четвъртък, 8 декември 2011 г.

„По заповед на щуката” - да се разделим със скуката!?


специално за ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КУЛТУРНИЯ СТОПАДЖИЯ

Как се разказват истории, които биха развълнували едно дете? Как да се направи магично въздействащ спектакъл, посветен на малкия човек? Трудно и отговорно занимание, което във времена на интерактивни играчки, отдалечаващи малкия човек от света на вълшебствата, може да те подведе, ако си мислиш, че детето се лъже лесно...

Защото днес малкият човек си има мнение по всеки въпрос, а ако родителите са се отказали да споделят света си с детето и блокират въображението с изкуствени (интерактивни) заместители...то не вярва в чудеса! Преди ден ми се случи следната случка: шестгодишен философ ми каза: „Дядо Коледа е измислен, Мечо Пух също, а вълшебства няма!”Е, приятели, какво ни остава на нас, артистите, след като магията бяга от децата?

Споделям напосоки тези летящи мисли, защото гледах премиерното заглавие на ДТ „Стоян Бъчваров”- детския спектакъл „По заповед на щуката” по мотиви от руска народна приказка. Всъщност Лев Толстой е написал история за патилата и чудесата на Щуката и спящия върху печка сънливец Емеля, която може да се открие в детска книжка с приказки и басни от него.

По думите на режисьора Десислава Стоянова, това е втора версия на неин спектакъл, който специално за предстоящата Коледа има още една драматургична нишка: появата на две джуджета (Дзън и Дрън) и вълшебния старец Коледа. Така че, докато гледаме приключенията на находчивия Емеля (чудесно влязъл под шапката на героя си Владислав Виолинов), ще ни се налага да прекъсваме „блицово” (като накъсан с реклами телевизионен филм) сюжета на приказката, за да се задълбаваме в дилемите и приключенията на джуджетата.

В „По заповед на щуката” актьори се стараят, наместват се в пространство от шеги и закачки и мултимедия, за да създават светове на вълшебства, потят се, танцуват, маршируват, превръщат се във вълшебни предмети, водят кукла-Щука, опитват се - по сценарий дори си скоромох-сват (имаме си два разказвача - Гергана Плетньова, Антонио Угрински, които са обвързани с функцията на шута - да водят действието).

На финала се появяват джуджетата с Дядо Коледа (Георги Михов) и всички получават подаръци. Публика и персонажи са щастливи! Би трябвало! В „По заповед на Щуката” има и смешни сестри (Теодора Михайлова, Мария Гинкова), които плетат интриги срещу Емеля, манипулират дори царя - Батюшка Наш (Пламен Димитров), а той дори се отказва от прекрасната си щерка Маря (Полина Недкова), защото тя се влюбва в някакъв си плебей...

И въпреки цялата пъстрота, въпреки екипа, детето се среща отново с една интерактивна играчка, която можеш да натиснеш: да ти говори програмирано, да те захласне за миг с цветове, картини, музика, но какво то ще придобие като познание от нея (от спектакъла)? Ако посланието е: да вярваме в чудеса, това не е директното изведено послание на спектакъла, това е моята интерпретация за приказката, защото познавам текста, защото отчитам и анализирам творчески намерения.

Ако заведа един малък човек на този спектакъл, дали той ще остане запленен от него в салона, в рамките на един астроночимически час? Тук има акценти: епизоди от мултимедия, от актьорска игра, от песни и танци, има разказ-поредица от събития, но къде е онова нещо, наричано от практиката на разказване в театъра „сквозное”? Къде е творческото „чрез” което дедето трябва да повярва в Дядо Коледа, в Мечо Пух, във вълшебното същество на магията?

Излизайки от спектакъла, с приятели разговаряхме, че всъщност на театралната родна варненска Коледа липсват родни текстове, среща с български народни приказки, за да могат децата да направят връзка с празника, с традицията... А на мен в „По заповед на Щуката” ми липсва и градацията на динамиката на едно вълшебство, защото всяко вълшебство започва като тайна, в тишината, вълшебството е като бонбон - за да усетиш вкуса му, не го изяждаш с цветната му опаковка, нали?

Елица Матеева

Една статия от: www.why42.info публикувана на 8.12.2011