сряда, 18 април 2012 г.

ПРИКАЗКИТЕ НА РЕНАТА






ПРИКАЗКИТЕ НА РЕНАТА -публикация в новия брой на FORMALNO.COM

С Рената се срещнах случайно, но не на АРБАТ, макар че от книжарницата на АРБАТ, като девойка бях си  закупила трудовете на ЗИГМУНД ФРОЙД- годината бе 1993 г. Къде ти Фройд тогава в това смутно време по нашите ширини? С Рената ме срещна руската режисьорка Кира Муратова, разбира се не познавам Муратова лично, но с трепет гледам филмите й. След тях, тялото ми вибрира от смях, тъга, гняв, бунт, желание за живот. А когато играе в прекрасните ленти на Муратова: Рената Литвинова - една от най-любопитните и талантливи руски актриси, се чувствам като Белия заек от „Алиса в страната на чудесата”. Рената притежава множество таланти-тя е сценарист, режисьор, продуцент и от време - навреме попява с пискливото си кокетно гласче.
  Поводът ми да ви представя Рената, която ми напомня на Марлене Дитрих и Грета Гарбо едновременно е предстоящата премиера на втория и пълнометражен художествен филм „Последната приказка на Рита”. Филмът е независима продукция, сиреч Рената си събира сама бюджета, който в момента възлиза на: 200 хиляди...евро. Рената казва да очакваме нейната последна приказка през пролетта, но ако не успее да си довърши монтажа при всички случаи, тя ще покаже новото си творение на фестивала в Сочи (Кинотавр).Трейлърът е убийствен-ироничен и сюрреалистичен като филмите на Линч и маникално истеричен като самата Рената! В тази приказка участват три от най-интерсното поколение актриси, попрехвърлило 40 лазарника, а имено : Татяна Друбич, Олга Кузина и самата Рената ( в ролята на мистична жена). Три жени и любов, несподелена, умряла, преродена. Мъже също се намират в тази лента, но предимно в моргата, където е работното място (по сценарий) на Рената. Историята,написана от Рената е споделена между нея и Татяна Друбич преди 15 години. Двете актриси все си мечтаят да разкажат за изгубената любов. Саундтракът е готов и за втори път след дебютната режисьорска лента на Литвинова (Богиня: как се влюбих”) е композиран от ЗЕМФИРА. Не се учудвайте Рената направи за Земфира филма „Зелёный театр в Земфире” през 2008 като режисьор и съпродуцент, а тази музикална кино-изповед, изпъстрена с монолози на Земфира и концерт в Москва получи награда „Степен вълк” за най-добър музикален филм.
  И тъй като съм в очакване на последната приказка на Рената, ще ви разкажа други приказки за нея и филми, в които играта й може да те преобърне с особената й маниерност, фриволност и щурост, защото просто няма такава актриса-толкова неорденерна и същевременно изящна като порцеланова фигурка.
Кира Муратова е режисьорката, която дава на Рената може би най-големите актьорски хапки-трудни за преглъщане, но деликатно изиграни във филмите: „Увлечение”, „Три истории”, „ Мелодия за латерна”. А в „Настройщик” на Муратова, Рената е истински фурор! Литвинова пък е съсценарист на Кира в „Три истории”, в дебютната лента на друга емблематична режисьорка Вера Сторожева „Небе.Самолет. Девойка”. В тази лента Рената е като персонаж от пиеса на Чехов, чувствителна, меланхолична, романтична стюардеса, която винаги забравя имената на градовете, за които лети. Странна птица е тази Рената и същевеменно излъчва особена мекота. Може би заради деликатността й Алексей Балабанов я кани да изиграе Тата в „Не ме боли”.
   Филмът, който ме покори е дебютната й лента като режисьор „Богиня: как се влюбих” 2005. Естествено Рената играе главната роля на следовател в криминален отдел. Филмът обаче не е кримка, не е екшън, не е трилър-филмът е мистерия, граничеща с фантастичното. Лентата въздейства като гората на Триер от „Антихрист”, като киното на Кокто и Луис Бунюел. Същевревенно в него мизансценът е театрален, маниерен, изящен и дори може да те втрещи с някои брутални битови картини.

Следовател Фаина сънува-в сънищата й се явява майка й, която постоянно й напомня, че трябва да разбере тайнството на любовта. И съвсем логично като родител, починалата майка, редовно пита дъщеря си-дали е намерила мъжа в живота си. В реалността Фаина разгадава заплетени случаи, открива изчезнало дете, залява професор, който си инжектира морфин, благодарение на дрогата той пък попада в света на отраженията. Докато Фаина разследва, сънищата стават все по-натрапчиви с въпросите си. Настъпва моментът, Фаина открива професора, взима магическата инжекция и попада в гората, където я срещат всички герои от нейните неразрешени криминални случаи. Тук жертви и престъпници й споделят своята болка, а Фаина е като лекар, който трябва да ги успокои и да умиротвори душите им. Докато тя е в Огледалния свят, из улиците на града се разхожда магическата й двойница-клошарка,която редовно пита: Колко е часът? Часът е важен, ако се пропусне-истината за живота и живота на Фаина ще изчезнат. Истината е: че единственото смислено нещо в този живот е да обичаш или както пее Земфира в саундтрака към филма : „Любовта е...като случайно настъпила смърт”. Фаина се превръща в Богиня, а тялото й лежи мъртво в реалния свят. Финалът е разказ на тялото за историята на една вече богиня.
  „Аз съм като фантом от „Хари Потър”-една от най-интересните съвременни приказки. Обожавам тежките парфюми, вероятно в предишния си живот съм била алхимик. Киното за мен е като екранизация на персоналните сънища и в някакъв смисъл, когато хората не сънуват, те компенсират липсите си с кино!”