най-добрите камерни филми от 2012
Дори по време на сюжетна криза, с роднина икономическата криза, светът на киното все още може да ни развълнува, да ни шокира, да ни дари с радост и тъга. Струва си да преживеете тези заглавия, заради личното сътресение и събуждане (при условие, че киното е вашият катарзисен остров).
"Любов" на режисьора Михаел Ханеке е онази история, която заслужаваш, ако обичаш до плюс безкрайност. И макар действието да е ситуирано между стените на един апартамент и камерата няма да се разсейва извън него, то присъствието на:Жан-Луи Трентинян и Емануел Рива е достатъчно, за да те хипнотизира. Да останеш до края на дните си с човека, на когото си се обрекъл в часове на радост и болка е най-смисленото обяснение в любов. И ако все още не знаеш какво е любов-виж "Любов".
"Пиета"на южно корейския режисьор Ким Ки Док заслужено спечели Голямата награда от фестивала във Венеция. Ким Ки Док е режисьор на крайното, шока и подобно на Ханеке не флиртува с чувствата, защото тук те са на ръба, на предела... Грехопадението и опрощението са основни теми в творчеството на Ким Ки Док. Но заедно с тях в "Пиета" режисьорът разсъждава въху същността на майчинството като своеобразно наказание за тези, които са се отказали от човешкото в човека.
"Отвъд хълмовете" на Кристиян Мунджиу е камерен филм. Той е поставя на изпитание вярата, сексуалността и интимността. Бавният му ритъм реже сетивата ти като мъглива зимна утрин. Мислиш си, че вече си разпознал силуети, очертания, но всичко е лъжливо. След отличения му със Златна палма от 2007 "Четири месеца, три седмици и два дни", "Отвъд хълмовете" е филм за Бог и НеБог, за хората, вините на социума и демоните в нас. "Отвъд хълмовете" е между вярата и скепсиса, а дебютантките-изпълнителки на централните роли ( Космина Стратан, Кристина Флутур) са прекрасни в овладяването на крайния психологизъм.
В родината на Дядо Мраз киното се развива по същия начин: има и ширпотреба, но има и арт-хаус. Сред множеството руски кино заглавия от 2012 подчертавам присъствието на следните:
"Живей" на Василий Сигарев!!!
"Последната приказка на Рита"-е втората кинотворба на сюрреалистичната Рената Литвинова. Филмът е продуциран от Рената Литвинова и Земфира, музиката е иронично болезнен микс от жица, рок, електро пънк със запазената марка на Земфира Рамазанова. Ола Кузина, Рената Литвинова, Татяна Друбич са великолепно трио актриси. Филмът продължава търсенията на дебютната приказка на Рената Литвинова, посветена на смъртта и любовта("Богиня: как се влюбих").Тук историята е по-компактна: Рита прекарва последните си дни в болница, мечтае да срещне смъртта си облечена в жълто и с шампанско. Естествено смъртта е на мястото си много преди финала, тя е медицинска сестра, която се грижи за пациентите. Знае техните желания и ги изпълнява. И тук има любов, има сантиментални раздели с близките, но благодарение на ювелирно забавната кокетка Рената Литвинова тъжното се възприема с усмивка. Да не забравим да предупредим: във филма се пуши много,пушенето е ритуал, култ, живот.
"Танцът Делхи" е дело на Иван Вирипаев. Тъкмо се размечтах дали един от важните драматурзи за откритията в родния театър от последните 10 години, няма да ме изненада с нещо хипер лудо и той взе, че направи филм по едноименната си пиеса. Направи интелектуален танц от думи и разигра с тях няколко възможни ситуации, в които всеки герой загубва любим човек. Но покрай загубите се ражда танцът "ДЕЛХИ", съдържащ ароматите на Индия и историческите мъки на човечеството."Да пишеш за танца, а никога да не си изтанцувал дори една стъпчица е като да изживееш добре чужд живот..." Танцьорка, балетен критик, любимият мъж, медицинска сестра, майката-персонажи от живота, хора,играещи танци с любовта и смърта, с разума и безумието, танци със словесна лекота. Освен познатите любими актриси на Вирипаев като Каролина Грушка, Арина Маракулина, ще видите и Ксения Кутепова, която помня от филма на Вера Сторожева "Пътешествие с домашните животни". "Танцът Делхи" е филм на възможните случайни ситуации и тяхната вариативност, опаковани и ограничени в едно болнично пространство.
Камерността е зум машина за чувства. В частното сетивата ни са оголени, самотни и без грим.
