четвъртък, 10 май 2018 г.

С носителя на Оскар за чуждоезичен филм „Една фантастична жена“ през май в Регионална библиотека „Пенчо Славейков“- Варна


Преди началото на ваканционния период за първи път варненската публика ще има възможност да дискутира върху  творбата на Себастиан Лелио „Една фантастична жена“ с Оскар 2018 за чуждоезичен филм. В кратък лекторски модул Елица Матеева ще представи филма в отдел „Изкуство“ на Регионалната библиотека „Пенчо Славейков“  на 19 май в 10.00 ч. Чилйската драма притежава особено излъчване заради характерния си магически реализъм като сюжет и режисьорско решение. Втората линия на харизматичност филма дължи на участието на актрисата Даниела Вега –  първата трансджендър актриса, избрана да връчи статуетка на церемонията за най-престижните киноотличия в света. Актьорското изпълнение на чилийското мецо-сопрано е деликатно и лирично. Историята на сюжета на „Една фантастична жена“ е семпла: Орландо и Марина са заедно почти година, но една вечер Орландо се събужда внезапно от болки в главата и Марина търси помощ  като по спешност го отвежда в болница. Час по-късно Орландо умира от спукана аневризма. Марина моли за помощ брата на Орландо. Всичко би се развивало по обичайния начин, но Марина е необичайна любовница – тя е трансексуална, а Орландо е с 30 години по-възрастен от нея. Семейството на Орландо посреща вестта за смъртта му по особен начин-всеки член от фамилията общува с любимата на Орландо хладнокръвно и цинично. Марина трябва да напусне жилището на Орландо, да не се появява на погребението му, да изтрие всяка следа за себе си и да се откаже от спомените си. Бившата съпруга на Орландо и синът  му считат отношенията между него и Марина за первезни и ненормални. Всеки се опитва да унижи или заплаши Марина. Марина се бори за правото си да бъде себе си и го прави със сърце и душа, именно поради тази причина тя е „фантастична жена“. Докато Марина търси посоката, Орландо постоянно я дебне от другата страна на живота като се опитва да й подскаже пътя.
 Режисьорът Себастиан Лелио е роден на 8 март 1974 в Сантяго, Чили, прави своя голям пробив през 2013 година с великолепната си комедия „Глория“ (на която в момента подготвя римейк с Джулиан Мур) с участието на Паулина Гарсия в ролята на разведена жена на средна възраст, която се справя с гнева и романтичните си преживявания в неочакван за нея период. Режисьорът вече завърши и представи на фестивала в Торонто новия си филм „Disobediance“, драма за хомосексуалната връзка между две жени, която е в противоречие с ценностите на еврейската общност - централните роли са поверени на зваздния дует Рейчъл Вайс и Рейчъл МакАдамс.
   В някои кадри филмът на Лелио „Една фантастична жена“ има емоционален заряд, който може да се сравни с киното на Алмодовар, но като че ли „Една фантастична жена“ е по-лиричен и  меланхоличен. Премиерата на „Една фантастична жена“ бе на 67-мия международен филмов фестивал в Берлин, където спечели и „Сребърна мечка“2017 за сценарий, дело на Лелио и Гонзалио Маза.  

петък, 16 март 2018 г.

ПРОГРАМА 5 и 1|2 скандинавски визии за култура - 2018



Скъпи зрителю, щом държиш тази програма в ръцете си - всички сме живи и здрави и оцелели, въпреки трудното ежедневие.  Тази година решихме да те изненадаме (не)приятно  - няма да показваме нови скандинавски филми, а ще обърнем внимание на една стогодишнина - 100 години от рождението на магьосника на психологическия кино разказ Ингмар Бергман. Но освен него ще си спомним за една талантлива  норвежка актриса и режисьорка, муза на Бергман – изключителната Лив Улман. Ето защо повечето от филмите, които избрахме са с нейно участие. Любознателният зрител познава тези филми, гледал ги е с трескавост и ги очаква винаги с интерес. За невръстния прохожденец в света на Ингмар Бергман е достатъчно да отбележа, че киното на Бергман е неразгадана вселена! Филмите на маестрото и днес продължават да задават въпроси, да ни вълнуват и да носят съвременни нагласи за киното като артистичен копнеж и надежда, защото стремежите на режисьора са искрени. За четвърта поредна година организирам събитието без  спонсори, но пък с нови приятели. На онези, които ми помагат – благодаря! Благодарност и на тези, които затрудняват битието ми, свикнах с екзистенциалните предизвикателства и продължавам напред с надежда, че  зрителите имат нужда от общуване, внимание и грижа, когато  се срещат със седмото изкуство.
Нарекох тази среща с киното на Бергман „Ритуали отвъд смъртта“, защото смъртта присъства като персонаж, а любовта е един от възможните ритуали, чрез които прескачаме в статус „отвъд“.

С респект към нейно величество публиката: Елица Матеева - артистичен директор на  5 и 1|2 скандинавски визии за култура




ПРОГРАМА  5 и 1|2 скандинавски визии за култура


БАР BRAND, ул. Мусала 2
9 април – 18.30
ПЕРСОНА
Игрален филм на Швеция, 1966, 80 мин.
Режисьор: Ингмар Бергман
В ролите:  Биби Андершон, Лив Улман, Маргарета Крук, Гунар Бьорнстранд

 Персона е трудно да се характеризира с прости думи, но може би е полезно да се опише този сложен филм като изследване на идентичността, която съчетава елементи на драма, визуална поезия и съвременна психология. Млада  медицинска сестра на име Алма (Биби Андершон) се грижи за известна актриса на име Елизабет Воглер (Лив Улман). Елизабет престава да говори и психиатър я изпраща в изолирана къща под грижите на Алма. Там медицинската сестра, която трябва да направи всичко, е омагьосана от актрисата. Една вечер Алма разказва на Елизабет за някои вълнуващи сексуални преживявания, които някога е имала, и за техните неприятни последици. Скоро след споделянето на тази тайна, сестрата чете писмо, което Елизабет е написала и е шокирана да научи, че актрисата мисли за нея като за забавно проучване. Връзката между жените е напрегната. След дълъг сън на Алма, в който идентичността й се слива с тази на Елизабет  двете жени очевидно решават  поне временно  своите  психологически проблеми.
 НАГРАДИ И НОМИНАЦИИ:
Общество на американските филмови критици- най-добра актриса (Биби Андершон), най-добър режисьор Ингмар Бергман,
 Номинация  -  BAFTA - 1968 за най-добра актриса (Биби Андершон)
-Сребърна  лента на италианския синдикат на филмовите журналисти .


ГАЛЕРИЯ  АРТ МАРКОНИ, ул. Охрид 22
10 април - 18.30
ЕСЕННА СОНАТА
Игрален филм на Швеция, 1979, 99 мин.
Режисьор: Ингмар Бергман
В ролите: Лена Нюман, Лив Улман, Халвар Бьорк, Ингрид Бергман
Шарлот – прочута концертираща пианистка, гостува за пръв път от 7 години на дъщеря си Ева, която е омъжена за свещеник. Докато Шарлот и Ева се опитват да бъдат любезни, става видно че помежду им зее огромна емоционална пропаст. Ева укорява майка си, че не се е грижила додстатъчно за нея като дете, считайки, че Шарлот е била по-зантиресувана от кариерата си и от другата си дъщеря – Хелена, която е инвалид и може да общува само чрез нечленоразделни звуци. Шарлот, от своя страна, се чувства неудобно от факта, че Хелена сега живее при Ева, а и още се съвзема от емоционалния шок след скорошната смърт на съпруга си.

НАГРАДИ И НОМИНАЦИИ:
“Златен глобус” '78 за чуждоезичен филм
2 награди “Давид на Донатело” '79 – за чуждестранни актриси на Ингрид Бергман и Лив Улман
Американското национално общество на филмовите критици и на Нюйоркската критика за най-добра актриса на Ингрид Бергман
Италианските киножурналисти за режисура на чуждоезичен филм
Номинация за “Сезар” '79 за чуждоезичен филм
2 номинации за “Оскар” '78 – за най-добра актриса на Ингрид Бергман и оригинален сценарий
Номинация за “Златен глобус” за драматична актриса на Ингрид Бергман.

Галерия   АРТ МАРКОНИ, ул. Охрид 22
11 април - 18.30
САРАБАНДА
Игрален филм на Швеция, Дания, Италия, Германия, Австрия, Финландия , 2003, 107 минути
Режисьор: Ингмар Бергман
Режисьор: Ингмар Бергман
В ролите: Юлия Дифвениус, Лив Улман, Гунел Фред, Ерланд Юзефсон, Бьорье Алстед

„Сарабанда“ е продължение на създадения през 1973 г. шедьовър “Сцени от един семеен живот”. 30 години след като се е развела с Юхан, Мариане посещава него и семейството му през лятната ваканция. Тя скоро бива въвлечена в конфликтите, които тлеят между Юхан и две поколения негови потомци. Посветен на покойната съпруга на режисьора – Ингрид, филмът взема заглавието си от южноамерикански танц, представен в Европа през XVII в. (и веднага обявен за неприличен от испанския кралски двор).Тази тъжна, но вълнуваща история за изгубената любов и омразата между поколенията е лебедовата песен на един от най-великите режисьори в историята на киното – със “Сарабанда” 86-годишният Бергман окончателно обявява  оттеглянето си от режисурата.
НАГРАДИ И НОМИНАЦИИ:
Асоциация на аржентинските филмови критици -Специален КОНДОР за Ингмар Бергман
Номинация Сезар – 2005 за най-добра европейска кино коопродукция.


Отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“
14 април – 10.00
ШЕПОТ И ВИКОВЕ
Игрален филм на Швеция, 1972, 91 мин.
Режисьор: Ингмар Бергман
В ролите:  Хариет Андершон, Кари Сюлван, Ингрид Тюлин, Лив Улман.
Действието се развива в провинциално имение в края на XIX век, където преминават последните дни на тежко болна жена, за която се грижат двете й сестри и нейната дългогодишна прислужница. Мария и Карин са сестри на умиращата от рак Агнес. Двете сестри вече са се сблъсквали със смъртта: Мария е имала връзка, която е провокирала самоубийството на съпруга й, а Карин открай време се опитва да сложи край на живота си. Агнес е в агония от толкова време, че вече се чувства някъде между живота и смъртта. Двете сестри са улисани в свои проблеми и Агнес намира утеха единствено край своята прислужница. Ана е изстрадала смъртта на детето си и си е създала философска нагласа спрямо неизбежния край.
Награди и номинации:
 Оскар за операторско майсторство (Свен Нюквист)
Кан 1973 за технически постижения
 Бодил за най-добър европейски филм и режисьор
 Давид ди Донатело за най-добър чуждоезичен филм и специален диплом за актрисите Хариет Андершон, Кари Сюлван, Ингрид Тюлин, Лив Улман
Номинации за Оскар - най-добър режисьор и най-добър чуждоезичен филм, най-добър сценарий и костюми
Номинация – BAFTA – за оператоско майсторство, за поддържаща актриса Ингрид Тюлин
Номинация за Златен глобус – най-добър чуждоезичен филм.

Отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна
21 април – 10.00
„Седмият печат“ 
Игрален филм на Швеция, 1957, 96 мин.
Режисьор:  Ингмар Бергман
В ролите: Макс фон Сюдов, Гунар Бьорнстранд , Нилс Попе, Биби Андершон, Бенгт Екерот           
На връщане от кръстоносните походи, рицарят Антониус Блок (Макс фон Сидов) среща Смъртта и уговаря кратко отлагане на нейната мисия, предизвиквайки я на партия шах. Рицарят намира родната си земя разкъсвана от болести и подвластна на странен култ към самобичуването. Останките от неговата вяра в Бог са разпилени от това, което вижда, но той все пак  открива и по-оптимистичната  страна на религиозното изживяване. Това става при срещата му с веселите пътуващи артисти Йоф, жена му Миа и тяхното дете. С помощта на ковача Плог и останалите, Блок се отправя към семейния замък. Когато Йоф го зърва да играе шах със Смъртта, той събира семейстото си и си тръгва. Тъкмо навреме, защото Смъртта скоро посещава Блок и настоява за компанията на всички, които са край него на масата.
Награди и номинации
1957 - специална награда на журито на Филмовия фестивал в Кан
1957 -  номинация за Златна палма на Филмовия фестивал в Кан.

ВСИЧКИ ПРОЖЕКЦИИ СА С ВХОД СВОБОДЕН.







понеделник, 12 март 2018 г.

С ОВНИ ПРЕДИ „5 и 1|2 скандинавски визии за култура”.


С продукцията на Исландия и Дания от 2015 „Овни“ с режисьор Гримюр Хаконарсон на 24 март в 10.00 ч. в отдел „Изкуство“ на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“- Варна, варненските ценители на сериозното кино се подготвят за предстоящото през април четвърто издание на „5 и 1|2 скандинавски визии за култура”. Последното тази година е посветено на специален юбилей. Модератор и водещ на срещата е Елица Матеева критик и театрален режисьор.
С какво би провокирал филмът „Овни“ любопитството на зрителите?
„Сюжетът е простичък, но изключително въздействащ. Това е историята на двама братя, Гуми и Кити, които живеят в отдалечена исландска долина. „Овни” е приказка за живота на обикновените хора. Гуми и Кити не си говорят от 40 години. Единият е груб и експресивен, а другият свит и благ. Това до голяма степен обяснява огромната пропаст в отношенията им. Те отглеждат рядка порода овце, които често са фаворити в професионални състезания. Съперничеството между Гуми и Кити е добре познато на местните хора. Неочаквана и безмилостна болест променя изцяло динамиката в долината. „Овни” хваща баналното и го превръща в екзистенциално. През повечето време зрителят е с Гуми – саможив човек, който обича животните с цялото си сърце. Всекидневните терзания на двама отчуждени персонажи с лекота стават близки на зрителя. Режисьорът умело редува драматични сцени и абсурдно-забавни моменти. „Овни” е бавен и изразителен филм. Въздейства силно и оставя дълъг послевкус. Създава мощна връзка с природата и разкрива частица от хладната красота на Исландия. Провокира различни размисли за целите в живота, благодарение на които функционират хората. Филм за крехкостта на съществуването и страшната угроза да загубиш труда на своя живот. Понякога съдбата чука на вратата, за да донесе лоши новини, но индивидуалната упоритост те кара да натискаш отвътре с всички сили. „Овни” е малък филм за големите истини в живота. През годините човек открива много пътеки, но всяка от тях има край, а на финала има смисъл единствено любовта.“ Живко Биков, operation кино
По един топъл и деликатен начин вторият пълнометражен филм на Хаконарсон, който бе и исландското предложение за „Оскар” за чуждоезичен филм за 2016, показва дълбоко вкоренената селска култура, неразделно свързана с исландския национален дух. И всичко това на фона на фантастичните северни пейзажи.
Гримюр Хаконарсон
Роден е през 1977 г. Завършва Академията за сценични изкуства в Прага (FAMU). Дипломният му филм Slavek the Shit е селектиран в секцията на Кинофонда на фестивала в Кан през 2005 г. и печели 12 фестивални награди, включително „Сребърен Хюго” от фестивала в Чикаго. Късометражният Борба има премиера на фестивала в Локарно и печели 25 награди на фестивали по целия свят.

ОВНИ- НАГРАДИ: Кан ’15 – Награда „Особен поглед”
Любляна ’15 – Награда „Kingfisher” за най-добър филм в секция „Перспектива”, най-добър филм
Солун ’15 – „Златен Александър”
Валядолид ’15 – „Златно копие” за най-добър филм, награда „Пилар Миро” за най-добър нов режисьор
Цюрих ’15 – „Златно око” за най-добър международен игрален филм
Camerimage ’15 – „Сребърна жаба”
Трансилвания ’15 – Наградата на публиката, Специалната награда на журито
Денвър ’15 – Награда „Кшищов Кешловски” за най-добър филм
Хамптънс ’15 – „Златна морска звезда”
Палич ’15 – „Златна кула”

HAPPY END – по-добре щастлив край, отколкото щастие безкрай

HAPPY END – по-добре щастлив край, отколкото щастие безкрай  

"Щастлив край" на Михаел Ханеке е саркастичен калейдоскоп на всички заглавия от творчеството на австрийския режисьор.

 http://kinoto.bg/bg/articles/filmi/happy-end-po-dobre-shtastliv-kray-otkolkoto-shtastie-bezkray

  • Създаден: 08 Mar 2018
  • От Елица Матеева
. Ако сте ценители на киното на Ханеке( Ханеке е марка за ирационални крайности, аранжирани с ирония към консуматорското общество), ще откриете, че последният филм на Ханеке преведен на български като "Щастлив край" е изпълнен със сенки и призраци от предишни творби на режисьора. По-някакъв начин филмът може да се възприема и като продължение на „Любов“, защото персонажът Жорж Лоран, изигран с дълбочина от Жан-Луи Трентинян е вдовец, загубил своята съпруга след дълго заболяване-основоположникът на фамилията признава на новодошлата тринадесет годишна Ева (Фантин Ардуин), че не е издаржал страданията на жена си вследствие на парализа, затова собственоръчно я удушил...
Странна комедия е заснел Ханеке. Щастлив край е история за буржоазно семейство, чийто патриарх Жорж Лоран иска да сложи край на живота си. Покрай това желание други персонажи (майката на Ева и Ева) го правят или се опитват да го направят. Дъщерята на Жорж, Анн (Изабел Юпер) ръководи крупна корпорация- скоро ще се омъжи за вещ адвокат. Нейният син Пиер (Франц Роговски) е депресиран и знае, че никога няма да седне до майка си в борда на директорите на компанията. Синът на Жорж, д-р Тома Лоран наскоро се е оженил повторно, но дъщеря му от първия брак Ева пристига в дома на Лоран. Докторът обаче изневерява на съпругата си с челистка, чиято фейсбук кореспонденция е прочетена от малката Ева. Сюжетът на двучасовия филм може да се синтезира в едно изречение: богатите също плачат, но покрай дилемите на всеки от персонажите по подобие на „Видеото на Бени“ или в „Скрито“ някой прави видео в Snapchat, финалът на филма също е видео актуализиран  от живата памет на фамилията- малката Ева.

Критикът от The Guardian  Питър Бредшоу, определя филма на Ханеке като „сатанинска сапунена опера“. Сред съвкупността от малчаливи епизоди, които са характерност за филма има няколко, които завинаги зрителят ще запомни: Пиер в караоке бар изпълнява «Chandelier» на Сиа, хореографията подсказва безсилието на депресирания буржоа. Друг, запомнящ се епизод е появата на чернокожи от Нигерия на специалния сватбен обяд на Анн Лоран и разбира се финалът на филма: Жорж Лоран моли малката Ева да го остави без надзор, докато вълните покрият тялото му, уви Анн и Тома успяват да разкрият конспирацията му.



След филма "Любов", Ханеке започва да пише сценарий с работно заглавие Флашмоб за въздействието на социалните мрежи и интернет върху обществото. По-късно изоставя този проект, но все пак в Щастлив край носи съхранена линия от първите намерения на режисьора, защото голяма част от отношенията между персонажите в Щастлив финал търпят развитие именно и благодарение на този вид комуникация.
Ханеке почти 20 години снима Изабел Юпер във филмите си, която пък харесва неговото отношение към света на хората: „Той е безжалостен, лишен от сантимент, но не го възприемайте като студен грубиянин. Във фамилия Лоран битува приглушено насилие, което се захранва от взаимността на членовете й.“- споделя Юпер.
Най-важните персонажи в Щастлив край са Жорж Лоран и Ева. За Жорж животът вече е изпята песен, той чака с нетърпение края си, който сякаш редовно го подминава, въпреки, че търси начини да умре: удря се с автомобил, иска фризьорът му да го снабди с револвер и патрони. За Ева животът сега започва, но тя вече вижда колко жестоки са хората по между си и как отношенията се свеждат до удобни лъжи. Децата са проекция на възрастните. Ако не ги научим на състрадание и отзивчивост от самото начало, не трябва да го изискваме от наследниците си след години. Егоизъм, равнодушие, отсъствие на искреност - в подобна атмосфера живеят представителите на фамилия Лоран.
Линията с бежанците присъстващи на сватбата на Ан ни напомня освен за филма „Скрито“ и за „Код неизвестен“на Ханаке, а наличието на толкова много препратки към предишни творби на режисьора сякаш ни подтиква към мисълта, че той е заснел личния си „Осем и половина“. Разбира се филмът ще зарадва публиката с артистични нагласи и тънък усет към киното, а за познавачите на Ханеке Щастлив край може би няма да е черешката на тортата, но при всички случаи ще е сладостен деликатес за небцето на душата и за сърцето. Толстой беше написал, че : „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“, а когато семейството е богато отвореният край на битието му ... е единственият възможен финал.
„Щастлив край” е част от програмата на София Филм Фест в партньорство с „Euro Films“. Във Варна зрителите ще могат да го видят в рамките на форума на 19 МАРТ от 18.00 ч., зала 2 („Европа“).
На вашето внимание предлагаме пълната програма на София филм фест Варна -  Фестивален и конгресен център.
16 МАРТ (петък) ОТКРИВАНЕ 19:00 | ЗАЛА 1
Официално откриване "София филм фест" Варна 2018 | Квадратът
Швеция-Германия, 2017, 150 мин, цветен
Реж. Рубен Йостлунд
17 МАРТ (събота)  | ЗАЛА 1
15:30 | “ПРИЗРАЧНА ЗАПЛАХА”
Реж. Пол Томас Андерсън
САЩ, 2017, 130 мин, цветен
18:00 |  Проектът Флорида | София Филм Фест във Варна
Реж. Шон Бейкър
САЩ, 2017, 112 мин, цветен

сряда, 28 февруари 2018 г.

Проект „Флорида“ – Алиса без броня

Проект „Флорида“ – Алиса без броня 

  • Създаден: 28 Feb 2018 http://kinoto.bg/bg/articles/filmi/proekt-florida-alisa-bez-bronya
Така се случи, че професионалният ми път се кръстоса с грижата за деца. Често научавам за ситуации, свързани с раздялата на деца от биологичните им родители, статусът приемни родители все по-често бълбука в ежедневието ми, а проблемиете около образованието на децата наистина са сериозни. Днес малките не си играят на игрите, които помним от любимите филми „Рицар без броня“, „Таралежите се раждат без бодли“ – днес агресията и насилието са рефрен sine qua non.
Харесвам начина, по който режисьорът Шон Бейкър е разказал за децата в новия си филм Проектът „Флорида“. Децата са лутащи се аутсайдери в объркан свят от глупави телевизионни програми, селфита, игра с айподи и хапването на бургери с чипс. Те често стават жертва на родителския дефицит на отговорност. Всеки социален работник и детски психолог задължително трябва да гледат  този филм, който съчетава традицията със стандартите на независимото американско кино и  разказва истории за децата така вещо, както са го правили: Кен Лоуч, Франсоа Трюфо, Братя Дарден. Проектът „Флорида“ кореспондира с „Американски мед“ на Андреа Арнолд, защото малките Мууни, Скути, Дженси от Проектът „Флорида“ са бъдещите тийнейджъри-търговци на абонаменти за списания от „Американски мед“.

Ако днес бе показан в български кино салон предпоследния филм на Шон Бейкър „Мандарина“ със сигурност  щеше да предизвика шум и анатема сред противниците на Истанбулската конвенция. Но понеже „Мандарина“ е американски филм от 2015, заснет с ай фон, в който Син- Ди и Александра са мъже - представители на маргинална суб култура в Лос Анджелис, а България е далеч от тази поквара според пуританите, то „Мандарина“ си остава филм за почитателите на арт хауса, които априори се интересуват от крайностите в живота.


Първоначалната идея е филмът за живота на Муни, Скути и Дженси да се нарича „Дисниуърлд“, защото те живеят в близост до  магическия Дисниленд, но постепенно посоката на разказа се изменя- сюжетът е  за деца, които прекарват своята лятна ваканция, обитавайки хотелски стаи, вместо нормален дом. Установява се, че бедната част от социума живее така- работи, за да си плати наетите хотелски стаи. Хейли (Бриа Винейт)- майката на Муни (Бруклин Кимбърли Принс) постоянно сменя стаите в Маджестик Кесъл  и добре е, че хотелът има човечен мениджър Боби (Уилям Дефо), за да им се осигури покрив, стая, баня или екзистенц минимум.
Хотелът „Магическият замък“ е от онези евтини места, които едва ли ще ви впечатлят приятно-типично свърталище на наркомани, социопати и проститутки. Той е разположен по пътя към страната на чудесата-Дисни.  Тук живее Мууни-шестгодишно дете, което прави пакости, заедно с други бандитчета по съдба-плюе от балкони,проси пари за сладолед, подпалва пожари, шпионира възрастна нудистка и пр. Майката на Муни продава парфюми по хотелите, проституира, за да плати наетата стая, понякога измисля и други номера, за да осигури прехраната на дъщеря си, сякаш Хейли е по-голямо дете от малката Мууни. С времето заснетия на 35 мм лента филм придобива по – плътни тоналности, небето не е така небрежно синьо, а под дъгата вместо чудеса за Мууни се сгъстяват страшни облаци, защото след всяка ситуация, в която попада Хейли, зрителят се пита-„няма ли някой нормален, който да се погрижи за детето й?“ И наистина появяват се социалните работници, на чиято грижа Мууни отговаря с бягство. Бягството е заснето отново с ай фон, но жестът на организирането му е като ритуал, като протест на детето. То предпочита биологичния си родител, защото го обича, защото му вярва, въпреки абсурдността, в която живее.

Невероятна е режисьорската работа на Шон Бейкър с актьори професионалисти и натурчици. Бруклин Принс и Бриа Винейт са намерени чрез социалната мрежа, но въпреки това мащаба им на игра по нищо не отстъпва на майсторството на Уилям Дефо.
Според Проектът „Флорида“ детството е най-светлият период от живота ни. Децата обаче в този филм не правят разлика между категориите „добро“ и „зло“, защото няма кой да им каже, нямат авторитет. Единственият човек, който ги наблюдава и е съпричастен на проблемите им е Боби, но той има задължение да отговаря за сигурността на хотела, нали затова му плащат. Ако се отчуждим от  конкретиката на филма може би ще усетим трагедията, в която живеят  съвременните американци, тази трагедия не е обаче американски патент, трагедията е глобална-всеки търси единствено леснодостъпната порция сладост и задоволяване на физическите потребности, а в това ли е смисълът на живота? Трагедията е отвъд кадъра. Шон Бейкър е заснел чист, искрен, човечен филм, а финалната сцена, в която Мууни и Дженси тичат през глава, за да избягат от лошите социални работници е трогателна. Животът на децата като разказ съчетава достоверна, почти документална нюансираност и художествен хуманизъм. Най-големи адмирации заслужава играта на малката Бруклин Принс, която като ловец на сърца от самото начало до последния кадър печели любовта на зрителя. Нейната Мууни е смела Алиса, заобиколена от възрастни-деца, която няма броня, за да се предпази от невежеството на света, но пък владее цялата прелест на живота да бъде любопитна, търсеща и играеща със света отвъд празното и сивотата.
Очаквайте  Проектът „Флорида“ на София филм фест 2018!

неделя, 25 февруари 2018 г.

Рубен Йостлунд и "КВАДРАТЪТ НА ТОЛЕРАНТНОСТТА"

http://kinoto.bg/bg/articles/filmi/ruben-yostlund-i-kvadraat-na-tolerantnostta

Живея в град, в който е модерно да се наречеш галерист. Често около думата галерия се вписва и понятието съвременно изкуство, макар че днес всичко може да се опакова в комформисткото „съвременно изкуство“. Дали всяка дамска чанта е достойна да се превърне в обект на подобно изкуство, кога няколко купчинки чакъл попадат под хоризонта на галерийния интерес и как се прави рекламна кампания по повод предстояща изложба, за да се предизвика публичен дебат... на всичко това отговаря носителят на „Златна палма” от Кан 2017 „Квадратът“.
В продукцията на Франция, Германия, Швеция и Дания „Квадратът“ , иронията към понятието изкуство е аранжирана с евро поп термини: толерантност, политическа коректност, донорски организации и пр. словесност, сияеща от светлината на прожекторите и медийния шум. Много харесвам предишния филм на Йостлунд „Форсмажор“ заради възможността да се проследи кинематографически човешката природа в състояние на шок. В „Квадрат“ типично по скандинавски шокът си има спътник – неочакван хаос и докато състоянието на нещата придобие търсен баланс всички персонажи са помъдрели.
Кристиян Нилсен е  куратор в X- Royal Museum. Предстои му откриване на нова изложба „Квадратът“ - в концепцията й е зададено, че квадратът е фигурата, в чиято вътрешност всички обитатели имат еднакви права и задължения. Квадратът е светилище на съпричастност и доверие.   

Кристиан е баща на две момиченца, които постоянно воюват по между си. Наскоро е ограбен в центъра на града, докато е помагал на жена, която търси помощ, защото я преследва някакъв непознат мъж. Докато е бил съпричастен на чуждата беда, Кристиан се разделя с портфейла и телефона си, но проследява вероятното пребиваване на телефона и заедно със свой колега се озовава в един краен квартал на Стокхолм – пуска 50 писма на обитателите на жилищна кооперация с ултимативен текст до „крадеца“. На следващия ден телефонът и портфейла са върнати, но след още един ден Кристиан получава бележка, че заради неоснователното обвинение в кражба, оттук насетне животът му ще се превърне в хаос.
В ситуацията на внезапна промяна на личното статукво, Кристиан пропуска да се съобрази с обществените нагласи във връзка с рекламния клип на изложбата „Квадратът“. Хората реагират чувствително на няколко обществени сегмента: жени, претърпели насилие, деца, хомосексуалисти и клошари, а в Стокхолм клошарите са на всеки ъгъл. Авторите на рекламата избират русокосо момиченце с котенце , което стои в квадрат и проси - след няколко секунди следва взрив, от детето летят части във въздуха. Над 300 000 кликвания в you tube, масов интерес от потенциални рекламодатели и светкавично обществено порицание превземат страниците на местния печат. Следват пресконференция, подаване на оставка и множество размисли за смисъла на това, което би трябвало да извършва един куратор. В личен аспект на Кристиан не му върви, защото прекарва една странна нощ с американска журналистка, в чийто апартамент има и маймуна, която обича да рисува, а авторът на заплашителната бележка се оказва тийнейджър, чиито родители са го наказали жестоко и иска възмездие. Но неволите продължават, защото изпълнителят на един пърформънс пред донори на X-Royal Museum си позволява повече и акцията му се превръща в кошмарна заплаха за зрителите - на финала те го пребиват..., а в основата на всички тези събития стои Кристиан.
Какво би се случило с телефоните и портфейлите ни, ако ги оставим в залата с един квадрат? Дали след като преминем през всички инсталации, на връщане телефонът и портфейлът ще ни очакват? Кристиан се опитва да обясни на своите деца смисъла на този квадрат, но вижда как постепенно се загубва в света от илюзии и снобски възгледи за хората. Понякога той е принуден да търси помощ от клошари, които са застинали в своя квадрат с хартиена чашка в ръка. Често купува храна на роми, които просят, а за да намери адреса на обвинения в кражба тийнейджър влиза в кофите с боклук – Кристиан също е част от квадрата, в който хората се надяват да открият нещо.

Сценарият на Рубен Йостлунд е  съвкупност от фрагменти, но нишките му се сплитат в цялостна история, някои от ситуациите са реалности от битието на режисьора или пък негови приятели, какъвто е случаят с откраднатия портфейл и телефон. Страдащият зрител със Синдрома на Турет е действителен герой от театрално представление, на което е присъствал Йостлунд, пърформансът с т. нар. Олег Рогожин е също реална история с руския артист Олег Кулик, който изобразявал куче  в Стокхолм и напада наблюдателите на събитието. В саундрака на филма като повтарящ се мотив присъства „Imrovisatio1“ в изпълнение на Боби Макферин, композицията внася свежест и лекота към отделните преходи на историята. Датският актьор Клайъс Бенг (Кристиан)  предлага изискана  деликатност, която по някакъв сюрреалистичен начин кореспондира с онова излъчване на персонажите от френската сатира на Бунюел „Дискретният чар на буржоазията“ (1972). Клайъс е избран за ролята на Кристиан след три предварителни прослушвания, в които Йостлунд е търсел импровизация. Американската актриса Елизабет Мос изпълнява ролята на журналистката Ан също след кастинг, изискващ импровизация.


„Квадратът“ на Рубен Йостлунд  добронамерено се шегува с европейските ценностни, с градския живот, с обществените порядки и нрави, с рекламата и изкуството, което днес е повече претенция, отколкото оригиналност и неповторимост.  И може би е време да си признаем, че зад толерантността стои зле гримиран и прикрит фанатизъм към по-бедния, към различния, към онзи, който не принадлежи от личната каста, защото всеки се е затворил в своята кула на самодостатъчност и егоцентризъм.
Очаквайте „Квадратът“ на София филм фест 2018!

вторник, 13 февруари 2018 г.

Манифест – ода за чистото изкуство

Манифест – ода за чистото изкуство ... или 13 изящни трансформации на Кейт Бланшет

  • Създаден: 13 Feb 2018
  • От Елица Матеева
  • http://kinoto.bg/bg/articles/filmi/manifest-oda-za-chistoto-izkustvo
"Манифест" е филм за изкуството като концепция. Ако искаш да го гледаш не очаквай действие, а тайфун от интелектуалност, арт хаус, форма и безкрайна словесност. Режисьорът Джулиан Роузфелд е немски художник, който започва своето пътешествие в киното почти на шега от идеята за видео арт инсталанция през 2012. За своя експеримент кани актрисата Кейт Бланшет, с нея се запознава през 2010. За да получи финансиране Роузфелд се договаря с Баварската телевизионна компания, която през този период прави проект, свързан с художници. Снимките около инсталацията продължават 12 дни в Берлин през 2014 –почти четири години делят визуалната провокация от създаването й до първия й показ на българския екран, така че сега или никога трябва да си освободиш един ден за "Манифест" по време на София филм фест 2018, за да откриеш своя идея за изкуството, одухотворена от Кейт Бланшет.
"Манифест" е съвкупност от 13 истории на 13 героини, всяка от тези жени се характерезира  с определена социална принадлежност, професия или занятие. Въпреки разнообразието от локализации на героините, те имат общ мотив за присъствие – обединява ги  говоренето за изкуство под формата на манифест. Всеки манифест представлява публично заявен политически курс или намерение на партия, група хора или отделен човек. Благодарение на цитати от  манифестите  на велики умове, обвързали битието си с изкуството и обществото "Манифест"  се превръща в пъстър пачуърк от мисли за смисъла на  изкуството , в контекста на определени школи, исторически периоди  и  арт нагласи.  "Манифест" изисква от зрителя известна подготовка и любопитство към изкуството, за да съумее да се впише в множеството от идеи, които Кейт Бланшет артикулира. Персонаж, артикулация на манифест и тяхното пространство се намират в символна връзка - Кейт Бланшет като клошар и манифестите на Маркс и Енгелс, Кейт Бланшет, която е на погребение и  чете надгробна реч-манифест на дадаистите, Кейт Бланшет като консервативна майка заедно с трите си деца  и съпруг преди хранене се молят чрез поп арт манифест, Кейт Бланшет като учителка, докато преподава на своите невръстни ученици задава параметрите на киноизкуството чрез вижданията за същото на Годар, Джим Джармъш и "Догма", Кейт Бланшет като майстор на марионетки прави малка марионетка-подобие на себе си...следва манифест на сюрреалистите.  Роузфелд  е изследвал  и включил  в  "Манифест" около 60 манифеста, като се е ръководил от субективната си оценка за „най-вълнуващ  и  най-нужен манифест.“  След като материалът е натрупан, той разделя отделните откъси на фрагменти и създава поредица от колажи. Режисьорът решава жената да бъде образ, художествена основа за живеенето на манифеста чрез глас. Роузфелд се запознава с Кейт Бланшет благодарение на театралния режисьор Томас Остермаер, с който си сътрудничи на театрална сцена. Възхитен е от работата на Кейт във филма на Тод Хейнс „Няма ме“ (2007), където тя играе Боб Дилан. Това е и причината, за да работи с нея.  Филмовата премиера на "Манифест" е през януари 2017 на фестивала в Сънданс.

Няма нищо оригинално. Крадете всичко, което ви вдъхновява или дава простор на въображението.Използвайте стари филми, нови филми, музика, книги, картини, фотографии, стихове, сънища, случайни разговори, архитектура, мостове, пътни знаци, дървета, облаци, вода, светлина и сенки.
Но при кражбата избирайте само това, което пряко докосва вашата душа. Ако постъпвате именно така, вашите произведения (и кражби) ще бъдат автентични. Автентичността не е ценна; оригиналност не съществува - казва режисьорът Джим Джармъш в своите правила, светая светих на независимото американско кино-това е едно от важните изявления в "Манифест". Авторът на сентенцията пък определя Кейт Бланшет като невероятен хамелеон, за него тя може да изиграе всичко. Спомняте си „Кафе и цигари“? Може би Роузфелд е чел оценките на Джармъш, но дори да ги е пропуснал, Кейт Бланшет отдавна е показала, че е актриса-чудовище.

Ако подходим ирационално към биографията на Бланшет, една от специалностите й в Мелбърнския университет е изящни изкуства, така че участието й в  Манифест може да се тълкува и като шега на Съдбата. Бланшет попада в киното случайно - на 18 годишна възраст отива на ваканция в Египет. Случайно става статист във филм. По-късно учи в Националния институт по театрално изкуство в Сидни, завършва го през 1992 г. и започва кариера в театъра. Първата голяма роля на Бланшет на сцената е заедно с Джефри Ръш в пиесата на Дейвид Мамет Олеана, за която получава Наградата на критиците от Сидни за най-добра изгряваща звезда. Първата ѝ роля, която дава повод да кажем, че Бланшет е вече световна звезда е тази на кралица Елизабет I във филма от 1998 г. "Елизабет", за който получава номинация за "Оскар" за най-добра актриса, но губи от Гуинет Полтроу заради "Влюбеният Шекспир". Все пак  тя печели наградите БАФТА и "Златен глобус" за най-добра актриса във филмова драма. През следващата година Бланшет е номинирана отново за награда БАФТА за поддържащата си роля в "Талантливият мистър Рипли". Бланшет става още по-популярна за ролята си на Галадриел в трилогията "Властелинът на пръстените" на Питър Джаксън. През 2005 г. печели наградата "Оскар" за най-добра поддържаща женска роля за Катрин Хепбърн във филма "Авиаторът". През 2006 г. играе във "Вавилон" с Брад Пит, "Добрият германец" с Джордж Клуни и "Записки по един скандал" с Джуди Денч. Следват нови, завладяващи филми, награди, спечелени с напрегнат труд и усърдие, с дисциплина и изключителна отдаденост.  През 2014 Кейт Бланшет е под диригентската палка на друга изключителна актриса и режисьор - Лив Улман, която поставя "Трамвай желание" в Ню Йорк, където играят заедно на театрална сцена. След успеха, Лив Улман иска да постави с Кейт Бланшет "Куклен дом", но поради финансови причини идеята пропада. През същата година Кейт Бланшет получава "Оскар" за най-добра актриса за изпълнението си в "Син жасмин" - един от най-добрите филми на Уди Алън за последната декада в кариерата му като режисьор. За завладяващата й игра в Син жасмин тя е отличена още с награди БАФТА, "Златен глобус". Две години по-късно филмът „Карол“  й носи нови награди и разбира се номинации за "Оскар", БАФТА, "Златен глобус" в категория за най-добра актриса.

"Отначало бях притеснена, разбира се не от това, че целият филм се състои от манифести, а че във всичко стоя само аз. Съгласих се да участвам, защото за мен е важен самият процес на работа, репетициите. Манифестите са призив към зрителя. От тях струи сила и ярост, бунт и протест, но същевременно в този крясък има светлина и мъдрост. Манифестите са вид вдъхновение, те извират от душата на хора, които изразяват своята уникалност и индивидуалност. Живеем във време на популизъм, който обаче не предлага съзидание, а според мен трябва да се създава, за да се промени света към добро. За мен работата върху "Манифест" бе ад, чуден ад! Всичко бе абсурдно, но и смешно. Всеки ден се сблъсквах с дълги текстове, различни герои, различни костюми и различен грим. Почти не излизах от образ по време на почивките. Не губихме време за обед, затова, когато ядах и в брадата ми попадаше нещо от сандвичите, екипът много се забавляваше, защото все пак в реалния живот не съм с брада. Прекарахме си весело, но бе доста изморително, защото от 12 дни в 11 снимаха само мен и аз трябваше всеки път да бъда друга. Тотално безумие, но много вдъхновяващо, каквито са и манифестите" – разказва Кейт Бланшет.

Пънкарка, хореограф на танцово шоу, журналистка, домакиня, учителка, галерист, клошар... разнообразие от жестове, силуети, поведение, реакции, с които Кейт Бланшет обогатява и превръща в арт зрелище "Манифест". Тотална концентрация заради изкуството.

Човек постоянно воюва с историята, постоянно обявява война на всички икони-така всеки включен манифест във филма на Джулиан Роузфелд  като че ли отрича предхождащите го, но в тази чудна еклектика, манифестите се и допълват. Чрез множеството тезиси режисьорът утвърждава, че изкуството е съвкупност от гласове и всеки от тях е като надежда за създаването на нов свят, в който енергийните вибрации на  твореца ще са в мир със света извън неговата богата и сложна душевност.
Очаквайте "Манифест" на 22 издание на СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2018!