Андрей Кончаловски: Това не е демокрация, това е бардак

 публикация от НОВИЯ БРОЙ НА ФОРМАЛНО, който е активен от 1 септември
„Каквито си бяхме, такива си останахме!”, казва свадливата бабка от село Безводно (в изпълнение на забележителната Ина Чурикова). Дали е за добро не зная, дори и бабичката-продавачка на яйца не знае, но народа пее, пие, епикурейства до забрава и „еволюира”!
От десетина дни Андрей Кончаловски е на 75 години. Честито да му е - съвсем заслужено. Дълго се дърпах, когато ми предложиха да напиша текст за него. Не защото ме мързи или няма какво да споделя, а защото Кончаловски, Тарковски и тяхното кино, на което МФФ „Любовта е лудост” 2012 е посветил специална програма, са режисьори - светини за мен! В техния филмов храм се влиза тихо, с чисти мисли.
Пуснах в социалната мрежа една от лентите му с награда на журито от фестивала във Венеция през 2002-а „Къщата на глупците” и роден актьор (в трета глуха, вече пенсионер), определи режисьора за „надут КГБ-ист”. Този жест на отричане ме мотивира да проблематизирам в няколко реда три негови заглавия, които ще бъдат прожектирани във Варна. Апропо, този местен актьор преди 2 г. кандидатства за директор на местния драматичен театър?

Любопитно е да се анализира работата на Кончаловски през трагикомичните му истории, в които се изследва руското общество след падането на социализма. В „Кокошчица Ряба” (1994) персонажът продължава линията на „История на Ася Клячина” (1968) в посоката на гротеската. Общността не иска да се раздели със старите принципи и протестира пред новите бизнесмени с портрети на Брежнев и други комунистически лидери. В тези години на свободен пазар, свадливата остаряла Ася (Ина Чурикова) с изкривен фас и очила се бори за своя живот. Тя живее самотно. Получава и раздава обич на своите домашни любимци - козички и кокошка. Кокошката като приказен герой снася златно яйце, което впоследствие се оказва откраднат музеен експонат и... - О, чудо! Цялата общност решава да го продаде за 100 милиона, само да се махне местният бизнесмен с шумната си фабрика. Речено-сторено. Общността се сдобива с фалшиви каймета, но каквото и да се случи: малко водка, няколко частушки и песньовки, променят пейзажа до неузнаваемост: от крушение към пир.
В началото на лентата очилатата бабичка ни пита: „Е, какво се получи другари, с демокрацията? Къде е свободата? Това не е демокрация, а бардак!”. На финала на невероятната история с кокошчицата и нейното приказно яйце, автоинтервюто завършва със заключението: „А може би, това че нищо не се е променило да е за добро...?”. И както се пее в песничка от „Кокошчица Ряба” действителността наподобява лирическото чувство в едър консумативен план: „две парченца колбасец лежаха на масата, две парченца колбасец и ето аз не ти вярвам веч...”. Филмът е носител на награда от норвежкия фестивал в Тромсьо. Има и номинация от Кан за големия приз.
„Къщата на глупците” (2002) е заснет по действителен случай. На границата между Чечня и Ингушетия се намира забравен от управници психодиспансер. Местните живеят в дух на позитивна медицинска практика, в която жени и мъже се хранят заедно въпреки несъгласието на пациентката Вика. Най-добрата и напредничава пациентка Жана (Юлия Висоцка) със своя акордеон се опитва да внесе любов и хармония в обичайното трудно ежедневие. Тя е неспокойна алтернатива на Амели Пулен, за която смисълът на живота е в любовта. Редовно сънува своя любим, рок изпълнителя Брайън Адамс - играещ себе си във филма. Лекуващият екип напуска болницата, а пациентите са оставени на произвола. Чеченски войници, след това и руски, превземат болницата. Последните издирват чеченски войник от предишната окупация. Жана и останалите преобличат мъжа и го трансформират в един от тях, като по този начин го спасяват от пленничество. В тази динамична трагикомедия болните са нормалното, хуманно общество, защото не се ръководят от политически убеждения и милитаристични каузи. Болните разбират живота по време на война правдиво, защото той е „да правиш ново лайно всеки ден...” и наистина в тази действителност агресивната Вика е права: „Русия не отива на добре!”. „Домът на глупците” е метафора за безмислието на съвременните политически страсти, сметки и интриги, в които жертва е малкият човек.
„Гланц” (2007) е една от най-критикуваните филмови истории на Кончаловски. С ирония той, заедно с Дюня Смирнова, създават сценарий, разказващ за шивачката Галя (Юлия Висоцка) от Ростов на Дон, чиято снимка попада в местно вестниче. Тя заминава за Москва с фикс идеята, че от тази фотография започва нейният звезден път към бляскавите модни списания. Нахлува в редакцията на сп. „Красота” и естествено оттам е изгонена позорно с категоричната оценка, че става, но да пасе патките. Шивачката постъпва на работа при моден корифей дизайнер, а по-късно в домакинството за популярен сводник с международен бизнес. Каква е съдбата на Галя, можем да предположим... „Гланц” коментира по краен начин съвременния руски елит и хайлайф. Елитът е поп корн от мутри и псевдоинтелектуалци. Тук единствено парите осмислят съществуването, а чувствата са демоде.
Трите киноистории, макар и заснети в различни периоди, демонстрират възгледите на Кончаловски за Русия. А те не се различават от разсъжденията на режисьора от началото на февруари 2012 в „Российская газета”: „Русия все още не е измислила кулинарна рецепта на мъката си, от която може да се изпече онзи „социалистически пирог” - прословутата фраза на марксиста Плеханов и днес е актуална. Планът на болшевиките за модернизация на обществото се превърна в кървава диктатура. Съвременните призиви: „да се завземе Кремъл”, „да се свали властта”, да се създаде „ново честно правителство”, по същество повтарят Ленинската идея: „да се вземе властта и чрез този акт да се компенсират всички недостатъци в цивилизоваността на слабо развитите страни”. Масовите демонстрации в Москва и в другите градове на Русия, свързани с изборите в Държавната Дума, създадоха впечатление за събуждане на общественото съзнание. Да, това не е илюзия, а реалност. И въпреки протестите, ако се направи статистика в процентно съотношение, цифрите показват, че по-голямата част от населението не иска да разбере необходимостта от персонално участие в реформирането на обществото. Това е катастрофа! Какво да правим? Нека да си признаем, че предупрежденията на Плеханов са актуални и днес - Русия не е готова за демократическо преустройство на обществото си. Доколко това общество се различава от съществуващото преди век, два или три? Обществото ни сякаш не иска да се раздели с варварството си - а основният признак на варварството според философа Соловьов е: „стремежът да не се прави нищо, а ако трябва да се прави, да се ползва чуждият труд, заставяйки друг да се труди вместо теб. Обществото ще излезе от този статус, едва когато осъзнае и увеличи потребността си от честен и свободен труд. Така ще се стигне и до възприемането на труда като нравствена категория, а обществото ще стане по-здраво и по-богато.”
Кончаловски ми е по-симпатичен от Никита Михалков. Вярно, че братът има Оскар за филма си „Сибирският бръснар”, а Андрей Сергеевич все още не го е спечелил. Но пък Андреей Сергеевич не направи филм за Путин, докато Никита Михалков документира този гений и „паметник нерукотворен” на съвременната руска политика. До днес Кончаловски е написал 33 сценария, заснел е над 20 филма, режисирал е 9 мегахитови спектакли, пет опери, написал е 6 книги, автор е на множество публицистични текстове в руския печат, работил е в Холивуд. Както казват у наше село в такива случаи: дано Бог да ви даде сгода да постигнете същото!

Любопитно е да се анализира работата на Кончаловски през трагикомичните му истории, в които се изследва руското общество след падането на социализма. В „Кокошчица Ряба” (1994) персонажът продължава линията на „История на Ася Клячина” (1968) в посоката на гротеската. Общността не иска да се раздели със старите принципи и протестира пред новите бизнесмени с портрети на Брежнев и други комунистически лидери. В тези години на свободен пазар, свадливата остаряла Ася (Ина Чурикова) с изкривен фас и очила се бори за своя живот. Тя живее самотно. Получава и раздава обич на своите домашни любимци - козички и кокошка. Кокошката като приказен герой снася златно яйце, което впоследствие се оказва откраднат музеен експонат и... - О, чудо! Цялата общност решава да го продаде за 100 милиона, само да се махне местният бизнесмен с шумната си фабрика. Речено-сторено. Общността се сдобива с фалшиви каймета, но каквото и да се случи: малко водка, няколко частушки и песньовки, променят пейзажа до неузнаваемост: от крушение към пир.
В началото на лентата очилатата бабичка ни пита: „Е, какво се получи другари, с демокрацията? Къде е свободата? Това не е демокрация, а бардак!”. На финала на невероятната история с кокошчицата и нейното приказно яйце, автоинтервюто завършва със заключението: „А може би, това че нищо не се е променило да е за добро...?”. И както се пее в песничка от „Кокошчица Ряба” действителността наподобява лирическото чувство в едър консумативен план: „две парченца колбасец лежаха на масата, две парченца колбасец и ето аз не ти вярвам веч...”. Филмът е носител на награда от норвежкия фестивал в Тромсьо. Има и номинация от Кан за големия приз.
„Къщата на глупците” (2002) е заснет по действителен случай. На границата между Чечня и Ингушетия се намира забравен от управници психодиспансер. Местните живеят в дух на позитивна медицинска практика, в която жени и мъже се хранят заедно въпреки несъгласието на пациентката Вика. Най-добрата и напредничава пациентка Жана (Юлия Висоцка) със своя акордеон се опитва да внесе любов и хармония в обичайното трудно ежедневие. Тя е неспокойна алтернатива на Амели Пулен, за която смисълът на живота е в любовта. Редовно сънува своя любим, рок изпълнителя Брайън Адамс - играещ себе си във филма. Лекуващият екип напуска болницата, а пациентите са оставени на произвола. Чеченски войници, след това и руски, превземат болницата. Последните издирват чеченски войник от предишната окупация. Жана и останалите преобличат мъжа и го трансформират в един от тях, като по този начин го спасяват от пленничество. В тази динамична трагикомедия болните са нормалното, хуманно общество, защото не се ръководят от политически убеждения и милитаристични каузи. Болните разбират живота по време на война правдиво, защото той е „да правиш ново лайно всеки ден...” и наистина в тази действителност агресивната Вика е права: „Русия не отива на добре!”. „Домът на глупците” е метафора за безмислието на съвременните политически страсти, сметки и интриги, в които жертва е малкият човек.
„Гланц” (2007) е една от най-критикуваните филмови истории на Кончаловски. С ирония той, заедно с Дюня Смирнова, създават сценарий, разказващ за шивачката Галя (Юлия Висоцка) от Ростов на Дон, чиято снимка попада в местно вестниче. Тя заминава за Москва с фикс идеята, че от тази фотография започва нейният звезден път към бляскавите модни списания. Нахлува в редакцията на сп. „Красота” и естествено оттам е изгонена позорно с категоричната оценка, че става, но да пасе патките. Шивачката постъпва на работа при моден корифей дизайнер, а по-късно в домакинството за популярен сводник с международен бизнес. Каква е съдбата на Галя, можем да предположим... „Гланц” коментира по краен начин съвременния руски елит и хайлайф. Елитът е поп корн от мутри и псевдоинтелектуалци. Тук единствено парите осмислят съществуването, а чувствата са демоде.
Трите киноистории, макар и заснети в различни периоди, демонстрират възгледите на Кончаловски за Русия. А те не се различават от разсъжденията на режисьора от началото на февруари 2012 в „Российская газета”: „Русия все още не е измислила кулинарна рецепта на мъката си, от която може да се изпече онзи „социалистически пирог” - прословутата фраза на марксиста Плеханов и днес е актуална. Планът на болшевиките за модернизация на обществото се превърна в кървава диктатура. Съвременните призиви: „да се завземе Кремъл”, „да се свали властта”, да се създаде „ново честно правителство”, по същество повтарят Ленинската идея: „да се вземе властта и чрез този акт да се компенсират всички недостатъци в цивилизоваността на слабо развитите страни”. Масовите демонстрации в Москва и в другите градове на Русия, свързани с изборите в Държавната Дума, създадоха впечатление за събуждане на общественото съзнание. Да, това не е илюзия, а реалност. И въпреки протестите, ако се направи статистика в процентно съотношение, цифрите показват, че по-голямата част от населението не иска да разбере необходимостта от персонално участие в реформирането на обществото. Това е катастрофа! Какво да правим? Нека да си признаем, че предупрежденията на Плеханов са актуални и днес - Русия не е готова за демократическо преустройство на обществото си. Доколко това общество се различава от съществуващото преди век, два или три? Обществото ни сякаш не иска да се раздели с варварството си - а основният признак на варварството според философа Соловьов е: „стремежът да не се прави нищо, а ако трябва да се прави, да се ползва чуждият труд, заставяйки друг да се труди вместо теб. Обществото ще излезе от този статус, едва когато осъзнае и увеличи потребността си от честен и свободен труд. Така ще се стигне и до възприемането на труда като нравствена категория, а обществото ще стане по-здраво и по-богато.”
Кончаловски ми е по-симпатичен от Никита Михалков. Вярно, че братът има Оскар за филма си „Сибирският бръснар”, а Андрей Сергеевич все още не го е спечелил. Но пък Андреей Сергеевич не направи филм за Путин, докато Никита Михалков документира този гений и „паметник нерукотворен” на съвременната руска политика. До днес Кончаловски е написал 33 сценария, заснел е над 20 филма, режисирал е 9 мегахитови спектакли, пет опери, написал е 6 книги, автор е на множество публицистични текстове в руския печат, работил е в Холивуд. Както казват у наше село в такива случаи: дано Бог да ви даде сгода да постигнете същото!
Любопитно е да се анализира работата на Кончаловски през трагикомичните му истории, в които се изследва руското общество след падането на социализма. В „Кокошчица Ряба” (1994) персонажът продължава линията на „История на Ася Клячина” (1968) в посоката на гротеската. Общността не иска да се раздели със старите принципи и протестира пред новите бизнесмени с портрети на Брежнев и други комунистически лидери. В тези години на свободен пазар, свадливата остаряла Ася (Ина Чурикова) с изкривен фас и очила се бори за своя живот. Тя живее самотно. Получава и раздава обич на своите домашни любимци - козички и кокошка. Кокошката като приказен герой снася златно яйце, което впоследствие се оказва откраднат музеен експонат и... - О, чудо! Цялата общност решава да го продаде за 100 милиона, само да се махне местният бизнесмен с шумната си фабрика. Речено-сторено. Общността се сдобива с фалшиви каймета, но каквото и да се случи: малко водка, няколко частушки и песньовки, променят пейзажа до неузнаваемост: от крушение към пир.
В началото на лентата очилатата бабичка ни пита: „Е, какво се получи другари, с демокрацията? Къде е свободата? Това не е демокрация, а бардак!”. На финала на невероятната история с кокошчицата и нейното приказно яйце, автоинтервюто завършва със заключението: „А може би, това че нищо не се е променило да е за добро...?”. И както се пее в песничка от „Кокошчица Ряба” действителността наподобява лирическото чувство в едър консумативен план: „две парченца колбасец лежаха на масата, две парченца колбасец и ето аз не ти вярвам веч...”. Филмът е носител на награда от норвежкия фестивал в Тромсьо. Има и номинация от Кан за големия приз.
„Къщата на глупците” (2002) е заснет по действителен случай. На границата между Чечня и Ингушетия се намира забравен от управници психодиспансер. Местните живеят в дух на позитивна медицинска практика, в която жени и мъже се хранят заедно въпреки несъгласието на пациентката Вика. Най-добрата и напредничава пациентка Жана (Юлия Висоцка) със своя акордеон се опитва да внесе любов и хармония в обичайното трудно ежедневие. Тя е неспокойна алтернатива на Амели Пулен, за която смисълът на живота е в любовта. Редовно сънува своя любим, рок изпълнителя Брайън Адамс - играещ себе си във филма. Лекуващият екип напуска болницата, а пациентите са оставени на произвола. Чеченски войници, след това и руски, превземат болницата. Последните издирват чеченски войник от предишната окупация. Жана и останалите преобличат мъжа и го трансформират в един от тях, като по този начин го спасяват от пленничество. В тази динамична трагикомедия болните са нормалното, хуманно общество, защото не се ръководят от политически убеждения и милитаристични каузи. Болните разбират живота по време на война правдиво, защото той е „да правиш ново лайно всеки ден...” и наистина в тази действителност агресивната Вика е права: „Русия не отива на добре!”. „Домът на глупците” е метафора за безмислието на съвременните политически страсти, сметки и интриги, в които жертва е малкият човек.
„Гланц” (2007) е една от най-критикуваните филмови истории на Кончаловски. С ирония той, заедно с Дюня Смирнова, създават сценарий, разказващ за шивачката Галя (Юлия Висоцка) от Ростов на Дон, чиято снимка попада в местно вестниче. Тя заминава за Москва с фикс идеята, че от тази фотография започва нейният звезден път към бляскавите модни списания. Нахлува в редакцията на сп. „Красота” и естествено оттам е изгонена позорно с категоричната оценка, че става, но да пасе патките. Шивачката постъпва на работа при моден корифей дизайнер, а по-късно в домакинството за популярен сводник с международен бизнес. Каква е съдбата на Галя, можем да предположим... „Гланц” коментира по краен начин съвременния руски елит и хайлайф. Елитът е поп корн от мутри и псевдоинтелектуалци. Тук единствено парите осмислят съществуването, а чувствата са демоде.
Трите киноистории, макар и заснети в различни периоди, демонстрират възгледите на Кончаловски за Русия. А те не се различават от разсъжденията на режисьора от началото на февруари 2012 в „Российская газета”: „Русия все още не е измислила кулинарна рецепта на мъката си, от която може да се изпече онзи „социалистически пирог” - прословутата фраза на марксиста Плеханов и днес е актуална. Планът на болшевиките за модернизация на обществото се превърна в кървава диктатура. Съвременните призиви: „да се завземе Кремъл”, „да се свали властта”, да се създаде „ново честно правителство”, по същество повтарят Ленинската идея: „да се вземе властта и чрез този акт да се компенсират всички недостатъци в цивилизоваността на слабо развитите страни”. Масовите демонстрации в Москва и в другите градове на Русия, свързани с изборите в Държавната Дума, създадоха впечатление за събуждане на общественото съзнание. Да, това не е илюзия, а реалност. И въпреки протестите, ако се направи статистика в процентно съотношение, цифрите показват, че по-голямата част от населението не иска да разбере необходимостта от персонално участие в реформирането на обществото. Това е катастрофа! Какво да правим? Нека да си признаем, че предупрежденията на Плеханов са актуални и днес - Русия не е готова за демократическо преустройство на обществото си. Доколко това общество се различава от съществуващото преди век, два или три? Обществото ни сякаш не иска да се раздели с варварството си - а основният признак на варварството според философа Соловьов е: „стремежът да не се прави нищо, а ако трябва да се прави, да се ползва чуждият труд, заставяйки друг да се труди вместо теб. Обществото ще излезе от този статус, едва когато осъзнае и увеличи потребността си от честен и свободен труд. Така ще се стигне и до възприемането на труда като нравствена категория, а обществото ще стане по-здраво и по-богато.”
Кончаловски ми е по-симпатичен от Никита Михалков. Вярно, че братът има Оскар за филма си „Сибирският бръснар”, а Андрей Сергеевич все още не го е спечелил. Но пък Андреей Сергеевич не направи филм за Путин, докато Никита Михалков документира този гений и „паметник нерукотворен” на съвременната руска политика. До днес Кончаловски е написал 33 сценария, заснел е над 20 филма, режисирал е 9 мегахитови спектакли, пет опери, написал е 6 книги, автор е на множество публицистични текстове в руския печат, работил е в Холивуд. Както казват у наше село в такива случаи: дано Бог да ви даде сгода да постигнете същото!





Още