„ТРЕТА ГЛУХА”

„ТРЕТА ГЛУХА”- ОКОЛО КУЧЕШКИТЕ (ми професионални) ДНИ ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА

Да си представител на групата на безработните, самотни висшистки по време на криза е като кошмарен, невротичен филм, измислен от Уди Алън-всички възможни комплекси ти се изписват на челото все едно, че си сдухал се тийнейджър с неизлечимо акне. Търпя ситуацията с обяснението, че всяко акне има своя спасителен крем LEPTEN и след половин година кризата ще ми се струва като лош спомен, с който ще се шегувам, докато преглеждам стари файлове от папката ми МОИ ДОКУМЕНТИ. Толкова е документално всичко около тази криза, че вече не мога да определя жанра, в който живея. Винаги съм мислила, че той гъделичка златната среда между трагедията и комедията и като човек, който се спасява с ирония, всякаква криза е преодолима-лична, икиномическа, глобална...
Преди пет месеца напуснах столичен театър, където работих на щат. Работата изискваше от мен да пиша проекти за другите, те да ги печелят като получават съответни инвестиции за спектакли, докато моето желание да правя свои спектакли все повече се изпаряваше във въздуха. Взех твърде рисковано решение-да напусна театъра и да се прибера у дома. Моето завръщане у дома, заприлича на едноименната пиеса на Пинтър-някакви хора се завръщат с надеждата, че мястото, което пребивават ще заличи вътрешните драми-но уви, всичко си остава пак там-в мозъчната кора, в мисловните рани.
Близо месец лекувах апатията си, безсънието си, консултирах се със специалисти, които ми предписаха разни илачи. Благодарение на тях се появи надежда, макар и моментна. После настъпи Коледа и желанието да съм добра и смирена ми даде покой за половин месец.

ЯНУАРИ

Още в първия работен ден на месеца, изпълнена с енергията на желаещ да хване здраво юздите на професионалното си развитие-цъфнах като кокиче пред вратата на офиса на един главен редактор. Човекът ми обясни, че за сега нямат свободни места, но такъв ценен кадър като мен не е за изпускане-сдоби се с автобиографията ми и ме изпрати като сватбар след празничен обед-заситена с надежда за светло обозримо бъдеще. По подобен начин протичаха срещи с ръководителите на още две печатни медии и двама директори на местни радио точки-станции. Първият директор, за когото съм работила през 2006 година ми се извини, че вече културата не била приоритетна за медията, вторият пък за период от един уикенд първо реши, че мога да работя за неговия офис като репортер, след два дни ме помоли да не идвам повече с разплакващото описание-как да захвърли на улицата си свой служител и да ме назначи... За пред шефовете си от София, босът разви успешна хипотеза, че нямам нужните качества. И до днес в един от най-посещаваните сайтове за работа като измършевял партизанин се кокори обявата на радиостанцията, че търсят репортери. Не мога да разбера какви високи стандарти трябва да покриеш за да ставаш за четец на новини и хроники от обърканото ни ежедневие.
Въпреки тези въпроси без отговор си казвах, че нищо не е загубено. Съдбата реши да ми даде едно вале коз – да влее малко силици в загубилото мощта си тяло- все пак на хонорар ме одобриха за един добър местен вестник, чиито страници запълват петъчното пространство на популярен столичен новинарски будител. Късметът ми проработи и на още едно място- редактирам текстове за покер списание, без да разбирам нищо от иначе прелюбопитната игра...
ФЕВРУАРИ
Малък сечко ми донесе поредната болка в зъбите, от миналото лято през месец ме болят зъбите. Вероятно е на нервна основа, но според мен липсата на удовлетвореност от това, което ме спохожда като неслучване е причина да се вцепеня.
Студените вечери се редуваха с мрачни дни. Нямаше за какво да се заловя, ако не броя поканата на директорката на драматичния театър в града ни да измисля образователен проект, който беше одобрен от нея и очаквам да ни извикат на среща в отдел „Образование” от представителите на местната власт-това поне е версията на хората от театъра. Докато сме в очакване на срещата, все повече изпитвам страх от неизвестното, който ескалира в страх да напускам дома си-изпадам в паника от това, че не мога да си осигуря работа в родния си град, а би трябвало на тези години да не се чувствам така безпомощно, почти като дете, което се учи да върви...

МАРТ
В компютъра ми влезе вирус и разруши Windows. Имах чувството, че полудявам. Какво щях да правя без него? Нито мога да пиша, нито да слушам музика, да тегля спасяващите ме филми... нещо в мен сякаш умря. Но все пак се намериха техници, които възстановиха цялата му памет, и дори ми се обаждат през седмица да се информират за състоянието му-нали е все още в гаранционен срок. Когато моят тежък лаптоп DELL-INSPIRON 1300 премигваше като телевизор, чиято програма е завършила, си казах, че вече всичко е свършено... Без работа, в психически шок от предстоящи интервюта, в които някакви деформирали се гноми определят квалификацията ми, без компютър...не е ли най-добре всичко да приключи вече. Може би трябва да си ходя?
Преди два дни, вечерта към 20.00ч ми се обади един приятел от Сан Диего- Захари Карабашлиев-пише страхотно, говорихме дълго за неговите проблеми с една пиеса и сякаш забравих за себе си... Захари ми каза: „Ти пишеш добре, продължавай! Аз в характерния стил на нихилистична отрепка, в каквато съм се превърнала му отвърнах: „Зак, може и да пиша, но съм в трета глуха!” Захари: „Всеки има своята трета, втора, първа глуха...” После ме успокои, че болката ми в зъбите-(оказа се остра пародонтоза) ще мине, това вече го е преживявал със съпругата си... Само трябва да се успокоя, да си дам време... и да определя според едно негово есе какъв ще бъде от тук насетне пътят ми. Не бях чела есето му, но по-късно разбрах, че трябва да се впиша в системата на героя, която още в изследванията на Джозеф Кембъл има дълга, традиционна история и етапи на развитие.
Все още сме март, все още лекувам зъбите си, продължавам да бродя като зомби из сайтове за работа, да пращам автобиографии като изтрещяла. Утре съм на интервю за детегледачки, в събота и неделя на кастинг за аниматори... ще търся работа, докато може би сърцето ми спре. Въпреки, че вътре в мен нещо отдавна е спряло. Не знам колко дълго ще продължи това, но дано да не е достатъчно дълго, защото постепенно в главата ми се утвържадават коварни есхатологични проекции за живота. Нищо чудно- всеки ден хора убиват себеподобните си...
А аз продължавам да си вярвам, че това не е краят...