неделя, 11 ноември 2012 г.

кино: “На Рим с любов” или как да пеем под душа “Обичам те”

кино: “На Рим с любов” или как да пеем под душа “Обичам те”

Киното на Уди Алън е нещо като емоционално-интелектуален зиг-заг. Тъкмо сърцето да каже „да” на любовта и едно човече с очила ще се намеси с фройдистки умозаключения на тема какво губим и печелим при изричане на признанието: „срещнах някой друг”. Не съм познавач на творчеството му, но винаги през есента, когато настъпва сезонната депресия, наричана от мен с лекота „просто импресия”, гледам филми на този дяволит 76-годишен актьор, режисьор, драматург, музикант - малък гигант.
„На Рим с любов” е последното му, засега, филмово приключение. Уди Алън е може би най-натрапчивият по забавен начин режисьор, който постоянно ни облива с притесненията си за живота, любовта и смъртта. Но неговата нарцистична креативност е така романтична, когато рисува с думи града. В киното на Алън, той е най-подходящото място за влюбване и раздели. И ако си припомним някои от лентите му: „Ани Хол”, „Манхатън”, „Хана и нейните сестри”, „Съпрузи и съпруги”, „Съзвездие”, „Вики, Кристина, Барселона”, „Полунощ в Париж”... ще разберем, че в това няма нищо случайно. Градът е най-логичният пейзаж, за да се разболееш от любов. Той е и отрезвителното хапче, когато не ни върви в сърдечните чувства.

„На Рим с любов” е слънчев филм. Уди Алън не ни казва нещо ново, но ни подарява невероятна разходка в италианската столица. Виждаш площад „Испания”, малките потайни тесни улички, попадаш в спалнята на Леополдо (Роберто Бенини) или пък в хотелската стая на младите Антонио и Мили (Алесандро Тибери и Алесандра Мастрояни) преди появата на пламенната хетера - Ани (Пенелопе Круз) и някак си делникът се превръща в празник. Но всъщност историята започва с кратко разказче за Рим през очите на уличен полицай, който сякаш танцува, докато регулира бесния поток от автомобили. „Това е филм за трафика. Моята работа, сами виждате каква е, но пък виждам всяка личност, виждам живота”, обяснява на зрителите в салона той. И ето че любовта се загубва в буквалния смисъл: изгубилата се в Рим американка Хейли намира Микеланджело и от дума на дума, младите се влюбват. Време е за запознаване с родителите. Сватовете се срещат, опознават, дори и оперното изкуство намесват в общите си увлечения. Няколко истории се случват едновременно в Рим. Героите и техните влюбвания няма да си разменят местата (партньорите), както става в други филми на Алън, но пък пространството е общият им хоризонт - Рим денем и нощем.
В новата си лента Уди Алън играе сладък режисьор в пенсия, който въпреки че е време да се откаже от работата си, продължава да експериментира. И ако в „Риголето” изпълнителите са били бели мишки, то в „Палячи”, солото ще се пее под душа. Невероятното откритие, че всички обичаме да се разпяваме, докато се къпем, при това абсолютно вярно, влиза в сценична употреба. Естествено, Алън ни закача иронично, шегува се с иновативността на някои експерименти в салона на Операта и Театъра.
Джуди Дейвис („Алис”, „Съпрузи и съпруги”, „Съзвездие” и др.) играе съпругата на Уди Алън. Нейната роля е като професионалната биография на персонажа й - да бъде психиатър, който бабува върху фантазиите на режисьора.
„На Рим с любов” остроумно пародира съвременните медии. Понятието „папараци” и тоталното безмислие на функцията „папараци” се разгръщат майсторски в изпълнението на Роберто Бенини. Неговият герой незнайно как буди любопитството на медиите. Една сутрин се събужда и на входа на дома му го посрещат камери и фотоапарати. След време тази persona grata внезапно ще изчезне от малкия екран, за да бъде заменена с друго никому неизвестно лице. Медиите и хората притежават къса памет или както ние назоваваме с поговорка този феномен: „Всяко чудо за три дни”.
Алек Болдуин, въпреки килограмите си, влиза с лекота в образа на спомен от миналото. Той е като живата съвест на младия архитект Джак (Джеси Есенбърг) и Моника (Елън Пейдж). Персонажът му е нещо като духа от бутилката, който раздава съвети за най-добро ориентиране в любовта. Но тя за Моника (много напомня на Уди Алън в „Манхатън”, „Ани Хол”, „Съпрузи и съпруги” ) предпочита да се застрахова от сърдечната болка. Сексът е едно, а животът като ангажимент - друго.
В „На Рим с любов” отношенията мъже - жени не са се променили от предишни други ленти на Алън. И все пак героите вече не се вайкат, не проблематизират до сълзи житейските си неволи и автоголове, което е добре. Има надежда за човечеството. Емоционалните рискове са сведени до минимум, защото в италианската столица трябва да се наслаждаваш на слънцето, доброто вино, на операта и на красавица като Ани. Рим е кино, звезди, мода, любов. А Уди Алън е все така интересен, защото във филмите му откриваме въображението на Фелини, рационалната превъзбуда на Бергман и буреносните облаци от литературата на Достоевски (в комиксов аналог).
„Рим е пълен с истории. Някой ден ще ви ги разкажа”, завършва разказа си уличният полицай, който стои по потник на своето балконче и вдишва от въздуха на Рим през нощта. Доменико Модуньо пее „Volare” и всички сме щастливи, защото някой ни обича.