Размисли около духа на Аполония

Размисли около духа на Аполония
от Елица Матеева


Едва ли в началото преди 24 години, когато група съмишленици създават първото издание на „ Аполония” е съществувала нагласата,че днес е особено престижно да се попадне в селекциата на програмата, да бъдеш поканен участник във форума край Созопол.
Като всеки фестивал и Аполония тръгва от романтичната идея за среща с публиката. Би трябвало, когато се случват подобни форуми, публиката винаги да е номер ЕДНО в листата от задачи, а нейната наслада от срещата с изкуството да е водещ фактор за всяка предварителна селекция. Звучи патетично! Демоде! В случая обаче понякога е по-важно да завъртиш телефон, да се обадиш на който трябва, за да те поканят..., което променя правилата на играта. Струва ми се, че в този си вид всяка фестивална игра променя приоритетите си. Иначе „ Аполония” е различна точно през първите десет дни на септември. Хем лятна, хем събрана в себе си-все пак настъпва някаква творческа концентрация, обменят се флуиди по време на концерти, литературни четения, театрални представления, откриване на изложби. Усещаш, че след лятото идва нещо друго, което внася спокойствие... отчетливо доловимо из уличките на Стария град.
В един форум под статия на колега за предстоящата Аполония 2008, читатели са оставили мнение, че не трябва да се ходи в „мръсния Созопол”-морето е мръсно, плажната ивица също страда, а и премиерите на някои книги не били истински премиери, после следват и имената на конкретни автори...замислих се, доколко моето отношение към Аполония не се амортизирало и заприличало с това на форумците? Моята „Аполония” се случи за последно преди две години. И тогава, както и сега в програмата участваха интересни заглавия, и някои срещи ми се случиха като за първи път: литературното четене на Красимира Джизова и Александър Шпатов, последният присъства с премиера на втората си прозаична книга и на Аполония 2008, другата ми важна среща беше с една пиеса от Елфриде Йелинек, режисирана чрез специален театрален прочит от актьора Владимир Пенев и няколко негови приятели-актьори. Беше ми се случило за първи път да си платя като журналист такса за отразяване, която пък после ми върнаха, защото медията от която идвах се явяваше партньор на събитието... Имаше някакъв тийн хаос в цялата история на посещения, най-трудното бе да се вмъкнеш на спектаклите в читалището „Отец Паисий”. Понякога персоналът си бе твърде груб в озаптяването на зрителите, но всичко това е забравено, а и най-пострадалите актьори – гости на феста, които не бяха допуснати да видят колегите си пропищяха из вестниците за този строг пропусквателен режим на входа. Надявам се,че на 24 издание подобни фалове ще са тера инкогнита за организаторите на събитието. И всичко ще мине както е в приказките-по мед и масло...
Духът на Аполония
Всяка година на официална церемония български интелектуалец-творец се удостоява със специална статуетка на Аполон Токсофорос заради личностни постижения в областта на културния живот. Режисьори като Александър Морфов, Мариус Куркински, Димитър Гочев, писатели като Георги Господинов, Георги Данаилов, актьорите баща и син Ицхак Финци и Самуел Финци са малка част от наградените. Определям този факт за същностен, защото е нормално на всеки форум да се изрази определено отношение към конкретен творец показал качествен проект през изтеклата година. Друг е въпросът, че наградите се превръщат в попкултура (пуканки) и понякога се раздават без регламент, някак си заради добрия тон. Това не е упрек конкретно към Аполония, а към системата на отличаването у нас. Някак си творците се превърнаха в разменна монета, в шир-употреба при определянето на специфични наградни фондове. А правилата се създават за да има категории и квалификации, осъществени от специалисти. Каквито могат да бъдат творческите гилдии на критиците. Но Аполония е все пак частно организиран фестивал и там принципите са други.
Духът на Аполония е като джаз-импровизация- може да те направи щастлив, весел, тъжен, да ти даде кислород, да те изпълни с размисъл. Духът на Аполония е различен – може да звучи като гласа на Илдъз Ибрахимова, Белосалава, Васил Петров, Вики Алмазиду, Руши Виденлиев (сещам се за имена на музиканти, които са превръщали Аполония в остров на невероятния саунд и тембър...) Духът на Аполония може да бъде стилен, да наподобява литературно четене-в простота на прочетения миг, публика и писател споделят себе си в изчистиния ред, в съвкупността от думи, запетайки, удивителни, въпросителни... Духът на Аполония е и кино-сгушени в топлите якета, някъде след 22.00, когато остава светлината от говорещия екран и писъка на чайките, дублиращи артистите от екрана- елегантно с морски чар. Духът на Аполония не трябва да изисква комерсиалното на всяка цена. Флиртът с комерса не е полезен за Аполония. Макар, че на моменти се питам какво ли щеше да бъде пространството около читалището и археологическия музей без множеството бараки в стил Капалъ Чарши? Вярно не радва окото този търговси подем, но пък без шумотевицата и суматохата около него ти става празно-празникът се разсейва.
Различното в Аполония - само на този форум ти се случва да присъстваш на премиера на превод на драматургичен текст-представен пред публика със средствата на театъра. Великолепните преводи на Владко Мурдаров оживяват с актьори, които все едно играят, макар и при прочит без специален декор и костюми. Томас Бернхард, Ерих Кестнер, Елфриде Йелинек, Бекет- са малка част от предложенията, които изискват да им се отдадеш с респект, да ги разиграеш-през последните издания, техните неизвестни текстове се превръщаха в пространство на актьорското и режисьорско люпитство. От Аполония тези текстове, първоначално разиграни чрез прочит попадаха в нови томчета преводна литература. Вероятно едно от предназначенията на Аполония е да бъде и медия и инициатор на бъдещи театрални проекти.
Театралният облик на Аполония се определя от спектакли-представители главно на столичния пейзаж. Голяма рядкост е да видиш на Аполония театрален проект на провинциален малък театър. Обяснението се крие в невъзможността да се разпродадат билети, а и провинциалните театри, макар и понякога да се славят с интересни заглавия не владеят дързостта да атакуват чрез агресивен PR и да въздействат на селекционерите-т.е. директорите на фестивала-малките театри не притежават връзките на столичните си събратя. Публиката зажадняла за столичен театрален внос остава леко ощетена информационно и хедонистично за сметка на хитовете-спектакли. Може би една от характерните черти на Аполония е да съчетава високия стил на някои от проектите с по-лесно достъпни в комуникацията с публиката образци на творчество. По този начин фестивалът се стреми да облъче както определящите се за елитарни зрители, така и онези, които предпочитат забавното пред висшата форма на артистизъм. Дали рецептата е печеливша? Поредността на изданията подсказва, че колкото повече забавното доминира над елитарното, приходите се увеличават. Популярното като феномен е магнит за публиката. Спектакъл от рода на „Виж ми в окото” или „Коса” има повече фенове от „Месец на село”. Мисията на подобен форум е обаче и в изграждането на вкус, в култивирането на подобен. В комерса няма нищо лошо, ако се родее с естетическото, ако го носи в себе си. След като фондация Аполония успя да представи спектакли на Димитър Гочев и Алексъндар Морфов с чуждестранни трупи, вероятно би трябвало да успее да завиши изискванията си към качествата на театралните спектакли в бъдещите си програми на празниците на изкуствата в Созопол. Споделеното по посока на театралните участници важи и за облика на филмовата програма- какъв е принципът на селектиране на филмите-международен приз, голям публичен дебат или публичен/медиен интерес?
Разсъжденията ми около Аполония не са насочени срещу смисъла и същността на този фестивал, не бих искала да се възприемат като проява на отрицание. За мен този фестивал е изява на волята за ситуиране на кулутарата ни в състоянието на липсата на реална културна политика и далновидност. Този фестивал по подобие на други се случва „въпреки”. Не трябва да се забравя, че това е форум осъществяващ се със символично съдействие на държавата, живеещ благодарение на частната инициатива и в съдържанието на подобен организъм е може би най-пленителното и очарователното-да отбележи през следващата година своя четвърт век. Похвално е, че фестивалът обединява различни изкуства-този факт е отличаващото го от подобни артистични форуми-те се специалзират в дадена отбласт-театър, балет, кино и пр. Аполония събира в едно изкуствата, прави ги равностойни партньори, не ги поставя в условия на конкуренция. Очарованието на Аполония се крие и в идеята за празник-в същината си всеки фестивал, още от древността е вид тържество на живота над тленността. Аполония успява да въплъти в себе си духа на празника, качество, което предопределя първенството на този фестивал, неговата все по-открояваща се, доминираща позиция сред сродни празници, наричащи се гръмко фестивали.

ПП Всъщност духът на Аполония са: хората, Созопол, морето и краят на лятото...