събота, 29 септември 2012 г.

ИВО ДИМЧЕВ: Омразата е любов, облечена в страх

ИВО ДИМЧЕВ: Омразата е любов, облечена в страх


 интервю, специално за новия брой на FORMALNO-от 29 септември.

пълна версия!!! (преди редактиране)

·         Харесвам артиста Иво Димчев заради свободата да бъде себе си. Сигурно го постига трудно, но не му личи, защото винаги някаква извънземна сила го изтласква напред. Винаги, когато сме си разменяли поздрави в София или тук във Варна по време на МТФ „Варненско лято” ми е допадало неговото отношение към хората-виждаш усмихнат човек, който е като дете-готов да изиграе с теб нова игра. В рамките на последното издание на SOFIA DANCE WEEK, Иво заедно с Христиан Бакалов (още едно лице на съвременния танц) ще гостуват с проекта си „Париж”.  Участието на Иво е само повод да да обогатя представите си за него в едно интервю-опит да поговорим за мотивацията да бъдеш себе си. 

-Кой или какво е Иво Димчев?
-В собствените си очи в съм просто един леко нещастен , но и леко щастлив човек. Нещастен, защото не съм способен да се насладя почти  на нищо в живота, което не е свързано директно работата ми или с ..... както и да е.
А съм щастлив, защото играя това, което харесвам и обичам, пътувам непрекъснато, а също и имам възможността да преподавам на млади хора. Това е всичко, за което съм мечтал, доста е скапващо понякога, особено момента с пътуването, но все пак мечтите са си мечти....
Иначе съм отраснал по уличките между Медицинска академия и „Пирогов”, а първите си спектакли съм сътворил в една зала над моргата на 5-та Градска болница. Може би това има или не някакво си значение за някои мои леко патологични характеристики.
Тука с удоволствие бих добавил мнението на един колега и теоретик от Швеция: “Иво Димчев е Нихилист, опасен и вреден за младото поколение артисти в Европа”.

-Кой проект в България (в НТ „Иван Вазов”, в Червената зала на „Червената къща”, в ТР „Сфумато”) е бил най-труден за теб, най-провокативен (трудно възприет) според теб от публиката?

-От авторските ми спектакли „Заспало куче”, „Градината на пеещите фикуси” и „Лили Хендел” никой не ми е бил труден, защото съм боравил с личния си перформативен език и съм следвал собствената си интуиция. Бяха приети противоречиво в БГ, но извънредно добре навън…
   Помня, че не беше никак лесно в работата ми като изпълнител върху “Пзихозис 4:48” на Сара Кейн с Деси Шпатова и Снежина Петрова. Отне ми доста време и енергия докато успея да синхронизирам целия си психофизиологичен инструментариум с този на зададените катаклични кодове и крайни динамики в текста на авторката и същевременно да се опазя да не попадна в капана на “удобното” актъорстване, доста общоприето по българските земи. Всички се узорихме помня с Психозата. Всеки по своему, но в крайна сметка стана приятно шоу. Имам много хубави спомени от работата си с Деси и Снежина.

-Ако имаш възможност да направиш профил на твоята публика, как си я представяш? Кои са твоите зрители, идващи с кеф на зрелищата, които им предлагаш?
-Ако някой харесва моите спектакли, значи някъде много дълбоко си приличаме. Себеотричане чрез себеутвърждаване и себеутвърждаване чрез себеотричане. Ако някои разбира за какво говоря, значи би му било много интересно. Много пъти си давам сметка, че хората виждат неща в работата ми , за които аз не винаги имам пълна идея. Абсурдно е колко различно може да бъде преживяването от двете страни. Често аз съм зает по време на спектакъл с почти лабораторна дейност, стараейки се да балансирам различни динамики и потенцияли на формата, лишен от каквото и да е било емоционална съпричасност, докато в същото време хората се оказва, че са имали излючително емоционални преживявания. На скоро след „Кончерто” във Виена един драматург ми каза, че получил мускулна треска на следващия ден, за първи път му се случвало да бъде въвлечен в пърформанс на толкова физическо ниво. Всъщност голяма част от публиката на такива международни фествали са професионалисти. Такава публика не е винaги най-благоприятната, защото е много критична, но ако успееш да я овладееш, реакцията може да бъде много по-голяма.
Понякога ми е приятно да забавлявам хората/разбира се в някакви граници/, едновременно с това се опитвам да ги провокирам, не лично самите тях, а по- скоро конвенциите, с които сме заобиколени докато си седим заедно в театъра, и с които сме свикнали, или пък очакванията , които хората често проектират към самия мен, защото представи си, са ме гледали вече и са решили , че им е ясно как стоят нещата. Въпреки това съм напълно честен с тях, ако искам публиката да плати определена цена, трябва да съм сигурен , че аз съм я платил поне двойно.

-Разкажи ми за сътрудничеството ти с композитора Емилиян Гацов (Елби)? Как се случи пресичането помежду ВИ?
-С Елби сме приятели от много години. Понякога се събирахме да импровизираме у тях, аз си вия нещо, той си свири и така с часове.
Веднъж го бяха поканили да свири на някакъв Ембиент фест в „Дома на Киното” и той ми предложи, /предполагам, защото му е било неудобно да стои сам на сцената/, ако искам да пея с него. Това ни беше първото публично участие.
След няколко години , когато аз вече имах пърформанса “Кончерто”, където работех с друг музикант и с фиксиран репертоар от песни и трябваше да го представя в Атина на „Балканската танцова платформа”, реших специално за този фестивал да направя версия, която е пълна импровизация. В същото време получих един един много мил имейл от Елби , който ме питаше как съм и , че как му би било приятно да си импровизираме пак някога. И на мен толкова ми трябваше, казах му идваш с мен в Атина и така. Направо се видяхме на сцената, защото моя самолет от Амстердам закъсня. въобще не разбрах кога почнахме кога свършихме. То пък се оказа, че имало много програмтори от други фестивли в публиката и ни поканиха на още няколко места. През последните години много често, когато ме канят да покажа някой от “нормални” си спектакли някъде, решават като екстра да програмират и „Кончерто”. Така всъщност от 2007 не сме спряли да го “играем”. Понякога пробвам и с други музиканти , ей така за разнобразие, но с Елби ми е най- добре за сега.
В „I-on” също работим заедно. Там исках да ползвам собствения си глас като фон на сцените, в които пея и да надслагвам ,“хорирам” себе си. За тази цел някой друг се налага да ме записва на живо в определни моменти. Работата е много фина, защото аз композирам с гласа си в имровизация на живо, и докато надслагвам звуците върша и други неща с тялото си, между които давам почти невидими знаци за стартиране на запис на определен глас, та този човек трябва да ме следи изключително внимателно и също да координира нивата и ефектите на зука, освен това да управлява CD-то с готовите тракове и освен това да ми акомпанира на синтезатора за някои песни. Единствено на Елби бих могъл да се доверя за такава прецизна работа. Първо, защото имаме доста голям опит заедно и второ, защото неговата сензитивност е винаги на ниво, дори да променя нещо в последния момент или по време на спектакъл, знам че ме следи безпогрешно.

-Животът ти в Брюксел е на бързи обороти, репетираш, играеш. Мястото, в което създаваш своите сола и ги предстяваш на публиката се установи като интересен център- Volksroom ли е твоята осъществена мечта, за какво още си мечтаеш?

Волксрум е не точно мечта а практическа необходимост.На мен винаги ми е било приятно да си работя в къщи. Затова специално, когато се местех в Брюксел започнахме да търсим с двама приятели къща, в която да има достатъчно удобни стаи за живеене, но така също и голямо пространство, в което аз да мога да репетирам. Намерихме такава къща. Аз ремонтирах въпросното пространство и го превърнах в идеално студио за работа. В началото го ползах само за репетици и за преставяне на мои пърформанси, но по-късно реших да показвам там предимно други артисти. За една, две години Волксрум се превърна в една от малкото ъндъргрунд сцени на Брюксел, един град, в който културният сценичен живот тече предимно в големи и хубави театри управлявани от директори и куратори с определен и разбира се субективен вкус. Артисти, които не попадат в полезрението на тези програматори би трябало да имат алтернатива за себе си и Волксрум им дава една такава възможност. От подобни добри дела, се надявам аурата ми ако не да заблести, поне да изсветлее.

-Как постигаш себеудовлетвореността?

-Повърхностна удоволетвореност постигам лесно: шоколад, секс,пари.
Средно дълбока удоволетвореност: с рисуване, с репетиции или след спектакъл.
Много дълбока удоволетвореност- например като карам колело из някакво поле някъде в южна Европа и не мисля за нищо или пък плувам гол в Женевското езеро или се събуждам до любимия си човек. Но последните се случват много рядко, така че си стоя на повърхностна и средно дълбока.
 
 -След солата „Volk’s Mother”,” Lili Handel”, „Som Favs” и „I-on” какво представлява последната ти работа, заради която редовно търсиш свободна азиатка да замества друга азиатка, а именно „X-On”?
-”X-On” е едно психо-демонично кабаренце из ада на уж много съвременното изкуство , в която се лее дори изтинска кръв/познайте чия/, и в което се работи с около 40 скулптури на уникалния австрййски артист Франц Уест . В същия този пърформанс освен геройката Лили Хендел играят още 3-ма реални човеци. Първият е Христиан Бакалов, който често работи с мен и също живее в Брюксел. Вторият е една много финна австрййка Вероника Зот, а третият участник е въпросната весела дебеланка от Тайван, която обаче наскоро си намери постоянна и доходна работа за арт биеналето в Тайпей, плюс ново гадже и сега аз съм приндуден да и търся заместничка за следващите спектакли в Бруж, Гент, Париж и Берлин. Лошото е, че за ролята кандидтстват само финни “артистки”, а това не ми върши никаква работа. Но се надявам скоро да се случи чудо и да намеря походящия конфуциански кадър.
Но „Х-on”, не е последната ми работа. Последната ми pабота е „P project”.
Това е един малко експериментален пърформанс, в който хора от публиката пишат поезия, а аз я интерпретирам на живо във формата на “песни” акомпанирайки си зле на пиано. Зрителите получават хонорари за писането на поезия, също и за други неща, който биха могли, ако искат да вършат по сцената. Като например: танцуване, целуване или имитация на истински секс. Разбира се за сексуалните сцени хонорарите са много високи. Този пърфоманс разбуни доста духовете сред някои от “компетентните” в арта, обвиниха ме в експлоатация на народа, а “народа” го обвиниха в проституция. Което разбира експонира доста ярко табуто, което имаме повечето хората по отношение на парите , и най вече парите във връзка с изкуството. Например: ако един обикновен пърформър прави каквото и да е гол на сцената “срамно или не”-в продължение на 60 мин. и получава 200 евро за тази работа. Получава ги в офиса на театъра или на банковата си сметка, в смисъл ние не виждаме как той взима парите, тогава всичко е перфектно. Но ако някой зрител доброволно се съблече гол и ИМИТИРАЙКИ на сцената обикновен секс в продължение само на 5 мин , получава също 200 евро/,което го прави 12 пъти по добре платен от първия/, НО ги взима кеш пред очите на публиката, тогава този, който плаща става експлоататор , а този, който взима парите е ?... разбира се проститутка. Интересно противоречие нали? Всъщност с този проект аз просто имах за цел да подобрия най-вече пианистките си умения, а то пък взе, че стана голяма проблем. Просто нямам търпение да го покажа ноември в Берлин.

-Какво е усещането да общуваш с артист като Франц Уест?
-Ами ние не сме си общували кой знае колко, то някак си беше повече въпрос на някакво интуитивно доверие още от момента, в който ни запознаха.
Първо той ме помоли да изработя две видеа за две негови изложби в Рим и Лондон, и след това аз имах нахалството да го помоля да направя два спектакъла с неговите скулптури, като дори имах наглостта да твърдя,че произведенята му имат много по- голям смисъл на сцена , отколкото в туристическите центрове, наречени музеи за съвременно изкуство.
Франц беше уникален , изключително ерудиран артист и прекрасен човек. За съжаление почина това лято след дълго боледуване. Бях му писал смс да го поканя на „Кончерто” във Виена, извини се че няма възможност. Няколко дни по-късно след свършването на спектакъла „I-on” в Сегет,/а „I-on” е първия спектакъл, в който направих с неговите склуптори/ ми се обадиха от офиса му и ми съобщиха ,че е починал. Доста, ама доста изключително тъпо усещане. След това ми се обадиха от „Гагосян галери” и ме помолиха да изиграя част от „I-on” на погребението му във Виена. Нямаше как да откажа, защото това би било най-прекрасният начин да се сбогувам с него. Беше уникално усещането да играя пред ковчега на Франц в една малка прощална зала, в присъствието на всички негови близки и роднини, държейки в ръцете си гениалните му склуптури. За мен беше огромна чест.
Познаството с него някак като че ли потвърждава убежденето ми , че изкуството е една невероятна простотия, която обаче често има по-голяма стойност от собствения ни живот. От което мога да заключа, че животът е най-голямата простотия, по –голяма би могла да бъде единствено Неживотът. Но такъв няма, така че можем спокойно да се радваме на това, което го има. И ако някой нарича това нихилизъм, значи има много ограничено разбиране за понятието простотия.
А висшата простотия е кодирана мъдрост , която е трудно да уловиш дори и с много трениран ум. Такава именно беше и работата на Франц Уест.

-Какво според теб е физически пърформанс?

Амиии….Това са две думи , които най вероятно образуват контекстуална рамка, за да се наведе потенциалният зрител, който чете програмката на мисълта, че ще бъде съпричастен на процес, в който физиологичното тяло на автора/или нечие друго тяло/ ще е основното средство, с което той, авторът ще влезе евентуално в контакт с други елементи от материалния или нематериалния свят , за да изрази определена своя ‘културно политическа’ позиция”.

-Ще излезе ли скоро в България книжка с твои рисунки? Рисуването е вид успокоение-необходимо ли е то на Иво Димчев?
-Понякога рисувам, да, много грозно, успокоява ме. Има неща които могат да се изразят единствено и само с рисуване. Дори ще се похваля имах 3 самостоятелни изложби последната година - две в Брюксел и една във Виена. Ноември ще имам и една в Париж, но още не съм сигурен дали там искам да покажа рисунки или само една инсталация, върху която работя и която се нарича „The Complex Pussy Catalog”.
Напоследък не рисувам, но книжка с картинки да, защо не, колко му е. Искам и една с поезия и една с фотографии, и една за спектаклите, и една автобиографична, и дори един учебник …защо не. Ама хайде да не е тая година, ще си посветя някоя друга година специално и само за книжки.

-С голямо удоволствие бих си закупила диск с твои песни, кое те подтиква да играеш и пееш едновременно?

-Ами аз пея много преди да започна да се занимавам с театър или с танц.
Пеенето за мен не е по различно от движението или работата с текст, това е един много физиологичен процес , в който се опитвам да присъствам тотално. За това и в повечето случаи не обичам да пея готови песни, а предпочитам да импровизирам. Или поне да импровизирам с мелодията. Защото, когато има зададена готова песен се получава определена дистанция между тялото и завършената песен.. Освобождавайки се най- малко от оргиналната мелодия, имам шанс да намаля дистанцията и да позволя на тялото естествено да роди музиката наново, така че познатият текст и новата мелодия да се срещнат за първи път, което може да се окаже много вълнуващо. Друг проблем при пеенето е, когато техниката излезе на първи план, това за мен е пагубно, затова много пъти предпочитам да деконструирам и унищожа цяла фраза, само защото се опасявам, че ще прозвучи прекалено красивичко и професионално. А пък понякога просто се налага да е изящно, тогава трябва да бъда сигурен, че емоционалната компресия е достатъчно крайна, за да компенсира очевадната техника… както виждаш всеки с филма си.
Но много хора ме питат: защо не издавам музика? Нямам отговор, може би смятам, че музиката, която ме интересува, ако бъде извадена от контекста на съвременния физически пърформънс и бъде поставена в чисто музикален контекст, ще загуби голяма част от качествата си, защото ще бъде разглеждана като музикален продукт, а ценността и е именно, че не е музикален продукт , а физиологично- акустичен израз на перформативното тяло на човек , който се интересува от живо изкуство, което се случва тук и сега, а не от добре подготвени композиции прилежно записани в студио с цел да задоволят една по-широка аудитория. Но, да не казвам никога, че току виж съм записал коледен албум. Всъщност това е една чудесна идея.


-Как би коментирал пърфомативната и съвременната танцова ситуация в България днес?

-От това което съм виждал през последните няколко години, освен с едно две изключения нещата стоят все още на ниво “вижте, какво научих на един уъркшоп”. Иска ми се хората да проявяват малко повече смелост, дори и смелост да вървят срещу самите себе си, срещу уъркшопните си умения, срещу комфорта си, дори срещу това което харесват, но най – вече срещу страха от това как ще гледат на тях другите. Защото голата истина е, че на почти никой не му пука за теб. Най- много е някой да те намрази за дето си проявил смелост и рискуваш. Но омразата е любов, облечена в страх, така че няма проблем.