понеделник, 29 октомври 2012 г.

“Идиот 2012” - да помълчим преди студа

23 брой Formalno.com

театър: “Идиот 2012” - да помълчим преди студа

„- А ти добър ли си?
- Понякога съм добър.” („Идиот-2012”)

Когато бях невръстен студент в Младежки театър, но не онзи на „Дондуков”, а в сгушеното сираче без зала на площад „Народно събрание”, имаше премиера на „Идиот” с режисьор Деси Шпатова. В ролята на княза с епилепсия бе Пьотър Кшемински, а под кожата на Рогожин се вмъкваше Велислав Павлов. Двамата са сред първите възпитаници на Театралния департамент към НБУ. До ден днешен в главата ми кънти въпросът на Рогожин: „Студено, а”? Тогава приех с дръзновение този спектакъл, дори критическа рецензия написах за същия, специално поискана от редакцията на сп. „Театър”. Чаках я да излезе, чаках я, като бяла лястовичка, и  нищо. Та и до ден днешен Кева Апостолова е безмълвна по повод непубликувания материал. След година имахме задание да пишем театрална критика за млад режисьор и методите му на работа с актьора. Съвсем целенасочено се спрях на Деси Шпатова. Текстовете на състудентите ми бяха публикувани на страниците на сп. „Театър”, с изключение на моя. А той бе оценен добре в клас. Курсовият ми ръководител (проф. Николай Йорданов) поговори с проф. Камелия Николова и изследването попадна в „Литературен вестник”. Всяко зло за добро, защото в него плащаха редовно хонорари.

10 години по-късно посетих камерната сцена на НТ „Иван Вазов”, специално за да видя новия спектакъл на режисьора Деси Шпатова „Идиот 2012” по романа на Достоевски.
Харесах този нов прочит, макар че на много места спектакълът е с различни дължини, някои от които спокойно могат да се изрежат. В структурно отношение и по посока на драматургията, екипът е попрекалил със словото. Това затруднява младите и неопитни актьори. Дори в началото на тази моя среща с „Идиот 2012” се притесних, имах чувството, че Ованес Торосян (Княз Мишкин) забравя текст, плъзга се плахо върху повърхността му. Някъде към финала, монологът му - манифест за изкуството да бъдеш личност - различна, честна, истинска, се случва в пълнота и тогава актьорът вече си е на мястото, верен на смисъла. Актьорът притежава физика, която добре се вписва в крехкостта на епилептичния му персонаж, но трябва още доста да работи, за да овладее плътно мисията, присъствието на този образ. Защото смисълът на романа, а и на спектакъла, е в същността на Мишкин.
Рогожин, на Деян Ангелов, е като свирепо дете и за разлика от предишната театрална интерпретация (на Велислав Павлов) му липсва отчетливост, ревност, страст. А може би настоящата трактовка не е търсила този подход?! Младата Веси Конакчийска е добра находка в спектакъла. Нейната Аглая е неуравновесена, желаеща, без да знае какво точно желае, ако не броим достойната партия за женитба. А мечтаните женихи през 2012 са хората с пари, както и по времето на Достоевски.
В „Идиот 2012” човешкото същество е предмет, стока. Продаваш - купуваш. В тези пазарни отношения попада и персоната на Настася Филиповна (Снежина Петрова). И в първата постановка, и в тази, тя е направила силна роля. В новата, нейната героиня е уморена от този парад на суетата и пазарни отношения. Тя консумира парите на своите обожатели като шоколад. Апетитът идва с предлагането. Но всичко е толкова чупливо и безнадеждно, всичко се разпада - хора, тела, живот. Тук се чупят с лекота столове, вази…, съдби и когато Рогожин се радва на новия си нож вече е ясно: няма да подели Настася с бедния епилептик.
„Парите дават талант”! Но те предизвикват и лудост. В контекста на тази идея персонажите тук са по-болни от нещастния княз и ако срещу епилепсията има някакъв лек, то за сребролюбието все още противоотрова няма.
Деликатна е сценографията на Юлиян Табаков - две масички, печка, няколко стола, пиано, в дъното откриваш силует върху стената, а в костюмите му се прелива настоящето и миналото. В тази театрална игра има и коментатор на събитията, без да ги назовава по директен начин. Появата на Владимир Пенев ми наподобява на персонаж от древногръцка трагедия. В онези времена подобна мисия се е падала на т.нар. ХОР. Актьорът, със своите песенни явления (актьорът пее руски песни, съобразени с епохата и емоцията на действието), е като Кронос (ВРЕМЕ). Времето изсипва своята песен. Заглушава ни с нея. Времето може да бъде и клоун, и предрешена жена от цигански табор с дайре... Времето е океан. То е всичко и нищо.
Една от най-силните сцени в „Идиот 2012” е едновременният монтаж на взаимоотношенията между Настася – Рогожин, Мишкин – Аглая. Младите се гонят, играят на криеница и сляпа баба, а отдадените на своите пороци и страсти Настася и Рогожин обменят чувства чрез насилие. Така магическото и реалното се преливат в едно. Спектакълът е меланхоличен и ироничен. Всъщност ирониците са и меланхолици. Пример за ироничен жест към патетиката на романа е финалното убийство. Преди Рогожин да прободе Настася, двамата репетират как да се случи убийството. Тя предлага различни позиции на тялото. В този ритуал усещането за театъра на живота и животът като репетиция, е силно и категорично. Духът се измъква от тялото. Между Рогожин и Мишкин остава роклята на Настася. Сянката й върху пианото... Хаос от звуци - от клавиши, от песен, от мелодия, хаос от звуци в главата и студ. „Идиот 2012”!