събота, 17 декември 2011 г.

вълшебницата и иван



това бе текст, който подготвих по повод на един разговор с бъдеще време, сега като го препрочитам ми се струва, че няма смисъл от разговор, самият текст е отражение на света, в който живеят децата ни..., а на снимката е моят приятел ИВАН и ДЯДО КОЛЕДА

„Служебно положение „ЕЛИ-ВЪЛШЕБНИЦАТА, да, това пише на офис картата ми, все пак звучи по-добре от продавач-консултант. В момента съм най-вещата... вещоря по магиите на МАРВИН...и ако техниката да не ми е самото съвършенство на пръстите, владея до перфекционизъм техниката на импровизация.Владея техниката да бъда нещо като канапето на ФРОЙД за деца. Добрият стар чичо Фройд е прав, че всичките ни проблеми са следствие на онова там време, когато сме били палави, беснеещи тигрета, вилнеещи на воля...всъщност вече никой не вилнее на воля, съвременните ни деца понякога са скучни, толкова,колкото и родителите им...защото пък последните са глухи за потребността да си споделяме,да играем, да бъдем заедно. Попадам на такива родители, че ми иде да ги превърна в крaстави жаби. Преди два дни при мен дойде една майка, която употребяваше при всяка втора дума показателното ОНУЙ- „онуй ми ти куче, с оная цена, ми то онуй е скъпо...”. Такива блондита, ако бях мъж, дори не бих употребила за порно-кукла. Бе отвратително изживяване, а детето й дреме в скута, гледа със сините си очета, като извънземно, като Алиса в огледалния свят... От около месец съм фокусник в магазин за детски играчки, никога не бих предполагала, че аз дипломираният висшист, ще бъда детски фокусник, ще забавлявам клиенти близо осем часа и ще пожелавам на всеки на изпроводяк „ВЪЛШЕБНА НОЩ” (последното си е мой личен патент, благодарение на него клиентите пускат усмивка да ушите...), така де, днес да се усмихваш си е направо магия.
Децата не са виновни, за това, което са, не са виновни, че не вярват в Мечо Пух, Дядо Коледа или във вълшебства,това виждат у дома... липсата на вяра е отражение.
Кой съм аз да съдя родителите, дори не съм родител?! Но пък родителите не знаят, че при мен идват деца, дори не заради фокусите, а заради отношението. Имам един Иван от 4ти клас, който почти всеки следобед идва,за да си говорим и играем в магазина, онзи ден си купи фокуси, на следващия донесе стара кутия с фокуси,подарък от баба му, а днес ми върна един фокус взет назаем с негова рационализация. Беше ми дал едни „хипнотични” карти, да ги разуча и да му ги обясня. Каза ми, че ако имал пари, щял да ме наеме да си играем у дома, защото там е сам. Родителите му са на работа, домашните си ги пишел още междучасието и не знаел какво да прави вкъщи... Когато му е тъжно фокусите го развеселяват...Затова идвал при мен...
Тъга
Иван не предполага, че и вълшебницата изпитва тъга. Напоследък вълшебницата попада на тъжни неща. На „Меланхолия”, на „Другата земя”, на „Новаци”, на „Перфектно чувство”, филми, които прерязват душата й, филми, от които тялото на вълшебницата настръхва. Иван не знае, че след тъгата, хората загубват обонянието и вкуса си, загубват сетивата си, от къде да знае Иван, че когато сме яростни, оглушаваме за света. А вълшебницата го знае, защото вече не е малка колкото Иван и вече не се усмихва като й покажат невероятен фокус, защото е хванала цаката на фокуса-живот, всъщност той й е хванал цаката... Иван не знае, че вълшебницата се е отказала да има деца, заради факта, че не може да им предложи сигурност, та нали всяко дете трябва да бъде обичано и споделено. Вълшебницата не вярва в силата на справедливостта, макар, че във живота си винаги се е ръководела за и от идеята за справедливост и истина. Затова вълшебницата не може да си наеме вълшебница, когато й е скучно или самотно у дома...Но ако някога вълшебницата има свой дом, макар и малък с радост би осиновила един малък, любопитен Иван, който да живее в радост и слънчеви зайчета...и с фокусите й.
Иване, Иване, когато ти е тъжно си кажи молитвичката и танцувай. Така прави вълшебницата. Тя обича танците, макар че често се губи в ритъма им. Ако имаше вълшебницата парички щеше да направи нов, красив моно спектакъл за смисъла на танца, за кислорода му. Вълшебницата обича и театъра и думите, и музиката. Но най – обича морето. Когато е уморена сяда за пет минути край пясъка и го гледа. И това й стига. Макар че ако имаше възможност, тя би направила истински вълшебства, но за тях не е достатъчна пластмасовата й пръчка на звездички, а умни мъже, здрава и пълна кесия и волята на цял народ. Къде, къде да ги дири, Иване...?В луничките на лицето ти.”