понеделник, 5 декември 2016 г.

Представяне на "Целият свят е... кино!"

Целият свят е... кино!
На 13 декември от 19.00 ч. в Дома на киното (София), в рамките на филмовия фестивал „Северно сияние”, ще се състои представянето на втората книга на Елица Матеева.
„Целият свят е ... кино!” е сборник от рецензии, посветени на съвременното кино. Дали животът е кино или киното е живот, ще разберете, ако обичате приключенията на 24 –те кадъра в секунда. Киното е визуална провокация, която внушава, въздейства и ни подтиква към промяна. Киното е трудно приключение за хората, които го създават. „Целият свят е ... кино!” е също приключение, форма на обяснение в любов, тук авторът прави своето любовно, словесно вричане на магията, която ни озарява, когато попаднем в тъмния салон. Кинорецензиите проследяват творчеството на творците: Вим Вендерс, Уди Алън, Братя Тавиани, Нани Морети, Терънс Малик, Гаспар Ное, Фатих Акин, Ксавие Долан и др.Между страниците на книгата не са пропуснати заглавия от най-новото българско кино.
„Целият свят е ... кино!”, защото понякога е по-добре да живееш в художествената реалност, в която действителността е обобщение, категоричен извод, приказка за пораснали деца.

За автора: Елица Матеева е родена във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия и Технически университет (специалност „Право“) в родния си град, а след това – „Театрознание“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Специализира и „Режисура за драматичен театър” с худ. ръководител проф. Пламен Марков. През 2004 г. прави дебют като режисьор на професионална сцена (Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе) с пиесата “Криза в Рая” от Милена Фучеджиева. Спектакълът получава специалната награда на журито за млад актьор (Весела Казакова) на Друмеви тетарални празници 2004 г.
През последните 3 години със съдействието на Община Варна е реализирала като ръководител три проекта: театрален спектакъл по романа на Ф.Бегбеде „Любовта трае три години” със заглавието „Sos, любов!“, авторска книга с критика, интервюта и пиеси „Между театъра и киното” и интердисциплинарния творчески проект „5 и 1|2 скандинавски визии за култура”, изследващ съвременните постижения на скандинавската култура. Пише за различни медии и е автор и водещ на кинолектории към отдел „Изкуство” – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна.

четвъртък, 24 ноември 2016 г.

5 и ½ СКАНДИНАВСКИ ВИЗИИ ЗА КУЛТУРА В ЛЕКТОРСКИ МОДУЛ

5 и ½ СКАНДИНАВСКИ ВИЗИИ ЗА КУЛТУРА В ЛЕКТОРСКИ МОДУЛ
На 3 декември (събота) от 10 ч. в отдел „Изкуство” на Регионална библиотека „Пенчо Славейков”- Варна ще се състои поредна лекторска среща, свързана с характеристиките на съвременното кино на Скандинавието и интердисциплинарния модул „5 и ½ СКАНДИНАВСКИ ВИЗИИ ЗА КУЛТУРА”. Зрителите ще видят трагикомедията от Исландия - Дания „Фуси” 2015. Водещ на срещите е Елица Матеева: критик и режисьор. Вход свободен.

„ФУСИ”

Режисьор - Дагур Кари
Сценарий - Дагур Кари
Оператор - Расмус Видебек
Музика - „Слоублоу”
В ролите - Гунар Йонсон, Илмур Кристянсдотир, Сигюрйон Кяртансон, Франциска Уна Фагсдотир, Маргрет Хелга Йохансдотир, Арнар Йонсон, Торир Семундсон, Ари Матиасон, Фридрик Фридриксон, Ингун Йенсдотир
Продуценти - Агнес Йохансен, Балтасар Кормакур

Фуси е мъж на средна възраст, който не може да събере кураж, за да напусне семейния дом и да навлезе в света на големите. Ежедневието му преминава така, сякаш е заспал, а рутината е единственото нещо, което го държи на повърхността. Когато една друга жена на неговата възраст и 8-годишно момиче неочаквано навлизат в живота му, той е принуден да разпери криле и да види накъде ще го отнесе вятърът.

НАГРАДИ И НОМИНАЦИИ

Кайро 2015 – Специалната награда на журито „Сребърна пирамида” за най-добър режисьор; CPH PIX 2015 – Наградата на публиката „Политикен”; Трибека 2015 – Най-добър актьор в игрален филм (Гунар Йонсон), най-добър игрален филм, най-добър сценарий на игрален филм; Валядолид 2015 – Най-добър актьор (Гунар Йонсон).
Скорошни публикации

неделя, 30 октомври 2016 г.

„МУЗИКА И КИНО“ стартира с игрален филм за невероятната Нина Симон






„МУЗИКА И КИНО“ стартира с игрален филм за невероятната Нина Симон
В поредния цикъл от лектории, посветени на  киното публиката ще се запознае с най-новата  филмова игрална интерпретация, свързана с живота и творчеството на американската соул дива Нина Симон. Как киното разказва чрез силата на големия екран за съвременните музикални величия, почитателите на киноклуба в отдел „Изкуство“ на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ ще разберат в новата рубрика „Музика и кино“ на 19 ноември от 10 ч. Модератор на събитието е Елица Матеева- критик и режисьор, а последното й филмово предложение е:
„НИНА“ – игрален филм на Великобритания ,2016, 90 мин.Сценарист и режисьор - Синтия Морт.

В началото  Нина Симон е "млада, талантлива и черна, а след това - тя е просто гневна.Такава е от дете, такава остава и през целия си 70-годишен живот. Родената през 1933 година Юнис Катлин Уеймън, която по-късно ще се нарече Нина Симон, така и не успява да преодолее усещането, че не е постигнала това, което заслужава.
Тя пее с почти андрогенен баритон, както пише и Дориан Лински от The Guardian, който варира (по собствените думи на Симон) от "дрезгав" до мек като "кафе със сметана". Нина пише песни и свири на пиано като виртуоз, интерпретира всякакви мелодии със сила и въображение. Въпреки, че е много талантлива, след като завършва училище, Юнис бива отхвърлена от Музикалния институт във Филаделфия, именно, заради цвета на кожата си.
Един от най-силните й концерти, който е включен в албума Nuff Said! се провежда по време на музикалния фестивал в Уестбъри на 7 април 1968 година, три дни след като Мартин Лутър Кинг е застрелян. Тя представя чисто нова песен, наречена Why? (The King of Love Is Dead).
През 1970-та Симон губи вярата си в активисткото движение, защото революцията, за която тя мечтае, не се случва.На края на живота си, тя вече знае: "Няма движение за граждански права. Всичко се разпадна" и признава, че е щяла да бъде по-щастлива, ако не се беше занимавала с политика.В последните години преди смъртта си през 2003 година, Симон изглежда сравнително помъдряла.Тя не успява да дочака триумфалното си завръщане, но все пак старостта й представлява достоен край за жена, цял живот водила самостоятелна война срещу всичко и всички.
Филмът „Нина“ проследява завръщането на Нина Симон - Нина успява да ангажира нов съмишленик за работата си - Клифтън Хендерсън. Клифтън  заема мястото на личен асистент  и полага изключителни усилия, за да реализира сценичните изяви на певицата - никой не иска да работи с Нина Симон заради ужасния й характер .  В главните роли публиката ще се наслади на играта на актьорския дует:  Зои Салдана (Нина) и  Дейвид Ойелоуо (Клифтън).

петък, 28 октомври 2016 г.

„Хулиета“ – звукът на тишината




„Хулиета“ – звукът на тишината



„Роден съм в един период лош за Испания, но много добър за киното. Става въпрос за 50-те години. Бях невръстно дете, когато бутнах за първи път вратата на едно селско кино. С времето си дадох сметка, че споменът за филмите, които са ми направили впечатление, като цяло не отговарят на оригиналния филм, а на това, което е провокирала визията му в мен.“ Педро Алмодовар
Десителетия по-късно на прага на своя рожден ден (25 септември) все по-ускорено приближаващ се към двете шестици, Мадаторът на испанското кино Педро Алмодовар заслужено си е завоювал титлата на тотален крал на мелодрамата. Няма друг негов испански съвременник, който постоянно да търси промяна на емоционалния заряд във творчеството си. „Хулиета“ доказва, че Алмодовар може да прави вълнуващо кино, дори, когато героите му препускат през личните си кризи в трудно мълчание, в отказ да споделят по между си.
Последната творба на Алмодовар засенчва по острота на взаимоотношения родители – деца патетиката на неговите „Високи токчета“. В „Хулиета“ отсъства светлината на „Всичко за майка ми“, тук майчинството и произтичащите от него взаимотношения са в плен на непреодолимо чувство за вина. С „Хулиета“ Алмодовар утвърждава мнението на критиката, че той познава тъмните кътчета на душата, познава в детайли женската чувствителност и може би за първи път ювелирно е сътворил действен разказ, лишен от специфичната си ирония. Получила се е аскетична и сурова иносказателност. Зрителят е притиснат от тъгата на Хулиета (Ема Суарес – Адриана Угарте) и дори не забелязва музиката на Алберто Иглесиас (композиторът на оригиналната музика в киното на Алмодовар). Единствено финалната композиция на трогателната история за майка, търсеща среща с дъщеря си, откроява „грубият глас на нежността“- Чавела Варгас и  Si no te vas- песента демонстрират категорично агонията на Хулиета - там отвъд планините едно момиче, превърнало се в майка, загубило най-голямото си дете ще открие тъжния поглед на своята майка, решила да разкрие болката си върху страниците на дневник за лъжата, вината и очакването в тягостна тишина.
Жените в киното на Алмодовар често наподобяват персонажи от драматургията на Тенеси Уилямс-те са уж силни, изглеждат така, сякаш имат винаги право, дори когато грешат.
„Хората смятат, че децата са временен ангажимент. Но той продължава. Дълго. Много дълго.“ Казал го е Лорка. Майките също не са временен ангажимент. И нямат нужда от нищо по-специално, за да бъдат съществени, важни, незабравими, поучителни. „ Педро Алмодовар
В „Хулиета“ ролята на централния персонаж Хулиета се изпълнява едновременно от две актриси. Нашумялата Адриана Угарте (българският зрител я познава от телевизионния сериал „Нишките на съдбата“) и актрисата от ранните филми на Хулио Медем Ема Суарес, която е била два пъти носител на награда Гоя се вмъкват в тъканта на Хулиета. Ако се чудите защо Алмодовар е избрал този принцип на игра - само отбелязваме, че великият Бунюел в своя „Този неясен обект на желанието“ от 1977 г. поверява ролята на жената едновременно на две актриси- Анхела Молина (за която става дума и в „Хулиета“) и  Карол Буке. Примерът красноречиво говори за усет и познаване на кино-традицията.
В основата на сценария е романът на канадката Алис Мънро „Бягство“, чиито права Алмодовар закупува през 2009 г. Три истории от него Алмодовар развива в своя киноразказ. Първоначално режисьорът е имал намерение да снима филма си в Канада, дори е имал идея снимките да бъдат във Ванкувър, а в главната роля да бъде Мерил Стрийп, която е трябвало да изиграе Хулиета на 20, 40 и 60 години. Мерил дава съгласие да участва във филма, но по-късно Алмодовар решава да премести историята в Мадрид, Пиренеите и да използва за снимки специфичната атмосфера на Галисия. Така учителката по литература Хулиета пътувайки във влак се запознава с рибаря Хуан, прекарва нощ на любовни страсти с него, а по-късно става негова съпруга. Но семейната идилия е помрачена от тайни, от злокобното присъствие на слугинята Мариян (Роси де Палма), от прикрит егоизъм. Нещастен случай и смъртта на Хуан стават причина Хулиета да изпадне в дълбока криза, а дъщеря й Антия е единственото същество-свидетел на разпадите в семейството. Всяка от жените се чувства по различен повод виновна за смъртта на рибаря Хуан.
 В „Хулиета“ мъжете изневеряват на своите съпруги-бащата на Хулиета изневерява на болната й майка с домашната помощница. Хуан изневерява на съпругата си с Хулиета. По-късно съдбата се намесва и раздава правосъдие. Антия изоставя майка си Хулиета, защото през цялото време майка й сякаш я манипулира с депресията си.
 Вирусът на вината от минали прегрешения се вкопчва в живота на Хулиета. В своята самота, в търсене на дъщерята, която я напуска без да остави знак и вест за намеренията си, Хулиета оцелява в мълчание, в писане на дневници, в тъжни, понякога твърде гневни размисли. Когато Хулиета решава да напусне Мадрид и да започне всичко отначало с Лоренцо, призракът на Антия се появява. 12 години Хулиета е очаквала писмо от своето дете, тортите от рождените дни на Антия се изхвърлят, защото майката празнува в мълчание рождението на отсъстващото най-близко същество и изведнъж, отказалата се от личен живот Хулиета получава писмо с подател и думите: „Който не е преживял смъртта, не може да обясни страданието...“. Писмото възвръща идеята за живот...
„Хулиета“ е трети филм на Алмодовар по чуждоезичен роман след „Жива плът“ 1997 г. и „Кожата, в която живея“ 2011.г.
"Водих голяма битка със сълзите на актрисите, които смятаха, че така ще изразят физическата болка на своите героини. Нямах нужда от сълзи, а от униние. То е особено състояние, създало пропаст в личността, в резултат на трупана  болка, сдържана дълго. Обожавам мелодрамата,  този път я постигнах чрез един много сух и суров филм.“ Педро Алмодовар.
Режисьорът подхожда към Суарес и Угарте по различен начин. Първата чете специален списък от книги, подбрани от Алмодовар, гледа препоръчания й от Алмодовар шедьовър на Луи Мал „Асансьор към ешафода“, също така си припомня отново по препоръка на Педро и филма „Часовете“ на режисьора Стивън Долдри. Към Адриана Угарте Алмодовар се опитва да извади онази свобода на 80-те. За него тези години синтезират посланието за силната,свободна жена, която може да избира своята кариера, да бъде равна на мъжа, такава увереност трябва да излъчва младата Хулиета.
„В „Хулиета“ няма песни, липсва хумор. Външният свят вече не може да ме развълнува, така, както когато бях млад и затова днес, за да измисля някава картина, аз се потапям дълбоко в душата на своя дом. По време на репетициите актрисите се опитваха да развият някоя нотка на веселост, но аз изтривах всяка заявка, защото осъзнах, че правилният път към разказа ни е: да бъдем достатъчно верни на чувствата, които изпитва Хулиета. Снимам 20 – ти филм и е прекрасно усещането, че мога да направя рязка промяна, да изненадам зрителя с подхода, по който развивам историята си.“ Педро Алмодовар.
Макар че във „Хулиета“  участва изключителната Роси де Палма и Дарио Грандинети от „Говори с нея“, не е случайно обстоятелството, че режисьорът поверява главните роли на актриси, с които не се е срещал досега в съвместен проект. Изборът е продиктуван от идеята да се  създаде свят, в който енергиите на нови тела ще се съчетаят в невероятно приключение навътре към звука на тишината, разрязваща душата, тъгуваща по отсъстващото любимото същество.
„Зрителят е пасивен, от него не трябва да се изискват усилия. Да извади 8 евро от джоба си е всичко, което може да се очаква, да седне в салона, да не хърка и да не шуми с пуканките!“ Педро Алмодовар

Очаквайте последната творба на Педро Алмодовар „Хулиета“ на „Киномания“ 2016!
Елица Матеева

„Небостъргач“ – бъдещето, което вече се сбъдна



„Небостъргач“ – бъдещето, което вече се сбъдна
един текст за новия сайт, свързан с несъществуващия вече 12 magazine



Животът в небостъргач изисква определен вид устойчивост. От опит си признавам, че подобна устойчивост и тренинг на нервите изисква полагането на правото на труд в подземие. Независимо дали живееш в луксозен архитектурен ансамбъл – плод на нечии болни фантазии над земята или пък се трудиш в подземието на архитектурен нефелен ансамбъл, винаги съществува разделение между човешките същества.
В древността първият автор на мисълта: „Човек за човека е вълк“е комедиографът Тит Макций Плавт в произведението му «Асинария». През 17 век Томас Хобс пише в посвещението към произведението си De Cive (1651): „Ако говорим безпристрастно, то и двете изказвания са верни; човек за човека е своего рода Бог, а също е вярно, че човек за човека е вълк, ако сравняваме отделните хора“.  Егоистичността на човека проличава и в социалната му пристрастност към групи, кланове, политическа принадлежност – човешко е да бъдеш там, където другите не са желани. През 1975 г. британски писател Джеймс Балард издава романа - антиутопия „Небостъргач“, в който е показано как завистта, социалното разслоение може да доведат до ужасен бунт (спътник на книгата е друг литературен трилър „Бетонният остров“). В продължение на почти три десетилетия, продуцентът Джеръми Томас се опитва да екранизира романа. На финала на тази мечта като с вълшебна пръчица се появява режисьорът Бен Уитли, който си пада по ироничния ужас и романа на Балард.
За да се разбере от какво точно се страхува писателят Балард, достатъчно е да се припомни, че през 1970 г. в Лондон се застроява площта на Барбикан, съсед на лондонското Сити. Мястото  е замислено като град на бъдещето - доминират материалите бетон и стъкло. Уникалността на Барбикан се дължи на факта, че много от неговите сгради обединени в една жива система и изглеждат като обща сграда. Жителите на района дори имат специални електронни карти, което им позволява свободно да пресичат през каменни тунели и футуристични ескалатори, за  да посетят магазини, детски градини, фризьорски салони и прочие заведения без да излизат на открито. Целият комплекс напободобява бункер. Подобно на бункер е и филмовият небостъргач, измислен от архитекта  Антъни Роял-40 етажна сграда с невероятни удобства (в Барбикан сградите са с височина 42 етажа).Небостъргачът на Балард има реален прототип.
През 1996  режисьорът Дейвид Кроненбърг, снима по роман на Балард еротичния трилър "Crash". Десет години по-рано Стивън Спилбърг е заснел „Империя на слънцето“ с участието на Крисчън Бейл, Джон Малкович, Миранда Ричардсън и Джо Пантолиано по произведение на Джеймс Балард.Различни режисьори преминават през проекта на Джеръми Томас, като последният тандем: съпругата на Бен Уитли-Еми Джъмп, която е сценаристка на екранизацията и режисьоръ т на сериала „Д-р Кой“ Бен Уитли успяват да създатат своя сюрреалистичен и  ироничен хорор „Небостъргач“. Романът на Балард „Небосъргач“ е класическа антиутопия-предупреждение за появата на Тачиризма. Няма нищо случайно, че филмът завършва с включването на известна реч на Желязната Лейди. Атмосферата на „Небостъргач“ носи нещо от духа на 70-те: широко скроени панталони, бакенбарди, ретро автомобили, в които се слуша АББА. Живущите обитават определен етаж според социалната им благонадеждност. Високите етажи принадлежат на хора с издути портфейли. Скоро разделението между обитателите ще ескалира в социален канибализъм и тотален хаос...
„Още в ранния следобед между съперничещите етажи се разрази нова серия провокации, задействайки дремещата машина на разкол и враждебност. Инцидентите бяха тривиални, но Лейнг вече знаеше, че те са само отражение на дълбоко вкоренените антагонизми, избиващи във все повече точки на живота в небостъргача. Поводите бяха обичайни – оплаквания относно шума, ползването на съоръженията в сградата, заяждания заради разположението на апартаментите (тези по-далеч от асансьорните шахти и въздуховодите бяха спасени от непрестанното им боботене). Съществуваше дори дребнава завист заради по-красивите жени, които се предполагаше, че обитават горните етажи – широко разпространено убеждение, което Лейнг често се забавляваше да проверява. По време на спирането на тока осемнайсетгодишната съпруга на един моден фотограф от 38-ия етаж бе нападната във фризьорския салон от непозната жена. Вероятно в акт на отмъщение три стюардеси от втория етаж пък бяха блъскани и малтретирани от група мародерстващи матрони от горните етажи, водени от плещестата съпруга на бижутера.“ – „Небостъргач“ - Джеймс Балард.
Доктор Ленг (Том Хидълстън) иска да бъде бляскъв като своя апартамент, но сиянието на жилището, както и на личността изискват компромиси и са измамни. Неговият 25 етаж показва, че той заема златна средна позиция между световете на големите  и малките. Над апартамент 2505 се намира спа салон, под апартамент 2505 няколко етажа по-надолу чуден тенис корт. Нанасянето в тази модерна сграда отваря нова страница в живота, за съжаление твърде неприятна. Тук живеят странни и чудати същества: Шарлот (Сиена Милър), която не отказва секс на никого, освен на лудия кинаджия Ричард Уайлдър (Люк Еванс), бременната съпруга на Ричард (Елизабет Мос), великият философ на конструкциите –архитект Антъни Роял (Джеръми Айрънс)-всички те се движат по течението и се потапят в самоунищожителната инерция на хаоса, който завладява небостъргача. Факторът „електричество“, който се определя като количество според нивото на етажната собственост е вирусът-причинител на ескалиращото напрежение между съсобствениците. Правилата се нарушават, никой не зачита околните и унищожението започва.
  „Небостъргач“ започва с картина от съсипания интериор на сградата. Доктор Ленг не носи костюми, прави си барбекю на балкона като похапва кучешка плешка, известен телевизоинен водещ е вкаран в истински телевизор –лицето му е застинало в изкривена, кървава гримаса, навсякъде цари безпорядък и мръсотия. Три месеца по-рано един млад и преуспяващ медик, който всеки ден демонстрира пред докторанти тайните на мозъка, се настанява в ново жилище с намерението да намери покой след смъртта на сестра си. Филмът не обяснява причините за смъртта на сестрата на д-р Ленг, но това не трябва да ни безспокои, защото целият „Небостъргач“ повече наподобява сън-кошмар, лишен от логика, естетично решен в екстремен арт-хаус. В „Небостъргач“ всички обичат да танцуват: танцуват по време на безкрайни партита, танцуват, когато правят секс, танцуват, дори когато чувстват своето безсилие. Танците са развити в каданс, в който всички изглеждат красиви, независимо от степента на личното грехопадение. Отначало съседите са учтиви, лъскави и усмихнати, 3 месеца по-късно- ситуацията е надолу с главата.
Режисьорчето-кинаджия предизвиква първият пробив в системата, нарушава правилата й, по-късно богатите ще изискват от д-р Ленг да извърши лоботомия, за да изкорени лошото поведение на Ричард Уайлдър. Не  е по силите на Архитекта да се намеси (персонажът във филма не е изведен по категоричен начин и зрителят през цялото време се чуди чия позиция приема- на „добрите“ или на „лошите“ ).
Ленг също може да бъде зъл и предизвиква смъртта на колегата си Мънро, тялото му лети от балкона във въздуха и се разбива като сладоледена стъклена чашка върху автомобилите на съседите, докато последните пият в мълчаливо наблюдение на странния пейзаж. В „Небостъргач“ цари блясъка на разрухата, на която е способен човешкия род.
Кой е Робърт Ленг-представител на средната класа-мостът между световете на големите и малките. Във филма той се приспособява към правилата на играта, към навиците на различните касти. Оказва се, че успява да оцелее, въпреки катаклизмите. Кадрите в „Небостъргач“ са пищни, но във втората половина на филма тази тяхна сочност започва да се повтаря и да горчи, а зрителят поглежда с нетърпение към часовника си.
   „Небостъргач“ е идеалният начин да образовате наследниците си: несправедливостта е вечна, социалните проблеми и разделението между хората е необратим процес. „Небостъргач“ по подобие на „Ангелът унищожител“ на Бунюел, „Бразилия“ на Тери Гилиъм или пък „Алфавил“ на Годар е поредният филм, който ни подсказва, че всеки човек е адска машина, когато обществото отговаря на личните нужди с агресия. „Небостъргач“ е възможна илюстрация за бъдещето на Европа- част от нова Еврабия.
Елица Матеева





събота, 1 октомври 2016 г.

ART
DOCU
MENTARIES
Един проект на Елица Матеева и фондация „Крео Култура“
Документално кино за артисти - специална селекция от изданията SOFIA BITING DOCS и MENAR
През месец октомври веднъж седмично Contemporary Space със съдействието на Сдружение Pozor ще представи на варненската публика 4 филма*, специална селекция, посветена на изкуството като форма на реакция на социални, политически, икономически и пр. обществени тенденции. В предложените заглавия, личността на артиста се превръща в социален феномен, в своеобразен персонаж, който демонстрира своето отношение чрез изкуството си спрямо определени порядки, норми или възприятия.
*Всички филми са със субтитри на български език
Билети на цени от 7 лв., 5 лв. за учащи, студенти и пенсионери.
______
7 октомври, 19:00
SLAVE TRADE КАК ПРИНС ПРОМЕНИ МУЗИКАЛНИЯ БИЗНЕС?
Оригинално заглавие: Slave Trade: How Prince Re-Made the Music Business
САЩ, 2014, 151 мин.
Режисьор: Елиът Ридъл
През 1995г. Принс споделя, че съвсем скоро интернет ще определя възходите и паденията в кариерата на музикантите. Тогава влиятелните личности в музикалната индустрия подминават с усмивка предупреждението на гения.
Година преди смъртта на Принс последните му два албума не успяват да влязат в топ 40 на „Билборд”, дни след новината, че музикантът е починал, пет негови албума намират място в челната десятка на „Билборд” – единствен и неповторим рекорд.
Филмът включва множество кадри и интервюта, които за първи път се появяват на голям екран.
______
14 октомври, 19:00
Шумът на Кайро
Оригинално заглавие: The Noise of Cairo
Германия-Египет (2012) 57’
Режисьор: Хайко Ланге
Сценарист: Хайко Ланге
Оператор: Марк Фолк
Продуцент: Хайко Ланге
Шумът на Кайро е филмово приключение, проследяващо взаимодействието между изкуството и революцията в Египет. Протест от всякакъв вид е жестоко наказван в предреволюционен Египет и артистичните изяви са възприемани единствено като заплаха за статуквото. Но след падането на диктатурата на Мубарак, художествената сцена в Кайро процъфтява отново. Как революцията от 2011 г. се отразява на египетските артисти и тяхното творчество?
______
21 октомври, 19:00
В ОЧАКВАНЕ НА УТРЕШНИЯ ДЕН
Оригинално заглавие: Tomorrow We Will See / Bukra Minshouf
Ливан, 2012, 76 мин.
Режисьор: Сорая Умевака
Сценарист: Сорая Умевака
Продуценти: Сорая Умевака, Маделин Абдел Джалил
C участието на: Аббас Бейдун, Алавия Соб, Алисар Каракала, Бернар Хури, Даня Хамуд, Надим Карам
Награди и номинации:
Награда Deutsche Bank Creative
Филмът предлага поглед към разцъфтяващата творческа култура в Ливан през призмата на десет ливански артисти. Чрез изкуството те са преодолели десетилетия на социална и политическа нестабилност и несигурностите на утрешния ден.
Отличителна черта, която ги обединява е талантът им да използват изкуството като средство за преодоляване на разделенията и насърчаване свободата на мисълта.
С мисъл и находчивост представените творци превръщат идеи, скици и пространство в живи и динамични произведения на изкуството.
______
28 октомври, 19:00
СКАЛЪПЕНАТА ВИНА НА АЙ УЕЙУЕЙ
Оригинално заглавие: Ai Weiwei: The Fake Case
Дания-Китай-Великобритания, 2013, 86'
Режисьор: Андреас Йонсен
Сценарист: Андреас Йонсен
Продуценти: Сигрид Дикяер, Андреас Йонсен, Катрине Салстрьом
Той е само един артист, който в търсене на новото, провокира властта чрез изкуството. След 81 дни задържане на изолирано място, той е пуснат под домашен арест. 18 камери следят всяко негово движение.
Семейството му е в очакване на скалъпения от китайското правителство процес срещу него, а светът не спира да си задава въпроса: "Кой се страхува от Ай?"

сряда, 21 септември 2016 г.

КИНОЛЕКТОРИЯ, ПОСВЕТЕНА НА ИТАЛИАНСКАТА АКТРИСА ВАЛЕРИЯ ГОЛИНО



КИНОЛЕКТОРИЯ, ПОСВЕТЕНА НА ИТАЛИАНСКАТА АКТРИСА
                                  ВАЛЕРИЯ ГОЛИНО



На 22 октомври  от 10.00 ч. кинолюбителите в отдел „Изкуство” на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ ще отпразнуват в лекторски модул рождения ден на италианската актриса и режисьор Валерия Голино и ще имат възможност да видят:
„ЗАРАДИ ТЕБ“ – игрален филм на Италия
2015, 110 мин.
Режисьор: Джузепе Гаудино
В ролите: Валерия Голино, Максимилияно Гало, Адриано Джанини и др.
Награди: МФФ Венеция 2015, награда за актьорско майсторство „Волпи“ и награда „Пазинети“ за Валерия Голино.
ЗА ФИЛМА
Анна била смело и уверено в себе си дете, но сега е изпълнена с безразличие жена, която вече двайсет години отказва да види какво всъщност се случва в семейството й. Предпочита да не взема страна и да се рее във вакуума между Доброто и Злото. Позволила е на живота си бавно да изтлее в името на любовта към децата й и семейството. Убеждава сама себе си, че не струва нищо. Ежедневието й е толкова сиво, че е спряла да вижда цветове, но в телевизионното студио, където работи, всички я харесват. Анна има вродената дарба да помага на другите, но не помага на себе си. Въпреки леко раздраната пелена от мрак някъде светва малка ярка звездица...
Вход СВОБОДЕН. Модератор на срещите: Елица Матеева, критик и режисьор

На 22 октомври Валерия Голино – една от най-добрите съвременни италиански киноактриси, звезда на независимото кино ще навлезе в своята 51 годишнина. Баща й е специалист по германска литература, а майка й (по произход гъркиня) е художничка. Валерия расте в родния си Неапол, но още на 14 годишна възраст я ангажират за лице на козметична фирма в Атина, а после и в Лос Анжелис.
Дебютира в киното през 1983 г. във филма „Ирония на съдбата” на прочутата италианска режисьорка Лина Вертмюлер. Валерия Голино е сред малкото италиански актриси, успели да направят успешна кариера и в Холивуд, където се снима в няколко нашумели филма, като „Рейнман” (1988), „Смотаняци” 1 и 2 (1991, 1993) „Година на оръжието” (1991), „На чисто” (1994), „Четири стаи” (1995) и „Да напуснеш Лас Вегас” (1995), „Бягство от Ел Ей”(1996). Междувременно в Европа прави две от най-хубавите си роли-любимата на Бетовен Джилита Гуадичи в „Безсмъртна любима” (1994), а също и глухонямата героиня от чудесния филм на Андреас Пандзис „Клането на петела” (1996). Силно драматично присъствие, излъчване на вътрешна чистота и романтичен еротизъм – това са основните достойнства на Голино, с които неизменно покорява сърцата на зрителите.