Намерени в „Някъде”

                     Намерени в „Някъде”

 от новия брой на ФОРМАЛНО

   Отдавна ми се искаше да отделя внимание на този филм, защото от дебютната работа на неговия режисьор (1999 „The Virgin Suicides” )София Копола до премиерата на „Някъде” (2010), откривам един все  по- категоричен и същевременно утвържадаващ се в пестеливото боравене със словото творчески изказ. Отмина последното издание на фестивала за НЕЗАВИСИМО КИНО „Sofia Independent Film Festival”, на който„Някъде” съвсем логично бе приет ласкаво от родната критика.

   В „Някъде” както и в предишната работа на София Копола „Изгубени в превода”  (2003) погледът на автора се съсредоточва върху невъзможността за реална комуникация. „Аз” отказва да се интегрира в общество от множество „аз”-ове и в това е бедата на съвременното битие.

„Някъде” педантично сваля бляскавата аура, с която публиката боготвори състоянието да бъдеш звезда по Холивудски. Главният персонаж, безупречно изигран от Стивън Дорф е актьор, който живее по течението. Ежедневието му  сякаш се опитва отчаяно да демитологизира всяка надежда за живот. Изгубен между алкохол, секс за една нощ, безмислени пресконференции и световни турнета, Джони разбира същността на своя проблем. Той го осъзнава едва, когато е принуден да живее известен период с малката си дъщеря Клое (Ел Фанинг). В тревожното й питане дали ще има следващ път, когато ще бъдат заедно, Джони разпознава своя страх. Джони не знае какво да прави с живота си. Може би знае какво не иска да прави, но не знае как да действа. Джони не иска да бъде в този живот. Чувства, че се е обезличил от неговата рутина. Финалът на филма е начало на другия живот за Джони – да излезе от познатото и да се осъществи като емигрира „Някъде”  Камерната история на София Копола диалогизира със зрителя усещането, че днес всичко е казано, изживяно и въпреки това човечеството е лишено от почва под краката си, знание за себе си. Човечеството е изоставено и няма ценност или морален казус, който да го тласне към оптимизираща кауза. Филмът се основава частично на преживяваният на София Копола като дете, когато постоянно се мести със своя знаменит баща - режисьора Франсис Форд Копола - от един хотел в друг. „Някъде” е статичен филм, в него няма фартове, няма остри ракурси, няма технически трикове. На места дори е сниман по японска традиционна кинематографична рецепта-общи и едри статични планове, в които актьорите заемат с телата си екранното пространство без да се движат.

  В тази спокойна история все пак се случва нещо любопитно-през цялото време Джони получава странни SMS-и, които активират неговата параноя. Кой е подателят им? Бог, фен-фанатик или това е хватка на сценариста, за да има все пак някакъв съспенс?

  През 2010 г. „Някъде” получава Златен Лъв от фестивала във Венеция. В „Някъде” откриваме препратки към творчеството на Робърт Олтмън („Играчът”), Уди Алън („Съзвездие”, „Финал по холивудски”), а сюжетното разполагане върху т.нар. road movie ни отвежда към пътуванията навътре в себе си в стил Вим Вендерс, боровинковите нощи и страсти на Карвай и други любители на пустинните пейзажи.

   София Копола не е от режисьорите - работохолици като Уди Алън или пък Педро Алмодовар. Зад семплата бройка от четири игрални проекта, в които освен режисьор тя е и сценарист се откроява стилният й и същевременно могъщ ВЪПРЕКИЗЪМ. Нейният тих бунт срещу неспособността да бъдем, въпреки силното ни желание е може би най-значимият отличителен елемент на творчеството й. В „Някъде”хората са сомнобули-аутсайдери и докато не се откажат от сигурността да живеят ден за ден, за тях няма бъдеще тук и сега.

  Дуетът Стивън Дорф и Ел Фанинг (по-малката сестра на актрисата Дакота Фанинг) е виртуозен в семплата си игра. Игра като в живота, реалистична, на ръба на документа. Стивън Дорф и Ел Фанинг постигат интимност, лишена от патетично изявяване на актьорска техника. В „Някъде” персонажите се (съ)преживяват тотално.