагубна, е Елена, учителката по биология. Тя подхваща трудна битка срещу “тоталитарната диктатура” на Бог — срещу убеждението, че хората са светци, а не животни, срещу идеята, че науката е пропаганда, а разумът не е валидна алтернатива на религията. Елена през цялото време се опитва да разбере и да пребори Венямин, започва да чете Библията, за да го срещне със собствените му оръжия. Този конфликт постепенно разкрива огромната пропаст между наличните мисловни течения и отчайващата невъзможност за помирение между тях.
.