Десет истории на ШЕХЕРЕЗАДА

публикувано в брой 8 на FORMALNO.COM

Десет истории на ШЕХЕРЕЗАДА

Тя Е КАТО ПУХКАВ КОТАН, ВСЪЩНОСТ КОТАРАНА, МОЖЕШ ДА СИ Я ИЗПОЛЗВАШ ЗА ПЕРСИЙСКО КИЛИМЧЕ, ДА СЕ ЗАВИЕШ В НЕЯ И ТЯ ДА ТИ МЪРКА ГАЛЬОВНО И НЕЖНО и... ЕТО НАСТЪПИЛ Е МИГЪТ НА БЕЗКРАЙНОТО БЛАЖЕНСТВО. Тя ИЗМИСЛЯ ИСТОРИИ, ДОРИ ГИ ИЗДАВА, а киното и театърът ги облича в образи, видения. За мен е Шехерезада с дълъг до земята шал. Шалът завършва с джобчета и пъстри реснички. Тя е Мария Станкова, пътешественичка, която си играе с думите на автостоп. Днес тя е моята ШЕХЕРЕЗАДА с нова книга („Сузана и зяпачите”.) и 10 специални истории.

1.БУРГАС през 60-те (история за града край морето и момичето, което не говори с морето)

Всякакви градове има. Общото е, че са населени с хора. Различното – че човек може да бъде роден само в един от всички. Бургас през 60-те беше най-красивият град на земята. Там съм оставила всички детски спомени, пръснати са по павираните улици, по алеите на Морската градина, някои ми ги отмъкнаха гларусите... интересното е, че спомените ми са само летни. От зимите нямам нито един. Шестдесетте имаха една особена прелест. Времето винаги беше хубаво, прозорците – отворени, градовете миришеха на домашна храна и приятелски настроени хора, а морето беше началото на всяка приказка. Човек не можеше да се изгуби! Винаги се намираше някой познат да те прибере. Веднъж успях да се изгубя в една пресечка след „Тройката”. И тъкмо да започна да се страхувам като хората, да се почувствам изоставена и нещастна, и една бабина приятелка ме хвана за ръката, върна ме вкъщи, че успя и да ми се скара по пътя... Живеехме близо до морето. През 60-те целият град беше близо до морето. Сядаш на мокрия пясък, вълните се плъзват по пръстите ти, безкрайното те унася и разбираш /колкото и да си малък/, че животът е прекрасно място. Това ти остава завинаги. Другото се заличава с времето. На Стария плаж оставих и ученическата си любов. Все се каня да се върна и да я прибера, но се отказвам. Нека си седи на пясъка непроменена. Ужасно сантиментална ставам, когато заговоря за Бургас. Не мога да се понасям. Но никой не може да отрече, че сексът в морето е невероятен.


2 ОТКРИЙ РАЗЛИКИТЕ: ЛЪК ЗА ВИОЛОНЧЕЛО И ПИСАЛКА (история за една виолончелистка, загубила челото си)(чело в повече от един смисъл)

Музикалната гимназия в Плевен беше на баир. Три пъти в седмицата мъкнех челото нагоре по баира и после надолу. Оттогава съм безумно яка. Не исках да свиря на никакъв инструмент. Исках съвсем други неща. Много години по-късно прочетох „Неврозите” на Фройд и започнах да си обяснявам странностите от тийн годините. Непрекъснато си забравях шипа на челото, лъка, нотите, няколко пъти забравих самото чело. Обвиняваха ме, че съм разсеяна. Не съм била. Така съм изразявала нежеланието да свиря. Не ми е било „по сърце”. 
Непрекъснато чупех чинии и чаши. След Фройд си признах, че мразя да мия съдове и всичко престана. Човек трябва да си признава. Невероятна лекота го обзема. Оказва се, че се лъжем през по-голямата част от живота си, а през останалата – глупаво се доказваме.

Това с доказването беше кошмарът на живота ми. Никой не трябваше да е по-добър от мен. В каквото и да било. Винаги трябваше да съм първа. „Единствена и неповторима”, както казва Сузана. Това доказване ми изигра лош номер в една кравеферма. Запознаваха ни със селското стопанство. Една здрава лелка ни показа как се дои крава и попита иска ли някой да опита. Веднага се изстрелях напред. Дори казах, че мога да доя крави. Седнах, опитах да повторя движенията на доячката, кравата ритна кофата, обърна се с гръб към мен и така ме шибна с опашката си, че отлетях заедно със стола. Не стига, че ужасно боли, но беше и унизително. Тогава така го чувствах. Истината е, че беше много смешно. Няколко пъти съм се „доказвала” на непривични места. Добре, че всички бяха безопасни за околните.


3ИСТОРИЯ ОТ ДЕЛНИК „НА РЪБА”

От години имам сутрешен ритуал. Той  е доказателство, че още съм жива. Ставам, слагам какао, къпя се докато то стане и след това започва голямото пушене и пиене на какао.  Сивото вещество бавно се пробужда, светът се намества, обичаен е, това ме дразни всяка сутрин и затова започвам да го размествам. Обикновено си представям, че живея в затвор. Всичко е заключено, а трябва да се измъкна. Търся решения. Намирам ги на необичайни места. Така започнах да пиша. Животът е един куест /или квест, както му казват руснаците/. Трябва да се измъкнеш преди смъртта да те е изпреварила. В такъв смисъл, всеки от нас е на ръба. В този смисъл, всеки ден е приключение. Без приключения животът би бил ад – монотонен, повторяем, познат до отвращение. Като дете четях много Майн Рийд, Карл Май, Салгари, Петър Бобев и всички възможни приключенски автори. Такова удоволствие! Героите нямаха време да поскучаят. Непрекъснато нещо им се случваше. То винаги беше опасно, но завършваше добре. Книгите, киното, телевизията /масовата култура/ насаждат Хепи Енд-а. Цели поколения вярват в него. Никой не иска да признае, че животът няма щастлив край. Безмерният оптимизъм води до затъпяване. Песимистите са много по-изобретателни и интересни. Всъщност, може и да не съм права, но това си е мое мнение.


4 МАРИЯ В ПО СВЕТА И У НАС- история за гурбет с или без берекет

Това за гурбета и берекета... разсмя ме. От онзи тип хора съм, които дори да са затънали до шия в злато, пак ще си тръгнат голи и боси. Не ме бива. Може да е генетично.)))) Голям гурбет му ударих последните няколко години. На такива невероятни места бях, че чак сама не вярвам. Нагледах се на хора и на човещини. Заболях от тежка форма на хомофобия и расизъм.))))) Но най-голямото ми постижение! Моята гордост! Е, че от Брюж до София се прибрах пеша и на стоп. Страхотно беше! Никога не бих го повторила, но си струваше.))) От Европа ми останаха няколко държави, в които не съм била. Там просто не ми се ходеше. Искам да отида в Монако и ще го направя.


5.ПРЕДСТАВИ СИ МАРИЯ КАТО РЕЖИСЬОРКА (ако МАРИЯ БЕ режисьор и защо не е)

Ами, всеки трябва да си гледа работата. Това, което мисля, че правя най-добре, е да пиша. Като пиша, всичко си представям в образи. Все едно, че ходя на кино, но не. Не бих режисирала, защото ще се изпокарам с всички. Ужасно се дразня, когато другите не си вършат работата съвестно. Тогава спирам да се съобразявам и започвам да говоря това, което мисля. Хората се обиждат, а не трябва. Работа не се върши с обиждане. В театъра също. Бях испициент 10 години във ВИТИЗ и ДМТ. Няколко пъти се е стигало до бой заради скъсани кулиси или закъснения... Не се дразня само, когато работя сама. Може и да се скапя, но правя нещата така, както мисля, че е най-добре. Може и сто пъти да започна нещо отначало, но ще стане качествено. Мързелива съм, нямам воля за пет пари, но съм инат. Системата работи.



6 ИСТОРИЯ ЗА МАЙМУНИ ПРЕЗ ЛЯТОТО- (история за едни маймуни по сценарий и филм и за други маймуни не по филм)
Като каза маймуни и се сетих. Синът ми беше малък. Вървим покрай Университета. Насреща се задава негър и Николай се развиква с тънкото си гласче: „Мамо, мамо! Виж! Мунка! Мунка!” Не можеше да каже маймунка... Всъщност, ти знаеш. Маймуните са ми голяма слабост. Изгледала съм всички поредици с маймуни по Дискавъри. Обожавам горили, шимпанзета и гибони... макаците също са интересни. Гледах един филм за Япония. Един наблюдател, не е учен, а просто наблюдател ме разстрои жестоко. Така ревах! Та, живееше си той в една къща. Навън жестока зима. Сняг, виелици. Маймуните стоят свити по голите клони на дърветата. Японецът нагъва банани. Животните вън измират от студ и глад, а той записва и снима. Ей, така го намразих! Като се разпролети, едната женска се доближи до къщата му. Носеше си бебето. Мъртво, но тя не го пускаше. Тогава написах „Маймуни през зимата”. Имах усещането, а и още не ме е напуснало, че живеем все през зимата, а някакъв урод седи някъде на топло и ни наблюдава. /Не говоря за Бог/... несправедливост. Поражда гняв и огорчение. Гневът понякога е неконтролируем, но е винаги реакция на несправедливостта.Лошото е, че чувството за несправедливост е субективно, но това е дълга история. Тя може да се разкаже с няколко думи: Един човек, каквото и да направил, то все завършвало зле или се проваляло още в началото. Един ден не издържал и се развикал: „Защо, бе Господи!? Защо все мен ме працакваш?” И Господ отговорил: „Не ме кефиш, пич”


7ИСТОРИЯ ЗА ТОВА КАК СЕ ПИШЕ КНИГА

Всеки различно пише. Някои стават всяка сутрин в 6 часа и започват да пишат, преди да са се изпикали. Други трябва да напишат по 1000 думи – дневна норма. Трети се напиват и после забравят какво са искали да напишат...)))) Аз пиша само, когато имам какво да кажа. И когато съм сигурна, че то ще е важно за някой друг. Не за мен. Защото, ако човек иска да сподели някакви лични преживявания има си психоаналитици, приятели, познати.  През останалото време чета.))) От 20 години ми прави впечатление обаче, че хората, които не могат да общуват нормално, прописаха. В Петербург се запознах с един човек. Описала съм го в „Сузана и зяпачите”. Нещо невероятно! Пишеше книгата на живота си. Живеехме в едно общежитие. Беше стигнал само до 2500-та страница. Показа ми ръкописа. Всичко на ръка беше написано, а две момчета от духовното училище набираха след това на компютър. Та, този човек беше гол като църковна мишка. Един украинец – евангелист му плащаше наема, хранеха го седем-осем човека, даже алкохоликът, който лежеше /защото не можеше да седи към обяд вече/ на ъгъла му даваше по една бутилка бира. Това ние не можем да го разберем. Човекът пишеше Книгата на Живота Си! Останалите му помагаха с каквото могат! Така се пише книга.

И аз така.)))) Написах „Сузана и зяпачите”. Не бих казала, че това е книгата на живота ми, но е нещо, което ще накара прочелите я да се замислят. Зяпачи ли сме през целия си живот? От надничането в чужди дела и емоции ли се храним? Какво търсим? Търсим ли изобщо нещо или просто се влачим по течението като мъртви риби? Все неща, които ме вълнуват. Неща, които ме отблъскват и привличат. И ме разсмиват.



8ИСТОРИЯ ЗА ГОЛЯМО КИХОТЕНЕ В МРЕЖАТА
„Голямото Кихотене” можеше да стане един невероятен спектакъл, но не се игра достатъчно.  Веселка Кунчева искаше да постави „Дон Кихот”. Седяхме Мариета, Веси и аз, пиехме страхотна домашна ракия /на Веси баща й е Бог/, Веселка ми обясняваше какво искала да стане в Дон Кихот, и докато тя говореше, аз бях сигурна, че нищо ново не може да случи, защото е ужасно изчерпан текст. На третата ракия бях сигурна, че за да се получи нещо добро, трябва да се махне Дон Кихот. Тогава остават измислени герои, живеят в измислен свят, а измислячът го няма. Става абсурдно и веднага цялата история си идва на мястото. Добрата драматургия зависи от качеството на ракията.))))) Шегувам се.  Ако трябва да кажа нещо сериозно, то само с Кунчева и Голомехова съм работила добре и с удоволствие. Вече не работим заедно, но добрите чувства си остават.

9 ИСТОРИЯ ЗА МАРИЯ В СВОЯ БЛОГ И БЛОК

Живеехме в блок през 70-те. Имаше седем входа с по седем етажа. Тук може да се зададе въпроса на Швейк: „На колко години е бабата на портиера?” Но искам да кажа друго. Всички се познаваха. Като една малка махала. Информацията се разнасяше сутрин още преди вестниците. Имаше и съпричастие. Хората си помагаха с каквото могат. Сега пак живея в блок. Познавам само съседите до нас. В началото поздравявах, но като видях, че не ми отговарят – спрях. Всеки се интересува само от себе си. Отучихме се от простите човешки взаимоотношения. Всеки търси някаква изгода в общуването. Думата „далавера” е нещо като „хляб насъщний”. В началото се удивлявах на шеметната промяна, но се свиква. Сега приемам нещата само като факти. Отбелязвам ги в блог.))) Пиша рядко и само по повод. Чета чуждите блогове. Има едно момиче, чийто блог ми хареса. Той е дневник. Тя пише какво прави през деня. Всъщност, описва нищонеправенето. Ако има представа какво е написала, сигурно би го издала. Съвършеното нищо. Даже и мисъл няма. Направо е постигнала нирвана.Другото, което прави впечатление в блоговете е злобата. Срещу всичко и всички. Не е ирония, а чиста злоба. А особено са смешни политическите анализи. В тях се смесват махленски клюки и прочетено от вестниците. Бъдещето на публицистиката е в блоговете. Там най-ясно проличава народопсихологията.



10ИСТОРИЯ ЗА ГЛАВЕН ГЕРОЙ С литературни НАГРАДИ, НО ГЛАДЕН...история за едно поколение, които не е трябвало въобще да е учило, защото май икономически не сме сполучили от учене  

Както вече казах в началото, родена съм в Бургас. С гордост мога да призная, че съм общувала с едно съсловие, известно с цветист език и изненадващи словосъчетания, достигащи до мисловни мълнии. По време на соца, до пристанището имаше една малка кръчма, в която се събираха докери вечер. Един час му стига на човек, за да се научи да спряга не само глагола „еба”, но и всички негови разновидности. Понеже е нецензурно, не бих могла да дам някои примери, но който е бил там – знае за какво говоря.))) Тези хора нямаха някакво особено образование и въпреки това, разсъждаваха така, че днешните „интелектуалци” биха се хапали за... там.))))

Образованието е нещо фиктивно. То винаги е било и такова ще си остане. Образование е имало по времето на Аристотел и Платон, Хегел, Кант... школи, а не училища и институти. Образованието е нещо като лекарствата. Не можеш да дадеш едно и също хапче на всички хора. Всеки е различен. Всеки има нужда от тези знания, които да извадят на бял свят способностите му. Лично аз смятам, че човек трябва да се самообразова, докато е жив. И го правя. Чета това, което ми е нужно. Категорично не чета наред. Подбирам винаги. Моето поколение е най-ощетено в исторически, икономически, образователен и всякакъв смисъл. Ние сме продукт на заблуди и като такъв ще си умрем. Точно моето поколение е копие на тълпата, последвала Мойсей в пустинята. 40 години обиколки, манна небесна /божия плюнка/ за храна и никаква реализация, защото какво би могъл да направиш в една пустиня? Някои от нас започнаха да броят песъчинките, но това не е работа.

Бях на 19 години, когато открих даоизма. Вече съм на 55. Мисля, че съм навлязла в този начин на мислене. Не мразя, не обичам, не се радвам, не тъгувам... Не е апатия, а просто се старая да се доближа до същността си. Затова не мразя никого. Хората, които са ме обидили, ги забравям моментално. Не съществуват. Единственото, което все още може да ме изкара от равновесие е, човешката глупост. Тогава псувам. А най ме обижда, че сме се превърнали в някакви лицемерни животни – тип тазманийски дявол. Докато е пред очите ти, изглежда мило, кротко животинче, щом се обърнеш, ушите му почервеняват и те захапва. Винаги в гръб. Цяла нация тазманийски дяволи. Направо си живеем в ада.)))) И за да не завършвам песимистично, ще кажа, че и в ада има добри места за живеене.
ЕЛИЦА МАТЕЕВА