понеделник, 6 август 2012 г.

екран: Видеохолически преживявания около един фестивал

екран: Видеохолически преживявания около един фестивал

текст, публикуван в новия брой на сп. FORMALNO-17  Международният видео арт фестивал „Видеохолика” отпразнува своята петгодишна. И докато в момента е на мода варненски артисти да се оплакват, че общината е нещо като зла мащеха за „Август в изкуството”, то за организаторите на филмовия фест, тя е и зъл татко, поради тоталното нехайство за съществуването на форума.
Последните нощи различни точки в града се превърнаха в истинска сцена под звездите, при това абсолютно БЕЗПЛАТНА. За съжаление имаше няколко промени в програмата, които се случиха в движение: липсваше присъствието на предварително обявения артист Красимир Терзиев. Съвместният ни Ви джей сет с артиста Нено Белчев по пиесата „Фейсбук”, отпадна заради техническите параметри и вой за репетиции от страна на друг театрален фестивал, посветен на монодрамата. Неговият инициатор - актьорът Мариус Донкин по къси панталонки „подгони” публиката във втората нощ на „Видеохолика”. Тя трябваше бързо да се изнася от вътрешния двор на Археологическия музей. Ех, Донкин, ех Мариус, дори и да сте актьор в Народния театър, дори да работите с частния „Българан” и да докарахте преди години Хана Шигула, си оставате външен за потребността от култура на местните аборигени. А именно те се опитват да привлекат младежки по дух таргет, лишен от прашасалата максима - това, което не разбирам, няма смисъл.

Програмата на „Видеохолика” бе разпръсната в различни тематични блокове. Във втория ден, конкурсните филми дори си имаха и поетично-иронична рамка, гласяща: „Този път само води, реки и морета, без никакви трудови хора”. На следващия, под открито небе, в повечето от предложените заглавия се забелязваше присъствието на еротичен нюанс. Паралелно с конкурсните заглавия, кураторите Павлина Младенова и Нено Белчев представиха различни фестивални извадки, като например селекции от форумите в Рен, Франция ООДААК, а гостът - жури от Латвия, Арвидас Жалпас, изнесе лекция за работата на латвийските артисти. В състезателния цикъл участваха както популярни, така и млади видео артисти от тази страна, които освежиха с видеата си инак силно концептуалния привкус на повечето показани истории.
Пишейки тези редове и нахвърляйки разбирането си за интересен проект ми се струва, че днес видеоартът гравитира около пърформативните практики. За разлика от посланията, които винаги изискват академичните професионални заведения от своите питомци, в него те не са задължителното условие за успешен филм. По-важен според мен е начинът, по който зрителят се потапя в историята като провокаця. Сещам се как в зората на киното, един от неговите пионери - Жорж Мелиес го превръща в изкуство. Неговата работа днес можем да наречем видеоарт, защото и той досущ като съвременните колеги записва на филм това, което е правил на театрална сцена (според аршините на съвременното изкуство, днес Мелиес е нещо като пърформър). В края на 19 век, той снима своите театрални феерии, съхранявайки ги върху лента. Днес, видеоартът се базира на идеята ни за мига, като отлитащ хронотоп.
От конкурсната програма моите лични фаворити са: работата на Андреас Пашиас от Кипър „За предястие”, турското предложение „Постмодерното съществувание на Хъмългил”. Първото заглавие ме спечели с идеята си за презентиране на консуматорския вкус като храна -отпадък, разпиляна върху тялото и по-късно събрана в чиния. Втората част от консумирането бе под формата на танцово изпълнение, поднесено елегантно под звуците на балкански ритъм. Турският филм, се доближаваше до парадоксите на „Улицата” на Теди Москов, но приключенията бяха по-нелепи и кичозни. Тук главен герой бе поетът Хъмългил, който до края на живота си не успя да завърши основното образование, но пък редеше поетични вопли като омагьосан, окрилян от битови несгоди и сърдечни авантюри.
И така… „Видеохолика” е факт. Фестивалът е оазис за онези, които търсят съвременни визуални вълнения. Последните, в иначе претендиращата да бъде културна столица на Европа Варна, агонизират. И една от причините е в хората, определящи културната стратегия, в създаващите култура и в тези, които изпитват нужда от нея. Кои са те? Риторичен въпрос...
Отначало