петък, 20 януари 2017 г.

„Патерсън“ – поезията на отлитащото време

„Патерсън“ – поезията на отлитащото време

KINOTO.BG
Създаден: 16 Jan 2017
Елица Матеева

Детето познава три измерения: дължина, ширина, височина. Възрастният човек опознава четвъртото измерение – време. После всеки разбира, че има пето, шесто, седмо, докато открием истината - дните се раждат в повторения, но характерът на деня никога не е един и същ. Ние живеем в настоящето, и докато осъзнаем същността му, осъзнатото се превръща в част от минало, в спомен. Да се наситиш на делника, да откриеш неповторимото в локалното, да дишаш въздуха на града и да си щастлив, че го преоткриваш във всеки сезон – това е поезия.
Когато един шофьор на автобус обича да чете Емили Дикинсън – това също е поезия. Когато шофьорът се казва като града, в който живее и това е поезия. Може би е поезия и фактът, че шофьорът Патерсън от американския град Патерсън пише стихотворения в тетрадка, наричана от него „тайната тетрадка“. Животът на шофьора Патерсън е  филм, заснет от  легендарния Джим Джармуш. Почитателите му знаят, че в неговото кино чашата с кафе, шахматната дъска, масата, празния стол, кибритената кутия, джу боксът, книгите и още много предмети от битието не са обикновени, а  вълшебни посредници на времето. Тяхната промяна доказва, че времето има свое агрегатно състояние - отлитане.
„Патерсън“(2016) е последният филм на американския режисьор Джим Джармуш, в който се дефинира в образи същността на поезията. За Джармуш поезията е съвкупност от думи, творящи емоционално и естетически свят - отражение и донякъде копие на света около нас. Този нов творчески свят е следствие на вълненията ни, предизвикани от околната среда. „Патерсън“ е филм-стихотворение за поетическата дарба, която обаче е присъща на хора от специален орден-те се разпознават, усещат се... Поетите, мечтателите, хората на изкуството успяват да уловят ритъма на живота, в думи, в картини,в изразни средства. Ритъмът е разкрит, напуснал е цветната опаковка на мистерията. Идеята за копията в живота не е случайна, всеки ден шофьорът Патерсън се натъква на близнаци-момиченца, момчета,всеки ден в неговия автобус хората си разказват истории, всеки ден си прилича с предхождащия и въпреки това, настоящето е като реката на Хераклит- то не може да ти се случи еднакво, то винаги наслагва чертите на времето и така видоизменя представите ни за него.
В град Патерсън е живял поетът Уилям Карлос Уилямс. Шофьорът Патерсън чете на своята любима Лора неговите стихове, докато тя пече сладки, приготвя вечерята, домакинства или просто си седят на дивана и разговарят за живота.
В своя творчески път, формулирайки собствената си представа за това каква трябва да бъде поезията, Уилямс Карлос Уилямс (1883-1963) предлага 4 пункта. Първо, поезията трябва да се обърне към делничното, черпейки от него теми и мотиви. Поетът трябва да пише за такива неща, които ще предизвикат непосредствен отклик у хората. Поетът е длъжен да говори за реалните събития с такъв език, който ще бъде разбираем за всеки и трябва внимателно да се вслушва в речта на обикновените хора. Четвъртият принцип на поетиката на Уилямс е да се пише за “локалното”, тъй като цялостната картина на живота се открива само пред този, който подробно е проучил малък фрагмент от нея. Като че ли Джим Джармуш е следвал стриктно тези правила, макар че неговото кино отрича правилата и се е получил прекрасен филм за магията на настоящето.
„Патерсън“ е ситуаиран като съвкупност от асоциации, свързани с битието ни, което същевременно е представено в яснота до краен предел-от понеделник до неделя всички правим познати неща. „Патерсън“ е деликатна и дълбока творба, независимо, че понякога наблюдаваме комедийни ситуации с персонажите: кучето Марвин има свое отношение към хобитата на стопаните си, към пощенската кутия, към тайната тетрадка на Патерсън, към  артистичните хрумки на Лора, Еверет и Мари-разглобените Ромео и Жулиета са също комедийна подправка в „Патерсън“, туристът-поет от Осака е прекрасен със своето забавно възклицание „Аха!“, колегата-мърморко Дони или пък мъдрецът барман Док-всички те са симпатични чешити, обрулени от живота, уж обикновени, но цветни и нестандартни.
Патерсън е съвременен наследник на Америка, той носи нейната биография, бил е в армията (на една фотография в дома си той е с униформа), но Америка се променя, тя е хората, сградите, новата история-в бара на Док на стената са залепени статии за различни именити съграждани, сред които е и тази със снимка на астронавтката от НАСА Кетрин Съливан. Така филмът „Патерсън“ предлага и едно обобщение за връзката между поколенията, изграждащи обществото, града, държавата.
Във филмите си Джармуш обича да се заиграва с лиричното съзерцание, да го обагри  с драматични нюанси, а после изведнъж да промени посоката на жанра, и в „Патерсън“ по подобие на „Кафе и цигари“, „Прекършени цветя“,“Границите на контрола“, „Само любовниците остават живи“, повторенията от срещи, събития, разменени реплики изострят напрегнатата статичност, но на финала на същата все пак има промяна-в „Патерсън“ домашният любимец Марвин унищожава поезията на Патерсън. Ала една нова празна тетрадка се превръща във възможност за нова поезия.
Патерсън на актьора Адам Драйвър е тих, спокоен, чувствителен, преодоляващ рутината на професията, понякога не толкова спонтанен, колкото се иска на Лора (Голшифте Фарахани). Лора е хаотична експериментаторка, копнееща светът да открие „прекрасните стихотворения“ на Патерсън. Те се допълват, те са цялост, единение и като персонажи от една прекрасна приказка за света на малките неща около нас и като актьорски постижения.
„Да превеждаш поезия е като да си взимаш душ с дъждобран“ казва във финала на историята Патерсън и наистина всеки език е специфично богатство от усещания, аромати, лекота и словесност. Но това няма никакво значение, ако си намерил пътя към живота, ако си открил подхода към единението, помиряването със себе си. Времето не чака, то лети и всеки миг е ценен с детайлите си. Всеки ден обичайното се редува с неповторимото до такава степен, че от тяхната взаимност се ражда  поезия. „Патерсън“ ни подсказва каква е рецептата за съхраняването на мига - да  цениш и да обгрижващ съкровеността на отлитащото време.

петък, 6 януари 2017 г.

"БОЖЕСТВЕНИТЕ"- 21 януари, отдел "Изкуство"- Регионална библиотека-Варна


 С носител на приза „Златна камера“ от Кан се открива новата кино година в отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна
На 21 януари от 10:00 ч. в отдел „Изкуство“ на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ ще бъде показан в рубриката „Поглед към новото френско кино“ филмът „Божествените“ (2016). Филмът ще бъде представен с лектория от критика и режисьора Елица Матеева.
„Божествените“ е един от най-горещо аплодираните филми в Кан. Драмата разказва историята на Дуня - буен тийнейджър, която определя като главна цел в живота си „ забогатяването“.
Режисьорката на “ Божествените“ Худа Бенямина е дебютантка от марокански произход, нейният първи филм спечели „Златна камера“ за дебют в Кан и е едно от събитията на фестивала. Критиката не пести и хвалебствия за играта на Улая Амамара (сестра на режисьорката), която прави също дебют и изпълнява ролята на Дуня.
Дуня живее в гето до Париж, където властват наркотиците и религиозното възпитание. Тя иска да има успеха на Ребека- локален нарко – бос и полага усилия да стане част от приближените й, за да има пари. Тази пристрастеност към парите съсипва живота на Дуня и нейната най-добра приятелка Мамуна- двете стават дилърки и нищо не може да се върне назад. Заради бедността, в която живее Дуня, тя вижда в Ребека пример, но късно осъзнава, че успехът й е илюзия.
Бунтовете в Париж от 2005 са повод за Худа Бенямина да заснеме „Божествените“, тогава се разрушават предградията:
“ Бях гневна, бясна, бях готова да изляза навън и да се бия, но си казах, че е по-добре да се направи филм, вместо да се пускат бомби и сълзотворен газ!“- тогава режисьорката е на 25 години и учи актьорско майсторство. „Всъщност бунтовете не доведоха да промяна, нямаше ехо след тях. Нищо не се създаде, дори предизвикаха по-голяма бедност и мизерия “- споделя Худа Бенямина.
„Божествените“ ще бъде представен за първи път във Варна.
„Божествените“ (2016) – премиерен филм на Франция и Катар.
Сценарист: Худа Бенямина, Ромаин Компинг, Малик Румеау
В ролите: Улая Амамра, Дебора Лукумена, Кевин Мишел и др.
Вход:СВОБОДЕН!!!

понеделник, 19 декември 2016 г.

ПРЕДСТАВЯНЕ НА "ЦЕЛИЯТ СВЯТ ... Е КИНО!" във Варна











 ПРЕДСТАВЯНЕ НА "ЦЕЛИЯТ СВЯТ ... Е   КИНО!" във Варна
21 декември, 18.00 ч. в CONTMPORARY SPACE, улица "Марко Балабанов" 23

събота, 17 декември 2016 г.

„Слава“ – малкият човек и оковите на матрицата



„Слава“    малкият човек и оковите на матрицата
12 magazine-16 декември
http://12mag.net/culture/malkiyat-tchovek-i-okovite-na-matritsata/

 


 Системата е чудовище. Системата, върху която се гради обществото е сладка матрица, раждаща отровни плодове. Съвремието нагло демонстрира как системата ловко се вкопчва в отричащите природата й. Тя ги лишава от съдържание, от същностното, от различното, което носят в себе си. Големите градове са свикнали с матрицата, те услужливо я интегрират в съставните си части. Градовете изискват да се впишеш в правилата на системата. Малкият човек, идващ от периферията, колкото и да се опитва да преодолее системата, да я превъзмогне, да я заобиколи, трудно съумява да се справи с нея, защото тя налага той да я приеме, обратното е равно ... на смърт. Какво се случва с аутсайдерите, с онези, които предпочитат тишината на обикновеното смирение и остарели морални императиви? Отговорите не са много и един от възможните се крие  в премиерния българския филм на режисьорския тандем Кристина Грозева – Петър Вълчанов „Слава“. След пълнометражния им дебют „Урок“, „Слава“ вдига още по-високо летвата на очакванията ни спрямо бъдещите им проекти, защото и двата филма, но особено „Слава”, показват как истории от делника могат да се превърнат в изкуство, излъчващо  вкус и чиста чувствителност. „Слава“ е още по-сложен, по-богат, по-мощен посланик на осмисляне на действителността ни в сравнение с дебютния „Урок“.  Прекрасно е, че вторият филм не страда от тенденцията: след успеха на дебюта, последващите творчески провокации да бъдат провокации единствено в съзнанието на режисьора. В „Урок“ учителка, преподаваща честност и достойнство, прекрачва границата, за да спаси семейството си от екзистенциален крах като ограбва банка. В „Слава“ кантонер изстрадва  своята преданост към патриахалните повели, погазени от системата, а последната, чрез своите представители, провъзгласили се за съвременни апостоли на закона, изисква от обществото да участва във фарсов консенсус.
   Кантонерът Цанко открива пари с неизвестен произход и ги предава на съответните органи. Представителите на тези органи се възползват от постъпката му и я превръщат в част от личния си имидж-героят Цанко получава нов часовник от министъра на транспорта и почетна рицарска грамота. Часовникът обаче е менте, а ръководителката на ПР службите към съответното ведомство загубва предишния часовник на кантонера, марка „Слава“. Особеното в часовника е надписът от бащата на Цанко- часовникът за сина е повече от вещ, показваща времето, часовникът е памет, пазител на определени представи за света, предхождащи матрицата на големия град. От този момент Цанко започва да се лута в търсенето на истинския часовник-истината, той се опитва да залепи прекръснатата връзка с мита за създателя и неговия завет, защото именно часовникът „Слава“ е отговор на моралния императив, отговор на вярата, надеждата, смисъла на битието.
Манталитетът на системата се оказва менте-подареният часовник изостава, по-късно министерството на транспорта подменя ментето с друг часовник „Слава“, който пък избързва, а Цанко продължава като в древна приказка с препядствия да дири бащината „Слава” през седем земи, докато се сдобие с познание за света. Часовникът е открит, но е твърде късно, силата и вярата на „героя” Цанко са изчерпани.
Медии, политици, големият град  и сякаш цялата държава не обичат малкия човек, не обичат неговото убежище – градината със зеленчуци, зайците, отглеждани в самота. Никой не се интересува от живота на този изчезващ вид.
Съдбата на Цанко (Стефан Денолюбов) се пресича с тази на Юлия (Маргита Гошева) - ръководител на ПР отдел към министерството на транспорта. Юлия е амбициозна и безкомпромисна. За нея моралът е глупава безмислица, загуба на време. Но докато Цанко преминава през своите катаклизми, Юлия също се променя. На финала двете същества се срещат, споделящи личната си трансформация под влияние на системата. Всеки е получил урок,защото Юлия и Цанко са част от матрицата. Всеки е придобил другост, която го отклонява от личните завети. Цанко вероятно няма да повярва на Юлия, че тя съжалява за изгубената „Слава“. Юлия пък едва ли е очаквала, че заекващият и на пръв поглед миролюбив кантонер може да прояви жестокост. Два свята в невъзможност за комуникация, два свята, породени в отказ от взаимност-трудни за съвместяване, още по-чужди на себе си. Така живеем днес-всеки за себе си, без съпричастност към проблемите на другия и криво-ляво се справяме, мислим, че се справяме.
Министърът на транспорта дава интервюта по телевизията, че всичко е под контрол- виновниците за кризата ще бъдат наказани,докато някакъв журналист се опитва да води своя война с министъра. Кантонерът Цанко разказва на министъра, че служители крадат гориво от БДЖ, но никой не дава душа и сърце за проблема, обратното: никой не иска да чува от кантонера звук по темата. Юлия е прахосмукачката, която поглъща вредните шумове-вредните истини за министерството и ги обработва в сладки приказки, в слава, в лъжи - така парадоксите на съществуването продължават до безкрайност, до възможни отмъщения, интриги, задкулисни игрички. Градът не спи, той диша в мъглата от двуличие и как иначе, нали е център-столица.
Тъжна е историята на „Слава“, но тя е разказана по неочакван начин – с мъдростта на иронията, с точния удар на гротеската, защото делникът не се нуждае от прегръдки и потупвания по рамото, а от благородни сътресения, които да ни изваждат от привидното равновесие. Трябва нещо да ни пробуди, да ни измести от вцепенението, от летаргията, от блудкавото живуркане-и това нещо е реалността, онези случки от нея, които показват, че малкият човек може да действа ВЪПРЕКИ матрицата, може да изненада матрицата, може да направи остър завой, за да се противопостави на системата.
В „Урок“ персонажът на Маргита Гошева бе МАЛКИЯТ ЧОВЕК, който изненада матрицата. В „Слава“ актьорът Стефан Денолюбов ювелирно влиза в тъканта на друга частица от социума, преднамерено изтласквана в ъглите му, но неочаквано за всички оказала съпротива с риск за живота си. Всички тези атоми, тези човешки същества на ръба, въпреки нашето познание за тях притежават невероятната енергия да бъдат себе си, да ни подарят  вяра в доброто, макар и постоянно подложена на изпитание. Тези персонажи предизвикват  симпатия, защото така плътно и естествено живеят на големия екран, сякаш току-що са били при нас и подобно на нас същестуват чрез грешките си.
Във филма участват като актьори и режисьорите: Николай Тодоров, Милко Лазаров, Ралица Петрова, Димитър Сарджев, всеки от тях в зависимост от изискванията на Кристина Грозева и Петър Вълчанов се е опитал така да изиграе своята роля,че тя да излъчва естественост. Киноведът Деян Статулов, композиторката Мира Искърова, сценаристът Дечо Таралежков допринасят актьорски за лекотата, с която филмът „Слава“ изгражда своята атмосфера. Техните персонажи са част от шума на града, те са потопени в системата без да й се съпротивляват.
Защо трябва да гледате „Слава“? „Слава“ е важен- филмът притежава позиция, защитена убедително от началото до последната минута на историята си. Екипът на „Слава“ с  постоянство доказа, че нискобюджетните творби- родно производство могат достойно да се конкурират с отличниците от най-добрите международни фестивали.
 “Слава“ е притча за вярата в доброто, въпреки абсурдите на битието, които ни провокират към бруталност. Ако откриете частица от своята биография в „Слава“, то вероятно сте допуснали матрицата в тялото си. Но има надежда, сгушена  някъде между релсите, уловена в погледа на обикновения Цанко, който отглежда зайци и всяка сутрин точно в осем проверява дали стрелките на бащината „Слава“ отмерват правилно диханието на времето.

Елица Матеева

понеделник, 5 декември 2016 г.

Представяне на "Целият свят е... кино!"

Целият свят е... кино!
На 13 декември от 19.00 ч. в Дома на киното (София), в рамките на филмовия фестивал „Северно сияние”, ще се състои представянето на втората книга на Елица Матеева.
„Целият свят е ... кино!” е сборник от рецензии, посветени на съвременното кино. Дали животът е кино или киното е живот, ще разберете, ако обичате приключенията на 24 –те кадъра в секунда. Киното е визуална провокация, която внушава, въздейства и ни подтиква към промяна. Киното е трудно приключение за хората, които го създават. „Целият свят е ... кино!” е също приключение, форма на обяснение в любов, тук авторът прави своето любовно, словесно вричане на магията, която ни озарява, когато попаднем в тъмния салон. Кинорецензиите проследяват творчеството на творците: Вим Вендерс, Уди Алън, Братя Тавиани, Нани Морети, Терънс Малик, Гаспар Ное, Фатих Акин, Ксавие Долан и др.Между страниците на книгата не са пропуснати заглавия от най-новото българско кино.
„Целият свят е ... кино!”, защото понякога е по-добре да живееш в художествената реалност, в която действителността е обобщение, категоричен извод, приказка за пораснали деца.

За автора: Елица Матеева е родена във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия и Технически университет (специалност „Право“) в родния си град, а след това – „Театрознание“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Специализира и „Режисура за драматичен театър” с худ. ръководител проф. Пламен Марков. През 2004 г. прави дебют като режисьор на професионална сцена (Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе) с пиесата “Криза в Рая” от Милена Фучеджиева. Спектакълът получава специалната награда на журито за млад актьор (Весела Казакова) на Друмеви тетарални празници 2004 г.
През последните 3 години със съдействието на Община Варна е реализирала като ръководител три проекта: театрален спектакъл по романа на Ф.Бегбеде „Любовта трае три години” със заглавието „Sos, любов!“, авторска книга с критика, интервюта и пиеси „Между театъра и киното” и интердисциплинарния творчески проект „5 и 1|2 скандинавски визии за култура”, изследващ съвременните постижения на скандинавската култура. Пише за различни медии и е автор и водещ на кинолектории към отдел „Изкуство” – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна.

четвъртък, 24 ноември 2016 г.

5 и ½ СКАНДИНАВСКИ ВИЗИИ ЗА КУЛТУРА В ЛЕКТОРСКИ МОДУЛ

5 и ½ СКАНДИНАВСКИ ВИЗИИ ЗА КУЛТУРА В ЛЕКТОРСКИ МОДУЛ
На 3 декември (събота) от 10 ч. в отдел „Изкуство” на Регионална библиотека „Пенчо Славейков”- Варна ще се състои поредна лекторска среща, свързана с характеристиките на съвременното кино на Скандинавието и интердисциплинарния модул „5 и ½ СКАНДИНАВСКИ ВИЗИИ ЗА КУЛТУРА”. Зрителите ще видят трагикомедията от Исландия - Дания „Фуси” 2015. Водещ на срещите е Елица Матеева: критик и режисьор. Вход свободен.

„ФУСИ”

Режисьор - Дагур Кари
Сценарий - Дагур Кари
Оператор - Расмус Видебек
Музика - „Слоублоу”
В ролите - Гунар Йонсон, Илмур Кристянсдотир, Сигюрйон Кяртансон, Франциска Уна Фагсдотир, Маргрет Хелга Йохансдотир, Арнар Йонсон, Торир Семундсон, Ари Матиасон, Фридрик Фридриксон, Ингун Йенсдотир
Продуценти - Агнес Йохансен, Балтасар Кормакур

Фуси е мъж на средна възраст, който не може да събере кураж, за да напусне семейния дом и да навлезе в света на големите. Ежедневието му преминава така, сякаш е заспал, а рутината е единственото нещо, което го държи на повърхността. Когато една друга жена на неговата възраст и 8-годишно момиче неочаквано навлизат в живота му, той е принуден да разпери криле и да види накъде ще го отнесе вятърът.

НАГРАДИ И НОМИНАЦИИ

Кайро 2015 – Специалната награда на журито „Сребърна пирамида” за най-добър режисьор; CPH PIX 2015 – Наградата на публиката „Политикен”; Трибека 2015 – Най-добър актьор в игрален филм (Гунар Йонсон), най-добър игрален филм, най-добър сценарий на игрален филм; Валядолид 2015 – Най-добър актьор (Гунар Йонсон).
Скорошни публикации

неделя, 30 октомври 2016 г.

„МУЗИКА И КИНО“ стартира с игрален филм за невероятната Нина Симон






„МУЗИКА И КИНО“ стартира с игрален филм за невероятната Нина Симон
В поредния цикъл от лектории, посветени на  киното публиката ще се запознае с най-новата  филмова игрална интерпретация, свързана с живота и творчеството на американската соул дива Нина Симон. Как киното разказва чрез силата на големия екран за съвременните музикални величия, почитателите на киноклуба в отдел „Изкуство“ на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ ще разберат в новата рубрика „Музика и кино“ на 19 ноември от 10 ч. Модератор на събитието е Елица Матеева- критик и режисьор, а последното й филмово предложение е:
„НИНА“ – игрален филм на Великобритания ,2016, 90 мин.Сценарист и режисьор - Синтия Морт.

В началото  Нина Симон е "млада, талантлива и черна, а след това - тя е просто гневна.Такава е от дете, такава остава и през целия си 70-годишен живот. Родената през 1933 година Юнис Катлин Уеймън, която по-късно ще се нарече Нина Симон, така и не успява да преодолее усещането, че не е постигнала това, което заслужава.
Тя пее с почти андрогенен баритон, както пише и Дориан Лински от The Guardian, който варира (по собствените думи на Симон) от "дрезгав" до мек като "кафе със сметана". Нина пише песни и свири на пиано като виртуоз, интерпретира всякакви мелодии със сила и въображение. Въпреки, че е много талантлива, след като завършва училище, Юнис бива отхвърлена от Музикалния институт във Филаделфия, именно, заради цвета на кожата си.
Един от най-силните й концерти, който е включен в албума Nuff Said! се провежда по време на музикалния фестивал в Уестбъри на 7 април 1968 година, три дни след като Мартин Лутър Кинг е застрелян. Тя представя чисто нова песен, наречена Why? (The King of Love Is Dead).
През 1970-та Симон губи вярата си в активисткото движение, защото революцията, за която тя мечтае, не се случва.На края на живота си, тя вече знае: "Няма движение за граждански права. Всичко се разпадна" и признава, че е щяла да бъде по-щастлива, ако не се беше занимавала с политика.В последните години преди смъртта си през 2003 година, Симон изглежда сравнително помъдряла.Тя не успява да дочака триумфалното си завръщане, но все пак старостта й представлява достоен край за жена, цял живот водила самостоятелна война срещу всичко и всички.
Филмът „Нина“ проследява завръщането на Нина Симон - Нина успява да ангажира нов съмишленик за работата си - Клифтън Хендерсън. Клифтън  заема мястото на личен асистент  и полага изключителни усилия, за да реализира сценичните изяви на певицата - никой не иска да работи с Нина Симон заради ужасния й характер .  В главните роли публиката ще се наслади на играта на актьорския дует:  Зои Салдана (Нина) и  Дейвид Ойелоуо (Клифтън).