Сантяго Де Компостела-някъде в Галиция между театъра, пилигримите и усещането за абсолютната свобода
Сантяго Де Компостела е град в Испания. Сантяго е столицата на областта Галиция-граничеща на запад с Португалия, Галиция пък от своя страна се е разположила на северозапад от шумния Мадрид.За лекота на пътешественика-кратък ориентир- час път с авиолиниите ИБЕРИЯ от Мадрид. Местните казват, че ако искаш да се посветиш на светите места като Рим, Йерусалим, то непременно трябва да се отбиеш и в Сантяго-град на апостола Яков, изобразяван като пилигрим с широка шапка, украсена с голяма мида, обслужващ се с дълга тояшка и тежко наметало. Ако не се сещате къде беше Галиция, си спомнете за малкия град Ла Коруня и за потресаващия филм с участието на Хавиер Бардем „Морето в мен”. Сега вече сте наясно, че ще си говорим за хора с богата душевност, с нехерактерна за представите ни, свързана с испанците интровертност и задълбоченост. Ето такива са галицианците-тихи, спокойни, свободни в усещането си за времето като константна величина.
Аз се озовах в Сантяго случайно, или не съвсем-имах покана да участвам в семинар на млади критици, организиран от световната асоциация на критиците, в която членувам близо година. Поводът бе фестивал на театъра на Галиция- FIERA GALEGA DAS ARTES ESCENICAS-2007-23-27 октомври.
И естествено отново се срещнах с португалския си гуру по театрална критика Пауло Едуардо Карвальо- харизматичен мъж, с изискана външност, поведение и чаровна трапчинка на бузата. С Пауло се познавам от подобен семинар в Порто, проведен през 2004 на фестивала P.O.N.T.I. Пауло се грижеше за нас като баща, а ние млади и зелени критици от Канада, Белгия, Швеция, Унгария, Чехия, Словакия и България, обменяхме критически флуиди за спектаклите от фестивалната програма, за театралните практики на държавите, чиито пратенци на добра театрална воля бяхме.
Театърът на Галиция може би не е върхът на сладоледа, може би не може да бъде така концептуален, както на последък се случва у нас, но пък ни води с намерението си да се рекламира добре, да се продава добре, да се прави в нормални условия. И да бъде добре подкрепян от XUNTA-та на Галиция-разбирай културното министерство...Защото ако ние получавахме по 30 хиляди евро на проект, както се казваше танцовия спектакъл на Давид Лойра и Рут Баблиш, показан на фестивала, досега хореографи като Иво Димчев, Галина Борисова, Юлиана Сайска и други родни денсманиаци да са създали по 30 хиляди малки чудеса...от които кожата да ти настръхне...не че сега те не ги правят, но нашият танцов театър като че ли се случва винаги ВЪПРЕКИ...А в Галиция танцовият театър се ползва със статуквото на важно, значимо изкуство.
В Сантяго се научих да се наслаждавам на сиестата-от 14.00 до 17.00 кепенците на търговските магазинчета и пазара се затварят и собствениците им се отдават на заслужена обедна почивка. Така и аз след пълноценен и наопителен обяд в изтънчения ресторант АНХЕЛ (ANGEL)-улица Сан Клименте, номер 6 (angel.restaurante@mundo-r.com), се отправях към HESPERIA COMPOSTELA HOTEL- намиращ се на rua do horreo и скачах в леглото за следобедна дрямка-припомняйки си за детските години, за съня след порция картофено пюре и крем карамел-любимото ми детско меню.
А вечерта ти нашепва: „сега е време за живот, хайде на купона!”. И маратонът от театър в 18.00, 20.30, 23.00 и 01 след полунощ си е добър тренинг в дзенизкуството да бъдеш наблюдателен критик. Особено два часа след полунощ, когато вече не знаеш нощ ли е ден ли е, макар че слънцето в Сантяго притежава собстевн стил на изгряване, някъде след девет сутринта (до този час е навън е тъмно). За разлика от работливото нашенско слънце, цъфнало още в ранни зори, испанското е лежерно, то грее силно, но обича да спи до късно.
Есента в Сантяго е топла, особено през уикенда, когато се разхождам на площад Кинтана, в следното облекло: тенсика с къс ръкав и дънки. Но съвременните пилигрими ме водят по точки-носят сандали и къси панталонки, и ги разпознавам заради големите раници и дълги дървени бастуни-верен спътник на решилия се да обиколи светите градове, осезателно осланяйки се на персоналния си кракомобил.
***
Театралната практика на Галиция се характеризира с известна доза еклектичност, шарения, пиетет към школата на Станиславски и недостиг на изобретателност по посока на изразните средства. Все пак тук-там имаше и добри фестивални попълнения като споменатия вече спектакъл 30.000, спекткакълът КАМИКАДЗЕ на Театър PISTACATRO-една испанска версия на родната магия „УЛИЦАТА” от Стефан Москов, само че в съчетание от акробатика и много циркови изпълнения. Другите фест предложения бяха меко казано наивни, ето защо младите критици ги посрещнаха с лично неудовлетворение (в това число поставям и скромната си персона).
Обратно на фестивалните изяви, се оформи интересена група от театрали, които имат какво да си кажат. Така например за Ана и Йохан от Швеция, шведският театър след смъртта на Бергман се отваря за нови имена, за Бори от Будапеща, Театър Кретакор (представил през 2006 страхотния си проект „Чайка” на МТФ „Варненско лято”) все още е алтернативно пространство, защото уви макар и поп в Унгария, тази трупа няма собствена сграда. И в Белгия както у нас театралните критици не са добре платени. Така че проблемите са сродни. А в Португалия столицата Лисабон осезателно е превзела културния театрален пейзаж, че за втория по големина град Порто, в който забележете (била съм там) има чудесни театри като репетроар и база, въобще не се говори-сякаш не съществуват. Този проблем на културна централизация прилича много на казуса София-провинция. Но нека запазим споскойствие, защото както казва Шекспир „ останалото е мълчание”.
Тишина, синьо небе, след зимния ми експериментален престой в Берлин, циганското лято в Сантяго е за предпочитане. Макар че, когато си свободен, небето сякаш е винаги синьо. Толкова, колкото беше в „DEEP BLUE” на Люк Бесон. От витрините на магазините в стария град те посрещат специалното триъгълно жълто сирене, непредсказуемо богатство от рибни изкушения-калмари, октоподи, раци, в магазините за местни запатас-обувки, обущари приготвят по поръчка обуща наподобяващи сабо, в специалните парфюмерии те омагьосва тайната на глицериновия галициански сапун-казват, че за това са виновни норвежките монахини-разпространили мистерията на приготовлението му. И като заговорихме за монахини и до днес те изработват в Сантяго памучни пижамки, предназначени за бебета. Опитавали сте някога „МIRABLES”? Така се наричат малките бели сливи, може би защото вкусът им е божествено сладък и пълнежът на плода се топи светкавично в устата. Храната е лишена от пиперливи и лютиви подправки, тя е лека-лепи се за небцето. Преди обаче да е настъпил часът на вечерята-някъде към 22.00, за настроение – една чашка сангрия-магията на малките плодчета и червения алкохолен огън сгрява, пленява, обърква мислите...сякаш си в друго измерение.
Нощ е...Градът се събужда и се проебразява-започва да жужи, да се къпе в светлина. Защото за жителите на Сантяго, както навсякъде в Испания, е по-важно да живееш, да умееш да оценяваш всеки миг. Испанците гледат на професионалните ангажименти единствено като на средство за постигане на удоволствие, на наслада от живота. Тази наслада и широта в мисленето откриваш навсякъде: в усмивките, в широките площади, в начина по който хората си пожелават „добър ден!” и „лека нощ”.
А сега е време за серенада-един трубадур в джинси ме очаква с песен. Ще го почепря с червено вино, той ще ми попее, за да не съм сама. Прекрасен е! Казва се като града- Сантяго...
Сантяго Де Компостела е град в Испания. Сантяго е столицата на областта Галиция-граничеща на запад с Португалия, Галиция пък от своя страна се е разположила на северозапад от шумния Мадрид.За лекота на пътешественика-кратък ориентир- час път с авиолиниите ИБЕРИЯ от Мадрид. Местните казват, че ако искаш да се посветиш на светите места като Рим, Йерусалим, то непременно трябва да се отбиеш и в Сантяго-град на апостола Яков, изобразяван като пилигрим с широка шапка, украсена с голяма мида, обслужващ се с дълга тояшка и тежко наметало. Ако не се сещате къде беше Галиция, си спомнете за малкия град Ла Коруня и за потресаващия филм с участието на Хавиер Бардем „Морето в мен”. Сега вече сте наясно, че ще си говорим за хора с богата душевност, с нехерактерна за представите ни, свързана с испанците интровертност и задълбоченост. Ето такива са галицианците-тихи, спокойни, свободни в усещането си за времето като константна величина.
Аз се озовах в Сантяго случайно, или не съвсем-имах покана да участвам в семинар на млади критици, организиран от световната асоциация на критиците, в която членувам близо година. Поводът бе фестивал на театъра на Галиция- FIERA GALEGA DAS ARTES ESCENICAS-2007-23-27 октомври.
И естествено отново се срещнах с португалския си гуру по театрална критика Пауло Едуардо Карвальо- харизматичен мъж, с изискана външност, поведение и чаровна трапчинка на бузата. С Пауло се познавам от подобен семинар в Порто, проведен през 2004 на фестивала P.O.N.T.I. Пауло се грижеше за нас като баща, а ние млади и зелени критици от Канада, Белгия, Швеция, Унгария, Чехия, Словакия и България, обменяхме критически флуиди за спектаклите от фестивалната програма, за театралните практики на държавите, чиито пратенци на добра театрална воля бяхме.
Театърът на Галиция може би не е върхът на сладоледа, може би не може да бъде така концептуален, както на последък се случва у нас, но пък ни води с намерението си да се рекламира добре, да се продава добре, да се прави в нормални условия. И да бъде добре подкрепян от XUNTA-та на Галиция-разбирай културното министерство...Защото ако ние получавахме по 30 хиляди евро на проект, както се казваше танцовия спектакъл на Давид Лойра и Рут Баблиш, показан на фестивала, досега хореографи като Иво Димчев, Галина Борисова, Юлиана Сайска и други родни денсманиаци да са създали по 30 хиляди малки чудеса...от които кожата да ти настръхне...не че сега те не ги правят, но нашият танцов театър като че ли се случва винаги ВЪПРЕКИ...А в Галиция танцовият театър се ползва със статуквото на важно, значимо изкуство.
В Сантяго се научих да се наслаждавам на сиестата-от 14.00 до 17.00 кепенците на търговските магазинчета и пазара се затварят и собствениците им се отдават на заслужена обедна почивка. Така и аз след пълноценен и наопителен обяд в изтънчения ресторант АНХЕЛ (ANGEL)-улица Сан Клименте, номер 6 (angel.restaurante@mundo-r.com), се отправях към HESPERIA COMPOSTELA HOTEL- намиращ се на rua do horreo и скачах в леглото за следобедна дрямка-припомняйки си за детските години, за съня след порция картофено пюре и крем карамел-любимото ми детско меню.
А вечерта ти нашепва: „сега е време за живот, хайде на купона!”. И маратонът от театър в 18.00, 20.30, 23.00 и 01 след полунощ си е добър тренинг в дзенизкуството да бъдеш наблюдателен критик. Особено два часа след полунощ, когато вече не знаеш нощ ли е ден ли е, макар че слънцето в Сантяго притежава собстевн стил на изгряване, някъде след девет сутринта (до този час е навън е тъмно). За разлика от работливото нашенско слънце, цъфнало още в ранни зори, испанското е лежерно, то грее силно, но обича да спи до късно.
Есента в Сантяго е топла, особено през уикенда, когато се разхождам на площад Кинтана, в следното облекло: тенсика с къс ръкав и дънки. Но съвременните пилигрими ме водят по точки-носят сандали и къси панталонки, и ги разпознавам заради големите раници и дълги дървени бастуни-верен спътник на решилия се да обиколи светите градове, осезателно осланяйки се на персоналния си кракомобил.
***
Театралната практика на Галиция се характеризира с известна доза еклектичност, шарения, пиетет към школата на Станиславски и недостиг на изобретателност по посока на изразните средства. Все пак тук-там имаше и добри фестивални попълнения като споменатия вече спектакъл 30.000, спекткакълът КАМИКАДЗЕ на Театър PISTACATRO-една испанска версия на родната магия „УЛИЦАТА” от Стефан Москов, само че в съчетание от акробатика и много циркови изпълнения. Другите фест предложения бяха меко казано наивни, ето защо младите критици ги посрещнаха с лично неудовлетворение (в това число поставям и скромната си персона).
Обратно на фестивалните изяви, се оформи интересена група от театрали, които имат какво да си кажат. Така например за Ана и Йохан от Швеция, шведският театър след смъртта на Бергман се отваря за нови имена, за Бори от Будапеща, Театър Кретакор (представил през 2006 страхотния си проект „Чайка” на МТФ „Варненско лято”) все още е алтернативно пространство, защото уви макар и поп в Унгария, тази трупа няма собствена сграда. И в Белгия както у нас театралните критици не са добре платени. Така че проблемите са сродни. А в Португалия столицата Лисабон осезателно е превзела културния театрален пейзаж, че за втория по големина град Порто, в който забележете (била съм там) има чудесни театри като репетроар и база, въобще не се говори-сякаш не съществуват. Този проблем на културна централизация прилича много на казуса София-провинция. Но нека запазим споскойствие, защото както казва Шекспир „ останалото е мълчание”.
Тишина, синьо небе, след зимния ми експериментален престой в Берлин, циганското лято в Сантяго е за предпочитане. Макар че, когато си свободен, небето сякаш е винаги синьо. Толкова, колкото беше в „DEEP BLUE” на Люк Бесон. От витрините на магазините в стария град те посрещат специалното триъгълно жълто сирене, непредсказуемо богатство от рибни изкушения-калмари, октоподи, раци, в магазините за местни запатас-обувки, обущари приготвят по поръчка обуща наподобяващи сабо, в специалните парфюмерии те омагьосва тайната на глицериновия галициански сапун-казват, че за това са виновни норвежките монахини-разпространили мистерията на приготовлението му. И като заговорихме за монахини и до днес те изработват в Сантяго памучни пижамки, предназначени за бебета. Опитавали сте някога „МIRABLES”? Така се наричат малките бели сливи, може би защото вкусът им е божествено сладък и пълнежът на плода се топи светкавично в устата. Храната е лишена от пиперливи и лютиви подправки, тя е лека-лепи се за небцето. Преди обаче да е настъпил часът на вечерята-някъде към 22.00, за настроение – една чашка сангрия-магията на малките плодчета и червения алкохолен огън сгрява, пленява, обърква мислите...сякаш си в друго измерение.
Нощ е...Градът се събужда и се проебразява-започва да жужи, да се къпе в светлина. Защото за жителите на Сантяго, както навсякъде в Испания, е по-важно да живееш, да умееш да оценяваш всеки миг. Испанците гледат на професионалните ангажименти единствено като на средство за постигане на удоволствие, на наслада от живота. Тази наслада и широта в мисленето откриваш навсякъде: в усмивките, в широките площади, в начина по който хората си пожелават „добър ден!” и „лека нощ”.
А сега е време за серенада-един трубадур в джинси ме очаква с песен. Ще го почепря с червено вино, той ще ми попее, за да не съм сама. Прекрасен е! Казва се като града- Сантяго...
