неделя, 27 януари 2013 г.

"Джанго без окови" или новото пътешествие до луната с Тарантино

от бр. 28 FORMALNO.COM


"Джанго без окови" или новото пътешествие до луната с Тарантино

Куентин Тарантино скоро ще чества своята 50 годишнина. И то на заветната дата за всички театрали-27 март! Харесвам  Тарантино заради стилистиката на  насилието в киното му. Режисьорът с актьорски мераци превръща насилието в опера, в мощна творба, която разрязва пространството сякаш е  сватбарска торта-с финес, без да паднат фигурките й. Тарантино казва, че ако съумее да преобрази една банална  история в пътешествие до Луната, то авторът й е повече от гений. Всъщност за мен Тарантино е жив гений. Той е Брус Лий на движещата се по парабула кръв, той е Микеланджело на обгорялото тяло, той е съвършеният пример за хармонично сливане на сценарий с  картина.
  Неговият последен свеж кино разказ е дълбок реверанс към уестърна, дори струва ми се, че за  режисьора спагети- уестърна* е като ориза за азиатеца-най-важната, основната храна. В "Джанго без окови" не е случайно  присъствието на актьора Франко Неро . Експертите знаят,че през  1966 г. Франко Неро е Джанго в  филм на Серджио Корбучи. И макар Корбучи да не е Серджо Леони, то онзи Джанго  е интересен със сериозния си, мрачно-магнетичен поглед.

      В "Джанго без окови", Тарантино не отстъпва на вътрешния си заряд да бъде брутален ироник, да се прави, че не  дава пет гроша за стойността на човешкия живот. Джанго подобно на военните-евреи от "Безславни копилета" и Булката от "Убий Бил" действа като смел и силен приказен герой и побеждава злото, но чрез средствата на злото. А за Тарантино доброто и злото са призрачни категории, защото винаги губят ясните си очертания и граници.
  Тарантино съхранява в творчеството си прелестта на бунта, неговите истории продължават да въздействат като ранното творчество на Годар. Героите на Тарантино са като героя на Белмондо от "Лудият Пиеро": обичат силно, стрелят точно и са романтици по природа. Понякога тези героични симпатяги умират.
Историята на Джанго е семпла: робът Джанго (Джейми Фокс) е освободен от германец-ловец на престъпници-д-р Кинг Шулц (Кристофър Валц). Европеецът осветлява бившия роб за смисъла на живота, разказва му легендата за Зигфрид и Брунхилда и как се побеждава зъл дракон,та каубоят  Джанго си прави изводи и спасява своята съпруга-робиня от имението на омразния Келвин Кенди (Леонардо Ди Каприо). Преди това застрелва няколко лични мъчители, работещи в плантацията на  Голямото Татенце (Дон Джонсън). На финала Джанго и Брунхилда (така се назовава и възлюбената на бившия роб) тръгват по широкия свят, загърбили мрачно минало и горящите останки от имението на Кенди. Призракът на доброто възтържествува до следващия път и среща с Тарантино.

Може би "Джанго без окови" не е най-силният проект на Тарантино. Сред личните ми фаворити са назованите по-горе примери и първите две негови режисьорски рожби от 1992 и 1993 г ("Глутница кучета", "Криминале"). Тарантино е един от малкото съвременни режисьори, който с упоритост, отдаденост и магарешки инат прави свое авторско кино. Режисьорът не отрича влияния, не отрича използването на добрите образци. Тарантино е тотален пост модернист, но с оригинално ситуиране на познания, цитати и клишета, подредени с прецизността на майстор-калиграф. Затова и в "Джанго без окови" камерата танцува, а куршумите са като изящна динамична хореография, пируетите им се разливат в пространството.
  И както казва Тарантино, че в киното словосъчетанията "така не може" или "така не трябва"са абсурдна глупост, така и в "Джанго без окови" всичко е възможно, дори и полет до Луната, при условие, че Тарантино го заснеме...

*Спагети-уестърн се наричат филмите от жанра уестърн, най-често продуцирани от италианци („спагети“ намеква за тях), снимани през 60-те и 70-те години на ХХ век в Европа (обикновено Испания, заради подходящите екстериори) с холивудски актьори в главните роли, смесен екип от италианци и испанци и нисък бюджет.