неделя, 18 октомври 2009 г.

Тайните на барабанчиците-20 години по-късно


През 1979г. светът на немското кино пощурява от възторг заради приключенията на малкия Оскар-главният герой на романа "Тенекиеният барабан" от Гюнтер Грас. Година по-късно, режисьорът на филма Шльондорф се радва на големия ОСКАР и признанието на Академията.
Спомням си, че по времето на първата или втората ми година от следването ми в НАТФИЗ, уморена от една лятна сесия, реших да прекарам времето си в приключенията на Оскарчо. По-късно гледах филма. Вчера отново се срещнах с магическия свят на сините му очи и силата на пронизващия му вик, който с една вибрация разбива прозорците на готическа сграда, чаши, витрини, часовници и каквото се сетите... Критиците правилно определят, че картините от филма въздействат сюрреалистично. Бих допълнила в контекста на обществото, в което е принуден да живее малкият Оскар , той с основание се отказва да порастне... Странно, но вчера, когато изживявах страстите на бюргерите от Данцинг, на т.нар кошуби-нещо средно между поляк и немец и т.н. в периода на заразното разпространение на националсоциалистическата идеология, имах чувството, че филмът описва нашето общество тук на Балканите -днес в 21 век, 20 години след падането на стената. Не говоря, че ще настъпи нашествието на т.нар. от филма "фашистки свини", пак във филма един герой казва, че фашистка свиня е равно на червено прасе :)), това не е предмет на обсъждане, обсъждам духовната среда на тези хора, за които кръвосмешението, бирата, поръсената с бял сос змиорка, определят статуса и жизнената философия на обществото... Оскар предпочита да удря тенекиеното си червено барабанче, защото идентифицира света на възрастните като пагубен за своя вътрешен свят...
53 годишното джудже-артист казва на Оскар-"прекалено сме малки, да се изгубим един друг-ако се предадем други ще дойдат и ще донесат глупостта си..." Хитро, нали?...
20 години по-късно съзирам подобен катаклизъм, обхванал родното ни общество, надали тенекиеният барабан на Оскар може да помогне, но се надявам, че ако има повече гласовити Оскарчовци, нещата може би ще се наместят или поне счупят... Тъжно е, че след войната и бомбите на Данцинг, Оскар се предава-погребва барабанчето си и си казва " Искам да порастна!" На 20 години, той изглежда като тригодишно човече...Обаче е разкодирал света на големите-големите са по-слаби от малките...дори са забравили какво е любов...а джуджетата обичат...силно (както Оскар и Розвита)

Научихме ли се за 20 години преход какво е да си с отворено сърце и душа към различните, към бедните, болните..., научихме ли се да спазваме законите, научихме ли се на думата "любов"? Оскар го няма, той напусна Данцинг с влака...

" Имало едно време един барабанчик. Той се казвал Оскар. Имало едно време едни лековерни хора, които вярвали в Дядо Коледа, но Дядо Коледа бил Дядо Гъз." ( "Тенекиеният барабан")