петък, 13 март 2009 г.

МАЛКА МОРСКА ПРИКАЗКА




Обичам да летя със самолет. Напоследък съдбата ми го позволява. София- Варна-Варна-София-Варна... Някакви си 40 минути. И си у дома, или там, където ти се налага да определяш за свой дом.
Беше юли, въздухът трептеше от задух, около мен шумните пътници очакваха да ни/ги повикат. Чекирането отдавна беше приключило. Едно ирландче повърна в краката ми, баща му като фокусник разтвори голямо руло тоалетна хартия и забърса пода. От къде беше намерил хартията за отрицателно време? Но нали си е ирландец-сиреч друга порода човек се извини почти на целия салон с пътници.
Поизнервени от половин часовото закъснение на полета, вече не ни правеше впечатление дали някой е повърнал или се е гръмнал. Важното беше да се настаним и най-после да тръгнем! Пардон, да полетим!
Застанали пред стълбите, чакането се удължи от две девойки, облечени в народна носия и млад господин, който извади черна папчица и зачете словото си:
- Дами и господа, за нашата фирма е чест, че Вие ще сте първите, които ще имат възможност да ползват услугите на компанията ни. Извинете ни за закъснението, сега нека да дадем време и на операторите от телевизята и фотографите да си свършат журналистическия ангажимент- затова ще се забавим...само с още пет минути.
Двете девойки тропнаха в такт бързо хорце и заиграха с една питка над главата си, ами ще ги изтърпим-имаме ли друга алтернатива-пък и са се постарали. Господинът подаде ножица на един пътник и линията се откри успешно.
Беше комфортно и чисто. В такива моменти си мисля, колко дълго време ни трябва, за да наследим умението да съхраняваме добрите неща. Сякаш някаква тайна сила ни тласка към унищожение, дори себеунищожение.
Пристигнахме, както си му е обичаят-ръкопляскахме за доброто презимяване. На аерогарата таксиметровите шофори въртяха самодоволно ключовете от своите костенкурки в очакване на поредната жертва. С колко ли щяха да й изпразнят джобовете? Знаех, че все някога ще се появи автобус 409-до последния оставаше време близо час. Вероятно чакането е вид тренинг, медидативен опит или наказание. Въпрос на лично тълкувание.
Десет минути преди 23.00 ч. дробовете на двигателя на последния автобус 409 ме посрещнаха с безразличие. Уморената кондукторка отброяваше левчета и билети. Нещо внезапно ме принуди да се обърна. Това беше един въпрос:
- Автобусът ходи ли до морето?
Мъж на средна възраст с шлифер и дете около 8-9 годишно стояха на последните седалки.
Обясниха им, че най-добре е да слязат на катедралата и оттам да се оправят както намерят за добре.
Аз слизах на същата спирка. Почуках им на стъклото- да ме последват.
- Синът ми никога не е виждал морето, ние сме от Дупница. Реших да го кача на самолет. Вярно малко е скъпо така, ама ние от преди 6 месеца сме запазили билетите.
- Сега е късно да се разхождате до морето, а и сте уморени. По-добре си починете.
- А хотелите тук скъпи ли са!?
- Ще Ви заведа до един евтин хотел. Стаите не са луксозни, няма телевизор, ползва се обща баня, но поне е чисто.
- Да не Ви притесняваме нещо?
- Не, на път сте ми. А ти радваш ли се, че ще видиш морето?
Момчето стисна ръката на баща си и се скри зад полите на широкия му шлифер. Чайките поглъщаха с виковете си края на още една история-начало на морската приказка за мечтите на едно дете.

Елица Матеева