сряда, 22 август 2012 г.

„ОБИКНОВЕН ЖИВОТ”- Да докоснеш „Синята птица”


„ОБИКНОВЕН ЖИВОТ”- Да докоснеш „Синята птица”
 авторски текст за брой 18 на FORMALNO
   Има две реалности в киноиндустрията, които ме привличат-руската и азиатската. Първата заради страстта ми към парадоксите на руската действителност и душевност преди, по и след време на комунизма. Азиатската киноиндустрия  ме провокира заради спецификата на чувствата. Съвременният азиатски изказ е семпъл и по някакъв странен начин ми е симпатичен, защото се опитвам да го впиша във вътрешния си мир. Дали се получава, това е друга история.
  Напоследък се улавям, че мисля за старостта. Какво ни очаква след 30 години например? Как ли ще изглеждат приятелите ми като старци? Ще се докоснем ли до есента на живота си по красив начин, защото както сме я подкрали в тази идиотска действителност май няма да ни стигне времето за „ златна есен”. Ето защо честичко се впечатлявам от отношението към старостта, коментирана чрез езика на киното. Филмът на хонг конгската режисьорка  Ан Хуей „ Обикновен живот” е изключително преживяване, посветено на темата старост. Изтокът учи на отношение към детайлите. И тук се сещам за една мисъл на любимата ми руска режисьорка и актриса Рената Литвинова, че няма по-изкусителна тема за киното от смъртта, дори и любовта не може да се конкурира със смъртта. А преди смъртта по естествените закони на битието първо идва старостта, за да ни нашепне и припомн гальовно за смъртта.
 „Обикновен живот” е филм феномен! Семпъл, чувствен и същевременно толкова емоционално силен като атмосфера. Без технически фокуси, единствената магия са актьорите-естествени в играта, без фалш, без опънати жили. Колко киноленти от родното кино сте гледали скоро с подобни качества? „Нерде българско кино, нерде азиатско!”- ще ме репликирате, нали?
 Режисьорката Ан Хуей е представител на т.нар. Хонг Конг-ска нова вълна. Родена е през 1947 г. Магистър по английска и съвременна литература (завършва университет в Хонг Конг), след което учи във Лондон (кино режисура). Първоначално работи за телевизията, но след дебютния си филм „Тайната” (1979) интензивно започва да снима игрално кино. Режсьор е на над 20 филма, като на някои от тях е сценарист. Носител е на множество престижни награди като: „Златен кон” от фестивала в Ремини за „Обикновен живот”(2011), номинация„Златен Георги” от Московския филмов фестивал за „Джейд- Богинята на състраданието” ( 2004) и награда на публиката от фестивала във Верона. Номинация „Златна мечка” за най-добър филм от Берлинале за „Обикновени хора” 1999 и др. „Обикновен живот” печели от фестивала във Венеция 2011 две награди: за най-добър актьор ( Анди Лау)  и най-добра актриса (Дийни Ип). Ан Хуей работи с Анди Лау повече от 20 години, а Дийни Ип е баба на актьора, която е първата Хонг Конгска актриса с отличие от фестивала във Венеция.
  „ Реших да заснема този филм, защото и аз като главната героиня остарявам. Вярно, зрителите искат да гледат филми, които си играят с блясъка на живота и младостта и трудно ходят на кино, в което им се показва как се превръщаме в старци.Никой не иска да се вижда като жертва на смъртта и старостта, но това е част от живота.”

Филмът е създаден по действителен случай и проследява последната година от живота на Атао и Роджър. Атао 60 години служи на фамилията на Роджър, отгледала е 4 поколения. Роджър е известен кинорежисьор. След инсулт Атао не е в състояние да работи за Роджър, а той е постоянно на път. Режисьорът решава да осигури грижи на Атао като я изпраша в старчески дом. Всъщност тези старчески домове са доста тъжно място за шумния Хонг Конг, но са като малък рай в сравнение с българските домове за старци. И тук старците живеят самотно, ако не броим някой син и дъщеря, отбили се за да получат в завещание или преживе апартамента или къщичката на родителя си. Атао обаче не страда, тя е смела и добра към всеки. Роджър пък е пример за това как трябва да се отнасяме към възрастните. Както казва в една реплика: „Атао се грижеше за мен, когато ме оперираха, сега аз трябва да бъда до нея.”
„Обикновен живот”  е деликатен, нежен филм. Филм- пристанище за старостта-спокойно, тихо, меко... Тук хората плачат истински, смеят се истински, обичат се и хитруват истински. Дори дядо Кин, който редовно послъгва обитателите на дома с по 300 долара ни заразява с оптимизма си. Все пак той танцува, спортува ,а доларите инвестира в проститутки. Грижи се, човекът и за ума и за тялото!
  „ Аз не приличам на бунтовник,разказвам за простичките неща. Ето хората, които са захвърлени в старческите домове, те са интересни за киното, защото притежават силно изразено достойнство. Тези хора живеят със смъртта, и това ги кара да бъдат максимално искрени със себе си и с живота. Тук няма място за преструвки.”-казва Ан Хуей.
  „Обикновен живот” е филм като персонажите на Хуей, той не флиртува с живота, а му се отдава до последното си дихание.

„Всяка среща е начало на раздяла
с непоносима болка
Като лекия източен ветрец,
който смъква цветовете на дърветата.
Копринената буба до смъртта си навива
тънката копринена нишка върху пашкула
Свещта ни дава светлина,
докато плаче с едри топли сълзи.
На сутринта в огледалото съзираш
тънките бръчици по лицето си.
Изричам нежни стихове
на лунна светлина в мразовитата вечер
Не намирам пътя
към вълшебната планина
А толкова се мъча
да зърна синята птица” (из „ОБИКНОВЕН ЖИВОТ”)