Новият носител на „Златен Глобус“ е „Зелената книга“, във филма участва и български актьор
В Бевърли Хилс се проведе 76-ата церемония по връчването на филмовите награди Златен глобус. Големият победител е филмът „Зелената книга“.Той получи три отличия – за най-добър филм комедия или мюзикъл, за най-добър сценарий на Ник Валелонга, Брайън Къри и Питър Фарели, който е и режисьор на продукцията, и за най-добър актьор в поддържаща рола за Махершала Али. Наградите „Златен глобус“ се присъждат в общо 14 филмови категории.
Филмовата ни наблюдателка Елица Матеева представя наградената лента.
„Зелена книга за чернокожите водачи на леки автомобили“ е пътеводител, съществуващ от 1936 г. до 1966 г. в САЩ. В него са описани подробно хотели, ресторанти, магазини, сервизи, които могат да се посещават от чернокожи. Този книжен пътеводител е в сила, докато в Америка съществува Законът за сегрегацията – действащ от 1890 г. до 1964 г. Книгата се нарича „зелена“ заради корицата й – зеленият цвят подсказва, че става дума за пътешествия и туризъм по време на ваканция или отпуск.
„Зелена книга“ на режисьора Питър Фарели грабна няколко Златни глобуса и има сериозна вероятност да бъде номиниран за Оскар, заради изпълнението на актьорите Виго Мортенсен като Тони Валелонга и Махершала Али като д-р Дон Ширли. Филмът се основава на действителна история за едно пътуване в Южна Америка през 1962 г. Един италианец е назначен да бъде шофьор и охрана на пианиста Дон Ширли, който заедно със свои двама колеги музиканти-интрепретатори на класическа музика имат трио и решават да направят турне, по покана на различни щати от Америка. Дон Ширли е доктор по психология и музика, първият афроамериканец от Ямайка, който се обучавал в Ленинградската консерватория и е забелязан от Стравински. Той се завръща в Америка и започва активна изпълнителска дейност. Макар че е на върха на славата си и може да й се радва в Ню Йорк, той предпочита да концертира в градове, където отношението към небелите е като към хора втора ръка. Той наема Тони – Говорилнята, заради реномето му на човек, който може да излезе сух от всяка ситуация, а и си служи добре с юмруците.
Тони е шмекер, обича да си хапва, обича съпругата си Долорес, обича да спи, има деца и е … расист. Принуден е да работи при д-р Ширли, защото остава без работа, а фамилията разчита на неговия труд. Ето в този момент сюжетът е на ръба на трагикомедията: расист работи за чернокож. Използвайки този ситуативен конфликт, режисьорът Питър Фарели, който е добре познат на масовия зрител с комедиите си „Ах, тази Мери”, „От глупав, по-глупав”, „Аз,моя милост и Айрин”, „Лепнат за теб” и пр. прави филм с разбираемо послание, който освен, че е забавен, дава минути за размисъл на тема: дали равноправието между хората наистина е възможно?
Освен да осигури добро обслужване по пътищата, Тони трябва да проверява дали на сцената пианото е „Стейнуей“. Това звучи абсурдно, кой нормален човек ще смени пианото с друго, но се оказва, че след като в приказните южняшки градчета „негър“ ще свири, какво значение има марката. Така че на Тони му се налага да приложи чара на юмруците не само на сцената, но и по хотели, барове, дори трябва да спасява своята кожа и тази на шефа от арест. Боби Кенеди също се включва от разстояние, за да продължи турнето на Ширли в нормален ритъм. Д-р Ширли е особняк, усвоил е изтънчени жестове, не познава колегите си Арета Франклин, Литъл Ричард, Чъби Чекър и още имена от популярната музикална култура на 60-те. Той се е отдръпнал от своите събратя по съдба, превърнал се е в маниак-самотник.
Виго Мортенсен, този харизматичен Арагорн от „Властелинът на пръстените“, който в реалния живот има много таланти: музика, живопис, фотография и книгоиздаване… във филма на Питър Фарели прилича на нашишкавял италиански бодигард, с обноски на Бай Ганя, тръгнал из Европа. И все пак Тони е симпатяга, защото е изобретателен и честен мъж с добро сърце. Той научава много неща от Д-р Ширли. Тони и Дон взаимно се обогатяват, подкрепят и стават приятели. Дори в техните отношения има елемент от „Сирано дьо Бержерак“, защото Дон започва да диктува съдържанието на писмата, които Тони пише на своята Долорес. Долорес естествено разбира малката им игра, но пък има невероятен успех сред италианките от квартала, защото всички четат тези писма и изпадат в захлас от любовния им плам. Съседките тайничко си мечтаят за подобни епистоларни съпружески опити.
– Вие нищо не знаете за своите хора, не знаете какво ядат, как говорят, каква музика слушат!
– А това прави ли ме по-малко черен от тях?
-Не, обаче, аз зная кой съм, защото живея в един район с братята на моята сестра, с родителите си, с роднините на жена ми. А, Вие, мистър, седите на трон, така че аз съм си много по-наясно със себе си от вас.“
И подобни реплики-картечници между истински приятели са възможни. Реплики, в които Тони и Дон ще си кажат всичко, което мислят един за друг, но въпреки това ще останат заедно, защото човешко е да си груб, човешко е да се греши, но не е човешко да дискриминираш хората заради различния цвят на кожата, социалната им принадлежност или пък сексуалната им ориентация.
Разбира се „Зелена книга“ не е филм, който открива топлата вода, почитателите на киното си спомнят невероятния филм „Да возиш Мис Дейзи“ с Джесика Танди и Морган Фриймън, а аз като един отдаден любител на френското кино много харесвам „1+1“ с Омар Си и Франсоа Клюзе. Различното в „Зелена книга“ е начинът, по който една ситуация, разказана с методологията на Владимир Проп за вълшебната приказка и хилядите перипетии за утвърждаване на героя ни провокира към съпоставка с обстоятелствата на настоящето. В България разбира се няма „Зелена книга“, обаче, ако попаднем в определени общности, социумът ще ни въоражи с оценъчна „зелена книга“. Не-белият човек, априори е лош, емигрантът е крадец, убиец, гетото е място на престъпления.
В „Зелена книга“ участва Димитър Маринов – актьор, който успя с труд, упорство и последователност да бъде забелязан от Холивуд. Във филма на Питър Фарели той изпълнява ролята на Олег – руснак от триото на д-р Дон Шърли. Подобно на Шърли, Олег е събран в себе си човек с възпитание и обноски, педантично отдаден на музикалната си кариера. Присъствието на Димитър Маринов е деликатно, концентрирано, органично. Неговата роля е лишена от бъбривост, но притежава своя отчетливост и се запомня.
„Уверен съм, че филмът ще има своите критикари заради това, че не е автентичен, защото не е достатъчно мрачен. Но моят стил е друг. Аз не проповядвам, не съм и учител. Мечтата ми е простичка: едно семейство от Тексас, заедно със семейства от Масачузетс и Уисконсин да отидат да гледат нашия филм и да са наясно, че дори, ако хвърлят чашите, от които са пили небели, така, както прави Тони, това също е расизъм. Това с чашите естествено води до още по-големи усложнения, затова е важна истината, да я показваш, да я търсиш.“ – споделя Питър Фарели.
„Зелена книга“ може да ви се стори банален филм, но той е ловец на зрители, защото е душевен филм. „Зелената книга“ е трогателна комедия, може би една от най-смислените през последната година, в които контрастите се събират в едно цяло, посветено на Рождеството, възприемано като пробуждане към човещината. В „Зелена книга“ качественият хумор и силната игра са гарантирани.
