За малките и големите...

Вали,ставам бързо, изтривам полепналия прашец от съня, правя си кафе, не го изпивам, скачам в дънките си, проверявам дали ножичката, лепилото, маркерите, пластмасовите чашки са в мен, пускам мп тройката си, дружелюбната цигулка на Стефан Грапели ме разсънва, тичам за номер 13, вече съм вътре...и броя минутите-в 9 и 30 се озовавам насред магистралата, някакви си триста метра и ще съм в болницата. Ритуално се усмихвам на глутница кучета, които ме гледат като мистър Червен, Зелен и Жълт от филма на Тарантино, втори ритуал-кафе борбоне с мляко от автомата на болницата. Днес е събота и е празно пред асансьора, в делничен ден е невъзможно да се абонираш за него, обикновено на шестия етаж излизам като разглобен акордеон...Звъня, чува се скърчащия механизъм на вратата. Нахлузвам сини найлончета върху маратонките си, поздравявам дежурния лекар, взимам ключовете за занималнята, няколко майки ме виждат, усмихват ми се: "Днес занималнята ще работи ли?" "Да, отработвам си петъка...ако има желаещи да дойдат след пет минути". Подреждам материалите, проветрявам, пак съм вир вода..., но е хубаво... първият раннобудник е Сидер,втори клас, после настъпва навалица от опашковци, така наричам децата със системи, носят си ги заедно с иглите, докато им се прелива животоспасителния разтвор... системите ми приличат на опашки, срастнали са се за телата на малките... Влизам в стаята на Гого-Гого е на две години, приятелчето му по легло реве от болка, тичам до занималнята правя му "весела, вълшебна чаша- човече" галя го по плешивата главица и се опитвам да го успокоя... Гого започва също да реве...но аз му пея...спира...
Ред е за приказка, докато я разказвам-изрязвам маски, превърнала съм се във фабрика за маски, днес Батман, Зоро, мадам Пролет 2010, клоун -два модела... Сидер ми рисува делфини...Мартин, най-големият решава да ми разкаже виц за питбула Исус, аз пък му разказвам онзи стар виц за Чапай и Петка и мартеничките, всички се смеем... Гого идва да рисува. Той има навика да блъска с маркера върху масата, но пък е велик талант-Пикасо би му завидял. Анджи отново е тъжна, с нея ми е трудно, тя не обича да я доксват, стои не повече от 10 минути в занималнята... Патриция е на легло, преминала е през първата си химеотерапия-правя й маска... Колко е странен живота - досега не съм била заобиколена от толкова много кавалери, около мен има 4 момчета от 2 до 14 години и всичките са на системи... За да ги отклоня от болката, им разказвам приказка за Снежанка в нова версия- падам,ставам, разсмивам ги..."Искате ли да зарадваме с подарък за Коледа лекарите в отделението?" "Да!" "Хайде да им направим рисунка-слънце... Марти, ти ще си дядо Коледа, а ние джуджета, ще ви направя маски и бради от памук..." Докато малките се смеят, Мартин ме поглежда сериозно "Ами, то може нас да ни няма до Коледа...Или ти да не си вече с нас..." Прободе ме...Замълчах...Само се усмихнах...,уж да им дам кураж, но то сякаш беше и заради мен самата, защото не мога да им обещая, че утре ще се събудят, въпреки че съм готова на всичко, за да им помогна... Добре, че нямаше майки около нас...
Обичам малката Ивана, която страда от церебрална парализа и левкемия, обичам да й правя чашки и заедно да ги мачкаме, Ивана клати глава в знак на радост при всеки звук, обичам Севал, която с търпение и много копнеж ми разказва за любимата си сладкарница в Попово и за баща й, който винаги устройва великански почерпки щом тя се прибере...Днес Гого се прибира за 14 дни...изследванията му са в норма-обичам да го галя по главицата и той да ми маха през прозореца, когато си тръгвам...Днес имаше синя шапка на голата си глава... Обичам ги всички, заради искреността им и мъдростта им, заради естествеността им... Знам, че не мога да ги излекувам,най-парадоксалното е, че те ме лекуват от суетата на света...от болката в мускулите, която се появява периодично (акатизия-акатазия)...
Господи, с какво са заслужили това? Грях имам, грях, защото малките зависят от големите, а големите са предизвикали с фикс-идеята си за цивилизация тяхната болест... Моля се да ме надживеят...и да сме заедно на Коледа...
"Искам утре да дойдеш пак!" "А аз искам да се опиташ да се храниш поне малко...заради мама...виж тя се тревожи..." "Какво ще правим следващия път?" "Не знам, ще ми хрумне нещо" "Как става това?"

"Обикновено докато съм в автобусчето и гледам през прозореца"...а навън вали, вали,и понякога пълзят мъгли...
понякога една детска усмивка е всичко, заради, което си заслужава да го живееш този, наш живот...