НУРИ ДЖЕЛАЙН И КИНОТО НА СЪВЕСТТА

спеиално за новия брой на FORMALNO

НУРИ ДЖЕЛАЙН И КИНОТО НА СЪВЕСТТА

..„хората са така устроени, че не осъзнават същността и значимостта на нещата около себе си, докато не ги загубят...” Нури Билге Джелайн

 Не е странно, че лентите на Нури Билге Джелайн се доближават по чувствителност с киното на Тарковски. Само че за разлика от Тарковски, тук картинността и нюансите от цветове са като разбунтувано небе. И щом небето се бунтува, значи Господ не спи... Нури Билге Джелайн бе гост на София Филм Фест 2012, дойде заради едно българско заглавие „Подслон” и си тръгна с награда. А те - наградите му от престижни фестивали са над 50. Кан е влюбен във филмите му и има защо! Днес роденият през 1959 г в Истанбул режисьор (актьор, продуцент, сценарист) е като турския литературен нобелист Орхан Памук-име, което се изговаря с трепет и възбуда... и ако трябва да възпитаваме родната публика в пристрастия към ориенталските съвременни наративи, защо вместо ширпотребата - сериалиq българска публика да не се научи да гледа кино от класата на Джелайн? Тук зрителят ще се наслади на (любимата му) пресечна точка между бит, традиции, че и още нещо много по-хард от обичайното.

   Открих киното на Джелайн по случайност, признавам си. Приятели, гледали в София премиерата на „ Имало едно време в Анадола” пускаха възторжени статуси за лентата в социалната мрежа и срам не срам покрай нея  през Великденските празници възкресих вътрешността си с предишни кинозаглавия на Джелайн: „Отчуждение” (2002)  и «3 маймуни» (2008). Финализирах празника с повторното гледане на «Имало едно време в Анадола» и се почувствах особено: тревожно, разсъждавайки върху смислите, които днес задаваме за понятията: ГРЯХ, СЪВЕСТ, ВЯРА.

„стремя се към лаконичност на сцените”

В „Отчуждение”, в „3 маймуни”, в „Имало едно време в Анадола”, разказът е сякаш създаден от трето лице-ние не го виждаме, но то ни представя света отстранено, като патоанатом сурово навлиза в тялото на своите пациенти( герои). Персонажите могат да бъдат обвързани със социална, професионална обремененост (фотограф-артист в „Отчуждение”, политик в „3 маймуни”, лекар, прокурор, полицаи в „Имало едно време в Анадола” и въпреки този маркер, те си приличат- някакъв вирус-дразнител е попаднал в съвестта им. Дали вирусът ще бъде отстранен или ще разуши имунната система на съвестта...публиката гадае до финала на всяка лента, че и след това. Действието се движи бавно, чисто, просто, лист по лист, учи те на търпение.

„Отчуждение” е филм за прекъсната връзка между хората. По-малкият брат (съкратен от фабрика в провинцията) търси препитание в Инстамбул. В столицата е приютен от по-големия брат-фотограф, който постоянно цитира Тарковски, но лекува самотата си не с кино шедьоври, а с... порно.  Никой не успява да каже нещо съществено за другия, всеки живее в мълчание или в поредица от повторения, докато на финала по-малкият брат си тръгва така неусетно, както се е появил в началото на лентата. Единственият регистратор на посвеместното отстранение е градът- Инстамбул с витиеватите улици и с това трудно, болно небе.

„3 маймуни” е особен психокриминален дразнител, защото интригата около едно прикрито престъпление се задълбава на фона на множество прегрешения. Прелюбодеяние, убийство, неочакваната поява на един призрак от миналото (починало дете), семейни скандали, проблеми между родители и деца... И както в притчата за трите маймунки „Не знам, не чух, не видях”, така и героите не искат да видят и разтворят сърцата си за истината...тук всеки лъже, но поне го боли. В тунела има все още надежда, защото маймунките осъзнават, че живеят пошло. А небето над крайния квартал на маймунките е толкова мрачно, че дори те обзема чувство на страх.

„Имало едно време в Анадола”- дълъг, с дълбоки паузи филм. Филм, в който всеки поглед е като незарастнала рана. Издирва се труп, издирва се трудно, тежко, издирва се в нощ, в която небето се продънва от немощ и дъжд. Умора, безмълвие и един лекар, който анализира ситуацията, задавайки въпроси, всяващи смут в сърцето на прокурор, под чиято команда се осъществява разследването. Какво може да има в Анадола освен пустош и самота? И един детски поглед, който те удря така неочаквано, така, както едно дете ще накаже с камък убиеца...

 Гледаш филмите на Джелайн и усещаш, че нещо се случва, сгъстява, вълнува- може би пък съвестта се разсънва? Дано!

„Струва ми се, че моите филми не са съвсем кино. Мечтая за публика, която е наивна и безпристрастна, досущ като дете, възприемаща света с очакване.”

Елица Матеева