„Госпожица Юлия”- „Ела и ме прегърни!”

„Госпожица Юлия”- „Ела и ме прегърни!”

от новия 14 брой на интернет списанието FORMALNO.COM

получи ми се добър текст...

 Премиерата на „Госпожица Юлия” датира от 1906 г. в Стокхолм. В енциклопедиите навярно ще откриете, че тогава авторът на пиесата е на 60 години, но въпреки тази възраст Стриндберг е бил влюбен в експерименталните форми за театрално интерпретиране на даматугични текстове. В ТЕАТЪР „ИНТИМА” 23 годишният Август Фалк се заема със скандалното за някои представяне на тази натуралистична драма. В началото Стриндберг бил толкова доволен от работата на Фалк , че определил младия театрал за „ режисьор на бъдещето”. Празна сцена със стилизиран декор, движещи се драперии и осветление-така класиците (тогава) въвели енергетичността на словото в театъра, в празното пространство.

  Век по- късно актрисата-режисьор Анна Петершон разрушава конструкцията на т.нар. натуралистична драматургична основа, за да извади от нея различни гласове, събрани в собственото й актьорско тяло. Труден опит, граничещ с шизофреничното, но пък въздействащ. По някакъв начин работата на Петершон върху една от емблематичните за Шведския театър драматургии нарушава конвенциите за този текст, което си е вид нео-пънкарска акция спрямо класическото. Фен съм на подобни подходи, затова ще коментирам този спектаъл през погледа на откъсване от класическото, познатото, очакваното познание за това, като как трябва да бъде „Госпожица Юлия” на сцената.

    МТФ „Варненско лято” 2012 ни въведе в онзи свят на отношение актьор-режисьор, в който Анна Петершон е две, а понякога и три в едно. Излизайки на сцената, ме спечели с репликата си, че има отбелязано място с тиксо, според което актрисата трябва да застане пред публиката, да й се усмихне и да й обясни какво ще наблюдава. Ироничен жест, граничещ с характеристиките на STAND UP COMEDY-жанра. Всъщност, ако избягаме от Стриндберг, спектакълът на Анна Петершон си бе и една STAND UP COMEDY. Анна диалогизираше Юлия с публиката в качеството на Юлия, а после съвсем по рецептата на Брехт, тя си бе Анна-актрисата извън кожата на госпожица Юлия.

  Преди началото на спектакъла, сцената бе обитавана от маса с цветя, столове, различна битова орнаментация, които след появата на актрисата се сведоха до микрофони, ботуши, 2 компютъра, камера и мултимедия. Да не забравим за увеличения образ на бръснача, призрачният издайнически знак за финала на Юлия. Предметите напуснаха света и остана говорещото, намигващото лице на Юлия. Остана и неговото ФОТОУВЕЛИЧЕНИЕ. С последното мултимедията си игра през цялото време, къде успешно (горен и долен ракурс на Юлия под и над микрофона)... и някъде твърде логорейно. Но така е с мултимедиите и камерите, мислиш си, че винаги помагат, а ето, че могат и да дотежат в празното пространство.

    Анне Петершон е виртуоз в работата с гласа. Тя е перфектна в своята деконструкция на персонажите, които вместо да си стоят на сцената започват да общуват с публиката. Тя е усетила ленивостта на съвременния зрител, който изисква всичко да му се предлага смляно и достъпно като поп-корн. Ето защо в най-трудните от психологическа позиция драматургични моменти, Анне е измислила хитър ход: да тръгне от поп-корн възприятията на зрителя, да ги „излъже” и след това да ги захвърли в маргиналните излияния на Юлия. И ако възприятията на публиката се удавят в щуростта на тази презадоволена буржоазна госпожица-работата е приключила успешно!

       Копнежът „Госпожица Юлия” е екзистенциален, той е перманентен. Всеки има нужда от любов. Всеки мечтае да бъде НЕ-АЗ, да бъде другаде, с други хора. Всеки вътрешно протестира неудовлетворен от статуквото си. Но в повечето случаи протестите са в света на менталното и бляна. Копнежът „Госпожица Юлия” е и синдром-понякога постдраматичен, случва се и да бъде пред-травматичен. Той е като модулацията на множеството лични гласове, обработени от семпли, с които си играе Анна Петершон. И ако госпожица Юлия е странна, „тя май е...?” с какво нейната история е по-различна от историята на човечеството? Хората, животът реват през смях, след това се успокояват за миг и после отново се отдават на страсти, желания. „Госпожица Юлия” вече не е спектакъл за полова или социална доминация, той дори не е спектакъл за етиката в доминирането, днес този спектакъл е за повсеместното полудяване на света, защото последният е отчаян от себе си. Отчаян от невъзможността да бъде себе си. Време е да го прегърнем!