кино: “Панчо и Алис” – как Западът се влюби в Изтока?
Вероятно трябваше да минат митичните 7 години, за да се случи нещо различно от общоприетото, от факта, че последната ни съвместна работа на сцена с актрисата Весела Казакова датира от 2005-а. Но както се казва в последния ми текст, който се играе: „Не тъгувай за миналото. Така или иначе то е м-и-н-а-ло”*. Някъде в него остава славата ми, че винаги мога да съчетая думи в логика и смислено изречение.
В средата на този март, някъде събота късен следобед, както се пееше в една песничка, Весела Казакова (вече част от продуцентското цяло a c t i v i s t 3 8 . l t d **) ми звънна с молба да помогна в изписването на трийтмънт за дебютната игрална лента на Стефан Вълдобрев „Панчо и Алис”. Кандидатства се спешно за субсидии към различни сесии и институции, на които даже не си дадох труд да запомня имената. И понеже по думите й си оставам „Натисни копче”, се сетили за мен. Странно, защото София е пълна с писатели, сценаристи, словослагатели и прочие люде, които редовно кибичат в телевизора ми в качеството си на автори...
Съгласих се независимо от краткия срок, изискващ да се запозная с литературната основа, с експликации и режисьорски намерения по две причини. Първо: харесвам Стефан Вълдобрев, защото е светъл човек. В музиката и в работата му като актьор и режисьор има мека, топла енергия. Излъчва доброта. На фона на всички столични и извънстолични звезди, в средата в която творя, той се държи скромно, деликатно и без да се главозамайва. Второ, макар и твърде банално: софиянци плащат, а в условията на варненските културни стратегии и политики на пълно безумие и липса на мисъл за свободните професии и професионалисти, това си е ангажимент, който не търпи отказ. И като добавим, че обичам киното, което напоследък се превърна в осмислящ живота ми хоризонт, за разлика от театъра, няма нужда от допълнителни обяснения...
Що е то трийтмънт? Това сме го учили в НАТФИЗ, в часовете по кинодраматургия. Само че тетрадката ми с лекциите на една от най-симпатичните асистентки в Академията - Нели Димитрова (съсценарист в LOVE.NET) остана в колега – режисьор. Последният не се сети да ми я върне... В съзнанието ми започват да се редят стари конструкции от упражнения, но автоматично се сещам за приятел от „Сценарна работилница”, пускам нишан във ФБ с допитване дали структурата на трийтмънта не изисква сегашно историческо време и описване на динамиката на действията, които всъщност са маркер вместо реплики. След като разбирам, че съм поела правилния път, сядам и започвам да чета разказ на Петър Бочаров, написан с изключително чувство за хумор, който ме въвежда в атмосферата на 70-те, когато соцът, както и рокендролът, вече не са така млади у нас, но пък именно тогава и двете се съвместяват чудничко в (НР)България!
В историята на Бочаров присъстват Ромео и Жулиета от Изтока и Запада: той е Панчо, тя е Алис. Той – някогашен служител във финансовото министерство по време на Цар Борис, берлински възпитаник и по-късно съвсем заслужено според режима обитател на Белене. Тя - богата дама от Хамбург, която обича веселието, пътешествията и лекомислието. Всеки има своята биография до 70-те. Съдбата ги среща през лятото в курорта „Златни пясъци” и... пламва любовта. А след нея и борбата за оцеляването на чувствата им. Няма по-голямо безумие от това някакъв социален строй да определя като Бог кого трябва и не трябва да обичаш! Народната власт раздава разрешенията за любов, живот, щастие. Когато същата тази човеколюбива народна власт се намесва в любовта на Панчо и Алис, нещата загрубяват!
„1974 В РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО ПИШЕ, ЧЕ ВРЪЗКИТЕ МЕЖДУ ЛИДЕРА НА ГЕРМАНСКАТА СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКА ПАРТИЯ ХЕЛМУТ ШМИД И БКП СА В ПЕРИОД НА ВЪЗХОДЯЩО РАЗВИТИЕ”. Това е и фикция и реална историческа даденост. Не съм сигурна дали е било написано досущ така, (това с вестника съм си го измислила), но че другарите Шмид и Живков са се опитвали, да се заобичат си е абсолютна истина. Паралелно, докато натаманявам историята - фикция с драматургия, във Варна се запознавам с жена, която през 70-те е танцувала народни хора в Кошарата - паметно заведение за нашите морски курорти. Госпожата е радвала и веселила самия Гойко Митич. Тя се казва Неделя Цветкова. Показа ми стари фотографии от този период, на които е в народна носия, а легендарният Оцеола, Винету или Такумзе, е в костюм. Двамата позират като за кръщене. Ето така и тази история намира приложение в трийтмънта.
Няма да издавам какво се случва с Панчо и Алис, защото това е интелектуална намислица и все пак за любопитните бонус: героите попадат в такива нелепи ситуации, докато сключат брак и след това, че се чудиш всъщност, къде точно сме живяли?
В исторически контекст: Западът е влюбен в Изтока, Изтокът отначало трудно си признава, как плавно и неусетно хлътва по Запада. То така е било и с нашите Жулиета и Ромео – Алис и Панчо.
Разни другари – дейни комунисти, че дори и Външно министерсво на НРБ нахлуват в емоционалния свят на двамата влюбени. Но на финала всичко си идва на мястото. Любовта побеждава, обаче тъжна е нейната победа, а най-тягостното в тази история е, че тя е съвсем истинска: и Панчо, и Алис са герои, които авторът на разказа Петър Бочаров е имал късмета да познава.
Гледах документалния филм на Стефан Вълдобрев и съм възхитена от положителната му енергия. Сигурна съм, че той ще направи кино-приключение от разказа на Петър Бочаров. Дори то ще надскочи лентите, които дава като пример: „Коля” на режисьора Ян Сверак, „Сбогом, Ленин” на Волфганг Бекер, защото в тази невероятна любов по действителен случай се крие нещо, което днес почти не съществува: да се отдадеш заради нея или него. Днес нито Западът, нито Изтокът предлагат подобен лукс, след повече от 20 години преход... В този свят, личностите и любовта не са на мода, но поне си прекрасна киноистория!
* Chrono dance- монопърформанс по текстове на Мила Искренова, с участието на Елица Матеева и DJ Soulmate
** “Панчо и Алис” е с награда за Най-добър проект на София Мийтингс
