неделя, 10 септември 2017 г.

Прекрасните дни в Аранхуез-отвъд кинетиката на времето



Новият филм на Вим Вендерс е на френски, на 3D и с Ник Кейв
 http://egoist.bg/prekrasnite-dni-v-aranhuez-otvad-kinetikata-na-vremeto/
През 2012 австрийският драматург Петер Хандке написва пиеса, която се състои от диалози с действащи лица Мъж и Жена. Тази пиеса донякъде прилича на старата своя посестрима Обругаване на публиката – действие няма, но пък се различава от нея с присъствието на персонажи, които общуват по между си. През септември 2016 на фестивала във Венеция, немският режисьор Вим Вендерс представя екранизация по пиесата на Хандке Прекрасните дни в Аранхуез.


Третата 3D творба на председателя на Европейската филмова академия е посрещната със смесени чувства от кинокритиката по време на фестивалната прожекция. Година по-късно, Прекрасните дни в Аранхуез присъства в афиша на родните киносалони. Това е първият филм на Вендерс, озвучен на френски език. Пиесата на Хандке също е писана на френски език – режисьорът, чието приятелство и сътрудничество с Хандке датира от 1966 не се е отклонил от оригиналното слово. Тематично пиесата е посветена на любовта, така че френският език може би е най-логичното средство за обяснение в любов.

    „Моите истории винаги започват с места, градове, ландшафти или улици. Географската карта за мен е равна на сценарий.“

(Вим Вендерс в лекция, изнесена на колоквиум за повествователни техники.)


Улицата е празна, тихо е. Сякаш силуетът на Бог гали града. Париж. Сена се събужда – годината е неясна, гласът на Лу Рийд и песента му „Perfect day“ прелива в зеленината. Градина, къща. Върху маса е разположен макет на малка маса, два стола, червена ябълка. Ябълката е истинска. Появява се мъж. Той сяда, наблюдава своята печатна машина. Гледа празния лист продължително време и започва да барабани върху клавиатурата история, в която Мъж и Жена диалогизират любовта чрез първите сексуални преживявания на жената.

Понякога събеседниците спират да говорят. Наблюдават се. В къщата има джубокс и надвеселият се над пишещата машина автор след като приключи определена сцена, пуска джубокса. Никакво действие, камерата плавно обикаля около събеседниците. На тяхната маса има ябълка, чаши, мъжка шапка. Един градинар тихо броди. Понякога Жената е в червено, в друго действие в синьо, мъжът също допълва облеклото си с аксесоари: шапка, шал… Говорят безкрайно, обикновено мъжът задава въпросите, а жената си спомня, но сякаш си измисля нови спомени. Мъжът разказва за едно  пътешествие в Аранхуез и за Casa del Labrador в кралския дворец има къщата на работника, построена от принца на Астурия Карл Четвърти. Дали това, което си разказват е истина и всъщност след като Той и Тя са „извън времето, извън историческия контекст“, дали са реални? Кога фантазията на автора се превръща в реалност след като написаното е  следствие от игра на въображението? Персонажи и автор се наблюдават и после всеки преминава през другия.

     „И жените и мъжете след любовта ставаме рохки, страхливи, пълни с тъга…“

(Прекрасните дни в Аранхуес)

Вим Вендерс винаги е разказвал любовни истории, дори, когато във филмите му няма реална демонстрация на любов. Прави ли ви впечатление, че в неговото кино еротиката се поражда не от сексуални сцени, а чрез други визуални дразнители в съчетание с музика?

Вендерс ни предлага истории за хора, които искат да разберат как става обичането. В Прекрасните дни в Аранхуез персонажите са преживели любовта и продължават да се учат на любов, защото това не е обикновена градина – Той и Тя са интерпретация на Адам и Ева, а градинарят е Бог. Писателят може би е душата на Бог, защото светлината, казват създава света, поражда мисълта и думите.

Мъжът и Жената – магнетичен е дуетът на актьорите Реда Катеб (Джанго, Пророкът, Хипократ) и Софи Семен (Отвъд облаците). Вендерс работи за първи път с френския актьор от алжирски произход Реда Катеб, докато иначе добре познава Софи Семен от Отвъд облаците – Софи Семен е съпруга на Петер Хандке, който играе ролята на градинаря. Първоначално Вендерс кани Хандке да изиграе ролята на писателя, но след отказ мястото е заето от немския актьор Йенс Харцер. Снимачният период е 12 дни, а за пространство на снимките служи домът на Сара Бернар.

„Вим Вендерс е режисьор, който винаги търси нещо ново. Не се бои да поема рискове. Притежава свобода, която му позволява да снима, както иска. За мен той е един последните поети в киното. Прекрасните дни в Аранхуес е много поетичен филм, обединяващ различни изкуства-кино, театър, музика, поезия, живопис. Когато прочетох пиесата на Хандке нямах никаква идея как тя може да се превърне във филм. Абсолютно се доверих на Вендерс, който ни въвлече във вълнуващо и непредсказуемо приключение“ (Реда Катеб)

Персонажът на Катеб е тих, спокоен събеседник, но често в очите му откриваме пламъчета на любопитство. Жената на Семен е уморена и самотна, но тя не е тъжна. Тъгата е част от биографията й, тя е опитомена, с нея се живее в лесен сговор.

„Нямах проблеми с текста, колкото с образа си, защото жената, която играя трябва да се асоциира с всички жени на земята. Това е сложна задача. Моята героиня си спомня живота като разкрасява някои епизоди. Това не са само думи, а метафори-разпознаваеми за всяка жена. Метафорите помагат да се вгледаме в себе си, да се опознаем и приемем. От позицията на жена може би Прекрасните дни в Аранхуез е тъжен филм, защото моят персонаж се разделя с илюзиите си. Тя скърби за изтичащото време и се чувства самотна. Тази меланхолия е осъзната и избрана от персонажа ми. Във филма аз говоря чрез съвкупност от фрагменти-преживявания на всички жени. От една страна жените си приличат, но всяка е и различна. Обединява ги самотата. В живота самотата не нито нещо лошо, нито нещо добро, просто трябва да я възприемаме като част от цялото.“ (Софи Семен)

След Криле на желанието (1987),  меланхоличният принц на рокендрола Ник Кейв отново играе себе си във филм на Вендерс Не е случаен изборът на  композицията му „Into my arms“. Тя е център на замисъла на филма. В композицията Бог е знак за обич към ближните. Той не е пиколо от космоса, изпълняващ желания, а онази инстанция, която ни дава свободната воля сами да определим посоката на дните си.

Камерата на Беноа Дебие (Необратимо, Любов, Танцьорката, Изгубената река, Всичко ще бъде наред) плавно опознава персонажите. Тя дискретно обикаля лицата им, с минималистично, почти неуловимо движение достига извън пределите на градината.

Прекрасните дни в Аранхуез е поетична импресия, тотален арт хаус. Филмът ще привлече почитателите на Вендерс и тези, които предпочитат да се вглеждат в киното като муза, лишена от родствени връзки с пуканките. За другите, експериментът ще си остане неясен обект на желанието или европейска арт измишльотина. И все пак Прекрасните дни в Аранхуез е  естетско преживяване, създадено, за да радва сетивата. Във филма всеки детайл, всеки полъх на вятъра подтиква към живот, към надежда, че пребиваването не е безмислено. Дори джубоксът е персонаж, чиито мелодии задават цветовете на чувствата. Вендерс казва, че Бог е по-истински от живота, че градината, животът и всичко друго съществуват от Бог. Бог ни обича и от нас се иска единствено и само да поемем любовта му и да я дадем на другите. „Светът е в огън и аз те обичам!“ е рефренът на финалната песен от последните прекрасни дни-дни отвъд пустотата. Прекрасните дни в Аранхуез достойно поема своята карма да застане до Трамвай желание (реж. Елия Казан), Кой се страхува от Виржиния Улф (реж. Майк Никълс), Есенна Соната (реж. Ингмар Бергман) Гленгъри Глен Рос (реж. Джеймс Фоли), Ваня на 42 улица (реж. Луи Мал) и филмовите творби на Кенет Брана върху Шекспир, всички тези екранизации превърнаха киното в медиатор, събиращ в едно квадратче театъра с кинетиката на времето.


ПИЕР КОРНЕЙ В РЕПЕРТОАРА НА ВАРНЕНСКИЯ ТЕАТЪР „ КОМИЧНАТА ИЛЮЗИЯ“ – ЗА МЕЧТАТЕЛИТЕ, РОДЕНИ С МЕЧ

„ КОМИЧНАТА ИЛЮЗИЯ“ – ЗА МЕЧТАТЕЛИТЕ, РОДЕНИ С МЕЧ
Елица Матеева
Изминали са тридесетина години от последното ми лятно посещение на спектакъл във  Римски терми. От миналата година тази забравена традиция  във Варна се възстанови, защото все пак има хора, които осъзнават, че мястото е вълшебно за преживявания от всякакво естество, посветени на изкуства и музи.
Какво по-магическо пространство на открито би било подходящо за театрално представление, чиято драматургия се подкрепя от идеята за най-сладката илюзия, отдалечаваща ни и същевременно така категорично събираща ни с тленността на живота, представен като театрална приказна феерия – Римските терми благородно приемат в прегръдката си най-новото заглавие от репертоара на ТМПЦ-Варна „Комичната илюзия“  от Пиер Корней с режисьор Васил Дуев.
Сърпът на луната подсказва настъпването на онзи час, в който над главите ни освен писъка на гларуси, ще прелети магията на случването. Публиката се вълнува, покрай столовете и почти до авансцената актьорите сноват и изведнъж жена режисьор (по текст Алкандър, в изпълнение на Гергана Арнаудова) подрежда актьорите, вече е ясно: присъстваме на репетиция, ние сме в театъра, а театърът се разтваря в свой театър, сякаш е част от една кутия, появила се  от по-голяма кутия, собственост на изкусен фокусник. Владетелят на фокусите в театъра се нарича Бог от машината, Съдба, Режисьор – синонимите са много, но за простосмъртния зрител е очевидно, че пред него ще се разиграе история с поука. И ние като стария баща Придаман (Пламен Димитров) търсим истината за своя блуден син Клендор (Ненчо Костов), защото сме самотни, изоставени в делника бродници, които искат да постигнат щастието, да намерят липсващите зрънца от изтичащия между пръстите Живот. Придаман е признал греха си за прокудения си син и точно в този момент е осъзнал, че общите корени, общата кръв трябва да са едно, да не се разполовяват. Ето защо той търси помощ от всесилната Алкандра. Тя телепортира с магия бащата и публиката в историята на сина, който от Париж е попаднал в Бордо, прислужвайки  на самохвалкото Матамор (Константин Соколов). Последният е влюбен в изящната Изабел (Цветина Петрова), която е поробила сърцето на горделивия Адраст (Ивайло Иванов). Но Изабел отдавна е предпочела Клендор, а Клендор като приедприемчив търговец е разбрал, че възлюбената му е дарена с богатство и може прекрасно да съчетае ласки с охолен живот. Бащата на Изабел-Жеронт (Стоян Радев) критикува поведението на Изабел и предпочита кандидатурата на Адраст, последният се дуелира с Клендор и пада пронизан, а Клендор е затворен в тъмница. Всичко би имало своя трагичен край, ако слугинята на Жеронт и Изабел-Лиз (Сабина Коен) не бе се включила в любовните страсти-тя помага и Клендор е спасен. Младите избягват от стрелите на правосъдието, а машината на времето ги среща след години отново с Придаман. Влюбените са вече богати, с уреден бит, но Клендор постоянно изневерява на Изабел, а тя не може да приеме измамата. Един ревнив съпруг наказва Клендор и тъкмо блудният син да се окаже насаме със смъртта, а Придаман да посипе косите си с пепел, илюзията като в стоп кадър „съживява“ всички персонажи и цялата история се оказва театър. Клендор е актьор, бащата се радва, че синът е жив, но е разочарован от професионалния му избор.
Electr Eliza ILIUZIATA szena
Сцена от спектакъла
В пиесата на  Пиер Корней (1606-1684), прологът е важен, защото чрез него персонажите попадат от света на пещерата в света на сенките (хората), за да проследят какви са превратностите на Съдбата. По текст освен Алкандър и Придаман участва и още един персонаж (Дорант), който в режисьорската интерпретация на Васил Дуев е спестен и зачеркнат-и наистина така е по-добре, защото класицистичната бъбривост на оригинала понякога оставя без дъх прагматичния съвременен зрител. Прологът е съкратен, но въпреки тази намеса се разбира, че един баща търси опрощаване и гасне от тъгите по сина си, с когото е разделен близо десет години.  Актьорите пресъздават бурята на времето или пътуването отвъд времето чрез голямо платно, което е като вълните на историята, а по-късно всички попадат в света на военния самохвалко Матамор, който като действащо лице не е оригинално откритие на Корней (традицията идва още от комедиите на древния Рим). Слугите, които участват в тази илюзия също не са приумица на Корней- в античността, и особено при Шекспир хитрите слуги знаят как да подчинят на успеха своето битие. Матамор и Клендор на дуета Константин Соколов и Ненчо Костов често напомня и за комичната атмосфера в отношенията между Дон Кихот и Санчо Панса.
В историята на съвременния български театър едни от най-интересните опити върху тази драматургия са театралните спектакли на режисьорите Галин Стоев в драматичния театър на Сливен (сезон 1992-1993) и на проф. Красимир Спасов в ТБА (сезон 1999-2000). В  научна разработка на театроведа д-р Аглика Стефанова-Олтеан „ДВА СЦЕНИЧНИ ПРОЧИТА НА “ИЛЮЗИЯТА” ОТ ПИЕР КОРНЕЙ В НАЧАЛОТО И В КРАЯ НА 90-ТЕ“ (публикация в списание „Театър“ от 12 май, 2017), авторката подробно е обосновала концепциите на спектаклите, подробно е изследвала замисъла им. Ако трябва да съпоставим постиженията на премиерното заглавие на талантливата актьорска трупа на ДТ „Стоян Бъчваров“ с тези режисьорски вдъхновения от началото и края на 90-те години на миналия век, то няма да сгрешим при анализа: режисьорът Васил Дуев ни подарява феерия, пронизана от духа на трагикомедията, с романтични нюанси в обрисуването на персонажите, които страдат или пък ни забавляват, отдадени на идеала, че театърът е мечта, постигната със силата на меча, пазител на духовността. За спектакъла на Галин Стоев, д-р Аглика Стефанова-Олтеан пише: „Освен художествени качества, “Илюзията” внушаваше и морален респект у своите зрители и анализатори, защото отбелязваше смяната на поколенията и времената, без да се самоналага агресивно и без да влиза в конфронтация (нито пък в диалог) със “заварения” театър. В програмата към спектакъла четем, че той е направен по “текстове на Корней, Кундера, Дарио Фо, Иван Пантелеев, Александър Смолянов и други приятели”. Спектакълът на проф.Красимир Спасов, който съм имала възможност да гледам, препускаше през многозначността на театралността и пъстротата на жанрове, средства на игра и стилистики, обединени от идеята за барока. В този шарен като костюмография и игра спектакъл, илюзията се получаваше от множеството препратки към различни изкуства и богатството на театралната историчност. Спектакълът на Васил Дуев като емоция и възвишения сякаш припознава своя образ в онова, което е описал самият Корней в посвещението си към една госпожица, чиито инициали остават загадка. Спектакълът е с изключителна театрална енергия, който в различните си действия ни превръща в страстни състрадалци на трагични обстоятелства, но пък в моментите на смях ни сближава ревностно с персонажите, които се опитват да надхитрят глупостта и коварността.
Обстоятелството, че варненската публика има възможност да се наслади на „Комичната илюзия“ в различни пространства (първо в Римски терми, а сега спектакълът ще се реализира на сцена „Филиал“) говори за намерението да се експериментира с единството на мястото. Спецификата на Римски терми предполага невероятен шанс: публиката присъства на спектакъл, чиито действия се разполагат в различни галерии. Трудно е да овладееш подобно място, но по време на спектакъла зрителят е така запленен, че не му остава време да  си гледа часовника и да изчислява минутите до края на събитието. Магията е тотална, а неочакваната поява на фойерверки превръщат изживяването в зрелище.
Electr Eliza STOIAN RADEV
Стоян Радев в сцена от спектакъла
Костюмите на Даниела Николчова не изневеряват на барока, в техния строен силует се разкрива богатство от детайли, привнасящи нюанси в характерите на персонажите. Например костюмът на Придаман е черен, бащата тъгува, докато костюмът на Матамор е толкова цветен, че почти се приближава до шутовската  колоритност – Матамор е смешен фалшификатор на истини за военни подвизи, неговата фантазия понякога граничи с болестно състояние. Той е неосъществен Наполеон, неосъществен диктатор и страх сковава сърцето му. Невероятен е в тази роля Константин Соколов.
Във Варна дебютират Сабина Коен, Ненчо Костов и Ивайло Иванов, бащите се играят от актьори с изразена творческа зрялост, докато всички други са представители на млада актьорска смяна. Изабел на Цветина Петрова е крехка и пламенна в любовта, Лиз на Сабина Коен е страстна и готова на жертви в името на любовта, Клендор на Ненчо Костов е гъвкав и отдаден на импровизации, Жеронт на Стоян Радев е пресметлив старец с ум-бръснач, Придаман на Пламен Димитров е деликатен меланхолик, Адраст на Ивайло Иванов е честолюбив младеж, готов да умре заради любовта.
В „Комичната илюзия“ се кръстостват шпаги, но също така има и любовен танц – за изяществото на движението са положили грижа Филип Миланов и Валери Миленков.
Казахме, че спектакълът започва като репетиция и през цялото време зрителят знае, че присъства на репетиция, ние наблюдаваме репетицията на живеенето, докато Придаман живее в илюзия за нея – за него всичко е истина. Алкандра на Гергана Арнаудова постоянно ни напомня да не забравяме, че животът е сън, че той е съкровена илюзия, за която мечтаем. Илюзията става реалност, когато постигнем мечтите си, а затова са необходими меч и воля. Театърът помага да съберем волята си в юмрук, театърът както ни подсказва спектакълът на ДТ „Стоян Бъчваров“ е „илюзия на комичното с трайност на едно намигване, но с  давност на нестихваща надежда.“ А надеждата е последна спирка за нашите мечти.

събота, 2 септември 2017 г.

НОВИЯТ СЕЗОН С КОБРА ВЕРДЕ

НОВИЯТ СЕЗОН НА КИНО ЗА ЦЕНИТЕЛИ В РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА „ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ“ започва с кино юбилей на „КОБРА ВЕРДЕ“

На 5 септември режисьорът Вернер Херцог навлиза в своята 75 годишнина, ето защо септемврийското издание на срещите за киноценители в отдел „Изкуство“ при Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ ще отпразнува юбилей на филма „Кобра Верде“. Създаден през 1987 г., „Кобра верде“ представлява петата последна съвместна работа между екстравагантния талант на немската актьорска школа Клаус Кински и един от най-страстните пътешественици в киното – Вернер Херцог. На 16 септември от 10.00 ч. в отдел „Изкуство“ ще бъде показан филмът „Кобра верде“, а преди това модераторът на събитието Елица Матеева ще запознае зрителите с творческата история на режисьора и филма.
Вернер Херцог е роден през 1942 г. в Мюнхен, но детството му минава в отдалечено планинско селце в Бавария. За първи път в живота си гледа филм едва 12-годишен, когато пътуващо кино представя в селото две документални ленти - за пигмеите и за ескимосите.
Биографията му е наситена с ярки и невероятни събития, които биха дошли в повече дори и за приключенски роман. На 14-годишна възраст Вернер приема католицизма и се отправя пеш за Албания. Завръщайки се в родината, основава своя собствена продуцентска компания. Херцог винаги снима в екстремални условия, сред най-отдалечени кътчета на планетата. Героите му са най-често маргинали, които по една или друга причина са изхвърлени от обществото.Точно, когато е на върха на славата си към края на 80-те години, Вернер Херцог прави тотална преоценка на ценностите си. Близо десет години въобще не снима игрални филми, а документалните му творби стават все по-прости по форма, заприличвайки на пространни монолози на философски теми. Херцог разяснява, че за да стане човек режисьор, трябва да се научи да ходи пеша, за да опознае отблизо живота на хората. В основаната от него школа по режисура дори приема без изпит един екстравагантен алжирец, само защото в неговото племе било прието да изминават пеша маратонски разстояния.
„Снимал съм филми по всички континенти, включително и на Антарктида. Напускал съм многократно страната си, но никога не съм се отделял от нейната култура“, казва още режисьорът.

„Има моменти от „Кобра Верде“, които никога няма да забравя. Финалната сцена-тя не беше репитирана. Усетих, че се задава нещо друго и оставих камерата да работи. Кински знаеше, че няма да прекъсна сцената, и скоро тя се превърна в епизод на невероятно отчаяние, когато Кобра Верде грохва от изтощение във водата. Помислих, че Кински действително се дави, а първият ми рефлекс беше да изтичам и да помогна. Хората от екипа трябваше да ме задържат, за да не скоча сред вълните да го спасявам. Тогава разбрах, че повече не можем да продължим заедно, и му го казах. Не исках да експериментирам и проучвам нищо повече с него извън петте филма, които направихме заедно. Всичко друго би било просто повторение.“- Вернер Херцог

„КОБРА ВЕРДЕ“
Година: 1987
Държава: Гана, Германия
Жанр: Приключенски, драма
Режисьор: Вернер Херцог
Участват: Клаус Кински, Кинг Ампоу, Жозе Левгой, Салваторе Базиле, Петер Берлинг, Гилермо Коронел, Нана Агефи Кваме II, Нана Феду Абодо, Кофи Йеренки
Времетраене: 111 мин.

Бандитът Кобра Верде (Зелената Кобра - Клаус Кински) е нает от собственик на плантация, за да следи робите му. След като плантаторът открива, че Кобра Верде има плътски отношения с дъщерите му, той изпраща бандита в Африка със специална мисия. В Африка Кобра Верде е измъчван и унижаван, но успява да събере армия от амазонки, с които печели всички сражения. Въпреки победата, Кобра Верде се чувства самотен, а душата му остава завинаги изпълнена със смут и предателства.

Разговорът... с Иглика Трифонова



Разговорът... с Иглика Трифонова
"Истината е, че когато бързо преминавам от един филм в друг, аз съм във форма и така се чувствам свободна, защото много обичам работата си и актьорите"
02 Sep 2017 От Елица Матеева
http://kinoto.bg/bg/articles/razgovorat/razgovorat-s-iglika-trifonova

Отмина 25-то юбилейно издание на МФФ „Любовта е лудост“ 2017. Като всеки фестивал и този имаше своите проблеми, технически несъвършенства, които остават на заден план, когато се срещаме с интересни личности и филми. За мен най-съкровени и чисти бяха минутите, прекарани с председателя на журито на фестивала, г-жа Иглика Трифонова. Мотивът за тази отдавна търсена среща бе представянето на филма й „Асансьор за пациенти“ в специална прожекция по време на фестивала. Имах много въпроси, които провокира „Асансьор за пациенти“. Вероятно, ако видя за трети път филма по време на „Златна роза“ 2017, списъкът ще се разшири, защото възприемам последния филм на Иглика Трифонова като изповед, в която осъзнавам, че доброто има трудна светлина, но трябва да се работи за нея. Дълго, постоянно и неуморно!

По време на представянето на филма Ви, казахте пред публиката, че ще се радвате, ако филмът докосне повече хора. Струва ми се, че „Асансьор за пациенти“ ще докосне онези зрители, които са преминали през своето счупване и са се опитали да го преодолеят. Какъв е поводът, за да заснемете „Асансьор за пациенти“?

Хареса ми термина, който употребихте: „счупване“. Наистина става дума за счупване. Историята на този филм стои в мен повече от 30 години, стои далеч, като скрито зрънце – беше първият работен ден на едно момиче, с което се запознах на един купон. Тя беше завършила психология, беше минал първият  й работен ден. Тя го описа като крах и провал. Бяха я назначили в „Пирогов“. Тогава бе новост да се работи с хора в криза, подпомогнати от психиатър или психолог в преодоляването на кризите. Тя ми разказа за срещата си с двама души, единият от тях отказвал да приеме неизличимата си болест, а другият бил клинично здрав, но с опит за самоубийство. И аз съвсем безотговорно й предложих: „Защо не ги събра заедно?“.

Тя ми сподели, че въобще не й е минала тази идея през ума. Давам си сметка, колко е лесно да се правят подобни предложения... Тази история ми направи силно впечатление и остана дълбоко в мен. Постепенно започнаха да се появяват героите. След разговор с приятели-психиатри и психолози, се появи идеята от тази привидно дребна случка - какъв е денят в една болница, какво се случва чрез  участници с монолози. Един приятел нарече тези арии-монолози „чиста поезия“. Човек пази някои неща в душата си така, че не би ги споделил с хората. Трудно би ги извадил от себе си.  Много искам да разгадая тази „чиста поезия“ с хората, с които се срещам, дори това да е само за две минути. Интересно ми е да узная какво е онова нещо, което най-много кара човек да се движи напред или пък какво е онова нещо, от което най-много  го боли. Реших, че така мога да разкажа за героите си между линейния разказ на филма и чрез монолозите им да разкажа за онова, което те никога не биха казали на другите. После написах сценария, като процесът на писане не бе дълго време. Първо написах сюжетната част, след това монолозите. Излизайки от предишния ми филм, където работих с големи предизвикателства, полу на шега казах на българските си актьори: „Ако мислите, че ще ме затрудните и впечатлите, жестоко се лъжете!“. Истината е, че когато бързо преминавам от един филм в друг, аз съм във форма и така се чувствам свободна, защото много обичам работата си и актьорите. В „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ работих с изключителни актьори, но бях притисната от обстоятелството, че никой от тях не играеше на собствения си език. Ние не можехме да мърдаме от текста, докато в „Асансьор за пациенти“ си позволихме голямо мърдане, защото имах нужда да го направя. Актьорите, с които работих, могат да го правят. За младите актьори това се превърна в най-готината част от работата им и беше специално преживяване.

Композитори като Милчо Левиев и Теодосий Спасов са автори на музиката към вашите филми, а сега и Васил Гюров. Преди 20 години „Нова Генерация“ и поезията на Димитър Воев бяха част от моя живот, във Варна членувах в клуб на „Нова Генерация“, знаехме наизуст поезията на Воев. Как се случи срещата Ви с Васил Гюров?

Васко ми е много близък приятел. С него имаме много стара, здрава и хубава връзка. „Нова Генерация“ е също част от младостта ми. Той много аскетично използва музиката на групата. Преди десетина дни бяхме заедно с него на „Корал“ и си прекарахме прекрасно. С един друг приятел китарист свириха парчето  от филма посред нощ на плажа и се получи невероятна атмосфера. Васил нацели във филма нещата много точно, той бе донесъл композициите и всичко се вплете чудесно.

Имаше ли кастинг за ролите на Яна и Емил (Слава Дойчева и Марк Маринов)?

Слава я познавам отдавна, още като малка от филмите на Иван Черкелов, но едва ли щях да се сетя за нея. Бяхме заедно на фестивал в Сараево, когато си мислех за младите актьори и я видях там. Тя каза едно изречение, дори не помня какво точно беше, веднага нещо светна в мен и ме озари: „Това е моята Яна!“. Тя слага своята тишина във филма, попътна ми е срещата със Слава. Марк е син на актрисата Жорета Николова. Познавам го от бебе. Страшно го харесвам. Минах през един период, в който се критикувах, че снимам децата на приятелите си. Слава Богу, че взех това решение и поканих Марк. Той ще стане много добър актьор, стига да работи усилено. Интелигентно момче, което пише поезия, а стихотворението, което казва във филма е лично негово творчество.

До каква степен актьорите бяха свободни да включат личния си свят в монолозите на своите персонажи?

При всеки беше различно. Предварително имах дълги разговори с всеки. Предложих им, че няма да стигаме до крайности. Нека това, което се случи да се заснеме в момента. Бях написала монолози с фиксирана посока, за какво става дума. Със Светлана Янчева  вместо монолог, стигнахме до идеята да разкажем една известна приказка на Оскар Уайлд. Ние превърнахме историята за славея в детска приказка. Александър Бенев много хареса монолога си и каза, че иска да го направи едно към едно. Сцената между Марк и Слава с фигурките в стаята на Боян, това е тотална импровизация. Моята задача беше те да се карат, да спорят през фигурките. Те го направиха в конкретния момент, това не може да се изиграе втори път. Вътре има интересни паузи. Марк не знае какво ще му подаде като реплика Слава, със Слава е същото. Трудно е за монтиране, защото дублите не са едни и същи, но пък тази ситуация бе безкрайно красиво изживяване за мен. Страхотно се получи, защото хората така си говорят помежду си в реалния живот. Те не говорят със заготовки и заучени фрази. Съзнавам, че този епизод не е за широката публика, защото е прекалено въздушен и отворен, но на мен страшно ми харесва.

Добре е, че сте го оставили във филма, защото именно този епизод е много слънчев, публиката се смее, радва му се.

Това е импровизация. Направо ми се работи по този начин в цял един следващ филм.

Харесвам Христо Гърбов във филмите „Аритмия“ и „Тишина“ и тук усетих нещо от онази концентрираност, драматичност. Неговият герой д-р Паскалев има един  монолог за актьора Парцалев и гара Левски, откъде се появи тази история?

Това е провокация на Светлана Янчева. В първия момент полудях като я чух. После си казах, това е гениално. Очевидно Христо познава град Левски добре, но подходът на д-р Паскалев се състои в това, че трябва да изтърпи унижението от провала на разговора си с Ангела (Светлана Янчева) пред своите студенти Яна и Емил. На мен ми е свиден този момент, когато д-р Паскалев говори някакви пълни импровизации за актьора Парцалев, за да изчака удобния момент и  да попита своята пациентка Ангела: „Ти, как спа снощи?“ Ангела разбира, че той знае нещо повече за нея от това, че не може да спи. Способността да се поставиш в по-слаба позиция пред пациента си е интересен казус, чрез тази позиция може да предразположиш другия да се отключи, да се разтвори пред теб. Светлана и Христо направиха тази сцена чрез импровизация и съм щастлива, че не казах „Стоп камера!“, защото тяхното взаимодействие нямаше нищо общо с това, което си представях, но тази сцена бе подарък за мен!

Нека направим един експеримент: аз ще задавам въпросите на д-р Паскалев, а Вие ще ми отговаряте! Въпросите са: Как се казваш и на кого са те кръстили? Какво обичаш да ядеш? Каква музика слушаш? Кога за последно си бил щастлив?

Ах, че хубав експеримент! Ще отговарям като Иглика. Казвам се Иглика, баща ми ме е кръстил така. Не съм кръстена на баби. По времето, в което това се е случило, да не кръщаваш детето си с имената на баби и дядовци е било смелост. Баща ми е човекът, който ме е запалил по поезията. Той е лекар, така че този филм е направен и с голямо уважение към лекарите и към баща ми. Баща ми ме отключи за поезията. Страшен познавач е на Яворов. Преди да тръгна на училище знаех любовната му лирика, не съм осъзнавала какво рецитирам като дете, но това е важна част от живота ми. Обичам името си! Обичам  да хапвам много неща, обичам и да готвя. Страшно харесвам отговора на героинята си Ангела(Светлана Янчева). Тя казва: „Обичам да пия вода, това много ли е интересно?!“ Музика...музиката на моята младост е хард рокът. Познавам я, обичам я, тя най-много ме изразяваше. Обичам и народни песни, защото майка ми е народна певица и..., защото баба ми, която ме е отгледала бе уникална, самородна певица. Заради Ицо открих джаза, заради него и срещите ми с Милчо Левиев... Джазът е специален момент за мене. Може би съм музикално всеядна. Най-смисленото нещо, което съм чела на тема музика е едно интервю на Фелини,който на въпроса: „Обичате ли музиката?“, отговоря отрицателно, защото музиката го вдига на едни висоти, а като свърши се чуди къде да отиде, защото тя го оставя сам. Страшни битки водя с музиката, тя трудно „лепва“ на филмите ми, не зная защо се получава това. А моментът, в който бях щастлива - това се случи наскоро, прекарахме два месеца със семейството ми, с внучката ми на морето. Беше привечер в Лозенец - много красива нощ. Имаме едно бунгало с любим навес. Обичам морето, то е свързано с младостта ми, с къмпингите, с приятелите... На морето винаги ми е широко, по-хубаво, отворено, с чист хоризонт!

Разговорът с... Павлина Желева



Разговорът с... Павлина Желева
„Трябва да се разделим с провинциалния ни контекст и манталитет на мислене”.
http://kinoto.bg/bg/articles/razgovorat/razgovorat-s-pavlina-zheleva
28 Aug 2017 От Елица Матеева  

Филмът „Реквием за госпожа Й“ бе отличен от София филм фест 2017 с награда на международната федерация на филмовите критици – важно и престижно отличие. Същевременно за филма се писа предимно заради участието му в Берлинале и заради наградата за постпродукция от Карлови Вари. Обширни критически анализи за качествата и същността на филма в българските медии са дефицит. А за стойностното кино, в което участват български творци трябва да се говори! „Реквием за госпожа Й“ бе показан на МФФ „Любовта е лудост“2017 в панорамата „Фестивали и награди“. Последният можеше да се включи в конкурсната програма, независимо, че вече е бил удостоен от друг роден фестивал с награда. Филмът бе представен пред варненските зрители от Павлина Желева, в качеството й на копродуцент („Геополи филм“).

Решихме с Павлина да разкажем обширно за филма, защото „Реквием за госпожа Й“, артистичният екип, усилията и крайният резултат го изискват. Филмът заслужава дълъг разговор. От нашия пък се породиха интересни теми за дискусия, взаимно се провокирахме. Павлина е човек с опит, киновед, продуцент, вряла и кипяла в различни ситуации около пътеките на един проект за филм до срещата му с публиката.

Кое Ви провокира да се включите в проекта на режисьора Боян Вулетич ?

Връзката с Боян има предистория. Сръбският продуцент на Боян е филмов критик, но през последните десетина година се занимава с продуцентство. Бях впечатлена от предишния му проект, в който жени режисьорки от бивша Югославия разказват в пълнометражен филм по една история – този балкански омнибус бе успешен и аз като гост на фестивал в Сараево много го харесах, взех отношение и някак си започнахме да се усещаме като партньори в друг аспект, свързан с бъдещо сътрудничество. В разни срещи разбрах от Ненад Дукич за работата си с Боян Вулетич. Проектът бе минал през сръбския филмов център и бе одобрен и финансиран. Аз пожелах да прочета сценария, защото филмът търсеше още финанси и сметнах, че може би е добре да се включим като продуценти.

Режисьорът Боян Вулетич е писал сценария специално за Миряна Каранович. С какво Ви спечели историята му?

Да това е така, „Реквием за госпожа Й“ е вторият му филм. Дебютът му представлява много истории в едно („Практически пътеводител на Белград със сълзи и смях“). Първият му филм е история за едни чужденци, които попадат в Белград и какво им се случва там, една весела история, в която има свобода и импровизации. Тук  обаче сюжетът бе съвсем от друго естество. Като прочетох сценария на английски установих, че  тази разказът на Боян е изключителен, без да имам представа за неговите режисьорски решения. Знаех, че Миряна е сигурна актриса за главната роля, имаше добър кастинг. След като конкретизирахме участниците, решихме да кандидатстваме за финанси. „Геополи филм“ като фирма е регистрирана през 2014 г., когато Жоро Чолаков бе директор на НФЦ и аз трябваше самостоятелно да поема работата по филма. Работата около финансирането на този филм съвпадна с този период и за мен бе изключително трудно да се справя с множество интриги около кандидатстването на проекта. За мен бе ясно, че тук става дума за важна, стойностна история, написана по изключителен начин, на сценарно ниво може би нищо не се случва – една жена търси нещо, постоянно се движи, но историята е с изключителен заряд . Започнаха срещите с Боян. Стана ми стана ясно, че Боян е страхотен професионалист. Днес Боян вече се е позиционирал твърдо на международната сцена и смятам, че ще му е по-лесно при третия му филм. Докато работихме по продукцията му, помолих всички съпродуценти да напишат защо този проект е важен, с какво е важен, защо те търсят финансиране, защо се ангажират с тази проблематика и някак си по този начин тук комисията усети смисъла на проекта. За да влезеш в тъканта на филма се изисква дълбока сетивност.

Филмът те грабва, държи те и особено финалът му те взривява, учудвам се, че се е налагало да се пишат подобни експозета.

Така е, но когато е на  хартия един проект, за да го възприемеш и одобриш, се налага да притежаваш определена сетивност. Ако имаш достатъчно изградени рефлексии, нещата се случват. Понякога в местните критерии за оценка има пропуски.

Историята на Йелена е екзистенциална, тя ще се разбере от всеки, не е обвързана с тясна локация, защото  хората са смъртни и всяка смърт предизвиква страдание, чудя се, че филмът е имал подобни проблеми при финансирането му от българска страна...

Няма никакво значение дали историята се случва в Белград, в Люлин или в квартал на Токио. Основата е по истинска история, разказана от една жена на Боян и той започва да я надгражда. Това е екзистенциална криза в среда, където няма нищо-всичко се руши, няма минало, няма бъдеще. Тази жена е загубила най-красивото нещо в живота си. Йелена е „днес“. Тя е в транс, тя няма реално усещане за живота, тя е в пълна апатия. Тази история много тънко и внимателно, без да ни се натрапва извежда линията на излизане от апатията. Финалът е оптимистичен, защото Боян показва как може да се напусне подобно състояние. Актьорски, преобръщането чрез песента на Йелена е постигнато по страхотен начин: гласът се търси, в началото вместо мелодия имаме хлипове. Всичко е постигнато по реалистичен начин.

Подобна енергия се постига с работа, с яснота какво се търси, с качествен екип. За мен работата на операторката и звуковият дизайн на Борис Траянов са също знакови за филма. Разкажете ни за тяхното участие.

Всички участници в екипа са приятели. Новото сръбско кино се прави от приятели и съмишленици. Всичко става с хора със сродни души, от една и съща кръвна група. Те си помагат един на друг. Преди всичко искам да подчертая,че актрисата Миряна Каранович е  уникална. Боян приобщава чрез сценария си Миряна към тази нова група кинаджии. Миряна не е част от тази група, но чрез таланта й, тези творци се опитват да покажат своите идеи. Миряна е много прецизна в изборите си. Тя не се хвърля на всяко предложение. Тя самата работи като режисьор и за нея е важно в какво участва. След като се е съгласила да участва, на практика филмът има бъдеще. Предварителната сръбска субсидия не е достатъчна и затова сръбската страна започва да търси партньори. Целият бюджет на филма е  около 700 000 евро. Когато нямаш разточителна субсидия, се принуждаваш да търсиш съучастници. България като партньор има своя значителен дял, реално без нашето съучастие, филмът щеше да има друга съдба. Ние предложихме да участва като актьор Вълчо Камарашев, предложихме в екипа да се включи Борис Траянов. Най-тежките и най-впечатляващите снимки са в България. Предложихме терен, който да пресътвори работното място на Йелена-фабрика„Напредък“ е български обект – операторката като видя това място възкликна с думите, че е магическо в своята разпадналост и грозота. Финалният кадър на филма е много важен – за сърбите загубата на излаз на море е болезнено обстоятелство и ето във филма имаме бряг, морско синьо, море – тази линия въздейства по един начин на сърбите, на друг тип публика въздейства по друг  начин. Звукът е правен на запис по време на снимки, но звуковият дизайнер, с когото сме работили от 1995 г. насам , започна да работи върху звука след монтажа. Монтажистът е македонец, след приключване на монтажа, Борис се отдаде със сърце и душа. „Ех, дадохте ми толкова сложен филм, в който няма музика!“ – възкликна  той. Боян Вулетич изпрати на Борис текст от 12-13 страници с обяснения какво иска по звука. Звуковата среда е точно толкова важна, колкото и картината. Всичко е минималистично във филма – звук, игра на актрисата. Според мен това е най-трудната роля на Миряна. При Емир Кустурица тя играе по един начин, а тук е толкова различна! Миряна е страшно взискателна. В България й осигурихме пълно спокойствие-дадохме й каравана, където бе сама, тя бе елиминирала всякакви странични контакти. Роля, звук, среда са зададени с един определен ключ от режисьора. Боян бе добре подготвен, защото знае всичко, има опит, бил е асистент – режисьор преди своите проекти и със знанията си, плюс лъчезарността си ни озаряваше. Снимките преминаха в невероятна приятелска атмосфера. Боян обръщаше внимание на всеки, той не дели актьорите на звезди и на епизодици. Боян хареса като типаж Вълчо Камарашев, който научи сръбски текст и режисьорът след направен дубъл отиваше при него, за да го похвали.  Същият подход имаше и с Миряна. Боян живее с актьорите. Нямахме езикова бариера, екипите се сработиха все едно се познават от сто години. Ние помогнахме  да се случи прекрасен проект. Връзката между режисьор и операторка по-късно се случи по невероятен начин и между режисьор и звуков дизайнер – достигна се до тотално сливане и взаимно разбиране.

Получихте много награди, но коя е вашата крайна цел?

В Сърбия получихме 4 награди: най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър сценарий и най-добра актриса. Филмът бе селектиран в Кан за показ в специална мрежа от киносалони, там направиха и фокус на новото сръбско кино. Беше участник на фестивал в Армения, предстои му гостуване в Монреал. Най-тежко обаче ни бе кандидатстването в България. Трябаше да положим усилия, да намерим допълнителни аргументи, за да убедим комисията, че проектът е важен, смислен. В Македония много бързо получихме подкрепа. В Карлови Вари участвахме във формат, в който 64 проекта кандидатстваха за постпродукционна подкрепа, където има много сериозно жури, селектиращо предложенията. Част от постпродукцията е правена в Прага. Проектът кандидатства в Евроимаж и получихме висока оценка. В Карлови Вари по регламент се показват 20 минути готов, заснет материал – едната  част е актьорска, а другата е свързана със средата. Показахме именно фабриката „Напредък“, т.е. заснетото в България получи висока оценка от Карлови Вари. Искам да стане ясно, че когато се участва в подобни продукции, България не е просто някакъв обикновен технически изпълнител, а пълнокръвен участник. Ние имахме екип над 60 човека, които работят на една основа с партньорите от другите държави. Боян разбра, че има страхотна подкрепа. Ние стояхме до него във всяка една секунда. Застанахме като бодигард, който обгрижва крехкостта на младия творец. Ти знаеш от работата ни с „Prima, primavera“, че ние дадохме шанс на талантливата актриса Весела Казакова да покаже качествата си извън България, да излезе навън. Един филм, докато не се покаже навън-той не съществува – дискусията, че българският филм няма зрители, според мен е смешна – българските филми имат публика и тя не е само българска. „Слава“ е продаден в 30 страни, ако в България има проблем с публиката, това е локален проблем, но не е проблем на филма. За нас като съпродуценти е важно: филмът да се види на много места, за да се отвори хоризонт за авторите му. „Реквием за Госпожа Й“ е един от важните филми за историята на новите ни копродукции, друг пример за успешна копродукция е филмът „Уестърн“, заснет изцяло в България и се надявам да го видите на „Златна роза“. Нашите филми трябва да се разделят с локалното си мислене. Струва ми се, че родната система на финансиране трябва да се раздели с обезкуражаването на подобни продукции. Миноритарните копродукции имат значение, защото позиционират и копродуцентите и талантите.  Трябва да се разделим с провинциалния ни контекст и манталитет на мислене. 2014 г. бе въведен форматът на нискобюджетното кино. Благодарение на тази възможност се случиха „Докато Ая спеше“, „Слава“, „Посоки“ и други успешни филми.  Трябва да се вдигне броят на копродукциите, 2014 г. бе една революционна година в това отношение, увеличи се участието на младите, бе подадена една добра рамка. Трябва да има достатъчна подкрепа за късометражно кино, което да е добра основа за качествен пълнометражен дебют. Късометражният формат се подпомага навсякъде в Европа. Нека отделно да се подпомага вторият филм, защото освен дебютите са важни и тези проекти. Така всеки ще се конкурира по между си и няма да има конфликт между поколенията. Правенето на кино е процес и на всяко поколение трябва да се обръща по съответстващ начин внимание.  2014 г. бе предложен модерен подход в тази посока, съобразен с реалностите и нуждите на творците.