понеделник, 29 октомври 2012 г.

“Вуйчо Ваньо” или Ваньо, но не от 42-ра улица

премиера: “Вуйчо Ваньо” или Ваньо, но не от 42-ра улица

 бр.23 на FORMALNO.COM

Отношението ми към новия спектакъл на проф. Пламен Марков може да се изрази с едно изречение: „Снощи гледах „Вуйчо Ваньо.” Забележете, че изречението завършва с точка. Не с удивителна, не с многоточие или пък въпросителна, а с точка и нищо повече. Нещо като „толкова”.
Рецензията може да започне и така - когато Антон Павлович Чехов присъства на първото представление на „Чайка”, бил готов да се откаже от писането на драматургия. За щастие се появил Станиславски и поставил в Московския художествен театър пиесата. Година по-късно, а именно през 1897 г., Чехов написва „Вуйчо Ваньо”. Не мога да не се запитам, какво щеше да напише, ако въобще му се пише, след премиерния спектакъл на ТМПЦ-Варна „Вуйчо Ваньо” през 2012 г.?
Но нека краткият ми текст да започне така: „ ...в живота хората не се самоубиват или бесят, или влюбват, или изричат мъдри слова всяка минута. Те прекарват голяма оляма част от времето си в ядене, пиене, в ухажване на жени или мъже, в говорене на глупости. Необходимо е това да бъде показано на сцената. Трябва да се напише пиеса, в която хората влизат и излизат, хранят се, разговарят за времето или пък играят карти не защото авторът иска това, а защото именно това се случва в реалния живот. Животът върху сцената трябва да е такъв, какъвто е действителност, а и хората също трябва да са такива, каквито са, а не качени на кокили”. (А.П.Чехов)

Слава Богу част от предписанията на руския писател открих и в спектакъла с режисьор проф. Пламен Марков. Но за съжаление имаше и „кокили”. Струва ми се, че показаното в това инак завидно колективно усилие не е нито „радикално”, нито „нагло”, нито „хулиганско ново”, както бе определено по време на пресконференцията преди самата постановка. В „Театърът на бунта” Робърт Брустийн, определя Чеховата драматургия като деликатна, изтънчена и безпристрастна. И въпреки, че в нея липсва бунтът в онзи класически и оголен вид, тя носи своя бунт - бунт срещу умората и скуката на живота, срещу неговата предсказуемост. Тя подарява надежда, не ти я натрапва, така като го прави агитпропът от финалния монолог на варненската трупа. Чеховата драматургия не крещи словото, тя е негов свидетел, а в настоящия спектакъл тонът, с който персонажите предимно си говорят, е повече от приповдигнат. И той не е такъв от любов, не е тя тази, която ги прави нервни.
Във версията на проф. Пламен Марков словото на Чехов е гневно, тук-там шегуващо се, но не по детски, а с някаква хапливост. Вуйчо Ваньо (Стоян Радев) е ироничен шут, на когото, уви, не успях да повярвам, че е влюбен в Елена Андреевна (Луиза Григорова), но след второ действие пък повярвах, че е уморен от живота.
Затруднявам се да откроя актьорски постижения в спектакъла „Вуйчо Ваньо”, може би защото преди срещата ми с този творчески акт си припомних три филмови произведения, които ако не са гениални, то поне са вдъхновяващи и будещи възхита. Това са „Вуйчо Ваньо” (1970) с режисьор Андрей Кончаловски, „Август” с режисьор Антъни Хопкинс по мотиви от „Вуйчо Ваньо” (1995) и „Ваня от 42-ра улица” (1994). Последният е експеримент на Луи Мал в сътрудничество с театралния режисьор Андре Грегори и актьора Уолъс Шон. Тези ленти ме озариха и направиха щастлива, защото откликнаха на усещането ми за умиротвореност и мъдрост. В българската театрална традиция от края на 20 и началото на 21 век съществуват подобни примери за спектакли, които сътворяват прекрасни сцени, свързани с Чеховата драматургия. В настоящият така и не можах да се идентифицирам със ситуация или персонаж от това представление. Но пък публиката се радваше на голата седалищна част на Вуйчо Ваньо, преливаше от смях, когато наблюдаваше почти водевилно вдигнатите крайници на Елена Андреевна, преди акта й с д-р Астров (Пенко Господинов) във въздуха. Изпадаше в щур възторг от архаичната версия в стил „Сексът и градът” - жени говорят за мъже (Гергана Плетньова (Соня) – Луиза Григорова). Зрителите се забавляваха, така сякаш консумират пуканки, а на мен все ми се струва, че Чехов е нещо много повече от това, а може би греша...
И накрая отново ще си позволя да се позова на Робърт Брустийн и неговото изследване „Театърът на бунта”: „Чехов превръща произведенията си в необикновена сплав от нравственост и автентичност, бунт и съгласие, ирония и състрадание, съхранявайки надеждата и в миговете на най-мрачно отчаяние”. И „Вуйчо Ваньо” би трябвало да излъчва по-наситени цветове от тази сплав, за да не ни бъде скучно...

Робърт Брустийн „ Театърът на бунта”, издателство „Дамян Янков”, С., 2001