КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ РАЗБИРА ПОД КЛОУНАДА?

Наскоро ми се случи да сверявам часовника си по въпросите за клоунадата с хора от Швейцария. Няма да споменавам името на юридическата личност, която те представляваха от незначителност, защото, когато става въпрос за детски живот, според мен всяка организация, поставила си за цел да подкрепя хуманитарни каузи, би трябвало да се радва на хора, които работят заради каузата: да подариш радост в очите на болни деца. Та на траещ близо един час изпит с управителите на тази фондация, характерезиращ се с напрежение, доближаващо се до това в НАТФИЗ, се постарах да им разкажа как проблемът за клоунадата се интерперетира от българската школа. На етюда с "липсващата врата", познат ми от Академията, тези приятели реагираха като български художествен театрален съвет от времето преди прехода:) За тях и за всички интересуващи се от историята на съвременната родна клоунада предлагам следния текст...
Клоунадата в българския театър започва от Бургас

На Международния ден на театъра 27 март тази година режисьорката Юлия Огнянова получи "Икар" за цялостен творчески принос към развитието на българския театър.

Началото за нея е в Бургас - времето на славната четворка Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов, които работят заедно през 1957-1960 г. и създават плеяда от най-добрите български актьори, режисьори, драматурзи, композитори.

Двигател на процеса за събиране на творците в Бургас и за създаване на тази творческа лаборатория е Юлия Огнянова. Тя е и единственият жив участник в четворката и в това славно новаторство.

След години Юлия се връща на няколко пъти в Бургас, за да постави в Работническия сатиричен театър „Ръченица за окарина и бас” и „Суматоха” на Йордан Радичков, а в Драматичния театър „Бивалици-Небивалици” – призната за първата гротеска и клоунада в българския театър.

В продължение на няколко години Юлия Огнянова изповядва живота си и процесите в българския театър, в това число и в театъра в Бургас, пред журналистката Румяна Емануилиду. Книгата ще излезе от печат през тази година.




През 1984 година Юлия Огнянова прави сценарий за театрална клоунада по Петко Р. Славейков. Самобитният талант на българското Възраждане Славейков е един от родоначалниците на българския хумор и сатира. Юлия пише „Бивалици-небивалици” по подобие на Славейковите диалози и избира клоунадата, за да претвори на театралната сцена сатиричната публицистика на великия български възрожденец.

Режисьорката поставя „Бивалици-небивалици” първо в Сатиричния театър в София. Тогавашният директор Младен Киселов разрешава спектакъла. „Цензурната комисия” обаче предизвиква обсъждане. Юлия е извикана пред комисията, в която са критиците Владимир Каракашев и Димитър Канушев, Стефан Стефанов е председател, а секретар – Александър Жеков.

Секретарят Жеков чете обяснение защо комисията не е обсъждала спектакъла – защото тя обсъжда българските пиеси, а това не е пиеса, това е драматизация. Все пак трябва да вземе отношение, тъй като има искане от Сатиричния театър за свалянето й. Така всъщност Цензурната комисия дава на Юлия възможност да разбере, че свалянето е поискано от ръководството на театъра.

Директор на Сатиричния театър по това време е Станислав Стратиев. Той присъства на обсъждането, но не казва нищо. Драматургът – по думите на Юлия „един проф. д-р, от когото ще останат в историята на театъра само титлите, но не и името му”, й казва:
- А, вие, защо не вземете пиеса на др. Стратиев...
- Защото той иска да има сюжет. А аз ги правя на монтажен принцип, не искам да внасям сюжет.

Тогава от Сатирата й предлагат пиеса на Ст. Л. Костов с обещанието, че ще я включат в репертоара през следващия сезон. Но през следващия сезон ръководството не иска нито Дядо Славейков, нито Ст. Л. Костов да се конкурират с пиесата на Станислав Стратиев „Гардеробът”. (Така или иначе, въпреки „обгрижването”, пиесата на Стратиев „Гардеробът” не издържа на пресяванията и не стига до Националните прегледи в Народния театър).

Следващата година режисьорът Недялко Йорданов предлага на Юлия да направи „Бивалици-небивалици” в Бургас. Юлия му казва да говори с ръководството на Сатиричния театър и да чуе неговите негативни аргументи. За да не й сервират в Бургас нещо подобно.
Недялко Йорданов участва на прегледа със своя постановка на „Хамлет”. След като свършва неговото представление, й казва:
- Аз съм натоварил в камиона костюмите, сценографията, всичко за постановката.

И така, Юлия отива в Бургас и прави „Бивалици-небивалици”. Съставът я посреща с недоверие. Отначало всички мърморят: „Щом в Сатиричния театър са отказали – нали има декор, имало е репетиции – ние ли ще го направим?”, признава днес актьорът Елефтери Елефтеров, който тогава играе Поетът.

И преди това Юлия е имала няколко театрални клоунади, но критиката ги подминава. Казва, че режисьорката някак си подценява интелигентността на зрителя. Пак в Бургас през 1959/1960 г. Юлия прави за първи път клоунада с „Крал Пиф-Паф, но не е там работата” – това е детска пиеса, но всъщност е пиеса за властта и за приближените. Тя взривява тогавашната бургаска педагогика. Децата играят на Пиф-Паф, а учителките недоволстват, че постановката е невъзпитателна, защото настройва срещу властта. Актьорите, подгрети от Юлия, са свободни, полетели. С удоволствие правят щуротиите, с които режисьорката ги провокира. В първия момент Ицко Финци недоумява, когато Юлия му дава един симетричен ироничен мизансцен:
- Ама, Юлия, това възможно ли е?
А тя казва:
- Никакви въпроси тук възможно ли е или не!...
Художникът Иван Кирков идва специално да види работата й и буквално се превива от смях. Казва, че в Бургас се прави гротеска – за първи път в България. Юлия твърди, че не е подозирала.

Свалят пиесата. Официално обяснение е, заради децата... Това е може би най-смелата постановка от това време в Бургаския театър.

По-късно в „Бивалици-небивалици” самите актьори в бургаския театър недоволстват и отказват да играят като клоуни.
Какво смешно има в това, че тук има една врата и той влязъл, а след това вратата избягала ехееееееееееееее и той няма откъде да излезе? Глупостта му. Но актьорите не разбират:
- Какъв хумор има в това?
Стоян Памуков недоумява:
- Ама защо не направим с Юлия Огнянова един Шекспир?
Артюн Минасян дори се опънал:
- Ние, ако сме искали в цирка, там щяхме...
Красимир Кацаров бил сигурен, че това не отговаря на представите му за театър:
- Доставя ми удоволствие, но това за мен не е театър.

Недялко Йорданов разказа как тримата актьори отиват да се жалват в директорския кабинет, че „Юлия ги кара да правят неща, които са им противни”, освен това режисьорката не признавала работно време.
„Театрални клоунади тогава не съществуваха и актьорите се срамуваха”, оправдава ги сега Юлия.
Но тогава им дава стимул:
- Шекспир има с кого да направите, но театрална клоунада - няма с кого. Това е за първи път. Това не е циркова клоунада.

Но актьорите недоволстват и тя се съгласява поне вратата да остави. Според тях това са някакви щуротии, далече от битовата комедия. Политическа клоунада, каквато те не са виждали до този момент.
На премиерата в Бургас публиката взривява залата, актьорите са изненадани от успеха. Въпреки, че Юлия прави чисти клоунади, които нямат сюжет, критичните неща за времето се набиват. Актьорите се обръщат към зрителите:
- Разбрахте ли?
А зрителите:
- Неееееееееееееееее.
За да повторят. И потретват. И зрителите все – нееееееееее, за да направят отново финала за вратата. И те си събират главите:
- А сега какво ще стане?
И:
- Имат глави, да помислят /за зрителите/.

Публиката е в еуфория, артистите на сцената – също. Без да го съзнават и приемат отначало, те се сдобиват със славата на първите клоуни в съвременния български театър.

„Бивалици-небивалици” се играе на Националния преглед в София, но в последния ден, когато е и финалът на Световното първенство по футбол. Спектакълът отново предизвиква фурор. Излизат възторжени рецензии. Йордан Радичков довел Александър Лилов от ЦК на БКП да гледа постановката и той казал:
- Е, Юлия продължава да отстоява себе си.
Засегнал се от критиките в спектакъла, които са критики за всяка власт.

Актьорите жънат успехи години наред. Христо Симеонов споделя, че децата от публиката знаели наизуст сценките. Винаги, когато актьорите излизали от театъра, група деца ги заобикаля: „Тука имаше една врата”.
С този откъс поздравяват Юлия за 80-годишния й юбилей след близо 20 години в София.

Днес ученичката на Юлия актрисата Нина Димитрова си спомня: „Това представление беше фурор! Страшни мисли, хвърлени сякаш на шега от сцената, стигаха до залата по един очарователен начин чрез играта на безобидните глуповати клоуни. Завладяващ, интелигентен, лаконичен, забавен и дълбоко заклеймяващ пороците нашенски спектакъл. Това беше спектакъл-присъда над всичко порочно в българската действителност тогава, която не се беше променила много от времето на дядо Славейков, както се оказа.
Мисля, че ако видим този спектакъл днес, с болка ще открием същото – нищо не се е променило в нашето битуване и за последните двайсетина години, откакто „Бивалици-небивалици” видя бял свят.
Преди повече от 20 години в този спектакъл Юлия изкара на показ тъмната страна на българина, която за зла участ с времето става все по-уродлива, а същността човешка – все повече се изпразва от духовно съдържание. Гениално е умението на Юлия да вижда и „изтъпанчва” под светлината на прожекторите цялата нашенска родна бездуховност и да не се примирява с нея.”

Откъс от книгата за Юлия Огнянова „Юлияда”, автор Румяна Емануилиду



ПП. Ще продължа да работя със страдащи от онкологични заболявания деца, независимо одобрението на тези псевдодарители, защото децата са истинския критерий за свършена работа. Блясъкът в очите им и усмивките им са по-важни от факта, дали ще бъда приета като служител в тази организация. На излизане от офиса им казах: " ще продължавам да го правя про боно, защото възприемам работата си с тези деца като необходимост и смисъл..."