сцена: “Медея” - свят в очакване на смъртта
Тя е жрица на Хеката, дъщеря на океанидата Идия, жена на Язон. Тя убива децата си заради него. Тя е Медея.
Днес тя е повод за изследване върху феноменологията на пола. И в 21 век „Медея” продължава да бъде сложна, трудна за поставяне и разбиране творба. Особено сега, когато зрителят предпочита да не разсъждава над терзанията на персонажите, а да получава наготово и в изобилие водевилно веселие, претендиращо да се нарича театър и изкуство. Така го научиха…
Спектакълът „Медея” на сцената на Драматичен театър „Сава Огнянов” - Русе е стойностно зрелище, притежаващо всички характеристики на разсъждаващия, задаващия въпроси театър. При наличието на широко разпространената посредственост да се създават постановки от този тип е лукс за сценичните институти извън столицата. В провинцията е модерно, дори наложително, да се пускат на конвейeр представления-еднодневки, в които трябва да играе столична звезда от сериалите, а локалните актьори пребивават на сцената като фон дьо тен, цвят от пейзажа.
Поради тази причина да се прави спектакъл, в който присъстват текстове на Йосиф Бродски, Жан Ануи, Еврипид и т.н., да се кани млад и все още търсещ себе си в театралния опит режисьор (Петър Денчев), е нон сенс. В „Медея” той има какво да покаже. Вярно почеркът му е все още неравен, носещ суровостта на първите стъпки в театъра, дори на моменти лишен от емоцията на грешката. Но това, което притежава не съм срещала в работата на новите млади разбирачи на „Евгений Онегин”, „Коварство и любов”, „Крал Лир”, които медиите възвеличаха за открития на предхождащи театрални сезони.
„Медея” е тежък спектакъл, не само заради проблематиката му, а и заради намерението на екипа да хвърли върху сцената цялото бреме на емоционално отритнатия от света „Аз”. Защото нейният Аз е повален, предаден, огорчен от този на Язон. Той е пълководец в любовта, а тя е в позицията на редник и спасението е оставено върху слабите плещи на жертвата - Медея.
Струва ми се, че комплексът „Медея” е не толкова пост скриптум комплексът на лидер, загубил позицията си. Нейният се доближава до Едиповия, защото също се полага върху неудовлетвореността на егото. За нея то е накърнено от заменянето на едно женско тяло, с друго, при това по-младо и по-красиво. При Язон, комплексът на мъжкия пол гравитира около символа „власт”, предопределящ отношението на мъжа към жената. „Силният” пол осъзнава света около себе си чрез волята за господство, а „нежният” е част от предметната му представа за възможни прояви на волята и хоризонти за евентуалното й удовлетворение. Тя е предмет.
Когато Язон властва над материята счита, че властва и над духа на физическото начало. В момента, в който предпочита дъщерята на Креон и изоставя съпругата си Медея, за нея настъпва загубата на анимуса (според трактовката за анимус и анима на Юнг). Раздялата между двамата, предпочитането на Главка (привлекателната Ясена Господинова), е като разтрогването на Ин и Ян. От този хаос трябва да настъпи друг тип равновесие. Случването му става чрез смърт, чрез акция да се въздаде правосъдие. Децата на Медея и Язон са погубени, тяхната смърт е отговор на древнозаветното „око за око, зъб за зъб”. Тя престъпва цивилизационен закон и убива. Но престъплението й може да се оневини заради копнежа й, страстта й по Язон. Децата наследяват ДНК-то на своите родители, Медея предпочита те да не страдат от кармата на своите създатели, затова и слага край на живота им.
Какво е мъжът? - владелец на жена, народ и земя. Какво е жената (МЕДЕЯ)? - мостът, средството към владението, а не трябва! Тя слага край на тази традиция и затова поведението й остава неразбираемо за колективното съзнание и за Язон.
Спектакълът на Петър Денчев е сплав от движенческа партитура, колажиране на слово, монтажен принцип на действие. Хореографията на Марин Удварев балансирано разполага историята на налагащия се Аз и тази на бойното поле, в което половете се конкурират за доминиране, и където създават системата на световния ред. Движенческата част в представленето обогатява общата му символна структура. Танцуващото тяло успокоява тежестта на словото и олекотява словохотливостта на персонажите.
В костюмите на Теодора Лазарова се откроява изтокът като кройка и стил, черната кожа, щампата на символи. По този начин се развива идеята за свят, надскочил конкретиката - свят, родеещ се с военизирана матрица. Във футурологията на глобалното, детайлът се изгубва, идентичността също. Остават енергиите, волята, силният на деня.
Сценографията на Виолета Радкова е пестелива, но пък елементът вода в предната част и в дъното на черната кутия напълно отговаря на кодовия подход към разгадаването на Медея. И за разлика от спектакли на Лилия Абаджиева или „Вуйчо Ваньо” на проф. Пламен Марков, в които вода се лее, сякаш небето се е продънило, то в този присъствието на водния елемент е сведено до компонентно действие. Медея постоянно влиза в контакт с водата, може би за да изтрие следите от предстоящото и последващото въздаване на правосъдие. Водата винаги въздейства върху чувствителността на зрителя, върху сантименталността му, а еротика без вода е като вегетарианско ястие - скучно.
Хор от три почти рапиращи в словото пъклени същества насочват зрителя към гротескното възприемане на трагедията като жанр. Ралица Константинова, Евгения Явашева, Цветана Благоева, въздействат като Шекспирови вещици, които вещаят съдбата на трагедията (комплекс), „Медея”. Хорът е избягал от контекста на древното си предназначение. Днес той е зловеща, бесовна тълпа, обругаваща публиката, светостта на жанра, жанрът-ритуал.
Интересно е присъствието на Петя Венелинова (Дойката). Тези персонажи в трагедиите винаги са били ключ, преход, медиатор към главния образ. В случая тя е като алтер-его на Медея. Когато Медея страда и изпада в своя интелектуален и емоционален гърч, дойката също го преживява, пренасяйки върху себе си пораженията на чуждата мъка. Тук дойката е съвест, човешкото, което боледува и бива удавено, така както Медея прави на сцената с невръстните си деца.
Енергията на този спектакъл те връхлита най-силно в сцените на словесен водопад между Медея (Мариана Крумова) и Язон (Косьо Станев). Петър Денчев е направил най-добрия избор - да предостави ролите на тези персонажи на опитни актьори, които са преминали през различни режисьорски школи, театрални акции и тренинг работа. Те умишлено са избрани да бъдат физически и телесно натоварени от бремето на времето. Запознатият зрител с биографията на двата митични образа, би казал, че тук той открива уморени от времето, възрастни Язон и Медея. Но именно в тази умора, „уморените коне” преживяват крайно, екстатично катаклизмите на своя живот.
Мариана Крумова е постигнала онази концентрация на духа, която рядко се среща в съвременния български театър. Докато гледам нейната Медея, сякаш чувствам пулсацията на Земята. Та нима Земята не е една бивша Гея (първичен божествен родител)? Да си Медея на сцената е истерично, депресивно, смазващо занимание. Да играеш час и половина Медея и да задържиш вниманието на зрителя е геройски акт и е прекрасно, че в това сражение откривам сила, любов, светлина. Когато актьорът вложи толкова енергия в работата си няма начин да не се получи озарение и катарзис.
„Медея” на сцената на ДТ „Сава Огнянов” е естетско пътешествие. За да го осъзнаеш, трябва да имаш потребност от сложни, разклащащи вълнения. Това е спектакъл за мислители, за експериментиращи с живота, за почитателите на риска. Той е твоят материал за дописване на световния ред. Отвъд „Медея” е смъртта. Това поне е сигурно!
Eлица Матеева - брой 29 на интернет списанието за култура и изкуство FORMALNO
