Срещи на "Соларис" с Наталия Бондарчук
Срещи на "Соларис" с Наталия Бондарчук
публикация от новия брой 20 на FORMALNO.COM
Наталия Бондарчук е родена в Москва. Баща й е актьорът и режисьор Сергей Бондарчук (1920-1994). Майка й е актрисата Ина Макарова. През 1971 година завършва актьорския факултет на ВГИК (класа на С.А.Герасимов и Т.Ф.Макарова), а през 1975 година - режисьорския факултет на ВГИК. Ролята й на Хари в „Соларис” – реж. Андрей Тарковски й носи международна слава. Наталия Бондарчук е заслужила актриса на РСФСР (1977). Заслужил деятел на изкуствата на Руската федерация (2009).
НАТАЛИЯ БОНДАРЧУК, режисьор, сценарист, актриса:
Всеки опит в киното има право на живот
- Какво е мнението ви за младите кинематографисти и режисьорите на арт хаус проекти като Иван Вирипаев, Василий Сигарев, Кирил Серебреников, Рената Литвинова и др.?
- Следя всички с интерес. Да, Рената е ексцентричен артист. Първият игрален филм на режисьорката на сериала „Училище” Валерия Гай Германика, „Всички ще умрат, но аз ще остана”, ме отврати, но последните й неща гледам с огромен интерес. Според мен, това умно момиче досега бе ограничавано от сценаристите си. Всеки език в киното има право на живот. С новата кинотехника могат да се правят чудеса. Държа на младите. Сега работя с голям международен екип от млади хора: китайци, американци, финландци, австрийци. Операторът Маша е страхотно дарование. Запозна ме със съвременната техника. Разбира се, тя все още прави експерименти, но много ми помогна за намирането на 3D камерите. Три месеца обсъждахме вида камера необходима за изображението на новия ми детски филм „Снежната кралица”. И както се шегувам, покрай Маша, успях да хвана последния влак на съвременното кино с всичките негови технически съвършенства.
- Нека да пофантазираме: какво щеше да се получи, ако Тарковски и вашият баща, Сергей Бондарчук, имаха възможност да заснемат заедно филм?
- Знаете ли, наистина им предложих да заснемат нещо заедно след снимките на „Соларис”. Баща ми плачеше на този филм, много силно му бе въздействал. Стояхме тримата заедно и внезапно въздъхнах: „А може би трябва да направим филм?”. Предложих им да екранизират един от любимите ми романи - „Унижените и оскърбените” на Достоевски. Двамата възторжено се съгласиха. Според мен идеята се провали заради съпругата на Тарковски, Лариса... Имаше и други хора, които направиха всичко възможно да разколебаят нашите отношения и да ни разделят. Винаги има акули, които като видят спокойно плаващ кораб, се опитват да му напакостят. Така направиха с приятелството между Кончаловски и Тарковски. Дори Тарковски веднъж се пошегува с мен: „Ти, дъщерята на Бондарчук и възпитаницата на Герасимов, си като ръката на Кремъл, която се протяга срещу свободата - така мислят за нашето приятелство”. Малко му се обидих за тази шега. Но той ме прегърна и продължи: „Ей, глупачето ми, естествено, че това не е вярно и няма да обръщаме внимание на лошите приказки”.
И сега се снимам с удоволствие в режисьорско-експериментално кино и добре, че ме канят в качеството ми на актриса, защото ще започна да им се меся, с коя камера как да снимат. Не им правя бележки как да провеждат ритъма на снимките, макар че мога. Нека сами потърсят пътя. Ето сега унгарски кинематографисти ме канят за огромен проект и май ще приема да участвам в него. Искам да се снимам, защото така ще си отдъхна от отговорностите на режисьор.
- Четох откъси от книгата ви „Единствени дни”. Направи ми впечатление една мисъл за артиста - вероятно, защото и аз съм в труден и сложен период на избор... Казвате, че трудностите каляват артиста. Трудностите са съпътствали Тарковски, не се е чувствал свободен в СССР. Беше ли всъщност щастлив човек?
- Чели сте книгата ми? Много ви благодаря! Тарковски се чувстваше зле, защото редовно бавеха пускането на филмите му. Например, чакаше 5 години за проекта „Андрей Рубльов”. „Соларис” го бавеха нарочно повече от три месеца и бяхме принудени да направим 32 снимачни поправки на някои сцени, заради умишленото забавяне. Сещам се, как стоим заедно и той плаче: „На всички причинявам нещастие и на теб ще ти причиня, сигурен съм!”. „Не, това не е истина!”, му отговорих. Защото това, което направихме заедно и досега ме дарява с щастие. Всяка година ме канят на различни фестивали именно заради Тарковски, защото благодарение на неговата работа моята роля на Хари се получи. Той направи с мен нещо невероятно и колосално, срещна ме със света. Ето, благодарение на него прескочих желязната завеса. Малцина са младите артисти, които са посещавали в онези години Кан. Пътувайки навън, успях да видя как живеят другите хора. Това е основа. Мисля си, че днес, след натрупания опит, можем да си говорим с него като равни. Тарковски изгаряше, докато снимаше. Умираше в същата болница, където прекара последните си дни Фелини. Сякаш и актьорите, с които работеше постепенно изгоряха от рак. Той не се считаше за интелектуален режисьор, не обичаше подобни твърдения. Някои го определят като мистик, защото се интересуваше от паранормалното, но Тарковски не и мистик. Той търсеше духовното начало по нетрадиционен и неканонически начин. Защо според вас сега все по-лесно се възприемат филмите му? Защото днес, предсказаното в тях се превърна в реалност. Ето, Зоната в „Сталкер” е реалност, призраците в „Соларис” – също. Вакуумът в „Соларис” не е пустота, а енергия. Всеки интелигентен човек знае за това... А тогава?
- Тогава със сигурност подобни мисли са били забранени и преследвани от закона?
- Естествено, че ще забранят подобни мисли, защото властта се страхува от знанието, свързано с човешкото безсмъртие. Ако човек осъзнае, че е безсмъртен, той е опасен за властта. Ако човек знае своята истина, той е непобедим.
- От киното на Тарковски сякаш говори Бог. Как си обяснявате този феномен?
- Абсолютно съм съгласна с вас за неговата божествена поезия в киното му. Но той разбираше от живопис, не трябва да забравяме, че в рода си имаше и поет... Приятел му бе Пастернак. Като малък е бил заобиколен от постиженията на Сребърния век - поезията на Ахматова, Цветаева... Затова киното на Тарковски е вид продължение на този поетичен век. Ако беше се ограничил в заснимането на чисто религиозни филми, нямаше да бъде толкова интересен и близък на зрителите.
Откъс от „Единствени дни”*:
СРЕЩИ НА СОЛАРИС-2
„Любовта дълго търпи и е милостива. Любовта не завижда. Любовта не се превъзнася. Не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината...” 1 Кор. 13: 4-8
Снимките започнаха след две седмици... Стаята на Келвин, зад прозореца бе живият океан на Соларис. Във въздуха имаше напрежение, работихме върху външния вид на изживяванията, следваха репетиции – и отново снимки. След снимачния ден всички вечеряхме заедно. Тарковски бе податлив на внушения и изпитваше слабост към всякакви мистични случаи и пророчества. Веднъж ни разказа как бил участник в спиритичен сеанс и имал възможност да се свърже с духа на Пастернак. Тарковски попитал духа:
Колко филма ще заснема?
"Седем" - бил отговорът.
"Толкова малко?", попитал Тарковски
"Седем, но затова пък велики!" - отвърнал духът на великия поет.
Той засне седем велики филма: „Иваново детство”, „Андрей Рубльов”, „Соларис”, „Огледало”, „Сталкер”, „Жертвоприношение”.
Романът на Станислав Лем и филмът на Андрей Тарковски са различни произведения. Лем е създал произведение за възможния контакт с космическия разум, а Тарковски е направил филм за Земята, за земното. В конструкцията на неговото "бъдеще" основните проблеми се обвързват с човешката съвест, вечното възмездие, стоварващо се върху човешката греховност. Призраците на Соларис в същината си представляват материализиран грях. Изкуството на земните артисти се влива в космическата матрица на живия човек. Душата на живата ми земна героиня се отпечатва върху нейната призрачна обреченост.
Андрей Арсениевич рядко репетираше с актьорите преди снимки, но за важната сцена в библиотеката направи няколко проби. Работата му с актьора се основаваше на тънки подсъзнателни вибрации и взаимни облъчвания, трудно уловими за обикновения зрител. Неочаквано, по време на репетиция, Тарковски се приближи към мен и възпря трагическия ми патос:
- Разбираш ли, тя говори все едно има поскръцване и похлопване на врати от стар шкаф. Тук думите нямат значение. И моля те въобще недей театралничи, не го играй!
Тарковски ме настрои за дълги едри планове, тихичко ме уговаряше - така, както го правят селските бабички-врачки.
Не играй, не играй, дишай, живей. Представи си колко е прекрасно, ти сега живееш, движиш ресници, ето усмихни се сама на себе си...
- Камера! - след минута започнахме.
