Мирослава Кацарова: “Завръщане на юг” или леки като водата

  от БРОЙ 15 на FORMALNO-рубрика ЛИЦА

снимки: Нина Локмаджиева


Антонио Карлос Жобим, Бебел Жилберто, „нищо правене” и слънце. Тишина, мисли за любов. Ако си на Ти с текстовете на Мирослава Кацарова, ще разбереш от коя песен извира тази словесна импровизация. Бях втори курс (студент) и трябваше да намеря за подарък първия й диск „Бяло в бяло”. Уж в София всичко има, но от това CD ни вест, ни кост. И тогава на помощ ми се притече „Дюкян Меломан”. Изпълниха желанието ми. За всеки случай, на листче ми записаха телефона на Мирослава, ако не успеят да ми го доставят. Не се наложи да й се обаждам. След няколко дни дискът бе в ръцете ми. Преди 12 години непознати изпълняваха желанията ми, днес самата аз не мога да се справя с тях. Но така е с живота, за разлика от въображаемия свят на мечтите и музиката.
 
Та, 12 години по-късно, съдбата ме срещна с Мирослава Кацарова преди премиерата на втория й албум „Завръщане на юг”. Мястото е галерия „Графит” във Варна. Застанали сме пред картина на Шагал. Е, не сме като „Аз и ти като в картина на Шагал”, но няма нищо по-приятно от разговор, в който може да помечтаеш за онези неща, които някой друг споделя. Да бъдеш лек като вода. И да научиш нещо ново. Тя послуша моя история за Алмодовар, аз пък научих нови неща за Юнг и Фелини. Получи се почти романтична среща, посветена на музиката, хората и любовта.

МИРОСЛАВА КАЦАРОВА, певица:
Любовта е най-чистото нещо, което ме определя

- Какъв е светът, според песните на Мирослава Кацарова?
- Според песните, светът е идеален. Не е онзи реалният, от който не можем да се спасим за дълго време. Музиката е хубаво нещо, дори когато пея тъжни песни, ако те докосват ти става светло, топло и те карат да се чувстваш добре. Тя е важна за всички ситуации, в които попадаме. Спасителна е и трябва да запази този статут. Затова светът, който измислям е идеален, свят на поезия, свобода, на бавност. В него откриваш себе си, приятелите си, живота си и любовта към живота. Дори ако си бил на ръба, ще се опитам да цитирам Чоран като теоретик на самоубийството, именно осъзнавайки мимолетността на щастието, се опитваме да го съхраним, да запазим този миг. Музиката е опит да задържиш по-дълго време усещането за хубавите състояния. Както песните, така и щастието имат начало и край. Един от най-големите поети на боса нова казва нещо семпло, което често използвам в моето предаване: „Тъгата няма край, а щастието има.”.

- Кога и как си казваме всичко в тишина?
- Струва ми се, че най-чистото нещо, което ме определя, е любовта. Тя е най-смисленото и най-важното чувство, което човек може да изпита. Тя носи знание за всичко. Когато имаш това чувство в най-истинската му чистота, ти се докосваш и до тази съвършена форма на общуване в тишина. Имам приятели, с които се обичаме и не е необходимо да си говорим много, за да го чувстваме. Любовта е устойчива на пространството и думите. Музиката е едно от най-важните изразните средства на това състояние: любов.

- Ако можех, бих направила клип на тази тишина: той и тя пият кафе, сезоните се променят, но те остаряват заедно в нея, докато пият кафе. Улавяте мига в негова крехкост. Как тогава Ви се случва непосилната лекота на битието извън трактовката на Кундера?
- Харесвам много Кундера, заради негов роман за един джазмен. А лекотата е сложно нещо за постигане. Убедена съм, че ако се кача на сцена и пея музика за лекотата, трябва да я притежавам. Не мога да го направя имитирайки я. Трябва да съм го преживяла. Когато излизаш и пееш за лекотата, но не я чувстваш, това си личи. Сигурна съм, че тя е най-трудната и важна мисия за самия човек.

- Как се решихте да предоставите в интернет за свободно теглене първия си албум от 2000 г. „Бяло в бяло”?
- Това е идея на мой приятел. Дори не знаех, че ми го е качил в сайта. А той толкова се зарадвал на този албум. Дискът не е правен с комерсиална цел. Не мисля, че създадохме тази музика с цел продажба. Струва ми се, че и новият не е, но все пак съществуват някакви пазарни механизми и ние се съобразяваме с тях. Ако зависеше от мен, щях да подарявам диска си на всеки.

- Вие сте от Пловдив. Къде изчезна през годините уютът на махалата, на детството, на града? Във Варна той е безвъзвратно изгубен!
- Разбирам за какво говорите. В Пловдив това се случва в по-малки размери, в сравнение с Варна. Пловдив носи усещането за съвместност. Хората все още си разменят рози, за да „си ги хванат” в съседския двор. Още го има този обичай, ако по улицата върви бременна жена от някой двор да й дадат грозде, за да не й стане лошо. Тези дребни човешки жестове ги има... Живея в подобен квартал. Децата играят навън, улиците са тихи. Хората сядат на столчета пред къщите и си говорят.

- Когато ви слушам в събота във вашето предаване за музика „Дезафинадо”, все се питам какво чувства Мирослава Кацарова преди началото на всяко предаване? Имате ли сценична треска все още?
- Имам патологична сценична треска, не съм перде. Христо Йоцов веднъж ме усети, че направо умирам. Той каза: „Това е много хубаво, че ти се случва, когато спре да ти се случва – се откажи”. То е на живот и смърт, както и при концертите. Ако изведнъж спре, значи е настъпило безразличието. Безразличието е убиец, навик, рутина. На мен ми е интересно докато пея, защото обичам да откривам нови неща.

- Голямо ли е разстоянието от дипломирането Ви като богослов и създаването на музика?
- За мен са свързани. Не е имало разстояние, те просто преляха от едно в друго. Занимавах се с богословие, защото мечтаех да стана философ. Вярващ човек съм. При мен богословието и вярата не са поза. Прочетох много смислена литература, особено на руски богослови-емигранти от 1917 г. Техните трудове са преведени на френски и аз се потопих в тази книжнина. В Швейцария има страхотен емигрант, който е писал на френски. Прочетох неговата „Философия на ортодокса”, казах си, че това е бездна, от която няма излизане. Исках да преведа този автор - не успях! Но пък какви открития ми подари литературата му... Вярвам че всичко прочетено, видяно, оставя следи в паметта ни. Важни са личните открития. Може да бъде една дума, но тя може да бъде код за нов свят и нов смисъл.

- Казахте, че „Боса за нея” е песен, вдъхновена от филма на Алмодовар „Говори с нея”, какво мислите за творчеството му?
- Влюбена съм в киното му и луда по филмите му. Последният му „Кожата, в която не съм”, гледах около Нова година миналата зима и все още ме държи. Това е филм с развитие за зрителя. Тлее в мен. Започнах да откривам неща, които останаха като образи в мен. До съвсем скоро се улавях, как мисля за него. Обичам много и Фелини, плюс това чета автобиографията му като разговор с приятел. Без да искаш, се идентифицираш с негови усещания. Обичам и Юнг като философ. Бях се посветила да го чета и да разлиствам речници, свързани с метафизиката му. Беше ме подлудил, но постепенно леко и плавно стигнах до последната му книга „Човекът и неговите символи”, и от нея най-много разбрах за себе си. Та Фелини казва за Юнг следното: „Много хубаво е човек да си има един по-голям брат. И ако може този брат да се казва Юнг.”

- Как се постига живота като: „Аз и ти като картина на Шагал”?
- Човекът, който мина преди малко покрай вас, познавам от 20 години, още като ученик в Английската гимназия в Пловдив. Той е мъжът на живота ми! С него сме „Аз и ти като картина на Шагал”. Ако отворите обложката на първия ми албум „Бяло в бяло” ще видите, че под тази песен пише посвещение: „На Т.”, това е „Т”.