неделя, 14 октомври 2012 г.

“Цветът на хамелеона” - шпионска гротеска на прехода

“Цветът на хамелеона” - шпионска гротеска на прехода

от FORMALNO.COM

И ето че след шпионските филми по произведенията на Богомил Райнов, настъпи време за модерното лице на Джеймс Бонд с режисьорския дебют на оператора Емил Христов. Вероятно „Цветът на хамелеона” ще се радва на публика поради наличието на няколко фактора. Това са: Руши Видинлиев като актьор, интересната работа на човека зад камерата, Крум Родригес, романът „Цинкограф” от Владислав Тодоров. Има и още естетски наслади в полза на смисъла от този проект.
Очаквах много от този филм и донякъде очакванията ми се оправдаха. Не бях омагьосана от него, но пък отдавна родната кинематография изпитва нужда от заглавия, замислени да бъдат идея над обичайното, т.е. да радват сетивата. „Цветът на хамелеона” изпълва възприятията, сякаш някой е изчислявал до педантичност по какъв начин би въздействал всеки кадър върху зрителя.


 В основата на „Цветът на хамелеона” стои романът „Цинкограф”. Владислав Тодоров е сценарист на филма и по подобие на книгата му екранната версия е богата на ситуации, които разбиват на пух и прах времето на великите илюзии, свързани с падането на социализма. За да изградиш чрез средствата на гротеската художествена мистерия за първите години на прехода, се изисква смелост. Едва ли обаче героите от реалния живот, прототипи на киноразказа, някога ще си признаят, че цялата структура на соц. режима (и на настоящия също), продължава да манипулира нашето незнание като го превръща в страховита мистификация. Благодарение на феномена „страх,” „колелото на историята” демонстративно шамаросва разбиранията ни за 1989-а, та чак до наши дни.
Героят на Руши Видинлиев, Батко Стоименов, е хладнокръвен познавач на човешките слабости. И ако в началото на неговия флирт с ДС той е романтичен идеалист, то след раздялата му с родната сигурност шпионското се трансформира в хищничество, което копира методологията на системата с цел да я преобърне с главата надолу. В своята интерпретация, изпълнението на Руши Видинлиев наподобява излъчването на Джъд Лоу, но понякога се загубва в свръхенигматичността и фрустрираната си отчужденост. Ирена Милянкова като страдащата жена - съдба за агента-хамелеон е по-пълнокръвна, в сравнение с участието й в „Под прикритие”. Върху ролята й е работено с режисиране, а не първосигнално. Деян Донков е чудесен като агент на ДС. Лицевата му уродливост предава особен чар на изпълнението му. Христо Гърбов наподобява с външността си един от лидерите на ЦК на БКП ( Гриша Филипов), а Касиел Ноа Ашер като интелектуалка-феминистка, с малките си червеникави мустачки, е добра находка.
„Цветът на хамелеона” си „играе” на жмичка с ДС и историята около досиетата. На фона на цялата фантастика, около която се гради сюжета, не трябва да се пропуска злъчността, с която фабулата коментира реалността ни. Интелектуалният и политическият елит са развити като пошла имитация на елит. А нима и днес не е така?
Камерата на Крум Родригес старателно работи с цветовете, с едрия план, с детайла. Картината може да се съпостави с внушения от типа на последните творби на Линч и Ларс Фон Триер. В тази специфична камера за родния пейзаж има нещо ново, но то може да се възприеме и като преднамерена заемка от чужд, вече гледан филм.
„Цветът на хамелеона” има проблем с ритъма и дължината си в първата половина. Сценарната основа се е сражавала с режисурата и добре, че през втората част в битката надделява режисурата, иначе филмът щеше да си остане литература в картинки. Динамичността на лентата не е сред приоритетите й, което леко отчуждава зрителя от действието. И въпреки някои проблеми, тя със сигурност ще е от стойностните събития за българската кинематография през 2012 г.

Емил Христов за филма:
„Познавам добре работата на Крум Родригес, който е бил мой асистент-оператор и смея да твърдя, че той е най-доброто произведение на НАТФИЗ през последните години. Предвещавам му световна кариера и със сигурност догодина ще работи навън и няма да живее в България като куче.
Преди снимките Крум ме попита: „Какъв филм искаш да направиш?” Отговорих му: „Майсторски!”. Насочих го да гледа произведенията на кинематографиста Гордън Уилис.
Не знам какво е режисура и този филм няма режисьор. Предимството му е, че не знаех как стават нещата и ме забавляваше да ги откривам сам. Забавлявах се в срещата ми с актьорите. Актрисата Светлана Янчева много ми помогна в работата с тях.
Заснех този филм за 28 дни, по молба на приятел. Нямам претенцията да се наричам режисьор и не мечтая да режисирам отново. Кастингът е правен по интуиция, благодарение на Светлана Янчева и Жорета Николова.
По отношение на новите неща, които се различават от романа на Владислав Тодоров, измислих фабулата в последната част на филма, свързана с МИ6, КГБ, ЦРУ. Исках да се получи особена ескалация и главният персонаж да обезумее в личната си надпревара да вербува други служби. Владислав Тодоров хареса филма и оцени усилията ни да превърнем литературата от повод за кино в истинско такова”.