ТЕАТЪР: "Училище за смях"- кого променя изкуството?

"Училище за смях"- кого променя изкуството?

31 брой FORMALNO -автор Елица Матеева

   Вярвате ли в изкуството като фактор, предопределящ развитието на обществото? Доколко общество и изкуство са взаимнообусловени и зависими? С времето все по-често се случва да си мисля, че изкуството е занимание за безделници, за които се сещаме едва, когато те умрат и се озовават в някакъв друг, навярно по-екзотичен свят-нещо като Хавай. Последното ми пътуване до град Русе, бе свързано със спектакъл от японски, съвременен драматург. Азиатската култура е любопитна, а за лаиците дори много модерна. В края на януари тази година камерна сцена на ДТ "Сава Огнянов"-гр. Русе представи за първи път в България драматургията на Коки Митани с "Училище за смях". Оригиналното заглавие на пиесата е "Академия на смеха". Актьорът и режисьор на спектакъла Любомир Кънев открива текста на японския актьор и кинорежисьор в интернет - руска версия, превежда я и я предлага на ръководството. Предишното не си прави труда да се запознае с предложения текст. Настъпват промени, текстът попада сред полезрението на следващото ръководство и е даден ход на репетиционния процес. Разказвам тази история, защото и аз съм имала подобни неволи с нечетящи мениджъри. Уморително занимание е да убеждаваш ръководител на театър, защо трябва да се поставя определена драматургия. Според мен мениджърите трябва да посрещат всеки нов драматургичен текст с радост, с желание за обогатяване. Разбира се, това е идеалният мениджър!

  Коки Митани е актьор с богат комедиен диапазон. Роден е през 1961 г. в Токио. Завършва театрално образование и през 1983 г. основава трупата на "Токийските слънчеви момчета". Трупата използва в представленията си уличен език и работи върху типажността на персонажите. Митани е носител на множество азиатски награди за кино. През 1997 г. за комедията си "Добре дошъл обратно, господин Макдоналд" е отличен с наградата на журито "Дон Кихот" от Берлинале. През 2004 японският режисьор Хосу Мамору снима "Академия на смеха". Във филма участват Кодзи Якусьо и Горо Инагака. И тъй като пиесата е камерна, филмът разчита на добрата актьорска игра и добрата операторска работа. Изгледах филма и съпоставяйки го със спектакъла на русенска сцена, ми се струва, че бих предпочела представлението. Филмът е добър, но много по-патетичен и естествено по-скучен, защото силата на актьорите определено не е в импровизацията. Техните строги изражения, самурайска отдаденост на точното изговаряне на драматургията ги прави по - статични. В "Училище за смях" участват Венцислав Петков (Цензорът) и Кадри Хабил (Авторът). Време на действието-присъединяването на Япония към Германия и Италия в началото на Втората световна война. На власт е император Хирокито. Червен и зелен печат определят съдбата на всяка пиеса. И ето Авторът, почти като съвременен режисьор в български театър, трябва да убеди в правотата си един Цензор, че комедията е жанр със смисъл и мисия. Но Цензорът страда от липса на чувство за хумор. Той никога не се шегува, за него театърът, комедията и изкуството са излишни капризи. Цяла седмица Авторът пристъпва почитателно всяка сутрин към стаята на Цензора с надеждата, че след дълги дебати и заръки от страна на Цензора, най-после драматургичната основа на "Джулио и Ромета" ще може да се реализира на сцена. Но днес не е време за любов, днес е време за борба! Цензорът изисква да се промени произведението, да се издири Шекспир и бъдещата драматургия да бъде, посветена на императорските завети. В любовната история попада Хамлет, след това конят "Боже, пази Императора", после един полицейски началник, а на финала като капак на всичко Цензорът изисква текст без никакъв смях. Авторът написва най-смешната трагедия.

  Днес, макар и да липсват Цензори във военна униформа, пошлостта, отказът от общуване с изкуството е повсеместна, когато става дума за администрацията по нашите географски ширини. Докато гледах този спектакъл припознах някои политически фигури на деня в оставка. Венцислав Петков е постигнал своеобразен максимум в овладяването на крайните емоции. В биографията на персонажа му се случва промяна и на финала на спектакъла тя е най-отчетливо уловима. Кадри Хабил майсторски играе с нюансите, верен на точното му чувство за импровизация. "Училище за смях" е спектакъл, разчитащ на актьорското чувство за такт в импровизацията и затова добре общува с публиката. Драматургията на Митани предполага смях, но за разлика от ширещия се евтин хумор, неговият е интелигентно поднесен, той изисква мисловност. Сценографията на Виолета Радкова е семпла, но добре овладяваща пространството. Стените на стаята притежават способността да променят местонахождението си, а масата на Цензорът е обсебена от множество чекмеджета, намекващи за битието на бюрократичния режим.

   Изкуството някога е било средство за бунт, революционен жест от историята на човечеството. Днес изкуството е бизнес, търговска марка, финикийски знак. Само романтиците се интересуват от изкуство, а политическият елит, за да го разбере-ще са му необходими други помощни средства: кебапче, пура и уиски...