Калин Терзийски – нощни размисли за любовта на една 35-годишна жена в хотел за милион долара

тази текст е включен и писан специално за новинарския сайт ВАРНА.УТРЕ, където работя, а според други ... не работя, а импровизирам работа, но както и да е...струва ми се, че в текста има много отговори за статуса на обществото ни днес-приятно четене-снимката на Калин е от неговия профил във ФБ, а интервюто е заснето от г-жа Виолета Тончева

Премиерите на книги са ме привличали заради спонтанността им.

Тук дежурните фрази са по-малко от дежурната светлина, в която трябва или не трябва да се представи един автор. Дали една книга ще ме подбуди към разлистване и евентуално прочитане, за това основната вина се пада на автора. Ако мрънка или философства пред публиката, значи не сме от една и съща кръвна група и... втори път няма да се пресекат пътищата ни - нито в реалността, нито във виртуалното преживяване на прочетени думи, усетени паузи и разгадавани многоточия.

Калин Терзийски е друг случай. Както се казваше в някаква стара реклама: „личи си, че сме от една порода”! Той е дори много странен случай, защото е бивш психиатър от Курило, бивш алкохолик, бивше същество, живеело години на ръба (на оцеляването), бивш човек, който се е хранил веднъж на три седмици и... настоящ, разбирай: живеещ в пълнота със света, човек. Затова, преди да представи пред любопитните му слушатели новата си книга „Любовта на 35-годишната жена”, съвсем спокойно си каза всичко, плюс едно изречение, което няма да забравя: „Не вярвам, когато ми говорят колко трудно се оцелява днес и колко тежко се живее, защото винаги може да бъде и по-тежко”.

Текстовете на Калин тази вечер като че ли за първи път ми звучаха с музиката от един любим филм - „Хотел за милион долара”. Всъщност и романът му „Алкохол”, и новата му книга са като прашните пътища от кадър на Вим Вендерс - прашни крайни квартали, в които всичко е толкова незабележимо, освен странниците, които ги обитават.

Авторът като събеседник е спокоен, дори предразполагащ към някаква сигурност, докато си споделяте разни мисли. Харесвам такива срещи, харесвам такива мъже, които ти създават уют, сигурност. Може би, защото знаят какво е животът или поне се надяват, че имат сили да го живеят.

- Какво се случи в живота Ви, какви брегове прекосихте, за да се стигне до новата Ви книга „Любовта на 35-годишната жена”? Трябваше ли да напуснете обвивката на предишния си роман „Алкохол”, за да създадете друга обвивка и среда за новите си герои?

- Романът „Алкохол” е може би първото нещо, което написах през последните две години, в които живея като съвсем нов човек - просветлен да го нарека. Усещам, че, докато казвам „просветлен”, се усмихвам иронично, а това си е чиста българска черта - забелязал съм, че когато казваме важни и патетични неща - леко се подсмихваме, сякаш не ги вярваме и омаловажаваме мислите си. Сега довършвам романа си „Лудост”, а също така пиша стихотворения, материали за вестник „Новинар”. „Любовта на 35-годишната жена” и другите ми книги са писани през периода 2000-2008 г, всъщност това са стари разкази, но пътят им към издаването е дълъг: трябваше да събера най-тежките си разкази и да ги издам като постмодерно упражнение. Искаше ми се да изглеждат като наратив от женско списание, хем да бъдат като поп-арт и в същото време да има сурово реалистична изразност. Някои от разказите са включени в женски списания, но са писани с ясното намерение да дразнят и провокират хората, които четат този тип списания. Исках да ги втрещявам, докато ги четат. Други са писани като политически текстове - така се получи интересна книга, с най-добрите ми досега, мрачни разкази.

- Вашите разкази са мрачни, но с драскаща ирония. В момента съм под влияние на двама френски съвременни прозаици, които по някакъв начин иронично драскат върху общественото спокойствие: Мишел Уелбег и Бегбеде, ако съпоставим вашето драскане и ирония с тяхното, как се чувствате в подобна компания?

- При Бегбеде има сардоничност, сардоничността съдържа и болезненост в насмешката. Аз обичам моята ирония да е отпускаща, по български леко извинителна, след някакъв патос да излъчва снисхождение. Моята ирония е измъкваща - все едно нашепва: „Хайде пък стига толкова сериозно сте приемали всичко!”

- Какво е специфично за любовта на 35-годишната жена?

- Това е разказ, писан, когато бях на 33 години и ставаше въпрос за една 32-годишна жена. Това бе текст за сп. ”Ева”. В книгата не става въпрос за 35-годишна жена, а за приятелка, която ми разказва своята история, когато е била по-млада. Това не е обобщаваща история, това е сборен образ на една приятелка. Тази любов е трагична, иначе няма да е интересна. Обичам лайф-стайлския маниер на писане, защото той ме мотивира да пиша дразнещи неща, да пиша с провокация към читателя. Писането ми се опитва да раздразни мекото и слузесто тяло на лайф-стайл почитателите, за да ги събуди. Под „лайф-стайл” разбирам онова луксозно псевдо-консуматорско живеене на всяка цена. Лъскаво, елегантно живеене, което по тъпанарски начин осмисля живота на някакви си самозадоволяващи се хора в лъскавина. Няма понятие като тийн поколение - когато ми поръчаха да пиша за тийнейджърите, реших да шокирам с една реална история от практиката ми за едно момче, което ме гонеше с нож, защото имаше сложни отношения с майка си, която пък искаше да се отърве от него. Писах и за един познат от казармата, който разстреля човек - ето това са тийнейджърите днес.

- Какво за вас са депресииите, защото за мен това е вътрешно-лична им-пресия? Как се справяте с тях?

- Въпреки цялата ми радикална настроеност, бих казал, от подобни статуси се излиза с антидепресанти. Но всъщност не е така. Хубаво е да си имаме своите депресии. Импресиите - влизанията в тези състояния, влизането в някакъв филм и излизането му от него си е дело на самия удавник или герой във филма. Всеки прави, каквото иска, но трябва да знае, че единственият вход и изход към тези състояния се крие в нас. Човек трябва да е наясно, че животът си е негов и той си носи отговорността за това как живее. Тези, които влизат в тъпите филми, те са дълбоко и лошо объркани. Дядо ми казваше: „Виж от всичко, но се дръж за доброто!” Бях алкохолик и наркоман и никой не вярваше, че мога да изляза от това състояние. След пет години се събудих и си заповядах: ”Днес вече няма да съм този човек и ще стана друг, толкова различен, че хората ще изпищят от промяната ми!” И го направих, защото велико нещо е да можеш да направиш онова, което си пожелал в живота!