петък, 17 август 2018 г.

ПРЕМИЕРНО ЗА: „Магьосническо езеро“ – сподели любовта си!

 http://lovetheater.bg/premierno-za-magosnichesko-ezero-spodeli-lyubovta-si-15619/

 
Автор: Елица Матеева, театровед и театрален режисьор
Прекрасни са спектаклите върху комедията от 4 действия на Чехов „Чайка“, които съм гледала. Всеки от тях е оставил някакъв образ и сега ще се опитам да го потърся, да го повикам, докато размишлявам за „Магьосническо езеро“ – една друга, нежна, по детски чиста, меланхолично общуваща с изгубения път на времето история, която преживях предпремиерно на Сцена „Филиал“ – ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна.
„Чайка“ в Сълза и смях, под режисурата на Лилия Абаджиева, спомням си Койна Русева като Аркадина – този Син ангел, съпоставим с блясъка и хладнокръвието на Марлене Дитрих и един изключително чувствителен Захари Бахаров като Трепльов. И дъждът, светлината на оръжието, лудостта. „Чайка“ в ТБА под режисурата на проф. Крикор Азарян, с предчувствието за фадо катарзиса, с Аркадина, която може да се сгъне като жената каучук на четири и да направи от раз шпагат, една пеперудена и кокетно-драматична Бойка Велкова, спомням си и Медведенко на Иван Бърнев – крехък, изнервен смотльо, който с окорени очи търси щастието, спомням си Тригорин на Иван Ласкин – дълбок в противоречието, натрупал килограми, които отиват на умората на преуспелия писател, лишен от качества, спомням си и Маша на Анастасия Ингилизова – потънала в тъжната грапавост на самотата. Няма да забравя и „Чайка“ под режисурата на Галин Стоев в Малък градски театър „Зад канала“- декорът на Даниела Ляхова – амфитеатралната конструкция, черните пластмасови седалки, дебютът на Стоян Младенов като Трепльов и убийственият дует между Светлана Янчева (Аркадина) и Владимир Пенев (Тригорин), а сцената от трето действие, в която Аркадина изрича: „Ти си мой…“ ще я помня завинаги, защото усещането за края граничи с ужас да не умреш в самота. Две тела се търкаляха, задържаха, отблъскваха и приютяваха. Бе велико! Сещам се за „Чайка“ в Сатиричния театър, с режисьор Иван Урумов, единственото, което помня от този спектакъл, бяха очите на Весела Казакова като Нина Заречная, големи, широко отворени, търсещи, плашещи. Спомням си и Нина Стоицова като Нина Заречная в „Чайка“ на сцената на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен. Неудобният стол от балкона на Театър Българска Армия ме изнервяше, от високото гледах Нина на Нина Стоицова и се чудех – откъде режисьорът Боян Иванов бе изнамерил тази характерна актриса? Струва ми се, че този период, когато Боян поставяше в Плевен, си остава най-интересния от съвременната история на театъра в този град. За мой срам не помня нищо от спектакъла на Маргарита Младенова във Варна през лятото на 2005. А го гледах на театралния фестивал във Варна. Излъгах: спомням си филмовата част в спектакъла, екрана, спомням си странната Нина на Анастасия Ингилизова. Но някак си този спектакъл като преживяване ме отчужди от Чехов. Пред работата на Маргарита Младенова винаги съм скланяла глава в знак на смирение и почит, но тази „Чайка“ не ме спечели, въпреки че съм писала за спектакъла. Спомням си и Тригорин на Стоян Радев, чудат чешит, който въпреки славата на успешен писател се чувстваше неуютно, неуверено, сякаш носеше камъчета в обувките си. Спомням си, спомням си…
И за да изляза от физиката на тъгата по отминалата ми младост и несъстоялата ми се театралност, навлизам плавно във физиката на омайното „Магьосническо езеро“ – премиерният спектакъл на ДТ „Стоян Бъчваров“ – режисиран от Стоян Радев Ге.К.
„Колко са нервни всички! Колко са нервни! И колко любов… О, магьосническо езеро!“  Добрият доктор Дорн дефинира, диагностицира същността на проблема в „Чайка“. Тази реплика е разковничето към спектакъла „Магьосническо езеро“. Интересен подход е избрал Стоян Радев Ге.К. към тълкуването на произведението. Пейзажът, природата, езерото, селото, скуката, любовта, амбициите, омразата, нервността се съсредоточват и сякаш с вълшебна пръчка се помиряват от омаята на това „магьосническо езеро“. Един етюд след финала на първо действие отговаря на този копнеж по магията: Тригорин, Семьон, Костя, Яков (изиграни от млади, но и много даровити актьори: Ивайло Ивано, Станислав Кондов, Ненчо Костов, Константин Соколов) пушат, хапват, пият чай край езерото и докато преживяват неговата хармония, докато поемат от мимолетността на очарованието, всеки споделя своето с другия – цигарата, чая, хляба… Всички са в единение, намерили своя дзен. Оказва се, че езерото е пътят към Нирвана. Езерото е пътната карта към Бог, а любовта е проявлението му.
Има две неща, които ще установите за режисурата на спектакъла. Тези, които познават работата на Стоян Радев Ге.К. като режисьор, сигурно откриват във всеки негов спектакъл наличието на иронична невротичност, екстатичност, динамика на движението (на сцената, акторите освен да говорят и се движат, някои не говорят, само се движат, но пък със замисъл). Другият момент, моментът на личната изненада специално в „Магьосническо езеро“ е…., че режисьорът много внимателно е аранжирал своята чувствителност към света с тази на Чехов и се е получила нежна експлозия от поетична замечтаност, детска припряност и дори лек Брехтиански скептицизъм. Красиво е това, което ни предлага „Магьосническо езеро“, то е деликатно, понякога романтично и изгубено в блянове, но винаги с отношение към Чехов. Когато режисьорът е респектиран от един автор, в зависимост от предела на  режисьорския талант, авторът може да се интерпретира богато, задълбочено, дори с изненада. В „Магьосническо езеро“ всичко от изброеното присъства, спокойна съм.
Сценографията – семплота и опростеност. Тук актьорите са важните, а малкото декор – пейка, столове, масичка са поддържащ елемент. Самовар – 3 броя, звънчета 3 броя, домакински съдове – броят им се определя от дължината на един монолог на Аркадина (Веселина Михалкова). Облеклото е предимно в светли тонове, ако не броим това на Маша и Трепльов, но те са изначално носители на трагичността поради неудовлетвореност, затова съвсем естествено е черното да е техният цвят.
Сюжетът – само ще го припомним: нейде в Прованса, някога в едно имение, край едно езеро се събират роднини и приятели, за да прекарат заедно лятото. Едно представление на млад и прохождащ в света на изкуството творец е повод в имението да се появи младата (бъдеща) актриса Нина Заречная. Авторът – младеж се конкурира в любовта си по момичето с преуспял писател – любовник на майка му. Любовникът е Тригорин, а майката е известна актриса по име Аркадина. В обкръжението на младите има доктор, който е фин човек, но вече уморен от всичко. Има и учител, който също е фин човек, но беден, а бедността ни прави роби за цял живот, та Семьон си остава в оковите си до финала на четвърто действие – как да направиш свободен един човек, при това учител – то си е бреме до края на дните. Нина се интересува от Тригорин, Трепльов от Нина, а Тригорин от риболова, да не пропуснем Маша – тя пък е влюбена в… Трепльов. Аркадина предчувства, че любовникът й може да се разсее доста с девойчето Нина и затова на финала на трето действие, представителите на това любовно, псевдоинтелектуално гнездо отлитат за града. В последното действие – минало е повече от година, всеки е натрупал опит, слава или пък  горчивина. Маша е съпруга на Семьон, а Сорин – братът на Аркадина е болен, поради тази причина всички са заедно в имението. Нина също се появява. Между нея и Трепльов пропастта е станала още по-голяма, но по-важното е, че сърцето обича, тупти заради любов и от любов наистина се умира. Изстрел. Трепльов прави пореден опит за самоубийство – при това успешен. Финал.
Толкова любов и нежност има в играта на Цветина Петрова (Нина Заречная) и Ненчо Костов (Трепльов)! Незабравима е сцената им в четвърто действие, когато двамата стоят втренчени в езерото и повтарят мислите си. Ехото на неосъществената любов болезнено кънти и ти става хем тъжно, хем красиво на душата, защото истината е, че другото име на любовта е Тъга.
Наблюдавам актьорите от трупата на ДТ „Стоян Бъчваров“, познавам качествата им и зная, че когато са повярвали на диригента, на режисурата, то си личи на сцената. И този път нека ме простят театроведите, че няма да съм дълбока в заключението си, но (без)подобното усещане от съвместната работа се нарича „КЕФ“. Да играеш с кеф е най-добрата рецензия и отговор за същността на репетиционния процес. То е любов! Когато актьорът обича това, което играе, тялото не лъже, то излъчва енергия, дори в гънката, в бръчицата на лицето се усеща любовта.
Бих искала да откроя още едно изпълнение: на младата актриса Полина Недкова като Маша. Нейната Маша прилича на персонаж от „Дома на Бернарда Алба“ (апропо, Стоян Радев Ге.К. дебютира като режисьор с тази пиеса на Лорка преди повече от десет години). Маша на Полина Недкова е пламенна, силна и слаба едновременно, зашеметена от любов по Трепльов, но и знаеща, че тази любов е невъзможна. Маша на Полина Недкова е на ръба, в статус „МЕЖДУ“ – тя пътува между реалността и копнежа, между скуката и мечтата, Маша е Викът на Мунк. Тя е сълза, тя е нервно кълбо, тя е желанието, което в четвърто действие (след като времето е убило всичко топло и чисто у нас) се е трансформирало в пустота. Прекрасно е, когато режисьорът е успял да открие и извади на бял свят тази магия от млад актьор – имало е смисъл!
Веселина Михалкова като Аркадина, Свилен Стоянов като Шамраев, Пламен Димитров като Сорин, Даниела Викторова като Полина, Николай Божков като д-р Дорн – тази овладяна гвардия от опитни актьори е  учебник по игра. Актьорите демонстрират дух, отдаденост и висок професионален стоицизъм – те са част от вълшебството на „Магьосническо езеро“ и няма как да е друго, защото в този спектакъл всеки владее образа и образът също го държи в плен до финала на действието. А от финала на спектакъла изгрява веселието на Фелини, всички се забавляват, защото, когато осъзнаеш тригическия вкус на живота, то тогава си попаднал в най-очарователната му комедия!
Сценична редакция по превода на Немил-Недраг
Постановка и среда – Стоян Радев Ге. К.
Плакат – Симеон Лютаков
Участват:
Аркадина – ВЕСЕЛИНА МИХАЛКОВА
Тригорин – ИВАЙЛО ИВАНОВ
Нина – ЦВЕТИНА ПЕТРОВА
Костя – НЕНЧО КОСТОВ
Маша – ПОЛИНА НЕДКОВА
Семьон – СТАНИСЛАВ КОНДОВ
Полина – ДАНИЕЛА ВИКТОРОВА
Дорн – НИКОЛАЙ БОЖКОВ
Сорин – ПЛАМЕН ДИМИТРОВ
Шамраев – СВИЛЕН СТОЯНОВ
Дуня – ГЕРГАНА АРНАУДОВА
Яков – КОНСТАНТИН СОКОЛОВ

„Под дървото“ вече няма сянка


 

 http://kinoto.bg/bg/articles/novini-i-sabitiya/-pod-darvoto-veche-nyama-syanka

Хафштайн Гунар Сигурдсон - режисьор

Няма да излъжа, ако си призная, че един от любимите ми исландски актьори е Сигюрдур Сигурьонсон. През 2016 г. на второто издание на „5 и 1/2 Скандинавски визии за култура“ разширихме периметъра на програмата с исландския филм „Старчето“, където Сигурдур играеше централна роля. Същият актьор прави изключителна роля в „Овни“- съвременен исландски филм за фермери, в който хумор и драмтизъм се съчетават типично по скандинавски. Новата среща със Сигюрдур Сигурьонсон е „Под дървото“. Филмът ще бъде разпространен легално в родната кино мрежа с премиерна дата 5 октомври, но първата прожекция на филма е фестивална на МФФ „Любовта е лудост“ 2018 във Варна.

40 годишният режисьор на „Под дървото“ Хафштайн Гунар Сигурдсон има зад гърба си освен този още два пълнометражни филма, плюс един късометражен. От творческия му пълнометражен дебют с „Така или иначе“ (2011) е изтекло доста вода, но и в онази камерна история „на ръба“ на смешното Сигурдсон показваше, че е пристрастен към бавния ритъм на разказа с неочакван край. Ако го попитате как се прави кино в Исландия, отговорът вече е даден: „ За нас исландците, които наброяваме едва 330 хиляди души е много важно да имаме национално кино, където се говори исландски език. Националното кино е мощно оръжие за изграждането на собствена идентичност и адекватно вглеждане във вътрешния ни свят. Ако искате да разпознаете киното ни, в него главни персонажи са пейзажът и суховатият ни хумор. Ако искате да снимате кино, първо трябва да се научите на него като започнете с късометражния му брат. Така се придобива увереност. На второ място са необходими: добър сценарий и много търпение. Изпращате сценария си в Киноцентъра на Исландия и чакате...присъдата на комисията. Ако тя се произнесе, че сценарият не е силен, но искате да снимате – намирате пари. Ако пък сценарият е одобрен, максималният праг на субсидия, която може да получите от Киноцентъра е до 80 хиляди исландски крони, остатъкът си го търсите сами с продуцента. Ако сте чужд продуцент и искате да снимате свое кино в Исландия, държавата прави 20 процентно намаление, затова, че снимате именно тук.“

„Под дървото“ започва като забавна битова история: Атли (Стейнтор Роар Стейнторсон) е хванат на местопрестъплението: да гледа порно, в което участници са той и бившо гадже. Заловен е от съпругата му Агнес. Тя го изгонва и съвсем естествено е, той да се приюти при родителите Инга (Еда Бьоргвинсдотир) и Балдвин (Сигюрдур Сигурьонсон). Родитлите преминават през тежък период, другият им син е изчезнал, официалната версия е, че е мъртъв, но Инга живее така сякаш той е у дома: грижи се за колата му, готви му любимото ястие и пр. Родителите имат още един проблем – съседи, които искат короната на дървото в градината на Инга и Балдвин да се подкастри – пада голяма сянка и Ейбьорд (Селма Бьоднсдоуттир) не може да прави слънчеви бани. За Инга Ейбьорд е позор, защото да си на 40 години и да караш велосипед, аранжиран с желание да правиш редовен секс говори за лош, уличен вкус. Съпругът на Ейбьорд Конрад (Торстейн Бахман) тренира стрелба, тренира и търпение. Всеки път, когато търси съдействие от своите „любими“ съседи, му се налага да се сблъсква с досадното изражение на шантавата Инга.

В тази сложна обстановка Атли е принуден да играе ролята на баща, защото съпругата му иска развод, а той трябва да доказва, че е грижовен и добър родител. От друга страна той се опитва да балансира между емоциите на съседите, които се нажежават след като двете гуми на лекия автомобил на Балдван биват неочаквано спукани, котакът на Инга изчезва. Инга пък отмъква кучето на съседите, умъртвява го и го препарира за спомен на Ейбьорд. Както виждате веселостта и щуростта променят своите цветове и междусъседските отношения придобиват категорични тъмни нюанси. Покрай всички фамилни истерии, режисьорът ни предлага различни кадри в едър план с листата на дървото, с прекрасните слънчеви лъчи, промушващи се през повърхността им, сякаш оттам говори Бог. Природа има свои закони, естеството на нещата не се бои от дребнавите ни опити да сме всесилни.
Една вечер Конрад пуска в действие резачката, дървото пада върху палатката на Атли, а там спи Атли. Нова трагедия настъпва за родителите на Атли, дали той ще оживее? Бащите се срещат, оформя се краен, кървъв двубой. Кой излиза победител? Може би котката-блудница, която се завръща у дома.

„Под дървото“ анализира кухостта на света, който се опитваме да създадем. Искаме да живеем спокойно в симпатичните си домове, обитавани от симпатични съпруги и още по-симпатични деца. Искаме ред и дисциплина, отговаряща на вътрешните ни стандарти? Но дали последните са вярната посока? Всеки има право да избира поведение, като понася съответна отговорност за постъпките си. Никой няма право да налага волята си над другия. „Под дървото“ подлага на скепсис обществения договор,върху който лежи социалния мир. Докато егото е предпочитаният остров, хората няма да се наслаждават заедно на плодовете на живота. „Не бих казал, че „Под дървото“ е отговорило на въпроса за смисъла на живота, но важното е да посрещаш проблемите честно, да общуваш с другите без да бягаш от тях, да имаш лице за тях. Не трябва да се предаваш, ако животът не ти се усмихва.“ – допълва режисьорът.
Очаквайте „Под дървото“ на МФФ „Любовта е лудост“ 2018
1 септември - зала "Европа" - 16 ч.

неделя, 12 август 2018 г.

Часът и „Мястото“ на срещата са известни

Винаги ще помня едно обзорно политическо предаване с тази фраза: „Часът и мястото на срещата са известни“. Днес фразата е избледняла, а популярният водещ е пенсионер, но пък мястото си остава всеизвестно в петък след „лека нощ, деца!“ преди игралния филм. Тази фраза на водещия Иван Гарелов е добре дошла за най-новия филм на Паоло Дженовезе „Мястото“.

„Мястото“ е наименование на бар, където един сумрачен персонаж, записва в една дебела книга разни неща или пък чете от страниците й указания, а хората, нуждаещи се от консултант, с когото да скрепят споразумение за решен проблем се отбиват по всяко време, защото знаят, че Мъжът (Валерио Мастандреа) е винаги там от отварянето на бара до последната секунда на работния ден. Мъжът е самотен, вероятно не го очакват у дома. Другите персонажи обаче очакват дома и промяната с нетърпение. Странни са заръките, които търсещите помощ трябва да изпълнят: ако възрастна жена иска да стане чудо и съпругът й да оздравее от алцхаймер, то тя трябва да направи бомба и да я постави в кафене или ресторант. Автомонтьор е влюбен в порнозвезда, мечтае си за една нощ с нея – ще я получи, но трябва да пази едно дете, което пък друг мъж трябва да отвлече, ако иска сина му да остане жив. Съпруга търси вниманието на своя любим, трябва да изневери, а скромна моняхиня иска господ отново да й „проговори“ – ще се случи непременно, ако... забременее. Откривате ли демоничното в тези решения или Мъжът като пратеник на Бог си играе със свободната воля, със съвестта на тези страдалци?

През последните години българският зрител е разглезен по отношение на творчеството на италианския режисьор Паоло Дженовезе. „Била ли си на луната“ (2015) бе показван на фестивална панорама на италианското кино в София, във Варна със съдействието на Италианския културен институт, а предпоследната творба на Дженовезе „Пефектни непознати“ (2016) бе разпространена у нас от 6A MEDIA ENTERTAINMENТ. Благодарение на същия дистрибутор изключително любопитната история на „Мястото“ ще се срещне за първи път с родната публика на МФФ „Любовта е лудост“ 2018, а по-късно „Мястото“ ще намери своите верни зрители в онези български киносалони, където европейското кино е на почит. Преди да се втурне към игралното кино Дженовезе снима реклами, учил е науки, свързани с икономика и бизнес. През 2010 г. прави своя пълнометражен дебют „Незрелите“, в който една от централните роли се изпълнява от италианската звезда Раул Бова. Напоследък често ще откриете и друг италиански актьор във филмите на Дженовезе – Марко Джалини. Джалини може да изиграе великолепно психоаналитик - баща на три дъщери в „За всичко е виновен Фройд“, да бъде част от експеримент по време на приятелска вечеря в „Перфектни непознати“, или пък нервно ченге, чийто син го ненавижда в „Мястото“.

Има нещо много общо между „Мястото“ и „Перфектни непознати“ – локацията на действието е едно пространство. В „Мястото“ всички персонажи са омагьосани от бара, а в „Перфекни непознати“ – апартаментът и масата за вечеря се оказват бойното поле за горещи страсти около телефонен звън и смс-и. В „Перфектни непознати“ режисьорът разсъждава за предела на познанието ни по отношение на другите, доколко познаваме близките си, а в „Мястото“ пределът на познанието е ситуиран в отделната личност – винаги можем да се изненадаме от неочаквани лични постъпки и решения. В „Мястото“ той ни пита: познаваме ли се добре? Когато Дженовезе създава своите персонажи, той сякаш ги съблича – показва слабостите им, несигурността, страховете им, така онова, което те се опитват да скрият става видимо. „Мястото“ е драматичен филм, в него има разбира се късчета от онзи специфичен смях на Дженовезе, но в последната му работа всичко е поставено на ръба, на предела на възможностите, затова и ритъмът на филма е различен, изострен, отдалечен от романтичността. Въпреки,че романтиката в „Мястото“ е в отпуск, все пак Дженовезе е верен на себе си – оставил е кислород за Мъжът като го запознава с Анжела (Сабрина Ферили). Анжела е самотна, тя е сервитьорката, която винаги затваря „Мястото“. Тя е гостоприемната душа, която се опитва да опознае Мъжът. Тя е и решението на неговите мъки с бесовете на другите. Тя намира лекарството и спасението. Един мъж и една жена – ангел – определят съдбата, символиката от значения се разширява, така че филмът може да придобие и библейско измерение.

„Опитвам се да изградя персонажите си по универсален начин, да ги направя близки, за да докоснат публиката. Моите истории нямат национален приоритет, те са достъпни и разбираеми. В „Мястото“ обаче финалът е отворен, не казвам кой е непознатият, коя е Анжела – нека зрителят сам да ги назове. За някои те са Бог, за други – Дявол, за трети може би съвестта. За всеки ще бъде различно. Така се случи в живота ми, че нямах достатъчно пари да снимам филми и се принудих първо да завърша икономия, да се включа в работата на рекламна фирма. След като спечелих награда за късометражен филм и срещнах продуцент, който ми повярва и ми предложи да заснема игрален дебют, аз захвърлих всичко. Бях на 25 и влюбен в киното. Не ми беше лесно да се откажа от сигурната заплата, но бях млад и исках да успея. Радвам се, че тръгнах по този път. Истината е, че идеята за „Мястото“ идва от един американски сериал, една вечер се натъкнах на него по телевизията и си казах: „Интересно, докъде сме готови да стигнем в желанията си? С какво се разделяме, когато ги удовлетворяваме?“. Свързах се с продуцента, той остана изненадан, защото сериалът не бе приключил все още, бързо му изпратих моя сценарий и той остана доволен.“ „Мястото“ изследва с остроумие релацията морал-етика-съвременност. Във всеки от нас живее неопределен ужас и зло, и е провървяло на онзи, който не го е открил и разпознал в тялото си. „Мястото“ подлага на изпитание личността, а животът си остава истинският съдник за правилността на решенията ни.
Очаквайте „Мястото“ на МФФ „Любовта е лудост“ 2018 на 30 август от 20.15 ч., зала 5

петък, 10 август 2018 г.

Кино школа „Братя Люмиер“ - очаква своите нови приятели в Общински детски комплекс - Варна


Кино школа „Братя Люмиер“  - очаква своите нови приятели в Общински детски комплекс - Варна

Киното е  космос! Движение, светлина, цветове, емоции, тотално преживяване. Всеки може да се научи  да разказва интересни истории  с езика на киното, стига да е любопитен  към света.
В новата кино  школа „Братя Люмиер“  ще се гледа кино, ще се анализират компонентите му, ще се придобиват знания по кинодраматургия, история на киното, ще се изследват актьорската и режисьорската професии, ще се създават малки  кино опити, ще общуваме, ще се забавляваме, докато творим!
Спомняте ли си от кои филми са тези незабравими фрази?
“Нека силата бъде с теб!”
“Ще се върна.”
“Който спаси един живот, спасява целия свят”
"Моята майка винаги казваше: Животът е като кутия шоколадови бонбони, никога не знаеш какъв ще получиш."
Героите от  „Междузвездни войни“, „Терминаторът“, „Списъкът на Шиндлер“, „Форест Гъмп“  се появяват в съзнанието ни като предвестници на мъдростта и човеколюбието, защото киното е пътна карта на познанието.
Българското кино също се слави с любими изрази като:
„Риба, ама цаца... Цаца, ама риба! „
„А какво е командировка?Когато ти плащат, е командировка, а когато ти си плащаш, е курорт.“
„Едно е да искаш, друго да можеш, трето и четвърто е да го направиш.“
 „Кит“, „С деца на море“, „Мъжки времена“ – необикновени приключения, които помним завинаги!



Животът  може да бъде невероятен  филм, стига да знаеш  правилата на киното! Ако искаш да бъдеш като Хари Потър или като Нео от „Матрицата“, които обичат сложните загадки, запиши се в новата  кино школа „Братя Люмиер“! Вълшебствата са гарантирани! Кино школа „ Братя Люмиер“ очаква своите първи възпитаници на възраст над 10 години. Записването се осъществява в електронната система odk.is-vn.bg  до 31  август. 


вторник, 31 юли 2018 г.

Дискретният поглед към сърцетo

Жулиет Бинош – прекрасна, ранима, влюбена на МФФ „Любовта е лудост“ 2018 със „Слънцето в нас“ 

ЖУЛИЕТ БИНОШ

 http://kinoto.bg/bg/articles/novini-i-sabitiya/diskretniyat-pogled-kam-sartseto

 31 юли

КЛЕР ДЕНИ

Ако бях журналист, който иска да прикове вниманието на читателите, щях да напиша следното заглавие: „Жулиет Бинош пристига на МФФ „Любовта е лудост“ 2018. Не искам да ме четат на всяка цена, а и Жулиет Бинош няма да се появи от плът и кръв, въпреки че през последните години я видяхме в програмата на фестивала във филми на режисьорките Малгожата Шумовска и Изабел Коишет, без да получи почетен диплом или пък някоя Златна Венера за перфектното изпълнение.

Ето защо този път режисьорката Клер Дени ще се опита да изпробва високия вкус на журито на фестивала с последния си филмов разказ „Слънцето в нас“ (2017). Бях чела, че филмът е адаптация на онзи великолепен текст „Фрагменти на любовния дискурс“ от Ролан Барт. Има нещо много общо в чувствителността на филма и четивото на Барт, но истината е следната според Клер Дени: „Това не е адаптация, веднъж продуцентът ми ме попита: „Клер, не искаш ли да направиш филм върху втората глава от любовния дискурс на Барт?“. Замислих се, защото, когато бях омъжена тази книга бе като настолната ми библия. Навсякъде ходех с нея, цялата бе с бележките ми и сълзите ми. Винаги съм плачела, докато я чета. Казах му: „Трябва да ти е ясно едно. Ако искам някога да работя върху нея, то това, което е останало в мен ще бъде агония. Едва ли си падаш по агонично кино. След това добавих, че ще работя не върху адаптация, а нов сценарий за филм с френската писателка Кристин Анго.“

Тази малка, крехка Клер Дени, изключително силна в убежденията е заснела най-лекия си филм, защото, ако следите страстта й към пътешествия и Африка, творческата й биография, работата й с Изабел Юпер, Киара Мастрояни, Натали Бай и още диви на френското кино, ще откриете приятна мекота в „Слънцето е в нас“. Клер Дени е ексцентрична, вероятно затова е успяла да снима обаятелния интроверт Винсен Гало. Нейното кино не е за всеки, а е имала и истински учители - преди да започне собствена кариера, Дени е била асистент режисьор на Джим Джармъш, Джон Касаветис, Вим Вендерс. Швейцарската режисьорка Клер Дени още с дебюта си „Шоколад“ (1988) грабва "Златната палма". Наричат я режисьор-нихилист, а творбите й се определят като „плашещи и недостъпни“. Тя е много силна и целеустремена натура. На 70 години е в перфекна форма, въпреки че пуши като комин, прекалява с кафетата и не обича шоколад.

В „Слънцето в нас“ Изабел (Жулиет Бинош) е на 50, разведена, с дете, което не може да вижда, заради бившия си съпруг, емоционална артистка - постоянно попада във водовъртежа на връзки с егоцинтрични или неуравновесени мъже, които объркват още повече представата й за същността на любовта. Разбира се идеалът е вечният паметник на патетичното и Изабел вярва в онази голяма любов, въпреки непостижимостта й. Тази непостоянност я уморява, а когато говори с мъжете зад думите й се крият абсолютно противоположни желания. В „Слънцето в нас“ Клер Дени за първи път работи с Бинош. В момента снима нов филм с космически сюжет, в който сред звездния екип са Робърт Патисън и... Жулиет Бинош. Това ще бъде дебюта й в света на англоговорящото кино, но всички очакваме с нетърпение „High life“ – един фантастичен арт хаус.
Когато се подготвят за ролята на Изабел, Клер Дени и Жулиет Бинош избират основната линия на костюма й: изрязано деколте, червено облекло, къса пола и непременно сексапилни дамски чизми. Идеята им е да следват емоцията от песента на Ета Джеймс „Аt last“. Тази композиция е едно от открояващите се заглавия сред брилянтната джазова компилация, която звучи от екрана. „Най-накрая моята любов се появява на хоризонта“ – пее Ета Джеймс, дългото очакване е възнаградено, но при Изабел е точно обратното и точно този контрапункт е много добре проведен като чувствителност и душевност в играта на Бинош. Тя е ту лъчезарна, ту като гневно дете, ту меланхолична и витаеща в облаците.
„Не, моята Изабел не е оптимистка. Обратното – тя е шокирана от хаоса, настъпил в живота й след развода й. Но ето-среща мъж, в когото провижда своята истинска любов! Толкова ми е познато това – бях се омъжила млада и целият ми живот се крепеше на любовта. И когато станах на 35, разбрах, че всичко е илюзия, любовта е нещо съкровено и различно. Да се влюбиш в човек, който ще ти предостави всичко, от което имаш нужда – това е нонсенс. Това е мечта.“ – казва Клер Дени.
Когато гледах за първи път „Слънцето в нас“ интерпретирах филма като една френска трагикомедия. Все пак френското общество обича да анализира, буржоазно да се разполага върху екзистенциалните си проблеми и да ги преекспонира. След втората ми среща с филма на Дени съм убедена, че всеки носи своята трагикомедия в стремежа си да бъде щастлив в любовта.
Във финалата част на „Слънцето в нас“ Изабел отива при екстрасенс (Жерад Депардийо), за да й гледа на фотографии - мъжете, които тя е избрала. Екстрасенсът преди тази среща е прекъснал любовна връзка и преодолява раздялата с думите: „Как успях да повярвам, че е всичко е възможно, как успях да се излъжа?“
Когато мъжът се запознава с клиентката по време на сеанса, той открива срещу себе си една привлекателна, пламенна, артистична жена - той решава да работи в името на бъдеща връзка с нея. Тя го пита за различните мъже, той й отговаря кой евентуално ще се върне при нея, какво да очаква в бъдеще, но винаги допуска възможността, тези стари познати да не са истинските мъже. „На вас ви трябва нещо по-силно, по-сигурно, по-голяма опора.“, като деликатно визуализира себе си. Но Изабел не схаща намека, тя така се е залепила за фикс идеята, че любвта е на снимката и не разпознава смисъла на думите му. Заглавието на филма е в една важна фраза, която е и есенцията му, но и възможна философия за избора на човека: „Бъдете отворена към света, най-главното съм АЗ, друго не ме вълнува, аз се опиянявам от своята професия, от своите чувства и пускам слънцето в себе си!“
„Слънцето в нас“ е още един дискретен поглед към сърцето, аранжиран с елегантен джаз, дълбоките деколтета на Бинош и красивата, леко меланхолична усмивка на романтичната Изабел.
Светлите дни предстоят!
Награди и номинации:
Награда на SACD на Клер Дени в секция Directors' Fortnight - Кан 2017
Номинация Сезар за най-добра актриса на Жулиет Бинош - Награди Сезар, Франция 2018
Номинация за "Европейска актриса" на Жулиет Бинош - Европейски филмови награди 2017
Номинация за най-добра актриса на Жулиет Бинош – Награди Кристален глобус, Франция 2018
Номинация за най-добра актриса за Жулиет Бинош - Награди Люмиер, Франция 2018
Номинация за ARRI / OSRAM за най-добър международен филм на Клер Дени – Мюнхен 2017
Очаквайте „Слънцето в нас“
26 август - зала 1 - 20:30 ч.
МЕЖДУНАРОДЕН ФИЛМОВ ФЕСТИВАЛ "ЛЮБОВТА Е ЛУДОСТ" 2018

неделя, 15 юли 2018 г.

„Латерна магика“ – Бергман, танцуващият с елфи


lira.bg

Елица Матеева
„Ти, Ингмар, си роден в неделя, и затова можеш да виждаш елфите.“ Сигурно старата къщовница Лала, която се е грижела за децата на лутеранския пастор Ерик Бериман е имала право, защото сто години след рождението си, шведският режисьор и писател Ингмар Бергман продължава да вълнува онези будни умове, за които животът е безкраен личен разговор с Бог.
213710_bВ навечерието на рождението на Бергман, издателство „Колибри“ дарява почитателите на седмата муза и дълбоките води на психологическите анализи с автобиографичната творба на режисьора „Латерна магика“.
„Латерна магика“ не е за първи път на българския пазар. През годините тази автобиография е преиздавана, но интересът към личността на Бергман продължава, може би, защото както казва Уди Алън за своя приятел и колега: „Бергман е човекът, който задаваше мъчни въпроси.“
„Латерна магика“ е изповед, равносметка, повествование, признание, любов и страдание. Прелиствайки страниците на автобиографията, читателят преминава през сложните лабиринти на детството, съзряването, творчеството, неуспехите, болестта, разделите, славата и утехата.
Бергман е умерен мъдрец, умерен оптимист, умерен романтик и крайно отдаден в процеса, в работата, в репетицията.
Страдащ от постоянно безсъние, постоянни нервни и стомашни сривове, от упреците на шведската кино гилдия, недолюбван и може би недооценяван сред своите като режисьор, Бергман е силен характер, отстояващ личното си кредо за това, което иска да прави и начина, по който трябва да го прави. Той не е безгрешен – има изневери, има няколко съпруги, но все нещо не му е достигало в брачните съжителства, вероятно затова е заснел едни от най-силните филми, посветени на брака – „Сцени от един семеен живот“ , „Из живота на марионетките“, „Сарабанда“. В авторското кино на Бергман има всичко, което е заседнало и оставило трайни рани в душата му – трамви от деството, трудна комуникация с бащата, съперничество между братя, отчужденост към религията и търсене на прошка, сънища, които предизвикват страх.
В „Латерна магика“ Бергман прекрасно е разказал за икони на времето и срещите си с тях: Грета Гарбо, Чарли Чаплин, Били Уайлдър, Лорънс Оливие, детски спомен с Хитлер, първите младежки сексуални авантюри, работата му в шведски, германски театри и трудностите в киното, има спомен и за една новрежка актриса, с която снима най-изящните си присохологически откровения, заради която решава да намери своя вечен пристан – остров Форьо. Лив Улман и щастливите пет години на единение с Бергман присъстват сред множеството образи в „Латерна магика“.
„Латерна магика“ прилича на дневник, но за разлика от предназначението на подобни словоизлеяния, дневникът на Бергман е публичен и лишен от суета. Някъде сред образите и случките се откроява един – на момченце, което си играе със своя малък магически театър, което изследва светлината и сенките, което експериментира с детския си кинопрожекционен апарат. И още един незабравим образ: на баба и внуче, които отиват на кино – тя не търпи любовните сцени, докато внукът й ги обожава. Докато героите се целуват, старицата скърца в знак на неодобрение с шушоните си, а внукът се криви на стола от неприятния шум на бабините протести. „Един изчезнал свят на светлини, аромати, звуци. Когато лежа, без да помръдвам, малко преди да потъна в сън, аз сякаш отново тръгвам от стая в стая, виждам всяка дреболия, знам и чувствам“ – пише Бергман. Уловени от красивия мираж на невъзвратимото минало, в плен на искреното споделяне, неусетно прочитаме последната страница от „Латерна магика“. Може би всеки има своята малка латерна магика, архив на съкровеността?
Отвъд думите, отвъд остров Форьо, отвъд танца на елфите ни очаква северното сияние.

неделя, 1 юли 2018 г.

Барбра Стрейзанд – природното чудо, което прероди Холивуд

Барбра Стрейзанд – природното чудо, което прероди Холивуд

lira.bg

Елица Матеева
213537_bАвторът на книгата „Барбра Стрейзанд“ Нийл Гейлбър никога не се е срещал с 8 – то чудо на света – Барбра Стрейзанд, но с години е изследвал творчеството й. Гейлбър е натрупал богат материал от статии на експерти от света на киното, театъра и музиката и ги споделя с почитателите на Стрейзанд.
Срейзанд е феномен, жена, която показва на света, че различното привлича, че грозното патенце се превръща в изящен лебед не само в приказките на Андерсен. Има нещо много общо между нея и безспорния невротичен гений в киното Уди Алън – и двамата са евреи от Бруклин, и двамата тръгват от нулата, за да докажат таланта си, всеки е страдал от семейни травми, натрупани в детството. Разликата между Барбра Стейзънд и Уди Алън е огромна, тя е от земята до небето – докато Алън живее и играе винаги един и същи персонаж: самоненавиждащ се дребосък, който мазохистично се отдава на комплексите си, иронизирайки ги, то Барбра Стрейзънд е жената, която утвърди своя еврейски произход като запазена марка на борбата да бъдеш себе си, въпреки силните на деня.
Барбара съкращава в началото на своята певческа кариера едно „а“ от името си, докато се изявява в Манхатънския Грийнуич Вилидж през 1960 – популярен гей бар. Публиката е влюбена в гласа й и в тази палавост, диалогично остроумие и жизненост, която излъчва Стрейзанд.
Barbra_Streisand_singing-_1969
Едно момиче се озовава с 150 долара в необятния Ню Йорк, за да учи актьорско майсторство. Нито майка й, нито пастрокът й подкрепят емоционално начинанието. Началото е трудно, постоянната липса на сигурно жилище изгражда дисциплина и подреденост – веселото момиче винаги е в милитари готовност – мобилен дюшек и няколко торби са изтънчената мебелировката за всеки нов дом.
Колкото повече отричат качествата на бъдещата звезда, толкова тя става по-силна, по-уверена. Макар да се омаловажава красотата й, която е специфична, да се вторачват в контура на носа й, който е прекалено еврейски, да критикуват облеклото й – момичето предпочита дрехите „секънд хенд“, Барбара като трениран алпинист се изкачва сигурно и обръща светлината на прожекторите към нея, защото госпожа Стрейзанд владее изкуството, да пее и играе така, сякаш разговаря насаме с всеки зрител.
В пеенето Стрейзанд е постигнала нещо невероятно, което надскача обикновеното интерпретиране, характерно за гилдията на оперните изпълнители – оперните изпълнители работят с т.нар. „глас в главата“ – техника, която им помага да постигат високите до стратосферата ноти. Този тип пеене не им позволява да изразят онази интимност, усещането за обикновена реч, както Стрейзанд успява да го направи. С годините гласът й се променя, става по-плътен, не флиртува с високите тонове и не предизвиква чупене на чинии и подскоци на полиците.
Истината е, че в началото на своята кариера критиците възприемат Стрейзанд като странно „хахо“, шеметно чудо, цапната в устата еврейка, която заради упоритото си присъствие и борба да бъде разпозната като артист е предпочитана от хомосексуалистите, евреите и женското съсловие. Но обстоятелството, което превръща това чудо в звезда се нарича „индивидуалност“. Стрейзанд е истинска, Стрейзанд владее публиката, тя иска да доминира над сетивата й, да ги плени, да ги разтърси и успява! Като всеки силен творец – индивидуалист, тя е егоцентрична, обича да контролира процеса – може би затова започва да се занимава с режисура и продуценство, но тя винаги си остава жената хит и ненадминат пример – тя е един от малкото артисти, печелили всичките четири най-престижни награди „Оскар“ (за кино), „Еми“ (за телевизия), „Грами“ (за музика) и „Тони“ (за театър).
Моята лична история с киното на Стрейзанд бе през 1991 г., когато успях да открия на видео касета„Принцът на приливите“ – прекрасна мелодраматична екранизация по романа на Пат Конрой. Преживях тотален катарзис!
Дуетът Барбра Стрейзънд и Ник Нолти е класически урок по психологическа достоверност в nick-nolte-barbra-streisand-prince-tides-1991-movie-photo-GCинтерпретацията. Тя, като психотерапевтката д-р Лоуенстийн и Нолти като Том, братът с натрупаните травми, живата памет на една самотна поетеса със суисидно поведение – пациент на д-р Лоуенстийн. Филмът въздейства като терапевтичен сеанс – зрели персонажи търсят любовта чрез свличането на преградни брони в общуването. Всеки има своето семейство, своя личен живот, но откриват в мигновенността на споделянето на болките си и в откритостта на докосването истината за себе си. Стрейзанд е режисьор и продуцент на филма, а последният е номиниран за 7 Оскара и е носител на Златен глобус за изпълнението на Ник Нолти, награден от критическити гилдии на Бостън, Лос Анджелис.
Тайният завет на Стрейзанд, разпознат и от Нийл Гейблър може би е, че образите й изградиха мост между света на филмите, където евреите рядко присъстваха и където жените бяха ценени само заради външността им и покорството им, и света, който тепърва ще се появи, където както към евреите, така и към жените ще се отнасят с уважението, сложността и щедростта, които заслужават.
Стрейзанд се превръща в символ на всеотдадеността, на себеутвърждаването. Тя ни демонстрира перфектния урок как да живеем с вкопчилото зъби в нас отхвърляне и как да надделеем над всеки препъникамък. Тя ни научи как да превърнем несигурността си в сила и как маргиналността може да бъде оръжие, чрез което да живеем в хармония със себе си! Защото зад всеки аутсайдер се крие сърцето на добър герой!