неделя, 16 октомври 2011 г.

ГЕРГАНА КОФАРДЖИЕВА, нежната половинка от „Свободният вик на рибите”


ГЕРГАНА КОФАРДЖИЕВА, нежната половинка от „Свободният вик на рибите”
 публикувано в сайта ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

Докато играе на сцената-усеща диханието на публиката. Работата я свързва със сцените на театрите в Смолян, Пловдив, Варна и естествено в София, където пък в ТЕАТЪР „София” се радва на приятелството си с актьора Ицхак Финци. Тя е съпруга на един от най-талантливите режисьори: Любен Гройс (1934-1982). Забравя лични имена, но текстове от роли и сонети – никога! За себе си казва: „Не се мисля за велика актриса, а и няма за кога да се правя на такава. Обожава киното на Фелини, Рангел Вълчанов, много харесва „ Вики, Кристина, Барселона” на Уди Алън. В действителността не е достатъчно амбициозна, дори е притеснителна, но на сцената е неочаквана, щура! Тя е Гергана Кофарджиева, която от 19 години не играеше поради пенсиониране, но до този театрален сезон, а миналата година направи кинодебют в „Лов на дребни хищници” като строгата богата леля, с откраднатите котки. Срещата ми с нея на „Златна роза”2011 е някакво чудо, защото миналата година я гледах в спектакъл на Драматичен театър Ловеч, което пък бе и повод, Гергана отново да играе на сцената на Театър „София” в спектакъла „Преди\След” под режисурата на Иван Добчев, който я бе поканил именно заради авантюрата й в Ловеч. На фестивала на българското кино във Варна, тя представи филма на снаха си Вилма Кийнер-австрийска документалистка, която прави дебют в игралното кино със „Свободният вик на рибите”. Лентата има странна съдба, Вилма пристига с готов сценарий през една есен в София и за 10 дни е снимките са готови. Тук Ицхак Финци и Гергана Кофарджиева са страхотен тандем. Двамата играят актьори, които трябва да се подготвят за филм и докато си четат ролите филма от само себе си се случва. Получава се нещо като „филм във филма”, но не поради някакви идеи за оригиналност, а поради липса на средства. Това не е по сценарий! В лентата участват роднини, приятели, за пространство се ползва апартамента на Гергана. Като основните снимки се осъществяват в най-топлото и уютно място-кюхнята. Свободният вик на рибите” е филм – разходка под дъгата, в която актьорите са свободни, импровизират, докато редят мизансцена, пият кафе, гледат на кафе, пеят сонет от Шекспир-чуден магически реализъм! Един топъл филм за времето, в което хората от третата възраст за на ТИ с живота и смъртта, когато никой не бърза и се вдишва с лекота от аромата на спомените. С Гергана Кофарджиева разговаряхме за филма, театъра, времето и хората, човешкото в свят, лишен от топлина.

-           Какво е вашето лично тълкувание на заглавието на този малък „семеен филм”?
-           Рибата е свобдно животинче, което се радва на свобода в плуването, но то е без глас. Когато започнахме в началото сякаш нямахме онзи сигурен израз, но постепенно усетихме свободата на играта и се себеизразихме. Режисьорката Вилма ни предложи това заглавие от надпис в пазар, но не къде, а в Марсилия. То ми се стори една приятна метафора, а и Марсилия също присъства във филма, постепенно си казахме, че тук ще се случи нещо топло, свободно, магическо.

-         Във филма и Вие и Ицхак Финци се забавлявате, докато играете, импровизирате. Какво е вашето разбиране за импровизация. Питам Ви, защото напоследък особено в комедийните телевизионни формати се създава впечатление, че от всеки виц се ражда гениална импровизация, но освен пошлост и липса на естетическа мярка нищо друго не може да задържи вниманието.
-                     В импровизацията, актьорът притежава яснота за всеки детайл и е подготвен по отношение на текста, даже е възможно вече до такава степен да е облякъл хастара на текста, че е забравил чий е този текст, но вие сте хем Аз-хем не Аз, имате добър партньор, притежавате съответната култура за драматургията, наясно сте с момента, със ситуацията и точно в този момент незнайно как-ето, вкарвате в цялото- нещо актуално за живота, за мига... Импровизацията е въпрос на  вкус, на лична култура, а не заради намерението да предизвикваме смях у публиката.
-                     Докато Ви гледах, не знам как, но се сетих за Маргарита Дупаринова, за Апостол Карамитев, за една генерация, която ни липсва, не само поради хронологически причини, но и като личностно присъствие. Какво се случва с времето, с нравите?
-                     И аз докато работих с Иван Добчев в Театър „София”, почувствах подобно отношение от младите актьори, прегръщаха ме с някаква възхита и възбуда. Може би нашето поколение хранеше специално отношение и внимание към словото, а днес времето е друго. В говора има небрежност, независимо дали режисьорите в театъра и киното се опитват да покажат нещата житейски ангажирано и правдиво... е добре да има една целенасоченост на словото, като мисъл, като изговаряне. Словото трябва да е действие, а не изговаряне ВЪОБЩЕ! Отговорността към думите, създава онова двойствено, магическо значение. На сцената отговорността към словото прави чудеса, защото може някой текст да е по-беден, но отговорно изговорен може да накара дори авторът-драматург да открие неподозирани качества в написаното от него.

-         Какво за вас е времето, прекарано във Варненския театър?

-         Най-щастливото, защото това бе една от малкото възможности творчески да работим с Любен Гройс.С него се запознахме на сцената, аз играех в Смолян, той работеше в Пловдив и любовта се породи, докато ме е гледал в Смолян. После животът така ни подреди, че ние с него почти не се срещахме на сцената, а бяхме съпрузи. Във Варна играх в един спектакъл по една страхотна пиеса заедно с прекрасен дамски състав: Ана Феликсова, Грациела Бъчварова, Венета Славчева... В далечна Варна идваше публика от София да ни гледа. И до ден днешен приятели, които са гледали френския филм „Осем жени” ми казват, че нашият спектакъл е бил различен, защото нашите образи не бяха решени в битовия план- Гройс създаде чрез играта ни обобщения. За него метафората и символа бяха от изключително значение. За Гройс беше важно едно поведение да подсказва повече от една линии на публиката, да създава много асоциации.

-         Гледахте филмите „Аве” и „Островът” как ги усетихте?

-         „Аве” ме хвана, много ме впечатли. Знаете ли, за мен е радост да наблюдавам как младите се борят и правят филми за своята истина. Но според мен Ахилесовата пета на българския актьор е отношението към словото и това дойде още от Леон Даниел. В един период той пожела на сцената актьорите да напуснат театралното говорене. За това днес няма да чуете следното от сцената: „Прияяяяяяяяяяятелюююююююю, кояяяяяяяяяя е тааааз страааааааанааааааааа? Товаааааааааа е далеееееечнатааааааа Илииииииииирриииииииияяяяяяяяя!”