събота, 13 октомври 2018 г.

Любовта е ... НЕПОДЧИНЕНИЕ

Носителят на "Оскар" 2018 за „Една фантастична жена“ показа за първи път „Неподчинение“ на фестивала в Торонто и CineLibri!

„Неподчинение“ е първата англоезична филмова изява на чилиеца Себастиян Лелио. „Неподчинение“ е екранизация на дебютния роман на Наоми Алдърман, издаден през 2006 г. Тепърва Лелио ще изненада феновете си с римейка си на „Глория“, в новата английска версия на латиноамериканския му филм от 2013 г. централната роля се пада на Джулиън Мур. 

kinoto.bg

Носителят на "Оскар" 2018 за „Една фантастична жена“ показа за първи път „Неподчинение“ на фестивала в Торонто миналата есен. 44- годишният режисьор отново изследва забранената любов или по-точно изследва аутсайдерите в любовта, доколкото консуматорите й извън сферата на хетеросексуалността могат да се определят като общност, подложена на забрана. Оказва се, че има забрани, ако си част от общество, силно повлияно и обвързано с обичаите и ритуалите на религиозното самоопределяне. Там, където думата на религиозния водач – равинът е закон, любовта е форма на почит, но не и на желание, любовта е навик, но не и катарзис.
Преди много години Ронит Крушка (Рейчъл Уайз) не се подчинява на строгия режим на ортодоксалната еврейска общност от Северен Лондон и напуска семейството си. Тя заминава за Америка - в Ню Йорк става фотограф. Известието за смъртта на баща й – Равин Крушка я принуждава да се завърне, но с отегчение разбира, че баща й завещава дома им на еврейската синагога. Подслонена от приятелите Довид (Алесандро Нивола) и съпругата му Ести (Рейчъл Макадамс), Ронит става жертва на странни чувства от миналото към..
Актрисата Рейчъл Уайз е причина филмът да се появи на бял свят. Тя е един от продуцентите му, след като прочита романа, решава, че трябва на всяка цена да закупи правата за екранизация. Търсенето на финанси и екип й сложен три годишен процес.
С.Лелио
Лелио продължава да снима с характерната си чувствителност, да създава вълнуващи конфликти, в които мнозинството обругава, хули и назидателно сочи с пръст поведение, отклонило се от традиционността. Ести и Ронит са изпитвали чувства в младостта. Ести винаги е била привличана от жени, докато Ронит е имала единствено връзка с Ести. Довид е опит да се изтрият следите на спомена за силната зависимост от човека, към когото изпитваш чувства. Ронит напуска мястото, Ести се разболява и решава да намери заместител-тя се омъжва и се превръща в послушна съпруга. Ронит е бунтарката, която се прибира у дома, но без да се съобразява с правилата на общността. Не носи перука, както правят другите жени, не се облича старомодно, пуши по улиците, държи се свободно и нищо не подсказва, че съжалява, че не си е общувала с баща си. Макар и интересен и привлекателен заради забранения плод и секс между Ести и Ронит, филмът на Лелио не надскача рамките на обикновената мелодрама. Дори смелата любовта линия не съумява да се справи с някои баналности и щампи. Диалог от рода на „знаеш, че те обичам, но не можем да сме заедно“ бързо ни уморява, а възклицанието „моля те, не заминавай“, въпреки сериозната ситуация предизвиква смях.
Безспорно Рейчъл Уайз играе дълбоко, с нюанси, както само тя умее и съпоставяйки изпълнението й с това на Макадамс, ще констатираме, че макар старанието на Макадамс, то Уайз е наистина по-добрата, по-убедителната, по-силната актриса.
Ести прави по предписания в петък любов с Довид, преподава в девическо училище, носи перука, облича се в черно, с дълги и скучни рокли. В света на строги правила няма място за личен избор. Музикалният отговор на избора, на идеята за любовта е една композиция, която звучи като акцент в средата на филма, „Неподчинение“ завършва отново с нея „Любовна песен“ на The Cure. Дори между Ести и Ровит има един възвишен миг на единение след като по радиото звучи композицията, а рефренът й обобщава тяхната съдба:
Whenever I`m alone with you
You make me feel like I am home again
Whenever I`m alone with you
You make me feel like I am whole again.
Ести и Ровит се усмихват, тихо си тананикат и сякаш забравят за миг света на забраните, свещените книги и суровия поглед на Довид. А след това Ровит напуска от бащения дом, последвана от Ести –целувки съживяват неизживяната страст. Възбудата намира отговор в една хотелска стая, където двете жени говорят с телата си, с въздишки, с любов. Тази хотелска стая съхранява във всеки свой ъгъл любовния ритуал на неподчинението им.
По-късно Ести ще поиска свободата си от Довид, макар и трудно той е готов да я дари с нея, но след като разбира, че Ести е бременна, Довид все по-силно се вкопчва в съпругата си.
Лелио иска да събори стария свят и върху основите му да се съгради свят, в който всеки ще се чувства добре в кожата си, с тялото си, това обаче е свят- утопия. Но въпреки някои слабости в „Неподчинение“ за пореден път Лелио убедително доказва, че единственият глас, който има значение за нас е гласът на сърцето.
Неподчинение може да гледате в рамките на фестивала Cinelibri

събота, 6 октомври 2018 г.

РАЗГОВОРЪТ С...режисьора Костадин Бонев

Изкуството е упражнение по самота. Без характер не се твори, макар че понякога живеем лишени от своята характерност, защото така е по-лесно, удобно и приятно. Особена е тъгата, която струи от най-новия филм на Костадин Бонев „Далеч от брега“, чиято премиера бе във Варна по време на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ 2018. Чувствам, че и аз съм кораб без капитан, по подобие на персонажите в този филм. Те са актьори в един провинциален театър, някъде назад във времето, но сякаш то се изплъзва от точна идентификация. Все пак е ясно, че времето е белязано от миналото, в което единовластието и единомислието бяха манифест sine qua non. След финала на „Далеч от брега“ в мен болезнено се притаява страхът, че манифестът и до днес диктува правилата на живота ни. Призракът му дебне и ни държи в оковите си. С Костадин Бонев разговаряме детайлно върху „Далеч от брега“

„Далеч от брега“ е по мотиви от произведението на Евгений Кузманов „Чайки далеч от брега“. Вероятно книгата е била добър двигател, за да създате филм-притча. Бихте ли разказали повече за работата си върху тази литературна първооснова?
По мое време тази книга предизвика чудовищен скандал, защото читателите припознаха в образа на Тапата Тодор Живков. Сега можем да припознаем други хора.
Образът на Тапата е близък до една пиеса на Евгений Шварц „Драконът“, създадена години преди историята на книгата, май времето се повтаря с призраците си, с кошмарите си?
Така е. Гръбнакът на филма е историята за един режисьор, изгонен от София, който въпреки това иска да постави пиеса на всяка цена. Това е и история за хората, затворени в едно пространство. В този случай произведението на Евгений Кузманов много ми помогна,защото имаше вероятност за затвореното пространство да използвам друга линия- на пиесата „Януари“ от Радичков. Но стигнах до извода по време на процеса да заменя „Януари“ с „Чайки далеч от брега“. В рамките на три-четири години сценарият се промени много. Предложих на Евгений Кузманов да ми помогне в работа по сценария. Литературната основа пасна като ръкавица. По-интересното беше, че цялата история с тази книга бе провокирана от необходимост, от неволя, така да се каже, а после се установи, че реагира адекватно на идеята ми. Изцяло осмисли първото ниво на проекта.
Метафората за кораба без капитан работи добре за многопосочните тълкувания на образите във филма и все пак според Вас кое е най-важното: да се дълбае в екзистенциалните светове или „Далеч от брега“ да се възприема като свят - огледало на отминал политически режим?
Винаги се старая филмите да изразяват болките и тревогите ми. Историята, при която един режисьор, за да работи е принуден да се прави на клоун, на шут и да прави компромиси от една страна, а от друга иска изначално да запази човека в себе си, тази история е универсална. Тя не е само история на прехода, а и история на начина, по който човек запазва собствената си територия и достойнство. Усещам болката и се опитвам да я направя поносима.
Възможно е някои зрители да направят съпоставка между вашия филм и „Докато Ая спеше“, защото и в двата филма се изследва човешкото достойнство, само че в едната история имаме естетически подбуди, а във вашата освен естетическото се намесва и изборът, който е продиктуван от определена политическа доктрина. В какво се крие специфичността на „Далеч от брега“ като смисъл?
Екзистенциалните проблеми. Човек не си дава сметка на какви компромиси е способен, когато е притиснат до стената. Тази фаза на избора- къде е границата- колко например в киното ще се разсъблека, това е нивото на защита на собственото АЗ, което сме изработили под влияние на родители, възпитавие или пък лични усилия.
Когато търсихте актьор за ролята на режисьора във вашия филм, имахте ли съмнения, кой актьор е най-подходящ или пък още от самото начало знаехте, че това ще е Пенко Господинов?
Още от самото начало знаех, че това е Пенко. Избрах го, защото той е минималистичен актьор, съумява да работи с нюанси, благодарение на което фазите на параноята на героя му са отчетливи, без да пострада органичността на образа. Освен това Пенко е хубавец. За мен бе важно да носи харизма и да бъде харесван.
Как Пенко Господинов посрещна предложението Ви да играе главната роля?
Той е от актьорите, които работят с точен рефлекс и освен това се развива в годините и добавя нещо ново в изразните си средства. Имахме няколко разговора. Не съм от режисьорите, които репетират предварително, защото смятам, че спецификата на киното е в това, адекватно да се възпроизведе онова поведение, което се иска само веднъж. Веднъж е достатъчно. Залагам на средата, на костюма, на мястото, като го облечеш и пуснеш в един безумен кораб - актьорът си намира своето АЗ. В Пенко има една особена сдържаност, която е важна, освен това през 70-те имаше няколко театрални режисьори, които бяха абсолютни аскети в българския театър като Пантелей Пантелеев до ниво на монах – стремях се към подобен образ. Надълго обяснявах на Пенко кой е Пантелей Пантелеев, защото той не е имал възможност да гледа негови спектакли. Имах дълги разговори и с Крикор Азарян, тогава си говорихме и за пиесата „Януари“. Азарян ме посъветва така: „Коста,трябва да направиш мистичен филм.“ И аз го послушах. По начало съм театрал, знаете, че съм завършил театрознание и не можах да се сдържа-исках да разкажа нещо, свързано с театъра.
Вие сте кино режисьор далеч от брега на театъра, избягали сте от театъра и затова ли снимате точно този филм, в който се разказва за работата на актьора и режисьора в театъра?
Обикновено законите на киното казват да бягаме от изразните средства на театъра, от неговата преднамереност, от единството на време, място и действие. Аз пък в един момент имах нужда да вкарам тези неща в единство, без да звучат фалшиво, без хората да се подразнят и да охкат, колко театрален е този филм. Театърът в киното се възприема със знак „МИНУС“.
Да, в киното, режисьорите често правят забележки на актьорите да не губят мярката и да не театралничат пред камерата, кое бе особено тук?
Докато работех с актьорите и снимахме на сцената на театъра в Ямбол, те ме попитаха, докато играят на сцената с каква тоналност и каква дикция да говорят. Предложиха ми да говорят изнесено, както се прави в театъра. Отказах, защото камерата е окото, мярката. Единственото при първия епизод, където има готов спектакъл, се сетих, късно вечерта, че ми трябва грим за актьорите, тогава се обадих на нашата гримьорка с думите: „Зная, че е единадесет, ако искаш ме беси, ако искаш ме заколи, но утре ми трябва грим за актьорите.“ Гримът работи за театралността. Добре, че имахме още двама гримьори, всички се вдъхновиха и се справиха със задачата.
Доста реквизит и декори има в този филм, сещам се за една фраза от филма, в която се води спор, че на сцената нещата могат да бъдат като в киното на Фелини, обаче ако имаш нужните финанси. Вие сте се справили, каква е рецептата за тази сценография?
Мариета Голомехова. Мариета се включи така, сякаш работим от сто години и аз съм й много благодарен. Първо тя е учила за актриса, после става сценограф и благодарение на Мариета след спектакъл в Стара Загора се запознах с режисьорката Веселка Кунчева, от който пък ползваме една кукла във филма. Мариета измисли пространството с въжетата и мрежите, които оплитат актьорите и всичко в комбинация с маски и куклата бе като ритник за мен, което промени посоката на филма.
Във филма Ви играе театралният режисьор Марий Росен? Защо решихте да работите с него?
Бях си го заплюл още преди 16 години за „Подгряването на вчерашния обяд“- исках Марий да бъде един призрачен възлюбен на персонажа на Светлана Янчева, но тогава взехме друго момче, което изпълни страхотно задачата си. Марий е толкова чувствителен и режисьроската му природа си казва думата - но малцина са актьорите, които могат да се пласират така, както го Марий го направи, когато влиза в тъмното на сцената и започва да говори в пълен мрак и постепенно средата се променя. Нямаше нужда да му слагаме маркери къде и как да застане. Той просто го чувстваше, знаеше как да се стои пред камерата. Малко актьори владеят това умение.
За кастинга Ви при избора на актьори използвате Ас Арт Студио на Светлана Янчева и Жорета Николова. По какъв начин те Ви помогнаха?
Светлана и Жорета са ми съмишленици от много години. Дори и да нямаха такава агенция, те щяха да ми помогнат. Благодарение на тях се осъществи тази вътрешна връзка между актьорите, което е нещо средно между масонско братство и професионална организация. Те споявят актьорите, те могат да искат от тях да изпълнят неизпълнимото, притежават тази магия. Те ми помогнаха с добри съвети и предложения. Аз минавам за дебела глава и каквото си наумя – го правя, но Светлана и Жорета ми повлияха в определени моменти. Имаме в центъра актьора Пенко Господинов и заедно с актрисите градим около него екипа. Най-правилното решение например бе образът на театралния директор, априори мъж, да се изиграе от Жорета. Другата ключова фигура е тази на Тапата, изигран от Стефан Вълдобрев. Той бе всеотдаен и готов да изиграе роля, която като крайно усещане не е особено симпатична.
Той е написал и музика за филма.
Да написа песен, той пееше и зад камера в моментите, когато актьорите трябваше да пеят, помагаше им. Вдъхваше им увереност. Друга странна фигура в този филм е македонцът Антонио Димитриевски.
Той е свързан с Театър „Сфумато“ като естетика и обучение.
Да, но аз се запознах с него, докато гледах един спектакъл на Веселка Кунчева в Стара Загора. Виждам едно истерично старче, което тича по сцената с безумна скорост и си казвам: „Боже, искам този актьор!“ Оставам да изпия чаша вино след спектакъла и до мен се приближава едно свито,младо момче- на годините на моя син. „Не може да бъде, ти ли беше старчето?- го питам. Работихме много върху акцента му, особено, когато декламира монолога на героя от Лайпциг. За нас бе важно Антонио да направи този монолог. Имах мантра преди снимки към него: „Забрави да говориш на македонски! Ако не си направиш монолога като хората, аз имам вече готов актьор за твоята роля и ще го вкарам във филма!“ Така го провокирах да си свърши добре работата. Антонио дойде със сигурен текст, страхуваше се да не си загуби ролята и това се отрази на характерността на диалога му с Пенко именно в тази сцена. Спомняте си, там героят му заявява, че е готов на всичко само да играе, да има роли в театъра.
Как работите с актьорите и актрисите, имате ли своя концепция за екипност?
Зная, че когато ги убедя, че ги обичам, че вярвам в тях безкрайно, те правят прекрасни неща. Те се втурват. На Мая Новоселска не й беше лесна сцената в кухнята, тя е крехко същество зад тази засмяна муцунка се крие раним човек. В подобен момент я успокоих, убедих я, че нищо страшно няма да се случи. Има една сцена, в която героите ми са голи в баня. Актьорите наистина бяха голи, успокоих ги, че няма място за притеснение. Тоталното доверие между нас е разковничето за съвместната ни работа.
Защо филмът завършва със суинг?
Старият човек смята, че няма право да остави послание на по-младите от рода на: светът умира и се срутва. Не е честно! По тази причина имах нужда от този суинг. Тези страхотни танцьори участват благодарение на Веселка Кунчева, защото брат й ги осигури - хореографът Явор Кунчев. Когато поканих Мариета, аз не познавах Веселка Кунчева, с която Мариета работи в театъра и така се случиха нещата - новите запознанства предизвикаха верига от съмишленици и помагачи на филма.
Много странно, филмът като пейзаж, като атмосфера съвпада с днешния ден, с днешните настроения, а действието му е ситуирано в миналото. Как сте постигнали този ефект?
- Всичко е премислено и търсено. Тук липсват елементи от епохата. Няма портрети на Тодор Живков, няма червени знамена. Но пък отношенията между хората са от онова време. Така хем го има другото време, хем филмът живее в настоящето.

„Живи комини“ – шарена фантасмагория за живота и смъртта

На фестивала "Златна роза" новият филм на Радослав Спасов получи наградите за най-добра второстепенна женска и мъжка роля и музика

Според някои кино теоретици вече е ретро да определяме изтънченото кино с качества и авторски замах като „арт хаус“, но тъй като си оставам ретро пътешественик в света на киното, за мен новият филм на Радослав Спасов „Живи комини“ е светъл арт хаус, ухаещ на балканси гозби, изпъстрен с народни умотворения и вълнуващи актьорски изпълнения. Ако се опитаме да сравним енергията на филмите, режисирани от Радослав Спасов, то „Живи комини“ е именно онази негова творба, в която радостта от живота е като екстаз.

Всяка сутрин Владо (Ивайло Христов) - странен, но много симпатичен чешит наблюдава хълма, който прилича на спяща жена, чиито овални форми нявяват спомени и пълнят душата му с чувства. Той пише сценарий за своето погребение, който в един неочакван за съселяните му момент трябва да се осъществи. И ето настава фантасмагорията! Владо иска от своите приятели да го погребат на едно определено място, знае, че там е скалисто, но държи дори и мъртъв с поглед да гали кръчмата и родната стряха.
Тук всички приказливи баби са имали любовен роман с даскала на селото, който ги е омайвал с поезията на Шандьор Петьофи. Това село е особено, защото е обитавано от хора на науката и изкуството. Селото си има своя успешен писател (Валентин Ганев), има си Боян (Никола Додов), който реставрира стари къщи, има си не един, а цели двама Мунчовци, като по-големият си търси момичка, за да не е самичък – удивителен Димитър Коцев – Шошо. В селото живее и Василка (Ангелина Славова) - тя прави чудни сокове от домати, прилежно съхранени за зимата. Селото си има кмет (Иван Савов) и секретарка на кмета (Бистра Кечеджиева-Кунчева), които посрещат деня с вдъхновени танци и преброяване на пушещите коминчета. Щом коминът пуши-нищо лошо няма да се случи!
Съседите на Владо гледат своя приятел на видео запис, той им разказва за себе си, за света около него, понякога в кадъра се появява и друг чешит като него, с който двамината играят на специален шах. Когато парньорът на Владо по шах (Христо Бойчев) открива мъртвият Владо всички са тъжни, но приемат загубата му с усмивка, с онази същата усмивка, която е заседнала върху устните на Владо, положен в ковчег. Оказва се, че Владо има дъщери близначки, появили се на бял свят също при странни обстоятелства. Ако трябва да се обобщи мястото, обитавано от Владо и другарите му по съдба е особено,тук хората са особени, защото всичко, което е живо в селото, другаде отдавна се е превърнало в носталгичен спомен по младостта.
„Живи комини“ си има и кулминация-летяща гумена секс булка, вероятно артикул от Китай, която като онази риба на Кустурица от „Аризонска мечта“ е красив блян, но мечтите по-често се случват, докато сънуваме.
Черно-бели и цветни кадри (оператори са Кирил Проданов и Делян Георгиев) се вплитат в забавен калейдоскоп, в който персонажите сякаш са напуснали за минута действие от пиеса на Радичков или разказ на Чудомир.
Село Ковачевица е мястото, където се снима филмът „Живи комини“. Някои дори наричат вълшебното кътче – българският Холивуд. В основата на сценария, Радослав Спасов включва действително съществуващи личности, за които режисьорът си спомня с умиление, с идеята чрез тях да разкаже за едно време, в което е имало ценности, морал, истински взаимоотношения, истинско приятелство и силна любов.
Вероятно искреността, с която режисьорът тръгва към тази история е неподправена, действителна, защото филмът „Живи комини“ притежава очарование, излъчва неповторима виталност, дори и в някои свои по-бъбриви сюжетни линии, режисьорът е постигнал присъщата единствено на децата чистота и светлина. Първата прожекция на „Живи комини“ в рамките на „Златна роза“ 2018 потвърди, че публиката има нужда от подобно творческо усилие и копнеж. Зрителите се радваха, ръкопляскаха на силни актьорски интерпретации.
Ние сме живи комини! Когато всеки от нас променя за добро или пък в обратна посока света около себе си, светът също като нас преоткрива смисъла на своето битие. Докато има промяна, докато нещо се случва около нас и в нас, животът е гарантирана реалност. Всеки ден е безценен дар-затова да празнуваме, да празнуваме, че сме живи!

неделя, 23 септември 2018 г.

„Сънища на чужд език“ – особен поглед към мексиканското съвременно кино в Библиотеката


„Сънища на чужд език“ – особен поглед към мексиканското съвременно кино в Библиотеката
 Латиноамериканското кино е интересен остров, в който мистерия, поетична чувствителност и топлината на юга се срещат на кръстопът. Почитателите на киното са чували за режисьорите Алфонсо Куарон, Александро Иняриту – едни от най-успешните мексикански режисьори. Към тях спокойно можем да добавим и името на Ернесто Контрерас, чийто филм, отличен с награда на публиката от фестивала Сънданс през 2017 „Сънища на чужд език“, ще видят зрителите, по време на октомврийската лектория в Отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“- Варна. Водещ на лекторията е Елица Матеева-критик и театрален режисьор, а срещата ще бъде на 13 октомври от 10.00 ч.
Ернесто Контрерас
Ернесто Контрерас е роден през 1969 г. във Веракрус. Завършил е университетското студио "Centro Universitario de Estudios Cinematográficos" на UNAM в Мексико. Неговите късометражни филми са носители на няколко национални и международни награди, като наградата Ариел на Мексиканската академия за най-добър късометражен филм през 2004 г. за "Непоканените".
През 2007 г. първият му филм " Blue Blinds“ е отличен с награда за най-добър сценарий за ибероамериканско кино, както и наградата Mezcal на младото жури на XXII Международен филмов фестивал в Гуадалахара. По-късно той е номиниран за Златна палма на 60-ия филмов фестивал в Кан, където се състезава в официалния подбор на 46-тата Международна седмица на критиците. През септември същата година получава специална награда в Международния филмов фестивал в Сан Себастиан. През 2008 г. филмовият фестивал "Сънданс" и Международният филмов фестивал в Маями го удостояват със Специална награда на журито, Контрерас е и носител на наградата Ариел на Мексиканската академия за най-добър дебют. На 1 ноември 2017 г. Контрерас е избран за президент на Мексиканската академия за филмови изкуства и науки (Академия Мексикана де Артес). Мандатът му ще приключи през октомври 2019 г.
Съдбата на местен език е неясна - само двама души пазят знанието за него. Някога те са били приятели, а днес те са горчиви съперници. Езикът, който говорят се нарича Зикрил, той ще изчезне с тяхната смърт. Подобно на някои видове редки пеперуди, езиците наистина изчезват, ето защо Ернесто Контрерас заедно с брат си Карлос (сценарист на филма) преследват метафората, че в свят на глобализация застрашените примитивни езици представляват различни начини за виждане и разбиране на света, перспективи, които са загубени, ако не успеем да покажем достатъчно любопитство към поколенията и културите, които са дошли преди нас. „Сънища на чужд език“ по магически, неповторим начин изразява смъртта на комуникациите, той е поетична елегия за отминалото време. Филмът на Контрерас е почит към опита на старейшините, а наша е отговорността да го запазим и предадем на идващите поколения. Изключителна рядкост е да се намери университетски изследовател като Мартин (Фернандо Алварес Ребейл), готов да посвети време и енергия на документирането на миналото, но задачата му е усложнена от факта, че двамата мъже, които все още са способни да говорят Зикрил, не са разменили дума близо 50 години. Пътувайки от Мексико Сити в малко тропическо селище, Мартин възнамерява да записва разговорите между възрастните странници, като открива, че тези кръвни братя Исуро (Хосе Мануел Понселис) и Еваристо (Елигио Мелендез) преди половин век са харесвали Мария (Николаза Ортиз Манастирио). Мартин се опитва да събере парчетата любов и да проправи мост между двамата тайнствени старци. Той  работи с красивата внучка на Еваристо Ювия и постепенно разплита старата мистерия, в която главни герои са Еваристо и Исуро, за  да съхрани Зикирил.
„Сънища на чужд език“ е тих копнеж по миналото, по девствеността на чувствата, по невъзвратимостта на младостта, един филм за ценители, притежаващи усет към спецификата на авторското кино.

Жан – Пол Белмондо в „Хиляда живота струват“

Жан – Пол Белмондо в „Хиляда живота струват“

lira.bg

Елица Матеева
Той е зодия Овен, огън в любовта, огън в каскадите, огън на сцената, огън на големия екран. „Вкиснатите синефили на перото“ както нарича критиците, го свързват с филмите от френската нова вълна, зрителите пък го предпочитат като смешен, забавен лудетина, а той определя себе си като актьор, който може да бъде и сериозен. Когато учи в Консерваторията в Париж актьорско майсторство, неговият учител Пиер Дюкс му предрича тотален крах в кариерата със следното възклицание: „Вие никога няма да държите в прегръдките си жена на сцената или в киното“.
3
Но уви Дюкс се оказва лош пророк, защото Жан-Пол Белмондо, този чаровен актьор с лъчезарна усмивка и топчест счупен нос, но не от боксов мач, а от сбиване, е имал възможноста да докосне магнетичните диви: Клаудия Кардинале, Роми Шнайдер, Джин Сийбърг, Катрин Деньов, Жана Моро, София Лорен, Бриджид Бардо, Урсула Андрес, Лаура Антонели, Анна Карина, Джина Лолобриджида.
„Да бъдеш актьор, означава да притежаваш втора природа. На мен никога не ми е било трудно да се правя на смешник, да влизам в кожата на измислени персонажи, за да предизвикам съответни реакции у онези, на които отреждах ролята на зрители.“ – пише Жан-Пол Белмондо в „Хиляда живота струват“ – най-новата книга от поредицата „Амаркорд“ на ИК „Колибри“.
214623_b
Благодарение на Годар и „До последен дъх“(1960) лицето на Белмондо става хит, пред киносалоните се вият опашки, а Белмондо описва работата си с Годар в този филм, както и в „Жената си е жена“, „Лудият Пиеро“ като безкрайна импровизация и тотален експеримент-провокация, наситена с бунт и интелектуален анархизъм. Белмондо описва Трюфо като деликатен, Филип дьо Брока като авантюрист, Питър Брук като сухар, а Ален Делон като приятел, с когото са различни като светоусещане и произход, но именно в „Борсалино“(1970) двамата успяват да си партнират равностойно, въпреки трудностите по време на снимачния период.
„Основното предимство на театъра е, че предоставя пълна свобода в рамките на сигурно пространство. Когато се правех на откачен, когато пусках остроумия в разрез с правилата и условностите, аз в действителност предлагах на онези, които ме гледат, да съпреживеят заедно с мен същото усещане за свобода, да се откъснат от своето всекидневие, да забравят грижите и да поемат на далечно пътешествие, без да напускат фотьойлите.“ – споделя френският актьор и продуцент в своята книга. След като е прекъснал близо 26 години кариерата си на театрална сцена, той се завръща в ролята на Кийн от едноименната пиеса на Александър Дюма, преработена от Жан – Пол Сартр през 1987 г.
2011 г. Жан-Пол Белмондо получава „Златна палма“ за цялостно творчество. Докато преминава по червения килим, фотографите го снимат с почит и мълчание, а той отбелязва: „Трябва да призная, че никак не е неприятно да бъдеш актьор.“
„Човекът от Рио“(1963) е любимият филм на майка му,  повод великият маг Стивън Спилбърг да се вдъхнови и да създаде образа на Индиана Джоунс. След този филм, Белмондо е избран с пълно единодушие да бъде президент на Синдиката на актьорите – за него е чест да приеме длъжността след Жерар Филип.“Приех да бъда президент на Синдиката на френските актьори, за да защитя нашата професия. Друг, по-малко познат от мен, не би имал същата тежест. Ако поискам среща с министър- председателя, той ще ме приеме. Актьорският занаят се нуждае от особени грижи.“
Белмондо обича свободата, неговите родители още в детството му подаравят синевата на волността, той също е любящ родител, който се грижи за сигурността на своите деца. През 1993 г. дъщеря му Патрисия загива при пожар. „Тя бе моята радост, работеше заедно с мен в киното, само че зад камерата. Детенцето ми, което никога вече няма да мога да прегърна.“ За да продължи напред Белмондо играе на сцената в деня на смъртта й, въпреки че е осъзнал една от най-трудните истини – „ Човек не бива да губи дете. Забранено е, противоестествено е. Редно е всеки да умира преди децата си: такъв е законът на живота. Инак просто ще полудее.“
„Хиляда живота струват“ е изповедта на Белмондо. Крехка, искрена, динамична, изпълнена със смях, с драма и любов. Изповед, която се чете на един дъх. Въпреки своите 85 години Белмондо все още изпитва глад към живота-съвсем като младеж!
zx860_3153412
„Тези хиляда живота минаха много бързо, много, много бързо, със скоростта на колите, които карах. Можех да ги преживея само веднъж без да ги разказвам, но аз съм ненаситен и от висотата, която дава времето, ми се ще да поема отново по същия път, по-бавно и в обратна посока.“
В „Хиляда живота струват“ читателят се наслаждава на живота в неговата лудост, веселост, жизнерадост и оптимизъм, защото животът е повече от филм, стига да сме усвоили точните пропорции, водещи към щастието. Ако все още ги търсите – питайте Жан-Пол Белмондо, който е вложил цялата си душа, за да живее истински.

вторник, 4 септември 2018 г.

С филма „Каквито бяхме“ и представяне на новата биографична книга за Барбра Стрейзанд започва седмата година от кино лектории в Отдел „Изкуство“


С филма Каквито бяхме и представяне на новата биографична книга за Барбра Стрейзанд  започва седмата година от кино лектории в Отдел „Изкуство“ – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна. На 15 септември от 10.00ч., варненската публика ще има възможност да присъства на представянето на новата книга за живота на Барбра Стрейзанд и също така да си припомни един от прекрасните кино дуети Барбра Стрейзанд и Робърт Редфорд във филма на Синдни Полак „Каквито бяхме“ (1973). Модератор на събитието е Елица Матеева-критик и театрален режисьор.
Сценаристът Артър Лоренс използва своите спомени и впечатления от университета Корнел, когато създава героите. Филмът е романтична драма и разказва за любовта между мъж и жена, които са много различни във всяко едно отношение. Получава Оскар за песента с едноименно заглавие. На повърхността сюжетът изглежда като поредната любовна история, но има и много скрит замисъл и морално послание – за истинската красота. Това е историята на Кейти Мороски и Хъбъл Гарднър, които се срещат за първи път докато учат в университета в края на 1930-те. Те са от два различни свята. Тя е политически активист, против войната, разпространява позиви, организира стачки, член е на американската младежка комунистическа лига и е еврейка. Той е типичният изключително красив и богат аристократ от англосаксонски произход без политическа принадлежност. Според него всичко му се удава лесно. Тя се влюбва в него заради изключителната му външност и таланта му да пише добре. В началото той е в компанията на момичета от неговата среда, но постепенно е заинтригуван от енергията и последователността с които Кейти преследва идеалите си. Те се срещат отново в края на Втората световна война и се женят въпреки различията помежду им. От една страна Кейти трудно се адаптира към неговите приятели, които тя намира за повърхностни и безчувствени, от друга страна нейната политическа активност и понякога избухлив характер заплашват неговата кариера на преуспял, макар и второкласен холивудски сценарист. Колкото и да опитват да изгладят противоречията си и да запазят брака си, раздялата е неизбежна. Кейти е бременна, когато Хъбъл започва да ѝ изневерява и след раждането на тяхната дъщеря Рейчъл те се разделят.  Краят на филма е едновременно тъжен и трогателен. Те се срещат случайно в Ню Йорк след години. Кейти е женена за друг, но е сама на площада, когато среща Хъбъл с нова, красива и стилна девойка, но очевидно не много интелигентна. Той продължава да пише сценарии за второразредни постановки в Холивуд, а тя е отново на улиците, ангажирана с поредното политическо събитие. И двамата осъзнават, че не могат да върнат миналото и единственото нещо, което ги свързва (освен дъщеря им) са спомените за това какви са били.
„Срейзанд е феномен, жена, която показва на света, че различното привлича, че грозното патенце се превръща в изящен лебед не само в приказките на Андерсен. Има нещо много общо между нея и безспорния невротичен гений в киното Уди Алън – и двамата са евреи от Бруклин, и двамата тръгват от нулата, за да докажат таланта си, всеки е страдал от семейни травми, натрупани в детството. Разликата между Барбра Стейзънд и Уди Алън е огромна – докато Алън живее и играе винаги един и същи персонаж: самоненавиждащ се дребосък, който мазохистично се отдава на комплексите си, иронизирайки ги, то Барбра Стрейзънд е жената, която утвърди своя еврейски произход като запазена марка на борбата да бъдеш себе си, въпреки силните на деня.  Едно момиче се озовава с 150 долара в необятния Ню Йорк, за да учи актьорско майсторство. Нито майка й, нито пастрокът й подкрепят  начинанието и. Началото е трудно, постоянната липса на сигурно жилище изгражда дисциплина и подреденост – веселото момиче винаги е в милитари готовност – мобилен дюшек и няколко торби са изтънчената мебелировката за всеки нов дом. Колкото повече отричат качествата на бъдещата звезда, толкова тя става по-силна, по-уверена. Макар да се омаловажава красотата й, която е специфична, да се вторачват в контура на носа й, който е прекалено еврейски, да критикуват облеклото й – момичето предпочита дрехите „секънд хенд“, Барбара като трениран алпинист се изкачва сигурно и обръща светлината на прожекторите към себе си, защото госпожа Стрейзанд владее изкуството, да пее и играе така, сякаш разговаря насаме с всеки зрител. В пеенето Стрейзанд е постигнала нещо невероятно, което надскача обикновеното интерпретиране, характерно за гилдията на оперните изпълнители – оперните изпълнители работят с т.нар. „глас в главата“ – техника, която им помага да постигат високите до стратосферата ноти. С годините гласът й се променя, става по-плътен и не флиртува с високите тонове. Истината е, че в началото на своята кариера критиците възприемат Стрейзанд като странно „хахо“, шеметно чудо, цапната в устата еврейка, която заради упоритото си присъствие и борба да бъде разпозната като артист е предпочитана от хомосексуалистите, евреите и женското съсловие. Но обстоятелството, което превръща това чудо в звезда се нарича „индивидуалност“. Стрейзанд е истинска, Стрейзанд владее публиката, тя иска да доминира над сетивата й, да ги плени, да ги разтърси и успява! Като всеки силен творец – индивидуалист, тя е егоцентрична, обича да контролира процеса. Може би затова започва да се занимава с режисура и продуценство, но винаги си остава жената хит и ненадминат пример – тя е един от малкото артисти, печелили всичките четири най-престижни награди „Оскар“ (за кино), „Еми“ (за телевизия), „Грами“ (за музика) и „Тони“ (за театър). Стрейзанд се превръща в символ на всеотдадеността, на себеутвърждаването. Тя ни демонстрира перфектния урок как да живеем с вкопчилото зъби в нас отхвърляне и как да надделеем над всеки препъникамък. Тя ни научи как да превърнем несигурността си в сила и как маргиналността може да бъде оръжие, чрез което да живеем в хармония със себе си! “Защото зад всеки аутсайдер се крие сърцето на добър герой!” – пише за книгата Елица Матеева в lira.bg

петък, 17 август 2018 г.

ПРЕМИЕРНО ЗА: „Магьосническо езеро“ – сподели любовта си!

 http://lovetheater.bg/premierno-za-magosnichesko-ezero-spodeli-lyubovta-si-15619/

 
Автор: Елица Матеева, театровед и театрален режисьор
Прекрасни са спектаклите върху комедията от 4 действия на Чехов „Чайка“, които съм гледала. Всеки от тях е оставил някакъв образ и сега ще се опитам да го потърся, да го повикам, докато размишлявам за „Магьосническо езеро“ – една друга, нежна, по детски чиста, меланхолично общуваща с изгубения път на времето история, която преживях предпремиерно на Сцена „Филиал“ – ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна.
„Чайка“ в Сълза и смях, под режисурата на Лилия Абаджиева, спомням си Койна Русева като Аркадина – този Син ангел, съпоставим с блясъка и хладнокръвието на Марлене Дитрих и един изключително чувствителен Захари Бахаров като Трепльов. И дъждът, светлината на оръжието, лудостта. „Чайка“ в ТБА под режисурата на проф. Крикор Азарян, с предчувствието за фадо катарзиса, с Аркадина, която може да се сгъне като жената каучук на четири и да направи от раз шпагат, една пеперудена и кокетно-драматична Бойка Велкова, спомням си и Медведенко на Иван Бърнев – крехък, изнервен смотльо, който с окорени очи търси щастието, спомням си Тригорин на Иван Ласкин – дълбок в противоречието, натрупал килограми, които отиват на умората на преуспелия писател, лишен от качества, спомням си и Маша на Анастасия Ингилизова – потънала в тъжната грапавост на самотата. Няма да забравя и „Чайка“ под режисурата на Галин Стоев в Малък градски театър „Зад канала“- декорът на Даниела Ляхова – амфитеатралната конструкция, черните пластмасови седалки, дебютът на Стоян Младенов като Трепльов и убийственият дует между Светлана Янчева (Аркадина) и Владимир Пенев (Тригорин), а сцената от трето действие, в която Аркадина изрича: „Ти си мой…“ ще я помня завинаги, защото усещането за края граничи с ужас да не умреш в самота. Две тела се търкаляха, задържаха, отблъскваха и приютяваха. Бе велико! Сещам се за „Чайка“ в Сатиричния театър, с режисьор Иван Урумов, единственото, което помня от този спектакъл, бяха очите на Весела Казакова като Нина Заречная, големи, широко отворени, търсещи, плашещи. Спомням си и Нина Стоицова като Нина Заречная в „Чайка“ на сцената на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен. Неудобният стол от балкона на Театър Българска Армия ме изнервяше, от високото гледах Нина на Нина Стоицова и се чудех – откъде режисьорът Боян Иванов бе изнамерил тази характерна актриса? Струва ми се, че този период, когато Боян поставяше в Плевен, си остава най-интересния от съвременната история на театъра в този град. За мой срам не помня нищо от спектакъла на Маргарита Младенова във Варна през лятото на 2005. А го гледах на театралния фестивал във Варна. Излъгах: спомням си филмовата част в спектакъла, екрана, спомням си странната Нина на Анастасия Ингилизова. Но някак си този спектакъл като преживяване ме отчужди от Чехов. Пред работата на Маргарита Младенова винаги съм скланяла глава в знак на смирение и почит, но тази „Чайка“ не ме спечели, въпреки че съм писала за спектакъла. Спомням си и Тригорин на Стоян Радев, чудат чешит, който въпреки славата на успешен писател се чувстваше неуютно, неуверено, сякаш носеше камъчета в обувките си. Спомням си, спомням си…
И за да изляза от физиката на тъгата по отминалата ми младост и несъстоялата ми се театралност, навлизам плавно във физиката на омайното „Магьосническо езеро“ – премиерният спектакъл на ДТ „Стоян Бъчваров“ – режисиран от Стоян Радев Ге.К.
„Колко са нервни всички! Колко са нервни! И колко любов… О, магьосническо езеро!“  Добрият доктор Дорн дефинира, диагностицира същността на проблема в „Чайка“. Тази реплика е разковничето към спектакъла „Магьосническо езеро“. Интересен подход е избрал Стоян Радев Ге.К. към тълкуването на произведението. Пейзажът, природата, езерото, селото, скуката, любовта, амбициите, омразата, нервността се съсредоточват и сякаш с вълшебна пръчка се помиряват от омаята на това „магьосническо езеро“. Един етюд след финала на първо действие отговаря на този копнеж по магията: Тригорин, Семьон, Костя, Яков (изиграни от млади, но и много даровити актьори: Ивайло Ивано, Станислав Кондов, Ненчо Костов, Константин Соколов) пушат, хапват, пият чай край езерото и докато преживяват неговата хармония, докато поемат от мимолетността на очарованието, всеки споделя своето с другия – цигарата, чая, хляба… Всички са в единение, намерили своя дзен. Оказва се, че езерото е пътят към Нирвана. Езерото е пътната карта към Бог, а любовта е проявлението му.
Има две неща, които ще установите за режисурата на спектакъла. Тези, които познават работата на Стоян Радев Ге.К. като режисьор, сигурно откриват във всеки негов спектакъл наличието на иронична невротичност, екстатичност, динамика на движението (на сцената, акторите освен да говорят и се движат, някои не говорят, само се движат, но пък със замисъл). Другият момент, моментът на личната изненада специално в „Магьосническо езеро“ е…., че режисьорът много внимателно е аранжирал своята чувствителност към света с тази на Чехов и се е получила нежна експлозия от поетична замечтаност, детска припряност и дори лек Брехтиански скептицизъм. Красиво е това, което ни предлага „Магьосническо езеро“, то е деликатно, понякога романтично и изгубено в блянове, но винаги с отношение към Чехов. Когато режисьорът е респектиран от един автор, в зависимост от предела на  режисьорския талант, авторът може да се интерпретира богато, задълбочено, дори с изненада. В „Магьосническо езеро“ всичко от изброеното присъства, спокойна съм.
Сценографията – семплота и опростеност. Тук актьорите са важните, а малкото декор – пейка, столове, масичка са поддържащ елемент. Самовар – 3 броя, звънчета 3 броя, домакински съдове – броят им се определя от дължината на един монолог на Аркадина (Веселина Михалкова). Облеклото е предимно в светли тонове, ако не броим това на Маша и Трепльов, но те са изначално носители на трагичността поради неудовлетвореност, затова съвсем естествено е черното да е техният цвят.
Сюжетът – само ще го припомним: нейде в Прованса, някога в едно имение, край едно езеро се събират роднини и приятели, за да прекарат заедно лятото. Едно представление на млад и прохождащ в света на изкуството творец е повод в имението да се появи младата (бъдеща) актриса Нина Заречная. Авторът – младеж се конкурира в любовта си по момичето с преуспял писател – любовник на майка му. Любовникът е Тригорин, а майката е известна актриса по име Аркадина. В обкръжението на младите има доктор, който е фин човек, но вече уморен от всичко. Има и учител, който също е фин човек, но беден, а бедността ни прави роби за цял живот, та Семьон си остава в оковите си до финала на четвърто действие – как да направиш свободен един човек, при това учител – то си е бреме до края на дните. Нина се интересува от Тригорин, Трепльов от Нина, а Тригорин от риболова, да не пропуснем Маша – тя пък е влюбена в… Трепльов. Аркадина предчувства, че любовникът й може да се разсее доста с девойчето Нина и затова на финала на трето действие, представителите на това любовно, псевдоинтелектуално гнездо отлитат за града. В последното действие – минало е повече от година, всеки е натрупал опит, слава или пък  горчивина. Маша е съпруга на Семьон, а Сорин – братът на Аркадина е болен, поради тази причина всички са заедно в имението. Нина също се появява. Между нея и Трепльов пропастта е станала още по-голяма, но по-важното е, че сърцето обича, тупти заради любов и от любов наистина се умира. Изстрел. Трепльов прави пореден опит за самоубийство – при това успешен. Финал.
Толкова любов и нежност има в играта на Цветина Петрова (Нина Заречная) и Ненчо Костов (Трепльов)! Незабравима е сцената им в четвърто действие, когато двамата стоят втренчени в езерото и повтарят мислите си. Ехото на неосъществената любов болезнено кънти и ти става хем тъжно, хем красиво на душата, защото истината е, че другото име на любовта е Тъга.
Наблюдавам актьорите от трупата на ДТ „Стоян Бъчваров“, познавам качествата им и зная, че когато са повярвали на диригента, на режисурата, то си личи на сцената. И този път нека ме простят театроведите, че няма да съм дълбока в заключението си, но (без)подобното усещане от съвместната работа се нарича „КЕФ“. Да играеш с кеф е най-добрата рецензия и отговор за същността на репетиционния процес. То е любов! Когато актьорът обича това, което играе, тялото не лъже, то излъчва енергия, дори в гънката, в бръчицата на лицето се усеща любовта.
Бих искала да откроя още едно изпълнение: на младата актриса Полина Недкова като Маша. Нейната Маша прилича на персонаж от „Дома на Бернарда Алба“ (апропо, Стоян Радев Ге.К. дебютира като режисьор с тази пиеса на Лорка преди повече от десет години). Маша на Полина Недкова е пламенна, силна и слаба едновременно, зашеметена от любов по Трепльов, но и знаеща, че тази любов е невъзможна. Маша на Полина Недкова е на ръба, в статус „МЕЖДУ“ – тя пътува между реалността и копнежа, между скуката и мечтата, Маша е Викът на Мунк. Тя е сълза, тя е нервно кълбо, тя е желанието, което в четвърто действие (след като времето е убило всичко топло и чисто у нас) се е трансформирало в пустота. Прекрасно е, когато режисьорът е успял да открие и извади на бял свят тази магия от млад актьор – имало е смисъл!
Веселина Михалкова като Аркадина, Свилен Стоянов като Шамраев, Пламен Димитров като Сорин, Даниела Викторова като Полина, Николай Божков като д-р Дорн – тази овладяна гвардия от опитни актьори е  учебник по игра. Актьорите демонстрират дух, отдаденост и висок професионален стоицизъм – те са част от вълшебството на „Магьосническо езеро“ и няма как да е друго, защото в този спектакъл всеки владее образа и образът също го държи в плен до финала на действието. А от финала на спектакъла изгрява веселието на Фелини, всички се забавляват, защото, когато осъзнаеш тригическия вкус на живота, то тогава си попаднал в най-очарователната му комедия!
Сценична редакция по превода на Немил-Недраг
Постановка и среда – Стоян Радев Ге. К.
Плакат – Симеон Лютаков
Участват:
Аркадина – ВЕСЕЛИНА МИХАЛКОВА
Тригорин – ИВАЙЛО ИВАНОВ
Нина – ЦВЕТИНА ПЕТРОВА
Костя – НЕНЧО КОСТОВ
Маша – ПОЛИНА НЕДКОВА
Семьон – СТАНИСЛАВ КОНДОВ
Полина – ДАНИЕЛА ВИКТОРОВА
Дорн – НИКОЛАЙ БОЖКОВ
Сорин – ПЛАМЕН ДИМИТРОВ
Шамраев – СВИЛЕН СТОЯНОВ
Дуня – ГЕРГАНА АРНАУДОВА
Яков – КОНСТАНТИН СОКОЛОВ