петък, 2 март 2012 г.

кино: Иван Вирипаев – еуфорията на танцуващия Бог




написах този текст, поради обстоятелството, че трима млади актьори направиха заедно с режисьора Николай Ламбрев-Михайловски премиера във Варна на БИТИЕ-2-спектакъл с драматург Иван Вирипаев. За него съм писала често, но някак си нехайството към работата на този млад актьорски екип от страна на мениджъри, пи ар в ТМПЦ- Варна, липсата на специална реклама ме генерира с ток за писане...Местна практика е да не се чете, а мениджърите са скарани с четенето, за сметка на това имат великанско любопитството към нещата около своето ЕГО...




кино: Иван Вирипаев – еуфорията на танцуващия Бог
Няма никакво значение, че съм разговаряла с него. Но поне за протокола е необходимо да се отбележи, че финалът на първото ми интервю с Иван Вирипаев, когато гостуваше на МТФ „Варненско лято” през 2002 бе като личен съвет: „ужасно е, ако никога в живота не си обичал. Тъжно ми е, че има хора, които са по на 50 или 60 години и все още не са усетили любовта.” Така и не публикувах тази негова мисъл във фестивалния бюлетин, защото подобни откровения изискват усамотено и вглъбено съзерцание. Втората ми среща с него бе заради текст, който подготвях за сп. „Лик”. Вирипаев летеше за Унгария и благодарение на интернет, той ми писа бързо и изключително дисциплинирано, независимо от заетостта си.
За протокола от спомени: Театър 199, в една зимна вечер бе организирал маратон с „Кислород” от Иван Вирипаев. Той гостуваше със своя екип и като актьор изигра спектакъл, създаден по неговия авторски текст. Час по-късно, постановката с режисьор Галин Стоев представи своята версия на „Кислород”. Подобно шоу не ми се е случвало да изживея втори път!
Със сигурност не и на мястото където битувам. Няма да се случи на варненска сцена, дори ако художественият ръководител-любител-преводач на съвременната руска драматургия, преведе всички непреведени пиеси у нас на Вирипаев. Край с протоколите по действителен случай!
Киното на Вирипаев е нон-стоп скреч. Понякога предизвикващ запушване на сетивата, друг път му се отдаваш тотално, докато изпаднеш в безтегловност. Филмите му „Еуфория” и „Кислород” са познати на столичната публика чрез "София Филм Фест". В провинцията обаче, зрителят няма възможност да се наслади на подобни арт-хаус заглавия. От широкия екран на Моловете го дебне единствено перфектната пустота, гарнирана задължително с чипс, попкорн и дълбока прозявка.
„Еуфория” с Максим Ушаков и Полина Агуреева в ролите на Паша и Вера е удивителен дебют за руския актьор и драматург в страшното минно поле на игралното кино. През 2006 г. дебютната лента предизвика еуфория и в личната биография на Вирипаев - филмът е носител на специалната награда на журито в Кинотавр, а от Венеция се завръща със "Златен лъв". От МКФ във Варшава печели Гран При в категорията „Нови филми, нови режисьори”, "Гран При" от Висбаден, получава награда „Ника” на Руската академия по кинематография, която определя лентата за „Откритие на годината”.
„Еуфория” е филм почти без диалог, ако не броим играта на въпроси и отговори между Вера и Паша:
"Спомняш ли си как се гледахме?
Спомням си.
Не мога повече да живея без да ме гледаш!"
А всъщност най-добре ги „гледа” Бог, защото по-голямата част от снимките са направени от птичи поглед. Бог воайорства над съдбата на тези изоставени от света периферни персонажи.
„Еуфория” е филм за т.нар. любовни триъгълници, в които любов съществува само в два от възможните 3 ъгъла. Вера има съпруг и дете, но обича друг. Паша пък има своя "Москвич" и стадото с крави и кози, но обича Вера. Глуха провинция, в която насилието и гротеската те захапват като бясно куче. Сещам се за кадър, в който изоставена съпруга в знак на безпомощност забива вилица в гръдта на местната прелъстителка на мъже. Еуфорията в преживяването на чувствата е над предела. Тя е пресъздадена не чрез плътта на героите, а чрез осезателното присъствие на природата. Тук всичко е възможно! Логиката е изгонена.
В друг кадър, дъщеричката на Вера остава без пръстче, защото домашният пес го изяжда. Брутално, но и документално. И ако някой отрече, че в тези крайни картини липсва страст, явно се нуждае от канапето на д-р Фройд или поне от китайски масаж.
„Късо съединение” (2009) е филм от новели, свързани с любовта. Няколко режисьора събират в лента своите истории. В една от тях, Вирипаев ни среща с полякиня и московчанин. Новелата е със заглавие „Да усетиш”. Тук има любов, внезапна като късо съединение, но никой не знае езика на другия. Над думите се издигат усещането, чувството. В главните роли са актьорите от филма на Вирипаев „Кислород” (2009) - Каролина Грушка и Алексей Филимонов. „Късо съединение” участва в официалната селекция на фестивала в Кан през 2009.
„Кислород” (2009)
„А във всеки човек има двама танцьори - ляв и десен. Левият ти дава Кислород.” Филмът следи пунктуално манифестната едноименна пиеса на Вирипаев. 10 клипа - 10 заповеди на съвременния Бог, радио и запис. Записват се танцуващите разказвачи, проследяващи историята на Саша от провинцията и Саша (момичето) от столицата. Те се срещат, обичат се и от любов Саша от провинцията убива съпругата си, защото в нея няма кислород. Кислород - музиката нахлува в главата ти, речитативите на Алексей и Каролина действат като минималистичен дръм предизвикващ мигрена. И откриваш, че съвременна Русия е шизофренна, излъчваща вкус на вкиснало и водка, земя на призраци. А музиката се засилва, ритъмът е неконтролируем и всички са част от общата наркоза, която не разбира и не иска да разбира 10-те заповеди на Бог. Оказва се, че именно така направен, въпреки логореята си, филмът на Вирипаев се превръща в любим на руското ново поколение. Съвсем заслужено получава награда за режисура от фестивала в Сочи Кинотавр.
„Когато снимам в съзнанието ми има зрител, той стои сам в празен салон. Представям си сред салона от публика трима зрители, за които моя филм ще има значение. Например „Кислород” е за младите, които никога няма да отидат на театър и не са гледали спектакъла. Автоматично от потенциалните ми зрители отделям феновете на постановката, защото има опасност те, априори, да станат фенове и на филма. Затова, когато правя подобен филм, го правя така, че той се случва за първи път - все едно зрителят никога не е чувал текста му. Представям си моя зрител, той е на 25-27 години и търси нещо, в което да вярва, защото днес почти няма в какво да се вярва...”.



статия за 6 брой на он-лайн списанието FORMALNO.COM-с богат снимков материал