„ДИРИГЕНТЪТ”- чудото на възможните покаяния

„ДИРИГЕНТЪТ”- чудото на възможните покаяния

Последната лента на Павел Лунгин* тръгна в руските киносалони на 29 март тази година. Не е случайно времето и съвпадането с Пасхалните чествания, защото „Диригентът” е филм за покаянието. Без да подценявам аудиторията ни, ми се иска да подчертая, че тази тематика вълнува Лунгин отдавна, а онези, които следят през годините работата му, ще се сетят за филмите му „Остров” и „Цар”.

И може би тук е мястото да споделя, че моята среща с творчеството на Лунгин се случи едва през 2006г. в гр. Ловеч. В града имаше седмица на православното кино, очаквах със скепсис „Остров”. Вероятно тогава съм си мислела, че да правиш филми, свързани с религията, е нещо като онези картинки, с които редовно бродещи евангелисти и мормони заливат Варна. Да, ама не, защото „Остров” се оказа сериозен филм, мистичен и някак си брутално откровен. Тук, за мой срам, за първи път се запознах с играта на Пьотър Мамонов, който пък през 2009 изпълни ролята на Иван Грозни в „Цар”, а „Цар” е Лебедовата песен на Олег Янковски, защото през 2009 актьорът напуска света на суетата и поема към други измерения.

От дебюта през 1990 на Лунгин с „Такси-блус” е изтекла тонове вода, но режиьорът продължава с тънък психологически щрих да прави кино, в което кожата ти настръхва.  Както в първата му работа, така и в последната, зрителят се сблъсква с личността на създаващия музика. И ако в „Такси-блус” личността на музиканта-джазмен Алекси се удря в разбитите идеали на съветското общество, то в „Диригентът” –  знаменитият диригент Петров трябва да преодолее егото си на баща-авторитет, за да направи жизнен избор.

Поводът да се създаде този филм е интригуващ. Съвременната сакрална оратория „Страсти Матфею” от руския епископ Иларион впечатлява режисьора и той взема решение да направи филм. Запознава се с автора на ораторията и му споделя, че под въздействие на музикалното поризведение ще напише сценарий, в който и самата музика ще присъства. Така се ражда „Диригентът”. Филмът започва с фрагмент от ораторията. Под звуците на „Евангелско блаженство” камерата запечатва небето над Йерусалим, после попада в тъмното, плъзга се по спящото тяло на диригента, чува се сигнал от факс. Следва новина-събитие, а после и други странни истории.

Снимачният екип попада в Йерусалим на Рождество. Оркестърът и хорът изпълняват без  помощта на фонограма произведението на епископ Иларион. Още по-любопитното е, че актьорите, които играят солистите в оркестъра пеят наистина своите партии.
В Йерусалим на гастрол пристига оркестъра на Петров, който изпълнява „Страсти Матфею”, но всъщност Петров попада в Йерусалим, защото трябва да погребе сина си. Младежът преди 10 години напуска дома, бащата-диригент отказва да му помага финансово. Непосредствено след поредния отказ да му съдейства с пари, идва и факсът от Йерусалим за самоубийството на Саша.

Докато сме свидетели на тази история, сценарият ни предлага още една съдба на музиканти - двама солисти, които са семейство, постоянно си играят на КОТКА И МИШКА. Ала (Инга Оболдина) е сопрано и следи своя съпруг Сергей-баритон в хора (Карен Бадалов). В самолета на път за Йерусалим Сергей се запознава с Олга (Даря Мароз) и двете й момчета. Инга забелязва този флирт, в Йерусалим намира начин да се срещне с Олга, като я моли да не продължава конкатките си със Сергей, защото „много са се объркали чувствата им, а трябва да сложи ред в отношенията си със Сергей”.

Диригентът се среща със съквартирантите на своя мъртъв син. Изпада в отрицание на съществуващото, дава им пари за погребението, изтръгва от ръцете им една от последните картини на сина-художник. И някъде на финала на неговия монолог, когато чуваме, че „ изкуството е тежка, мъчителна работа”, Диригентът осъзнава какво е пропуснал. По-късно ще прочете писмото на своя син и ще прости. Сопраното Ала ще прости на Олга по- късно, тенорът Евгений ще прости на Диригента също по-късно.
По-късно, когато един терорист-камикадзе ще се взриви насред пазара, а там ще са синовете на Олга, самата Олга и хиляди невинни жертви...

Латвийският актьор Владас Багдонас (любимецът на театралните режисьори Никрошус и Жолтак) играе изключително ролята на диригента. Докато усвои навиците на ръководител на оркестър, близо три месеца той наблюдава диригент в реални условия на работа. Изненадата настъпва, когато по време на снимки и самото изпълнение на кулминацията в ораторията, Лунгин го сюрпризира с факта, че трябва да дирижира оркестър и хор, които изпълняват на живо произведението.

Вярата в чудеса е възможна само тогава, когато тревогата отстъпи пред очакването. И както казва самият режисьор: „Моят филм не е нещо особено, приемете го с простодушие. Нужно е само да разтворите сърцата си...”
Както е май и с вярата в чудеса!

 * избрана филмография на Павел Лунгин като режисьор:
„Такси-блюз”., „Луна-парк”, „Линия жизни”,” Свадьба”, „Олигарх”,”Дело о «Мёртвых душах»-сериал , „ Бедные родственники”, „Остров”, „Ветка сирени „ „Царь”,”Дирижёр”.
Награди (избрано):
„Такси-блус” : най-добра режисура- Кан.
Номинация на за «Златен глобус» в категория «
Номинация на премию «Сезар» в категории «Най-добър чуждоезичен филм
„Луна парк”- награда „Ника” 1992-за музика, награда „Златен Овен” за най- добър актьор на годината”
 „Остров”  2006 — награда „Ника” за най-добър филм на годината., най-добра главна мъжка роля (Пьотър Мамонов), най-добра второстепенна мъжка роля (Виктор Сухоруков), най-добра режисура и т.н.
„Цар” – 2009 – Награда „Ника” за най-добър актьор на Пьотър Мамонов.

„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2012 на Елица Матеева
(п.п. ако „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” са кинозаглавия, подходящи за поп-корн, то „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” не ти позволява да шумиш с пуканки в салона)

Една статия от: www.why42.info публикувана на 13.05.2012