събота, 23 февруари 2013 г.


     ИНТЕРВЮ     С   ОЛЯ    СТОЯНОВА 

   В ТЕАТЪРА ЧИСТИЯТ ДИАЛОГ Е СВОБОДА


30 брой ФОРМАЛНО

Оля Стоянова  пише поезия, проза и драматургични текстове. Пише силно, пише мъдро, пише така, че фразите й се залепват върху въображението ни. Тя е от малкото автори, които скромно битуват в съвременната ни литература без да натрапва "себе си" в  иначе изпадналия в самодостатъчност интелектуален вакум на родна словесност. Поводът ни за среща с Оля Стоянова е премиерното заглавие в репертоара на Драматичен театър "Никола Вапцаров"-Благоевград "Малки ритуали за сбогуване", реж. Явор Веселинов. С "Малки ритуали за сбогуване", Оля спечели миналогодишния национален конкурс за българска пиеса на абсурда, "Наум Шопов" в Благоевград. Оля е и журналист, не че последното има значение за таланта й, но пък дисциплинира таланта в отвореност към всяка тема от ежедневието, защото  съвременното изкуство е специфичен отговор на "шамарите", които раздава битието. Можеш да откриеш Оля в книгите й:" Фотографии" , "Проза", "Лични георграфии", "Какво сънуват вълците?" и др. ,а пиесата й "Покана за вечеря", спечели миналогодишния конкурс за драматургия на Театър "София", така че столичният театрален пейзаж със сигурност ще се обогати с нов спектакъл, ако режисурата и актьорският екип се постараят така добре, както се е случило според автора на сцената в Благоевград.



Старостта ли е твоят важен тематичен ритуал? Има ли някаква тенденция, когато си на половината от жизнения си път да се замисляш по-често за смъртта и старостта? Задавам ти този въпрос, защото се улавям, че напоследък все с по-голям интерес гледам точно такива филми, свързани със смъртта: "ЛЮБОВ", " И АЗ СЪЩО ИСКАМ", "Последната приказка на Рита" и т.н?
Нямам някакво специално отношение към старостта, просто обичам по-неприятните и по-болезнени теми, които могат да се разкажат леко, с намигане. Май трагикомедията е онова, което винаги ми е било интересно, както и хората, които се смеят на най-неподходящите места. И това не е от вчера. Първата ми стихосбирка „Фотографии“ беше населена със старци, а аз бях на двайсет години. Така че, някои от темите явно си ги нося отдавна. Колкото до "Последната приказка на Рита" – това е красив като картичка филм, откачен и болезнен, но ми е малко далечен. Аз обичам реалността, която ни приземява.
Как се роди идеята за този текст? И какво ти дава писането на текстове за театър: свобода на фразата и мисълта, игра с живота на действащи лица или пък нещо друго?
Написах „Малки ритуали за сбогуване“ за конкурса за млада драма в „Младежкия театър. Изобщо не ми хрумна, че темата е неподходяща – какви старци, какъв старчески дом в конкурс за Младежкия театър. Затова бях изненадана, когато ми се обадиха, че съм един от финалистите. Колкото до темата, преди това бях правила репортаж за такъв старчески дом и там, когато отвориш вратата, попадаш в друг свят. Интересно ми беше как човек свиква да живее с всекидневното присъствие на смъртта, как на фона на всичко, което се случва, запазва чувството си за хумор, как свиква с всекидневния ужас. Винаги съм подценявала писането за театър. Струваше ми се абсурдно човек да иска да пише за театър – защо вместо свобода, ще иска да печели само зависимости – зависим е от режисьори, от актьори, въобще всичко става по-бавно и по-сложно. Но пък в същото време неочаквано се оказа, че драматургията е голяма тръпка. Хареса ми свободата да махнеш с ръка и да се освободиш от всичко излишно – и описания, и обяснения, за да остане чистият диалог. При него се усеща как всяка дума си тежи на мястото и всяко фалшиво изречение, обръща нещата.
Всеки спектакъл е метатекст на драматургичния текст. Актьори и режисьор дават своята плът на думите и са като преводачи на дадена драматургия. Как се случи сътрудничеството ти с режисьора Явор Веселинов, който е изключителен като режисьор на клипове и прави чудесни, важни стъпки в киното?
Явор Веселинов е естет. Той има много добър усет към детайла, не съм очаквала, че има режисьор, който ще отдава такова внимание на всеки жест и на всяка пауза. Факт е, че в нито един момент не почувствах съпротива към работата му. Той просто направи тази история видима. И казано в прав текст – радвам се, че работих с него.
Какви са ти впечатленията от спектакъла на сцената на театъра в БЛАГОЕВГРАД?
В началото ми беше странно. Много ми се искаше да погледна нещата отстрани, все едно виждам всичко за първи път и да преценя как изглежда, но някак бях много вътре и не можех да се отдалеча. А сега вече не мога да мисля за текста, без да чувам как Маруся Ваклинова, Естер Симеони или Андраш Кончалиев произнасят думите, без да виждам как Огнян Спиров се смее, как Кънчо Кънев почервенява от гняв или как Жанет Керанова и Биляна Дилкова размотават километри бинт. Дори като чета текста, ги виждам и чувам гласовете им. Давам си сметка колко много енергия се изисква от тях всеки път, за всяко представление, докато аз мога да си седя спокойно отзад, на последния ред.
Коя е новата НАДЕЖДА? има ли надежда(въобще)?
Надежда беше едно от момичетата, които тъкмо бяха започнали работа в онзи старчески дом, който видях. Тогава се чудех какво прави тази Надежда сред тези старци и дали има ирония в името й. Така че Надежда някъде има – при това е съвсем истинска.
Какви са твоите малки ритуали за сбогуване с мечти, хора, любов(и),места?
Нямам ритуали. Тези неща винаги ни заварват неподготвени. Но пък имам такива места, където мога да отида и след десет години и знам, че нищо няма да се е променило – нито пътеките в гората, нито облаците, които се търкалят по поляните и че отгоре София ще продължава да изглежда малка като шепа. Такова място е връх Мургаш. А се сещам за поне още десет подобни места, където човек може да избяга от всичко.
Ако обозначим държавата ни като болница, какви заболявания се разхождат по коридорите й?
Със сигурност има доста страшни диагнози. И по коридорите не е весело. А предпочитам за страшните неща да се говори с хумор, защото иначе какво ни остава, освен да се гръмнем.
Би ли дръзнала сама да поставиш с актьори свой текст?
Не. Би ми харесало, но видях, че театърът е работа в екип и най-добрият вариант е да имаш съучастници за това занимание. Ако говорим на един език – няма какво повече да се желае.
Какво пише в момента Оля Стоянова, освен отговорите на това интервю?
Наскоро приключих работата по ръкописа на стихосбирката „Улица „Щастие“, днес най-сетне станах готова с един репортаж, който мъчех от седмица, тези дни трябва да напиша друг текст за Самарканд, който отлагам от доста време, имам да напиша ревюта за няколко книги, ревюта за театър, имам уговорка да взема и едно интервю. Обещах да подготвя сценарий за късометражен филм, а се мотая вече цял месец. Въобще – все нещо спешно има, все някакви срокове се изпускат. И всичко това на фона на малките, които си искат своето и затова понякога всичко останало ми се струва като буря в чаша вода.