четвъртък, 18 декември 2008 г.

КАЛИГУЛА НА ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР "СТОЯН БЪЧВАРОВ"-рецензия за спектакъла







„ КАЛИГУЛА” - Явор Гърдев - неопънкът на ексцеса, в който „да
живееш” е противоположният знак на „да обичаш”

Елица Матеева

Калигула (31 август 12 г.- 24 януари 41 г.) е Цезар, преврънал римската империя във вселенска яма от чудовщни злодеяния, в център на пищни театрални тържества и сборище на кръвосмесителни сексуални изяви. Неговият съвременник Нерон (15 декември 37 г. - 9 юни 68 г.) продължава традицията-маратон с единствената разлика, че опожарява Рим и не се провълзгалсява за Бог, а само за актьор-артист на времето си. Общото между двамата най-страховити тирани се състои в изобретателността от средства за експлоатация на обществото. Малкият детайл, който нарушава синхрона в поведението на императорите се крие в болестта на Калигула (енцефалит според историческите бележки), докато Нерон си остава обикновен ексцентричен екстремист.
„Калигула” от Албер Камю е драматургичен текст, писан през 1938 г. и изигран за първи път във Франция едва през 1945 г. Времето е позволявало да се подлага на показ лудостта на тираните. Хитлер вече не е бил опасен за свободата, равенството и братството между французите ( в частност и за всички останали народи).
Явор Гърдев е български режисьор, за който театъра и киното не са TERRA INKOGNITA, а любопитството му към историята и навиците на политическите лидери в стратегията им за манипулация на обществото е залегнало в творческите му проекти като зона за режисьорска аутопсия. Спектаклите му представляват среща между изкушенията на властта и човека, интерпретиран като социално чудовище, което има склонността да забравя за добродетелите и морала, когато става въпрос за възможността да си играеш със съдбата и живота на по-слабите. Някои определят неговия театър като политически анализ на съвременното общество, ще си позволя да го охарактерезирам като театър анализиращ механизмите на насилието. Насилието, в което понятието власт е градивен елемент за формата и съдържанието на всеки спектакъл.
Общото между тези три абзаца е един спектакъл, посветен на лудостта да живееш със специфично отношение към същността на човешкото същество, чиято премиера бе през септември 2008 на сцената на ДТ „Стоян Бъчваров”- Варна. Спектакълът „Калигула” от Албер Камю е съвместен проект на варненския театър с La Rose Des Vents- Scene Nationale Lille -Villeneuve D’ Ascq.
Пространството, в което е разположена публиката е като шатра от тип Колизеум (сценография и костюми Никола Тороманов). Сцената се обитава от гладиаторите-участници-слуги на експериментите на Калигула. Актьорите играят вътре в Колизеума, а публиката ликува пред изящния и интелектуален изказ на Камю. Текстът „говори” по невероятно актуален начин за невъзможността в България да се случи т.нар. гражданско общество. Актьорите са облечени във военни униформи-асоциация за милитъри-фешън от Втората световна война до наши дни-традицията се спазва в твърда модна линия-линията на военния терор и деспотизъм. Единстевно Калигула (силно актьорско изпълнение на младия Димо Алексиев) се радва на привилегията да се преоблича по начин, който особено в нощта на т.нар.танц на Венера се доближава до унисекс, с елементи на гей поп- култура. Танцът на Венера е аранжиран с басейн ( който се превръща и в кръгла маса от рицарски тип). Под струите на водатата, мокрото тяло на Калигула се увива като змия около телата на „верните” му служители. То се плъзга по пода в търсене на своя както казва в програмата на спектакъла Явор Гърдев „екзистенциален пънк”. Екзистенциалният гърч се редува с неподвластните на самоконтрол движения-танцът на самопровъзгласилия се за Бог е част от интерпретацията на Явор и хореографите Станислав Генадиев и Виолета Витанова за копнежа на Калигула да бъде свръхчовек: „да достигне луната”.
Изпълнението на варненските актьори под режисурата на Явор Гърдев винаги се е класифицирало като чисто в лаконизма си от жестове. Този път в него се открива и повече психологически набор в изграждане на персанажите-поведението на всеки актьор се характерезира със строга, стройна причинно-следствена връзка на действие. Лозунгите- жестове на актьорското тяло като вид медия в спектакли от рода на МАРАД/ CAД* са заместени със спокойни-„нереволюционно” въздействащи на публиката картини. И в този спектакъл имаме по подобие на МАРАД/ CAД присъствие на голо тяло, но ако в предишната театрална авантюра на Гърдев с варненските актьори, голото тяло беше жертва на устрема, към който ни мотивира всяка революция, то в „Калигула”, голото тяло излъчва първичен живот без любовно чувство към себеподобните си. В „Калигула” тялото е парче месо, което се храни, диша и произвежда екскременти, но не предизвиква любов, не предизвиква чувства.
Даниела Викторова, Никола Мутафов, Михаил Мутафов, Симеон Лютаков, Владислав Виолинов, Пламен Димитров, Гергана Христова, Росица Дичева и особено изпълнението на Стоян Радев като Хеликон вдигат за пореден път летвата на актьорско майсторство спрямо колегите от столичните театри. В играта им се отразява битието на едно управление, подвластно на духовна екзекуция, в което добродетелите и моралът се трансформират в страх и подчинение. „Калигула” звучи като дръм енд бейс или минимал елекронно парти (музика Калин Николов), на което присъстващите са принудени, за да оцелеят да глътнат отровното екстази, въпреки че добре са преценили рисковете от всяко поведение. Калигула е мъдър ди джей, който играе на шах или си прави електронен микс от съдбата на всеки служител. За Калигула служителя е роб, а най-ценният роб е мъртвият, защото няма да прояви себе си като личност. Калигула осъзнава рисковете на играта, съзнава и предопределеността да бъде убит от робите. Калигула живее заради удоволствието от манипулацията, живее заради самата игра и съзтезание с живота. Животът за Калигула е изначален, волеви избор към самоунищожение. Неговият съзнателен избор да предизвиква катаклизми превръщат личността му в интересен ексцентрик, който живее заради ексцеса. Последното вероятно е modus vivendi присъщ единствено на хората, които са възприели невъзможността да бъдат обикновени като кредо. Цената за подобна фикс- идея е човешкият живот!

* MAРАТ/САД- от Петер Вайс, реж. Явор Гърдев, постановка от 2003 година на сцената на ДТ „Стоян Бъчваров”- Варна
фотографии: Симеон Лютаков