ХАРМОНИ КОРИН – „ДОГМА“ ПО АМЕРИКАНСКИ ОКТОМВРИ/2023 - списание КИНО

 

 ЕЛИЦА МАТЕЕВА

50-годишният режисьор, сценарист и фотограф Хармони Корин е известно име за почитателите на експерименталния кино маргинализъм. Неговите филми оставят отчетливи следи в съзнанието на кинофеновете, за които образите, ситуациите, историите, героите са опит за изграждане на една от възможните философии за света с ехото на 90-те.

Хармони Корин е автор на сценариите за „Хлапета“ (1995) и „Кен парк“ (2002), режисирани от Лари Кларк. Игралното му кино се фокусира върху странната привлекателност на предградията, където малките и големите живеят в безпътица. „Гъммо“ (1997), „Джулиен Магаренцето“ (1999), „Господин Самота“ (2007), „Купонджийки“ (2012) и „Плажният скитник“ (2019) са игралните му пълнометражни предизвикателства като режисьор. В тях сексът, наркотиците, купоните са присъдата на Корин: нищо интересно не те очаква, след като станеш пълнолетен.

Корин е роден в Болинас, Калифорния, в семейство на евреи. Баща му е степ танцьор. Той постоянно води Корин на карнавали и цирк, където има изяви и го подтиква да се занимава с изкуство. Сол Корин показва света на киното и първите срещи на Хармони са с творчеството на Бъстър Кийтън. Бащата купува и първата камера на сина си. В началото на 80-те семейството се мести от Сан Франциско в Нешвил, където Хармони учи в Хилсбъро, а по-късно пребивава в Ню Йорк, където живее с баба си. През лятото кара скейт в Сан Франциско, бяга от дома си, постоянно води битки с родителите си. Разгневеният тийнейджър прекарва времето си в киносалона и се влюбва в творбите на Джон Касаветис, Вернер Херцог, Жан-Люк Годар, Райнер Вернер Фасбиндер. Корин учи администрация, а по-късно се озовава в училището по изкуства в Тиш в университета в Ню Йорк за една година, но прекъсва обучението си, за да продължи професионално като скейтбордист. В Ню Йорк среща фотографа Лари Кларк, както и една изключително интересна актриса – Клои Савини, все още на така популярна в световното кино. Корин и Савини живеят заедно и се потапят в своите ранни кино блянове.

Макар първите му режисьорски творби да предизвикват възмущение и  негативна оценка сред американската критика, режисьорите Гас Ван Сант, Вернер Херцог, Бернардо Бертолучи са сред феновете на Корин. Според Бертолучи Корин създава нов киноезик. Корин снима видеа за Риана, Соник Ют, Диор, опитва в документалното кино, автор е на фотоизложби, пише книги. Неговата активност е пример за непресъхващо вдъхновение. Хармъни Корин в най-чистия си вид на експериментатор е момче, сдобило се с „ Догма 95“ диплома. Днес той е в мейнстрийма, вероятно поуморен от себе си – отегчението от живота прозира в героя му „Лунното куче“ от последния му игрален филм „Гъммо“ (1997).

Автентичен в своята грубост и суровост, достигаща до мърлявост, както изглеждат част от героите на този филм, „Гъммо“ се счита класика в независимото американско кино. Героите са тийнейджъри, преживели торнадо над Тенеси. Филмът е спомен – дневник на аутсайдери, всеки в търсене на своята истина, която не предполага промяна, защото персонажите не вярват в промяната. За тях „днес“ е същото като вчера. „Гъммо“ е брутална снимка на Америка от края на 90-те на ХХ век. Младите нямат желание да се впишат в живота, те карат дивашки своите велосипеди, стрелят по котки и водят безсмислени разговори. Родители и деца живеят в различни светове, сексът е като миенето на зъбите – без романтика и на автопилот. Охайо сънува в пустинни пейзажи, обитаван от тъжни хора и скитащи странници. Макар и мъчителен и сякаш без посока, филмът разкрива дълбоките сътресения в съвременната американска действителност.

Обсъждайки как е подходил към създаването на филм без структура и център, Корин разговаря с режисьора Вернер Херцог в интервю от 1999 г. Споделяйки за своята „скука“ от модерното кино, Корин казва: „Когато преговарям историята на киното – ранните филми, режисирани от Д. У. Грифит и след това ги съпоставя със съвременните филми, виждам толкова малко прогрес в начина, по който са направени и представени“.[1]

„Филмите могат да бъдат много повече – добавя Корин, преди да обясни подхода си към „Гъммо“. – С „Гъммо“ исках да създам ново изживяване от изображения, идващи от различни посоки. За да се освободя да правя това, трябваше да създам някакъв сценарий, който да ми позволи просто да показвам сцени от живота, които ме вълнуват и интересуват.“[2]

Клои Савини и Кариса Бара играят сестри във филма – празноглави мечтателки, които искат гърдите им да изглеждат секси и лепят по зърната си тиксо – те са реплика на известните момичета от бандата „The Runaways“. Филмът е заснет за два месеца, като половината от него е реализиран в последния снимачен ден. Обсебен от картините на Бейкън, във филма има и шега с работите му – епизодът, в който малкият Соломон яде във ваната, а по стените има залепен бекон. Според някои изследователи киното на Корин е под влияние на творбите на Джон Касаветис, но в интервю Корин признава, че най-силно е бил привлечен от филм на Алън Кларк „Кристин“. „Филмът описва ежедневието на тийнейджър, пристрастен към хероина и е заснет на дълги, свободно течащи кадри с ръчна Steadicam. Ако сте любопитни за корените на „Гъммо“, потърсете филма на Кларк.“[3]

Професионалният скейтър Марк Гонзалес, известен още като The Gonz, е героят, който се бори с един стол в един от епизодите, докато приятели го гледат и пият бира. Корин докарва Гонз от Ел Ей, за да заснеме сцената в последния снимачен ден. Връзките на режисьора със скейт общността датират от дните преди „Хлапета“, когато той е скейтър във Washington Square Park, където се запознава с Клои Савини. Във филма Корин работи с джудже, с момиче със синдром на Даун и всякакви чешити, които подтикват публиката да възкликне, че животът е шарено пристанище, в което многообразието предлага възможни интерпретации за света. Това може да не е най-добрият филм на годината, но със сигурност е един от най-ексцентричните, а в него тийнейджърите Соломон и Тъмлър убиват времето си така, както и ние го правехме – между играта с колелото, прашката и люпенето на семки. При тях прашката е заменена с пушка, а семките с лепило, което подарява усещане за щастие. „Гъммо“ разкрива най-тъмните, най-странните, най-неизвестните кътчета на ума и душата. Филмът е фотоалбум от моменти, които те карат да се чувстваш тъжно и весело едновременно. Понякога животът е гума, а ти си котка, но по-добре е да не завършваш като котката на Бъни. Джейкъб Сюел като Бъни, Джейкъб Рейнолдс като Соломон, Ник Сътън като Тъмлър, Клои Савини – всички тези малки, но преждевременно помъдрели същества провокират, дразнят и привличат със своята невзрачна естественост. „Гъммо“ диша в правилата на „Догма 95“, макар да е встрани от манифеста.

 

 

„МАГАРЕНЦЕТО ДЖУЛИЪН“ (1999)

„Магаренцето Джулиън“ е първият американски филм с „Догма 95“ сертификат от 1999 г. Филмът е изграден като съвкупност от етюди, отделни фрагменти – сцени от един семеен живот, където нищо не е нормално. Разбира се, всяко семейство търпи пропуквания, изблици на лудост, но тук акцентът е върху душевните заболявания на персонажите. Дали те са диагностицирани, както е при Джулиън, или са белязани от вторични натрупвания, които ни подтикват към напускане на нормалното, както е при бащата на Джулиън – това са възможни проявления на лудостта. Джулиън, Крис и Перла са деца, които живеят със своите баща и баба. Майката е умряла при раждането на по-малкия брат. Перла очаква дете от болния си брат Джулиън. Бащата постоянно се затваря в стаята, където танцува блус и прави различни опити за самоубийство, ръководен от любопитството към пределите на човешкия организъм. Крис е подлаган на постоянен тормоз от бащата – той му задава различни упражнения, в които Крис трябва да се докаже като безстрашен и силен младеж. Бабата е мълчалив свидетел на бащинските изблици, но е намерила утеха в своето бяло кученце. Джулиън може да убие дете, но това не му пречи да обича Исус. Всички в семейството страстно изповядват Божието слово и съвсем естествено ходят на църква. Джулиън ходи на боулинг с приятели от неговия сой – сляпо момиче, слепи афроамериканци, албинос, хора с определени физически и психически проблеми. Бащата  играе на карти с приятел, роден без ръце, който обича да свири на барабани с краката си. Всички истории се развиват на фона на елемент от фигурното пързаляне – ритбергер. Ритбергер е скок, който започва и завършва на задната външна дъга на един и същи крак. Скокът е добра метафора за семейството на Джулиън. Перла пее и танцува, Джулиън пее и танцува, Крис не пее и не танцува, защото трябва да играе ролята на силен мъж. Налудничавостта в семейството понякога наподобява цирк и клоунада – бащата устройва мач по борба в средата на хола, където момчетата се бият, а когато по време на семейните вечери Джулиън казва новата си поема, в която думата, която се повтаря, е хаос в съчетание с различни прилагателни, бащата като вещ в поезията се изказва, че подобни арт щуротии са недопустими по време на вечеря. Авторитетът на бащата, който не прави нищо, освен да дава съвети, е привиден, а децата, макар и объркани, се опитват да живеят в хармония един спрямо друг, съобразявайки се с чудатостите на семейството. Преждевременната смърт на детето на Перла и трупчето, което Джулиън прибира в стаята си, е финалният ритбергер за момчето от песничката с магарешкия късмет.

Интересен е подборът на актьори в проекта „Догма“ на Хармони Корин: Перла се играе от дългогодишната му съмишленичка и приятелка Клои Савини, бащата – от режисьора Вернер Херцог, а ролята на шизофреничния Джулиън е точно за Юан Бремнер, когото помним като невъзможния Спуд от „Трейнспотинг“ на Дани Бойл. 

Филмът е различен в сравнение с датската „Догма 95“. По симпатичен и същевременно специфичен начин творбата на Корин стои в направлението, но и го надскача, въпреки че във финалните надписи режисьорът благодари на своите „Догма“ братя за вдъхновението. Ако съпоставим качествата на „Магаренцето Джулиан“ с датските творби, ще открием, че във визуално отношение е доведен до съвършенство. Корин търси умишлено разгръщането на изображението до пиксели, така то придобива онази картинност, която присъства в изобразителното изкуство на футуристите от ХХ век. Може да се направи съпоставка между неговите фигуристки и една картина на Джакомо Бала „Динамичност на куче на каишка“ (1912). Движението, докато Перла танцува с чадър и припява, е решено по своята траектория, сякаш наблюдаваме множеството крачета на прочутото футуристично кученце, или сме се потопили в идеята за футуристичните танци, за които си мечтае основоположника на футуризма Филипо Томазо Маринети.

Корин използва камера от ръка и така развива остротата и липсата на преднамереност – по този начин се вписва в „Догма“ идеята за автентичност. Макар и измислени, персонажите му изглеждат като всички останали обитатели в живота на Корин – напъхани в пукнатините на деня, поизмачкани, излъчващи специфична енергия – тъга и неординерност.

Декорът е автентичен: дом, църква, зимна пързалка и пр. Във филма има насилие – Джулиън осъществява физическо насилие над дете, без да го осъзнава, категорично в разрез с правилата на „Догма 95“. Музиката е пъстър калейдоскоп от различни жанрове и творци: като „O, mio babbino caro“, композирана от Пучини, включени са произведения на Дворжак, традиционната френска песен „Frère Jacques“ и същевременно автори и групи от средата на Корин, като Джим О`Рурк.

„Магаренцето Джулиън“ е продължение на търсенията на Корин от периода му на „Гъммо“, които са усъвършенствани и доведени до крайност, в което се състои и очарованието на работата му. След това поетично и шокиращо откровение за живота, Корин се насочва към една по-комерсиална и разбираема изразителност, която поне според мен остава встрани от забележителния и оригиналния му почерк.

 

ХАРМОНИ КОРИН В ДОКУМЕНТАЛНОТО КИНО

 СНИМКА: © BRUCE GOLDEN 

С изключителен ентусиазъм Хармони Корин снима документални филми! Проектите му не се отличават с нововъведения или открития, но пък хашлашката му изразителност тотално се развихря, като постига странно съчетание от шок и забава, като снимането през специални очила в „Патенце, патенце“ (2019) или докато самият режисьор танцува степ в „Curb Dance“. Ще отделя специално внимание на документалния му филм от 2009 г. „Trash humpers“ – в свободен превод може да се интерпретира като „Боклучави гърбици“, който не е показван у нас и едва ли ще се наеме някой да го разпространи, защото би предизвикал масово напускане на залата. Филмът предизвиква крайни емоции: от забавление, през симпатичен шок, до отвращение. Но не бива да се забравя, че те са част от творческото му кредо. Във филма участват самият Хармони Корин, съпругата му – актрисата Рейчъл Корин, Браян Коцур и Травис Никълсън. Главните герои са чудати същества, чиито лица наподобяват маскирани зомбита. Семейство, състоящо се от жена и двама мъже, се забавлява, като руши стари къщи, чупи касетофони, пее мръсни песнички, танцува степ и прави секс с кофи за смет, плюс всякакви други, немислими за обикновените хора, акции. Това странно трио притежава невероятна спонтанност и в някои моменти в поведението си наподобява непослушно дете. Във филма участва и дете. То унищожава детска кукличка с чук. Интересни са и двамата чешити, които правят палачинки, а семейството ги подтиква да ги ядат с препарат за миене на чинии – тези боклучави зомбита са тотален арт траш. Филмът е заснет така, че да наподобява брак: на отделни фрагменти, без връзка помежду им – понякога зрителят има чувството, че гледа видеокасета, в която лентата се къса, но си личи, че екипът е искал умишлено да се постигне подобна „боклучава“ изразителност.

Какъв е смисълът от този отпадъчен филм с отвратителни за естета сцени? Записала съм в бележника си, докато гледах „Боклучавите гърбици“, че: „хората не са свободни, защото съзнанието им се е превърнало в кофа за смет“. А какво ли може да се открие в боклука? Трите зомбита са еманация на емоционалния ни свят. Те са симпатични в своята общност, но извън кашона на общността тяхното битие предизвиква смут. А не сме ли и ние като тях? Стоим добре в нашия социален кашон, но извън кашона има много по-интересни неща, които за съжаление отдавна сме пропуснали. За пореден път Хармони Корин показва по своя краен и „отвратителен“ начин, че реалността, в която живеем, е умряла, а отпадъците стават все повече и повече, докато в един чуден, слънчев ден ще настъпи апокалипсисът. Филмът е носител на датската награда от фестивала в Копенхаген CPH:DOX (2009), отличен е и от Indiewire Critics' Poll (2009) за най-добър филм, който е без официално разпространение.

 

„ГОСПОДИН САМОТЕН“ – МЕЛАНХОЛИЧНИЯТ ИДЕАЛИСТ КОРИН

„Господин Самотен“ от 2007 г. е може би най-поетичният му и романтичен отговор по темата за персонажите на „Догма 95“. Филмът няма връзка с манифеста на четиримата режисьори от „Догма 95“ – Ларс фон Триер, Томас Винтерберг, Кристиан Левринг и Сьорен Крах-Якобсон, но пък по отношение на биографията на персонажите, се откриват допирни точки, защото героите са същите аутсайдери, с които ни занимават датските режисьори. Героите стремглаво препускат по стръмните пътеки на кризи, провали и въпреки всички перипетии, тези чувствителни човешки същества успяват да съхранят достойнството си.

Корин сътворява трагичен свят от двойници на известни личности. В Париж двойник на Майкъл Джексън се запознава с двойничка на Мерилин Монро, която го отвежда в Шотландия – тук в замък, изпълнен с двойници, Чаплин лови риба, папата се разхожда с гумени ботуши сред стадо овце, Червената шапчица си разказва анектоти с Джеймс Дийн, а Ейбрахам Линкълн гъделичка английската кралица. Отдалечени от света на обикновените хора, двойниците, досущ като „Идиотите“ на Триер, живеят в комуна, в която всеки репетира своя номер. Всички се готвят за спектакъл и се надяват да имат голям успех и тълпи от зрители, но идват само пет-шест човека, а двойниците са подготвили страхотни номера. Мерилин се самоубива след спектакъла – тялото ѝ виси под клоните на едно дърво, а Майкъл се прибира във френската си квартира, като се отказва завинаги да имитира Джако. Паралелно във филма се развива и втора история за монахини, които скачат без парашути и искат да покажат, че чудесата са възможни. Монахините се грижат за деца от третия свят, но когато се завръщат към цивилизацията, самолетът заедно с техния предводител пастор Умбрило се разбива, а телата им се мият в приливните води на океана.

Корин прави от несъчетаеми сюжетни линии свой неповторим свят, запазена марка за творчеството му – двойниците играят иконични личности, а монахините досущ като „оживяващите“, правят чудеса. Монахини и артисти възкресяват нашия унил свят. Ако светът е полужив от самота, за да се пробуди към живота, той има нужда от чудеса, но преди всичко трябва да повярва в тях. Саманта Мортън като Монро, Вернер Херцог като пастор Умбрило, Диего Луна като Джако, Джеймс Фокс като Папата, Дени Левант като Чаплин – пъстра и разнолика е актьорската група, поканена от Корин за филма. Той и брат му Ави са автори на сценария, а съпругата му Рейчъл играе двойничка на Червената шапчица. За какво е този филм? Може би с него авторът се опитва да ни подскаже, че в реалността мечтите ни умират или пък обратното, мечтите са фалшиви, а може би реалността е лъжлива? Киното на Корин не развлича, то привлича с крехкостта на емоциите си.

„И аз харесвам обсебващи герои. Изглежда толкова странен начин да си пробиеш път в света, това странно съществуване. Да живееш като някой друг, да живееш като икона. Но в същото време си помислих, че би било интересно да видя, нали знаете, Сами Дейвис младши да коси двора, или Ейб (Линкълн) да пасе овце, или Джеймс Дийн да пере дрехи.“[4]

В своята същност „Господин Самотен“ е подреден филм, състоящ се от две истории, които взаимно се допълват. В сравнение с „Гъммо“ или „Хлапета“, тук сюжетът не е така хаотичен и фрагментарен със стандартна нишка на разказване, която сякаш подпомага цялостното възприемане на филма.

Сюрреалистичното кино на Корин може да се вмести в следния кадър: мъж с маска кара мотор, а на връвчица е закачена кукла маймуна. Какво ни казва кадърът? Вероятно, че всичко е измислено – изкуствен парад на суетата, а може би и още нещо? Всеки е конструктор на собствените си видения – за някои човекът с правоъгълния мустак е Чаплин, за други това е Хитлер и разстоянието между истината и лъжата е косъм от мустака на Чаплин-Хитлер или на разстояние връвчица от съзнанието ни.

Лятото на 2023 г. се оказа европейската фестивална авантюра на Хармъни Корин. С почетен Леопард от фестивала в Локарно и с премиера на фестивала във Венеция на „Aggro Dr1ft“, заснет  изцяло в инфрачервена светлина от оператора Арно Потие. Според критиката това не е  филм, а криминална измишльотина, в която вниманието се разпръсква в различни посоки. Добрата новина е, че филмът има неоспорими качества като „уникално упражнение по скука“.[5]

 ХАРМОНИ КОРИН И ГАСПАР НОЕ, СНИМКА: © MATTIA MARTEGANI 

Локарно Корин осъществи майсторски клас, като сред модераторите на срещата с неговите зрители бе и режисьорьорът Гаспар Ное, който изненада Корин с почетната награда за принос, и според когото номинираният за „Златна палма“ дебют на Корин „Гъммо“ е ненадминат. А самият Корин сподели: „Не бях особено добър ученик. Постоянно спях по време на часовете. Веднъж една учителка изкрещя името ми и си помислих, че ще ме удари, но тя каза: „Който и да го е написал, този текст е много добър“. Дадох си сметка, че щом ме насърчават да пиша, мога от една страница текст да се опитам да направя филм“.[6]

По време на награждаването в Локарно, Корин споделя пред публиката, че всеки режисьор трябва да се опита поне веднъж да предизвика правилата, шегувайки се, че в момента никой не заслужава тази награда повече от него. „Всяка сутрин се събуждам с въпроса: с какво ми предстои да се сражавам, коя е свещената кауза, заради която водя битка?“[7]

Попитан за начина на работа с актьорите, Корин признава, че събира на едно място актьори с неактьори, дава общи насоки и след това оставя всеки на емоциите си.

Хармони Корин е идеалният пример за представител на независимото американско кино – идеалист, мечтател, експериментатор или просто вечен романтик, който продължава да се забавлява с живота по онзи хашлашки начин, както го правят първите му герои – хлапетата. Той не бърза, не прави кариера на всяка цена, предпочита да наблюдава света. Когато сърцето му не е изпълнено с любов, не снима, а чака подходящия момент. Понякога чакането е с години, но си струва, защото крайният резултат е поетично отношение към суровия ден на света.

 

Електронни източници:

Huddleston, T., 2008. Interview with Harmony Korine [viewed 22.09.2022]. Available from: http://www.electricsheepmagazine.co.uk/2008/03/04/interview-with-harmony-korine.

Locarno Film Festival, Pardo d’onore Manor Conversation with Harmony Korine and Gaspar Noé. Master class, 2023 [viewed 12.08.2022]. Available from: https://www.facebook.com/LocarnoFilmFestival/videos/819061776462445.

Locarno Film Festival, celebrating Harmony Korine on his Pardo d'onore Manor and the delegation of „Theater Camp“ [viewed 12.08.2022]. Available from: https://www.facebook.com/watch/live/?ref=watch_permalink&v=1900374310345787.

Russel, C., 2022. Harmony Korine explains his intentions behind making „Gummo“ [viewed 07.08.2022]. Available from: https://faroutmagazine.co.uk/harmony-korine-explains-gummo.

Vilchis, A, 2008. Harmony Korine Interview Part 8 [viewed 17.07. 2022]. Available from: https://www.youtube.com/watch?v=SnyhhyTr8B0.

 

Бележки под линия:

[1] Russel, C. Harmony Korine explains his intentions behind making „Gummo“, 2022 [viewed 07.08.2022]. Available from: https://faroutmagazine.co.uk/harmony-korine-explains-gummo.

[2] Russel, C. Harmony Korine explains his intentions behind making „Gummo“, 2022 [viewed 07.08.2022]. Available from: https://faroutmagazine.co.uk/harmony-korine-explains-gummo.

[3] Vilchis, A, Harmony Korine Interview Part 8, 2008 [viewed 17.07.2022]. Available from: https://www.youtube.com/watch?v=SnyhhyTr8B0.

[4] Huddleston, T. Interview with Harmony Korine, 2008 [viewed 22.09.2022]. Available from: http://www.electricsheepmagazine.co.uk/2008/03/04/interview-with-harmony-korine/.

[5] Ebiri, B. Harmony Korine’s New Anti-Movie Aggro Dr1ft Looks Cool For a Few Minutes .Vulture, 2023 [viewed 4.09.2022]. Available from: https://www.vulture.com/article/aggro-dr1ft-review-harmony-korine.html.

[6] Locarno Film Festival, Pardo d’onore Manor Conversation with Harmony Korine and Gaspar Noé. Master class, 2023 [viewed 12.08.2022]. Available from: https://www.facebook.com/LocarnoFilmFestival/videos/819061776462445.

[7] Locarno Film Festival, celebrating Harmony Korine on his Pardo d'onore Manor and the delegation of „Theater Camp“ [viewed 12.08.2022]. Available from: https://www.facebook.com/watch/live/?ref=watch_permalink&v=1900374310345787.