неделя, 17 март 2019 г.

5 и ½ скандинавски визии за култура - 2019




   Вече пета година  съществува бутиковият формат, посветен на скандинавското кино. Инициаторът на събитието продължава упорито да търси истинските партньори и потенциалните меценати, за да балансира добрата програма с външни участници. Уви, градът и хората му не проявяват любопитство към този род проблеми. Варненската публика е като разглезено дете, което предпочита шоколадови вафли пред богат на витамини плод. Зрителите искат, но забравят, че всяка осъществена идея е вид усилие, за което се плаща висока цена. Моята цена е материалното благополучие, но пък вярвам, че все още има смисъл, защото общуването с адекватната публика е истинско  обогатяване.
Филмите на Ларс фон Триер са  тръбата на Ерихон, с която един мечтател, превърнал се в ироничен циник, успя да преодолее крепостите на ума, за да ни въведе с трясък в хаоса от емоции, разкъсващи наследниците на Адам и Ева.
  Реших да се гмурнем в суровия свят на Ларс фон Триер, провокирана от текст, който трябваше да напиша за едно списание. Докато гледах  отново филмите на датския режисьор, имах чувството, че чук ме е ударил по главата. Тогава си казах, „нищо не трябва да се спестява на зрителите“, иначе съзнанието им ще е в перманентен сън. С Ларс сме родени през април, изданието на този малък, но ангажиран с важни послания формат – също. Тогава нека заедно да видим най-доброто от филмите на щурия датчанин!
   И ако някой яде пуканки в салона, или пък, ако телефонът му звъни, то нека крикът, чукът , лопатата „проговорят“ в тъмното!

Елица Матеева – артистичен директор на „5 и 1|2 скандинавски визии за култура”

30 март, 10:00
Отдел „Изкуство“ – РБ „Пенчо Славейков“
СКЪПА УЕНДИ
2005, 105 мин.
Място на действието е причудливо стилизиран традиционен миньорски град. Дик е самотно момче, за което се грижи домашната прислужница - афроамериканката Кларабел. Дик се влюбва в пистолет и го кръщава Уенди. Присъединява се към тайно общество, наречено Дендитата, в което членовете носят смешни шапки, стрелят по мишени и гледат филми за раните, нанесени от куршумите върху човешката плът. Когато местният шериф Кръгсби поверява на Дик внука на Кларабел – Себастиан, бандата се разпада по неочакван начин.

Награди:  Москва - Сребърен Св. Георгий за режисура - 2005.
Режисьор: Томас Винтерберг
Сценарист: Ларс фон Триер
В ролите: Дансо Гордън, Бил Пулман, Нелсън Новела, Джейми Бел, Майкъл Ангарано, Крис Оуен, Томас Бо Ларсен.

31 март, 18:00
АНТИХРИСТ
КНИЖАРНИЦА „ПАРАГРАФ“ 22
2009, 108 мин.
Антихрист“ (2009) е първият филм от неформално депресивната трилогия на Триер. Можем да определим този филм, а и събратята му от трилогията като арт-хорор, в който вместо обичайните средства за плашене се използват други, предизвикщи същия спектър на емоции, характерен за хорор -филмите. Ларс фон Триер посвещава „Антихрист“ на Андрей Тарковски. Дуетът Шарлот Генсбур и Уилям Дефо изиграват едни от най-трудните си роли, но пък са така съвършени в тях, че спокойно могат да влязат в учебниците по актьорско майсторство. След смъртта на своето дете, Той и Тя се опитват да съберат счупените парчета, да намерят път към себе си. Съпрузите се превръщат в чудовища. Нито Той, нито Тя са Антихристите, истинският Антихрист е съвременната душа, защото се самоизяжда от покварата и липсата на светлина в екзистенциалния й тунел.

Режисьор: Ларс фон Триер
Сценарист: Ларс фон Триер
В ролите: Шарлот Генсбур, Уилям Дефо, Сторм Ачече Салстрьом
Награди: Кан - за най-добра киноактриса - 2009, Bodil - за най-добър датски филм, за най-добра кино актриса и за най-добър кино актьор - 2009. Европейска филмова награда за операторско майсторство - 2009 и др.
Записване за прожекцията - на ФБ страницата на изданието. Ограничен брой на места!!!

1 април, 18:00
ЕВРОПА
TEREZA ART GALLERY

1991, 114 мин.
„Европа“ (1991) е психоза! „Европа“ започва с релси и навлизане в тунел на предизвестена смърт. Един глас бавно, но с хладнокръвна убедителност диктува стъпките на Леополд Кеслер. „На десет“ Леополд и публиката се озовават в Германия през 1945 г., а след още няколко преброявания Леополд Кеслер ще премине през любов, омраза, предателство, лични терзания и ще умре, въпреки че достойно се бори за живота си. Зловеща е тази следвоенна Европа на Ларс фон Триер, тук победителите са агресори, а победените са марионетки, които участват в спектакъла „оцеляване“. Диагнозата е ясна: “Вие искате да се събудите и да се освободите от образа на Европа, но това е невъзможно!“ Европа не може да избяга от фалша на печалния си образ.

Режисьор: Ларс фон Триер
Сценарист: Ларс фон Триер и Нилс Вьорсел
В ролите: Жан – Марк Бар, Барбара Зукова, Удо Киер, Ларс фон Триер и др.

Награди: специална награда на журито в Кан -1991, Най-добър режисьор – Гент 1991, Голямата награда Ситджес – Каталуния -1991. Най-добър филм и оператор - Стокхолм - 1991. „Бронзов кон”, Bodil за най-добър датски филм, Робърт – за монтаж, визуални ефекти, за операторско майсторство, саунд - 1992.

2 април, 18:00
ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ
TEREZA ART GALLERY
1996, 159 мин.

Триер много добре е познавал творчеството на датчанина Карл Теодор Драйер, а един от любимите му филми е „Страстите на Жана д’Арк“ (1928). „Порейки вълните“ поставя началото на трибют, посветен на Орлеанската дева. Невероятното изпълнение на Емили Уотсън като крехката Бес Маккнил готова на всичко в името на любовта и изцелението на своя съпруг (Стелан Сгарсгард) предопределя и първата номинация за Оскар във филмографията на Ларс фон Триер. Малката религиозна общност, която редовно посещава местната църква не приема избора на Бес. За тях Ян и неговите приятели са шумни пройдохи, които са греховен  свят. Но Бес обича своя Ян и го спасява, парализиран след трудова злополука. Тя умира, жертвайки телесната си чистота, но с любовта си почти като герой от „Пяната на дните“ успява да изцели Ян. Ян и приятелите му чуват небесните камбани, които предвещават, че Бес е приета от Бог, въпреки греховното й минало.

Режисьор: Ларс фон Триер
Сценарист: Ларс фон Триер
В ролите: Емили Уотсън, Стелан Скарсгорд, Жан-Марк Бар, Удо Киер, Катрин Картлидж и др.

НАГРАДИ: Европейска филмова награда за най-добър филм и актриса-1996, Сезар – за най-добър чуждоезичен филм, Награда на филмовото критическо общество в Ню Йорк за най-добър филм и актриса, Бодил за най-добра актриса и за най-добра поддържаща актриса и за най-добър филм - 1997, Награда Робърт за най-добра актриса и най-добра поддържаща актриса -1997 и др.

4 април, 18:00
ТАНЦЬОРКА В МРАКА
TEREZA ART GALLERY
2000, 141 мин.

Селма (Бьорк) от „Танцьорка в мрака“ обича мюзикълите, защото там всички са щастливи и никой не умира. Но пък в музикалния „Танцьорка в мрака“ (2000) Селма умира, защото нормалните я осъждат на смърт чрез обесване. Селма е виждала всичко, но тя не отдава значение на сетивността, защото скоро ще загуби зрението си. Спестява пари за операция на малкия си син. Съседът Бил посяга на най-свидното - спестяванията й, за да спаси уютния си сламен свят от разпад. Тогава Селма е принудена да се бори за своята последна надежда, но Бил умира, а тя е обвинена за убийството му. Приятелката й Кати (Катрин Деньов) се опитва да ангажира най-добрата адвокатска защита и да отмени изпълнението на смъртната й присъда, но Селма избира живота на своя син. Въпреки наградите, взаимоотношенията между Триер и Бьорк са откровено ужасни. Бьорк го обвинява в психически тормоз и сексуално посегателство. С този скандал се поставя началото на веригата от интересни обществени изяви, заради които имиджовото позициониране на Триер страда от всеобщо порицание.

Режисьор: Ларс фон Триер
Сценарист: Ларс фон Триер
В ролите: Бьорк, Катрин Деньов, Дейвид Морз и др.

НАГРАДИ: Златен глобус за най-добра драматична актриса - 2001, Сезар - 2001 за най-добър чуждоезичен филм. Сателит – 2001 за най-добър филм, най-добра актриса и най-добра поддържаща актриса. Bodil – за най-добър датски филм- 2001, Робърт - за най-добър филм, за най-добра актриса в поддържаща роля, за най-добра режисура, операторско майсторство, грим и костюми – 2001.

Вход свободен. Всеки, който иска може на място да направи дарение като по този начин ще подпомогне организацията на следващото издание.



„ЛЯТО“: ЗАЛЕЗИ И ЛЕНИНГРАДСКИ РОК

kultura.bg
15 март
Лето! Я изжарен, как котлета. Время есть, а денег нету, Но мне на это наплевать. Лето! (Лято! Изпечен съм като пържола. Има време, пари – не, но не ми пука. Лято е!“(из песента „Лято“ към саундтрака на филма)
Кадър от ЛЯТО
Някъде в девети клас открих за себе си музиката на Виктор Цой. Баща ми живееше в СССР и ми изпращаше руски плочи по списък. Винилът на група „Кино“ – „Нощ
Кадър от ЛЯТО
“ (1986), и до днес се пуска в дъждовните неделни следобеди. В XII клас от едно пътешествие в Русия се сдобих с албум на група „Зоопарк“ – „Бяла ивица“ (1988). На гара Черновци имаше проверка, скоро влизахме в Румъния. Войниче-граничар ме попита какво нося в кутията? „Плочи“ – казах. До „Кино“, „Зоопарк“ прилежно стояха и други герои: Жана Агузарова, „Бригада С“, „Центр“, „Вежливый отказ“, „Наутилус Помпилиус“, Дейвид Боуи и преоценен албум на „Тангра“ с незабравимата песен „Оловният войник“. Войничето въздъхна, погледна ме скептично и си тръгна. Какво да се очаква от един дарк уейв с обръснат тил и топирани коси в стилистиката на Робърт Смит от „Кюър“? Тогава бях влюбена във филма „Асса“ (1987) и в песните от албума към филма, а после случайно открих плочата в единствения магазин на Балкантон във Варна, съществуващ до началото на 90-те…
Днес вече не се вълнувам от руския рок, единствено изпълненията на Земфира ме връщат в годините, когато вярвах, че песента на Цой „Искам промяна“ може да се превърне в реалност
Ето защо за мен бе важна срещата с филма на Кирил Серебренников. „Лято“ (в програмата на СФФ) не е биографичен филм, въпреки че в основата на сюжета му има реални факти – Виктор Цой преди да се превърне във фронтмен на „Кино“ е скромен, тих, леко невзрачен поет, който пише по „детински“ песните си, почти на шега. Срещата му с Михаил Науменко (вокал и лидер на група „Зоопарк“) е важна, защото Михаил го въвежда в атмосферата на ленинградския рок енд рол и му помага да намери своето място, своя глас в тази среда. „Лято“ е посветен „на всички, които обичаме“, и е създаден по спомени на Наталия Науменко – спътница на Михаил. Режисьорът Кирил Сребренников не успява да завърши филма си, защото е арестуван и обвинен, че е присвоил държавни пари. По подобие на колегата си по оръжие Джафар Панахи, Кирил продължава да твори, въпреки домашния арест – миналата година в менижирания от него „Гогол център“ имаше премиера на спектакъла му „Барроко“. Как точно е направил „Барроко“, за мен си остава загадка, защото схемата чрез посредник-адвокат да раздаваш задачи на актьорите, ми се струва невероятна, но в киното и в театъра всичко е възможно!
„Лято“ бе един от претендентите за Златна палма 2018, получи награда за саундтрак от Кан. Ако имаше Златна палма за операторско майсторство, то със сигурност Владислав Опелянц щеше да се конкурира с още един отличник от Кан – „Студена война“ (реж. П. Павликовски). Определено 2018 е година на черно-белия арт кадър. Камерата на Опелянц деликатно краде от диханието на града, от душата на задимените комуналки, от простора на морето и пясъка и понякога облича в синьо сънищата на Пънка (невротично-прекрасен Александър Горчилин). В този свят на музика и поезия, пънкари и рокери живеят заедно, опаковани от мъглата на абсурдната система. Те заедно отглеждат децата си и заедно пият молдовско вино. „Лято“ е ретро ескейпски разказ за любов и музика, нежна история за приятелството и за свободата да бъдеш себе си. Донякъде „Лято“ е мюзикъл, донякъде драма и донякъде сън – анимационните кавъри върху песни на Дейвид Боуи, T. Rex, Sex Pistols, Talking Heads, Mott the Hoople, The Velvet Underground и др. са вътрешните монолози, топъл бунт на младостта. „Лято“ въздейства като „Всички песни са за любовта“ на Кристоф Оноре, в „Лято“ има много от тази френска фина нишка на отказ от конформизма и изтънчена чувствителност, защото героите Витя, Майк и Наталия споделят общи чувства, доверие и любов. В този филм няма амбициозни до наглост максималисти, всеки е себе си, всеки търси своето „днес“, не хитрува, всеки е в своята младост, която бързо отлита (Цой умира през 1990 г., а Науменко през 1991). Всички те са влюбени, те са музиканти, които не говорят с патетика за любовта си, те са идеалисти, които осъзнават, че не могат (засега) да променят системата.
Тео Ю като Виктор Цой е интровертен, може би не достатъчно уверен, но пък подсказващ скрития импулс в душата на поета. Роденият в Германия кореец може и да припознава Виктор Цой като побратим заради общия корейски корен, но произходът не е гаранция за дълбочината на актьорската интерпретация. Все пак похвално е старанието на Тео Ю да научи репликите си и да се опита да вникне в музиката на Цой. Музикантът от Якутия Петер Погодаев записва песните на Цой, Денис Клявер дублира Тео Ю, а Герман Осипов от група „Звери“ изпълнява партиите на китарата му. Фронтменът на група „Звери“ Роман Билик като Михаил Науменко владее екрана. „Лято“ не е филм за Виктор Цой, а импресия за човека на изкуството, за търсачеството и за музиката, която се ражда от свободния дух.
В „Лято“ няма да откриете динамични сътресения, тук всичко се случва плавно, постепенно, дори любовният триъгълник между главните персонажи нежно подрежда своята интрига. „Лято“ е кинематографичен стих за залези и изгреви, за Ленинград, видян от покрива на стара сграда. „Лято“ е внезапно открадната целувка край Финския залив, „Лято“ е концерт, в който чувстваш, че си жив. В „Лято“ има лекота, благодарение на музиката, на разбирането за музиката като полет. „Лято“ има и своя Борис Гребенщиков (група„Аквариум“). Неговата философия за живота се прилепва върху кожата на Скептика (Александър Кузнецов), който снима филм за Витя и Майк и през цялото време се появява с надпис: „Това не е било!“. Промяната не е била, музиката не е била, въображението е ехо – скоро ще свърши и това лято.
Цой се влюбва в Наташа (Ирина Старшенбаум), но тя е вярна на Майк („Защо ми е Мик (Джагър), когато имам своя Майк“). Наташа редовно ходи на концертите на „Зоопарк“, рисува плакати със сърца, които патрулиращите изземват, а след концертите се прибира в квартирата, за да гледа малкия наследник на Майк – Наташа е приказка! Тя е търпелива, добра, умна, красива, но е силно привлечена от загадъчния Витя. Майк предчувства, че нещо се случва и съвсем естествено разсъждава с Наташа за последствията. Разсъждава спокойно, трезво, без скандали, без излишни жестове – тихо, мъдро, като на кино!
По подобие на Алексей Герман-Младши в „Довлатов“ и Серебренников предпочита езоповския език, чрез който да реконструира миналото. За разлика от скучноватия и на места зациклящ „Довлатов“, „Лято“ е жизнен филм, с емоционален заряд, защото е насочен към публиката. „Лято“ вероятно ще бъде много по-интересен на онези, които въобще не са чували за „Кино“ и „Зоопарк“, но биха искали да се гмурнат в шума на 80-те, да усетят заседналия аромат на заключеното в спомени време.
В „Лято“ маргиналът от провинцията Цой се променя, развива, напипва пулса на времето, а иконата на „Зоопарк“ наблюдава с депресирана емпатия процеса на промяната. Лениградските каубои в рока рисуват на ръка плакати на своите вдъхновители от Запада, разменят си тетрадки с преводи на песните им, фантазират, че някога ще присъстват на техните концерти, обменят си плочи, закупени от черния пазар – достоверна е тази атмосфера на колективния блян по другото. И моите приятели имаха същите дилеми, когато презаписваха касети с музиката на „Депеш Мод“, „Кокто Туинс“, „Сиукси енд дъ Баншис“.
Съветската реалност в „Лято“ е като разтопено ескимо. Никой не взима на сериозно ритуалите на цензурата – сцената с утвърждаването на текстовете на Цой за приемане в рок-афиша на клуба показва отношението на режисьора към властта – дамата от Главлит (Юлия Ауг) с облекчение се съгласява, че песента „Безделник“ на Цой е критика на тунеядството в СССР, а „Осмокласничка“ е протест срещу половата разпуснатост на Запада, който влияе зле на съветските девойки.
„Лято“ може би е руският вариант на „През вселената“ (2007), в който Джули Теймор възкреси хипи културата и спомена за „Бийтълс“. Филмът на Кирил Серебренников е прекрасен със своята чистота и семплост. Ако го съпоставим с предишните творби на режисьора, някои от които адаптации на пиеси („Да играеш жертвата“, „Ученикът“), и капсулираните в себе си „Юриев ден“ и „Измяна“, то „Лято“ е най-доброто лично филмово постижение на Серебреников.

„Лято“ е филм за романтиците, а онези, които не откриват нищо съществено в него, бих посъветвала да си преговорят „Аз крача из Москва“ – черно-бялата класика винаги си остава модерна. Всичко отлита неусетно, а киното съживява секретния код на посланията в бутилка.

Граница“ – скандинавско кино с удивително тролене върху идеята за другостта


     kinoto.bg 14 март



    Троловете са страшни същества, които всеки любител на скандинавски приказки познава. Троловете присъстват във фентъзи историите, обикновено не изпитваме към тях симпатии. Ето,  че 38 годишният иранец Али Абаси, напуснал Техеран и  успешно развиващ режисьорската си кариера в  Швеция е създал прекрасен филм, отказал се да говори за проблемите на мигрантите в Европа, но пък по магически неистов начин e събрал всички проблеми на съвременното общество в една история с главни герои тролове. „Граница“ (Дания, Швеция) е вторият пълнометражен филм на Абаси с награда за най-добър филм от конкурса „Особен поглед“ (2018) в Кан, с награда за най-добри ефекти от Европейската киноакадемия за 2018 и номинация за Оскар 2019  за грим. В „Шели“ на Абаси с награда от Берлинале 2016 за най-добър дебют, Абаси с характерните прийоми на скандинавското кино реконструира своя версия на легендарния филм на Полански „Бебето на Розмари“.  Приви го фино, с напрежение, което въздейства в типичните сцени на статика и дефицит на реални случки. „Шели“ на Абаси подсказа, че в света на съвременното кино се появява един доста странен разказвач, но твърде опитен наблюдател-аналитик, представящ живота с магия, характерна за Булгаков, с иронията на Ларс фон Триер, с артистичността на Гаспар Ное, с идеята за експеримент и бунт, която се раждаше в киното на Годар.
Тина е твърде непривлекателна, дори доста плашеща на външен вид, но в модерното скандинавско общество тя има приличен живот. Баща й е настанен в симпатичен дом за старци, за когото се грижат добре. Тина има бойфренд, който макар и да е доста глуповат нехранимайко оттлежда кучета ротвайлери и се надява да спечели някое състезание с  тях. Работата на Тина е интересна и отговорна – осигурява митническия контрол на пасажерите от Хелзинки, които пристигат в Швеция. Тина е жената-скенер, улавя във въздуха онези, които носят дрога, алкохол или са забъркани в престъпление. От момента, в който открива снимки с педофилско съдържание, складирани в телефонна карта, историята на Тина придобива крими характер. Около  проверките й  тя се запознава със странния Воре, който прилича на Тина, но не се страхува да бъде себе си. Те се сближават и съвсем естествено между тях се случва привличане. Тина разбира от Воре, че тя не е човек, а трол. Воре е свободолюбив, възприема хората като заразно зло, което унищожава земята и е намерил начин да се бори с него – като се превърне в част от злото на хората. Интегрирал се е в системата на криминалната загадка, която Тина разрешава, Воре все пак успява да й се изплъзне, но пък Тина получава колет от Воре - резултат на тяхната взаимност – едно малко бебе тролче я дарява с майчинство. Тина обаче защитава хората, воюва с пороците им и съвсем естествено не е на страната на Воре, затова е аутсайдер, но вече не е сама.
„Граница“ е екранизация на новела на шведския Стивън Кинг – Йон Айвиде Линдквист. Преди десетина години шведската филмова адаптация на романа му „Покани ме да вляза“ се превърна в  хит и досега тя е сред една от най-известните шведски кино творби. Заедно със сценаристката Изабела Еклеф, Абаси повежда зрителите в пътешествие на границата на хорор жанра и подобно на Тина проверява  сетивността и мъдростта на публиката си.
  Тънка е границата между красивото и  грозното, между мъжете и жените, между социум и природа, между зло и добро, между приказка и реалност, между човеците и хората, от които Бог се срамува, защото са грешка. “Граница“ умело си играе с тези теми, но е най-интересен, когато проследява готовността на своите персонажи да  (не) изоставят самобитността си заради избор, свързан с моралния императив. Тина преживява любовта, открива силата на желанието и сексуалното влечение. Тина споделя чувствата си с Воре. Но по-късно тя воюва за човешките същества, защото за разлика от Воре, Тина познава хора, които „не са болест“. Абаси има невероятен шанс – заснел е истински хуманен филм, без никакви стеснения, без да ни спестява истината за измеренията на човечността. Троловете са същества, които нямат човешкото разбиране за пол, ние ги възприемаме като мъже или жени, а те преобръщат представите ни за полово развитие. Можем да критикуваме Абаси, че е нарочил троловете за герои, но  пък не може да се отрече, че подходът на режисьора е оригинален и авторски. Тази специфична другост на героите може би ни напомня за посланията от „Формата на водата“, но Абаси е априори излекуван от повърхностните фокуси на Холивуд. Лесно е да се разкаже красива история за толерантност към  другостта с повече мелодраматични нотки и сълзи, както го прави Стивън Спилбърг в „Извънземното“ или Ксавие Долан в „ Лорънс завинаги“, но нека някой да се опита да го направи със същества, които дъвчат насекоми, изглеждат уродливо като персонажи от „Човекът-слон“ на Дейви Линч и сексът им е непонятен за човешките стандарти – подобно чудо все още не сме виждали.

 Красивата театрална актриса Ева Моландер след 4 часа грим и промяна на килограмите се превръща в прекрасен трол. Актьорът с фински произход Еро Милоноф е избарн за ролята на Воре след като Абаси го гледа в „Най-щастливият ден от живота на  Оли Мяки“. Ева и Еро приемат предизвикателството да играят същества, които предизвикват негативни емоции с външността си. „Граница“ е един от най-неочкаваните филми в съвременната история на киното, защото неговата жанрова ориентация излиза от очертанията на категориите. „Граница“ е едновременно социална сатира, мрачна приказка за любовта, комедия на абсурда, крими трилър за педофили.
„Граница“ е прекрасен манифест за другостта, в който се съдържа рецептата за свобода – истинският свободен дух не робува на стандарти и лицимерни обществени порядки, защото преди всичко свободата е труден, личен избор „да бъдеш или да не бъдеш“.
Очаквайте „Граница“ на София филм фест 2019!

понеделник, 4 март 2019 г.

Нашите деца и киното на Хирокадзу Корееда

Нашите деца и киното на Хирокадзу Корееда
(преди показа на „Джебчии“ - София филм фест – Варна - 2019)

„Никой не трябва да узнае“ – Япония, 141 мин.
Режисьор: Хирокадзу Корееда

10 март-17.30 ч.

Един поглед към киното на Хирокадзу Корееда с ритъма на токийско предградие. „Никой не трябва да узнае“ е филм, който ще ви просъзли, ще ви подтикне към размисъл, ще преобърне хастара на делника.
„В „Никой не трябва да узнае“ (2004) майка напуска дом с 4 деца, като от време-навреме им праща пари, а най-голямото дете (само на 12 години) трябва да се грижи за останалите. Тази тъжна приказка за изоставени деца е по действителен случай от края 80-те. „Никой не трябва да узнае“ в емоционален план много напомня на „Джебчии“(„Златна палма“ 2018), защото децата се грижат за баланса в техния микросвят. Играта на малкия Юя Ягира съвсем заслужено бе отличена за най-добра мъжка роля в Кан. Героят на Юя предсказва съдбата на малките Лин и Шота в „Джебчии“ – те трябва сами да се справят със самотата си, сами да се грижат за себе си, за да оцелеят. 56 годишният Корееда предпочита без предразсъдъци да ни представи днешния образ на Токио и неговите жители. Корееда деликатно навлиза в сложните противоречия на съвремието ни, за да ни подскаже, че някъде отвъд нюансите се крие истината за живота, някъде отвъд схемите има място за едно свято семейство, в което любовта е по-силна от гласа на закона.“ Елица Матеева за kinoto.bg
Благодарение на затрогващите и искрени изпълнения на прекрасните деца-актьори и оригиналната и непринудена режисура на Корееда, "Никой не трябва да узнае" успешно пресъздава живота, като в същото време ни предлага поетичен, чувствен и навинен поглед към света през очите на децата.
Награда за най-добра мъжка роля за Юя Ягира, Кан 2004
Номиниран за "Златна палма" , Кан 2004
Кратко въведение в темата: Елица Матеева - критик, модератор на кино събитията.

ВХОД: 4 лв.

„ Щастливият Лазар“ – притча за безалтернативната доброта

„ Щастливият Лазар“ – притча за безалтернативната доброта

kinoto.bg 1 март 2019
кадър от ЩАСТЛИВИЯТ ЛАЗАР

Всички препратки към историята на Лазар – героят от евангелието на  Йоан, брат на Мария и Марта, съживен на четвърдия ден от смъртта си, присъстват в последната творба на италианската режисьорка Аличе Рорвахер „Щастливият Лазар“ (2018). Чудото като повод за развитие на филмовия разказ вероятно вълнува Рорвахер. В дебютния си филм „ Небесно тяло“ 13 годишно момиченце, живяло в Швейцария, чието семейство се завръща в Италия трябва да се подложи на специалната обредност на конфирмацията, чийто смисъл e съхранил усещането за тайнство, за нещото извън обозримата рационалност. „Щастливият Лазар“ недвусмислено намеква за образа на светеца, за персонажа от писанието, за чудатостта, за обстоятелство извън нормата, извън обикновеното.
Святостта е „Петият елемент“ в творчеството на Аличе Рорвахер, чудото е разпознаваема характерност в авторския език на режисьорката, тематико-символно продължение на работата й в предишните й филми. Християнският подтекст в „Небесно тяло“(2011) и „Чудеса“ (2014) без да е аранжиран с реални чудеса талантливо наследява чертите на италианския неореализъм, който във филмите на Рорвахер се трансформира в магически реализъм.
Аличе Рорвахер-режисьор
„Щастливият Лазар“ започва с ритуала на сватбата, сякаш се намираме в стари времена, когато от отварянето на прозореца, под който годеникът прави серенада зависи началото на ново семейство. Всички са заедно, а Лазар свири на гайда, после всички пият и се черпят, но дали младите ще се вземат. Последната дума е на маркизата Алфонсина Де Луна. Цялото село й принадлежи. Оказва се, че от незапомнени времена в Инвиолата (би се превело като недокоснато място от времето) Маркизата владее селяните. Никола (комбинация от лихвар, асистент на фамилия Де Луна и НАРМАГ) описва в приходи и разходи работата на селяните и всеки път им казва, че продължават да дължат пари на маркизата. Хората от сутрин до вечер работят неуморно. Отглеждат тютюн, прибират реколта, а Лазар обикновено е като хамалин, който е навсякъде, все му подвикват да свърши нещо. Лазар е сирак – няма родители, една бабка отговаря за родствените връзки на момчето, чийто поглед често блуждае в неизвестното. Един ден Лазар предлага храна на кучето на сина на Маркиза Де Луна – младият Танкреди е разглезен изрусен младеж, който мечтае да напусне този див селския бит.  Лазар му показва едно място за почивка, докато се грижи за овцете в планината. Танкреди харесва мястото и решава да измами майка си. Измисля план за отвличане и откуп, манипулира наивния Лазар и дори го нарича „полубрат“. Привлечен от тази близост, може би, защото до този момент, никой не го е наричал така, Лазар осигурява комфорт и задоволява прищевките на младежа. Веднъж Лазар закъснява за среща след работа и се разболява, защото не е спазил обещанието си спрямо Танкреди. По същото време, дъщерята на Никола се обажда на полицията, защото мисли, че наследникът на маркизата наистина е отвлечен. Полицията се появява, Лазар след нощта на треската търси Танкреди и пада в пропаст, а селяните са отведени в Районото управление, защото фамилия Де Луна е използвала всички като роби, без заплащане, без право на сделки с тютюн. „Цигарената маркиза“ е измамила с данъци държавата. Сив вълк препуска през планината, открива Лазар и го събужда от сън. Минали са много години, но Лазар е същият. Къщата на Маркизата е празна. Лазар се натъква на крадци „приятели“ на Танкреди и дори им показва къде са сребърните прибори. Крадците се установява , че са неговите съселяни, но остарели. В търсене на фамилия Танкреди, Лазар заедно с крадците се отправя на неочаквано пътешествие в града, където най-старите бивши селяни смятат младежа за дух. Въпреки това духът или призракът Лазар трябва да работи, за да пребивава в дома на бившите селяни на маркизата. Лазар открива Танкреди, открива и други истини за хората, открива и една прашка от миналото, която младият Танкреди нарича „оръжие“ за правда. С прашка в джоба, Лазар отива в банката, която според Танкреди е взела парите на неговото семейство. Лазар моли служителите от банката да върнат парите на Танкреди. Припознат като грабител, предизвикал смут сред гражданите с „големи“ сърца, Лазар е пребит от тях, всички заедно въздвават правосъдие. Вълкът се сбогува със своя светец, светецът наблюдава безмълвно хората, а хората, те продължават безмълвно битието си на роби.
 Аличе Рорвахер снима кино, което умно използва постиженията на Роселини, Ермано Олми, братя Тавиани, Пазолини. Рорвахер търси автентичността на местата, работи с неактьори. Тя създава нов свят, който обаче не отрича постиженията на италианското кино. Важно е да се познава традицията, съдържанието, за да се пресътвори познатото в нещо ново, оригинално и авторско, каквото е киното на Рорвахер.
В основата на филма стои реален случай за селяни, които са били мамени от наемодател на поземлен участък. Последният е взимал всичко от добивите им. Адриано Тардиоло (Лазар) е младеж, който няма никакъв професионален опит като актьор. Той е открит случайно в едно училище в град Орвието след като Аличе е тествала на кастинг над 1000 души. Адриано е бил дълго уговарян от режисьорката, за да се включи в снимачния процес и само заради нея, той се съгласява на тази авантюра. Адриано излъчва безподобна простота и ангелска чистота и наистина тази специфика на емоциите се вплита великолепно в профила на персонажа му, защото Лазар е безкрайно добър, той е като княз Мишкин – готов да помогне, готов да преотстъпи тялото си, душата си заради щастието на другите.
Лирика и безкомпромисни философски разсъждения ни предлага „Щастливият Лазар“ на Аличе Рорвахер. В съвремието ни властват цинизмът и експлоатацията, прогонили малките радости на хората. Лазар търси своя „полубрат“ и го открива без да осъзнае, че всички го използват. Държавата и църквата провокират безсърдечието, никой няма нужда от честни и свободни хора. Лазар на Аличе прилича на Грейс от „Догвил“ на Ларс фон Триер, но за разлика от Грейс, Лазар е светец и заради това финалът е друг. Грейс успява да възстанови личните поражения, Лазар цял живот се жертва за щастието на своите мандърлейци и господари.
В киното на Аличе, народните песни, предания, истории от незапомнени времена намират плодородна почва и създават причудлив колорит. След „Чудеса“ Аличе отново работи с операторката Елен Лувар. Отвъд аналогова „супер 16“ лента ни посреща един свят, изпълнен с нежна носталгията по миналото, където семплият живот е прогонен от ритъма на модерния разпад. Камерата на Лувар показва несъвършеното ни ежедневие, „техническото съвършенство е скучно!“- казва Лувар, може би поради тази причина Аличе събира на едно място безспорно талантливите професионалисти Серхи Лопес, Алба Рорвахер с Адриано Тардиоло. Всичко в „Щастливият Лазар“ е на ръба, на границата между два свята-реалност и вълшебство. А  може би добрите хора са глупави, защото заради добрината си страдат. Щастието на Лазар, а и неговата святост е в това, че той е добър и иска да помогне, но дали светът се нуждае от добрината му?
Награди и номинации: МФФ Кан 2018г. – номинация за Златна палма и награда за Най-добър сценарий; МФФ Чикаго 2018г. – номинация за Златен Хюго; Европейски филмови награди 2018г. – номинация за Награда на Европейския филмов университет; Награди на Италианския синдикат на филмовите журналисти 2018г. – номинации за Най-добър филм, Най-добра сценография и Най-добра поддържаща актриса; Награди за Най-добър филм, Най-добра операторска работа и Най-добър звук; МФФ Йерусалим 2018г. – Най-добър игрален филм; МФФ Лондон 2018г. – номинация за Най-добър филм; МФФ Ситджес 2018г. – номинация за Най-добър филм и Специална награда на журито.

Очаквайте „Щастливият Лазар“ на София филм фест 2019!




понеделник, 25 февруари 2019 г.

Джебчии“ – светото семейство

"Джебчии“ е логично продължение на битието, което вълнува Корееда. Той не се стреми към парадоксите, не търси евтин блясък от показа им. 56 годишният Корееда предпочита без предразсъдъци да ни представи днешния образ на Токио и неговите жители. Корееда деликатно навлиза в сложните противоречия на съвремието ни, за да ни подскаже, че някъде отвъд нюансите се крие истината за живота, някъде отвъд схемите има място за едно свято семейство, в което любовта е по-силна от гласа на закона.

kinoto.bg 22 feb
Семейство Шибата живее бедно, но щастливо. Бащата работи на строеж, майката в химическото чистене. Бабата има малка пенсия, но всеки месец получава пари от децата на покойния си съпруг. Тяхната голяма дъщеря работи в пип-шоу. Официалната версия е, че живее в чужбина, неофициалната е, че е обитава дома на Шибата. Тук има и едно момченце на име Шота, което е намерено като бебе и приютено от възрастните. И едно момиченце открива истинския си дом при бедните Шибата, наричат го Лин. Спасено от студ и глад, момиченцето има белези по ръцете, но баба го лекува с вълшебен илач. Когато парите не достигат, татко Шибата и Шота крадат от магазините храна и предмети от първа необходимост. Кражбата от супермаркет или магазин не се третира за голям грях според морала на Шибата, защото не лишава конкретен човек от собственост-находчива е философията на стария Шибата, макар че понякога той й изневерява. Всеки път , когато се краде, Шота прави специален ритуал с ръцете си за късмет, дори и новодошлата Лин се научава на тази чудна, ръчна магия. Идилията не е безкрайна, защото по новините показват, че момиченцето се издирва от полицията. Татко Шибата изгубва работата заради злополука, а майката е съкратена от своята. Настават тежки дни, но никой не се предава, дори отиват на почивка и виждат океана. Бабата умира, не я кремират, а просто я погребват в къщата до друг мъртвец-някога Шибата е бил принуден да убие от любов. След неуспешна кражба на „сина“, фамилия Шибата са заловени. Започва разследване. Социалните поемат децата. Лин е върната на родителите й и съвсем естествено последните отново започват да тормозят момиченцето, да се държат с него сякаш е излишен товар. Татко Шибата освобождава своя наследник от бащината грижа. Децата остават без доброто, свято семейство и ще трябва сами да се справят със суровия живот.
„Джебчии“ в пост сантиментален стил ни предлага почти с документална достоверност история с маргинален характер. Тя има своите еквиваленти във всяко общество, независимо географската ширина. Японският режисьор Хирокадзу Корееда от 2001 г. насам се слави с невероятния шанс да бъде забелязан в Кан-пет пъти като участник в официалната конкурсна програма и два пъти в „Особен поглед“ . Пътувайки през сюжетите на всички негови селектирани филми от фестивала, ще открием, че той съвсем заслужено спечели „Златна палма“ през 2018 г. с филма си „Джебчии“, защото „Джебчии“ прави реверанс на творчеството на Виторио де Сика и неговите „Крадци на велосипеди“ от една страна, а от друга филмът е със силно хуманно послание, което преобръща идеала ни за семейство – кръвта, родствената връзка не е от съществено значение в нашия объркан век. За да има семейство е необходимо единствено любов. Семпла истина, но пък Корееда я доказва с изящен драматизъм и естетика. Корееда съживява и емоцията от киното на Ясуджиро Одзу, който разказваше своите истории от градски тип така, сякаш зрителите и героите са едно цяло. При Одзу дори камерата е разположена на нисък статив, така че в домашни условия тя да бъде на височината на героите. Подобна е и атмосферата в дома на Шибата. Ние сякаш стоим притихнали, сгушено допирайки се в телата на големите и малките, докато всички се опияняват от аромата на горещите спагети по японски. 

Семейство Шибата е фалшиво семейство, създадено от лъжци, крадци, малки негодяи, но в отличие от нормалните семейства, в него цари истински живот, защото героите имат своите малки радости. Тяхната любов е отвъд цените на стоките в магазините, отвъд системата на социалните служби, отвъд лицемерния морал на обществото, отвъд кредитите за леки автомобили и апартаменти. Този тих протест на Корееда спечели симпатията на журито в Кан, оглавено от Кейт Бланешет, макар че доста критици не одобриха решението му - за тях „Джебчии“ е твърде гладък и конформистки избор.

Проследявайки едни от най-успешните творби на Корееда ще открием,че в повечето от тях, ехото на семейството отлежава като добро, старо вино. „След живота“ (1998) - в едно пространство между настоящето и сюрреалното, пътниците за отвъдното трябва да си спомнят онзи момент от миналото, в който са изпитали силна емоция. В този свят между живот, рай-ад, всички мъртви герои получават възстановка на спомена, която се прави, така, както се снима кино в павилион. Повечето от участниците търсят утеха в спомен за съпругата или съпруга. В „Никой не трябва да узнае“ (2004) една майка напуска дома с 4 деца, като от време-навреме им праща пари, а най-голямото дете (само на 12 години) трябва да се грижи за останалите. Тази тъжна приказка за изоставени деца е по действителен случай от 80-те. „Никой не трябва да узнае“ в емоционален план много ми напомня на „Джебчии“, защото децата се грижат за баланса в техния микросвят. Играта на малкия Юя Ягира съвсем заслужено бе отличена за най-добра мъжка роля в Кан преди години. Героят на Юя предсказва съдбата на малките Лин и Шота в „Джебчии“ – те трябва сами да се справят със самотата си, сами да се грижат за себе си, за да оцелеят.

В „Чудо“(2011) две братчета живеят разделени едно от друго, всеки родител си е взел по едно момченце, сякаш това не са човешки същества, а зеленчуци и си ги отглежда в своя дом. Децата намират начин да се срещнат по средата на пътя, делящ градовете, които обитават с идеята да направят ритуал за чудо-да заживеят отново заедно. Истината е, че на финала всяко от тях си пожелава нещо, което ще помогне на родителите да бъдат щастливи, като забравят за тяхното лично късче щастие. Малките порастват в движение и разбират, че в живота е много по-важно да помагаш на другите, отколкото да удовлетворяваш собствените си желания. В „Дневника на Умимачи“(2015) три сестри, се сдобиват с нова по-малка сестра след погребението на своя баща. Досущ като персонажи от произведение на Чехов, всяка една от тях търси своето щастие навън от дома, но всички си помагат. Най-малката дори се надява тайничко да спечели доверието и любовта на големите си нови „каки“, за да не й се налага да напуска новия си дом, изпълнен с копнеж, нежност и малко тъга. В „След бурята“ неуспял писател посещава своята майка с намерението да получи пари, по същото време в дома й идват на посещение бившата му съпруга и сина му. Навън е горещо, но скоро всички недоизказани мисли изскачат от кутията на Пандора. Настъпва буря, а дъждът измива трудното мълчание и напрежение, оковало бившите съпрузи. В криминалния „ Третото убийство“ (2017) бащи и дъщери трябва да си простят. Някои от бащите имат големи грехове, други просто се учат на бащинство. На фона на едно убийство и последвалата го смъртна присъда се установява, че понякога престъплението може да бъде спасение, да бъде необходимо зло. С драматизъм от ранга на „Престъпление и наказание“ „Третото убийство“ изследва почти в Бергманов наратив отношенията между родители и деца.

В контекста на тези филми, „Джебчии“ е логично продължение на битието, което вълнува Корееда. Той не се стреми към парадоксите, не търси евтин блясък от показа им. 56 годишният Корееда предпочита без предразсъдъци да ни представи днешния образ на Токио и неговите жители. Корееда деликатно навлиза в сложните противоречия на съвремието ни, за да ни подскаже, че някъде отвъд нюансите се крие истината за живота, някъде отвъд схемите има място за едно свято семейство, в което любовта е по-силна от гласа на закона.
Очаквайте „Джебчии“ на София филм фест 2019!

Добрякът“ – звездният дует Катрин Деньов и Жерар Депардийо „на гости“ в Регионална библиотека през март



  „на гости“ в Регионална библиотека през март
Добрякът“ – звездният дует Катрин Деньов и Жерар Депардийо

 В месеца, който свързваме с жената и настъпването на пролетта, почитателите на седмото изкуство ще се насладят на звездния дует Катрин Деньов и Жежар Депардийо в комедията „Добрякът“ (2017) с режисьор  Флоранс Кентен.  На 9 март от 10.00 ч. в отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ под вещото око на модератора Елица Матеева-критик и театрален режисьор, зрителите ще се потопят в една невероятно забавна и топла история, в която ТОЙ и ТЯ ще разкриват чувствата си крехко, внимателно с грижа един към друг.
Жерар (Жерар Депардио) работи като механик и му е дошло до гуша от постоянните изневери на съпругата му, с която все не намира сили да се раздели. Един ден обаче той прави рискованата крачка, която замисля отдавна – напуска дома си и заминава за едно малко селце във френската провинция с намерението да започне нов живот там. Селяните приемат с отворени сърца новодошлият, който се нанася в старата страноприемница, която държи красивата и ексцентрична Барбара (Катрин Деньов). Пленен от чара й и привлечен неудържимо от странностите в поведението й, старият и циничен Жерар усеща как бавно, но сигурно започва да се влюбва до уши в нея. Снимките на „Добрякът“ се осъществяват в истинско селце- селцето Флежи, близо до Фонтенбло.
  Деньов и Депардийо няколко пъти са играли влюбена двойка. Киноманите няма да забравят „Последното метро” на Трюфо от 1980 г. Няколко месеца след Трюфо Клод Бери също събира актьорите заедно на екрана във филма „Обичам ви”. Срещаме ги и на върха на боксофиса в „Избор на оръжие” от 1981г. Случва им се още веднъж през 1984 г. във „Форт Саган“. И всеки път режисьорите се опитват да възпроизведат магията от 80-те. Деньов и Депардийо си партнират в продължение на три десетилетия. Франсоа Дюпейрон ги кани в „Странно място за среща” през 1998 г., а Франсоа Озон дори ги хвърля в нежни танци  на дискотечния подиум в „Трофейна съпруга”- 201.