неделя, 21 април 2013 г.

разкази: Необикновеното в обикновеното  

 formalno 34

Какво е общото между киното и писането на разкази? Попадаме на история. Както и да философстваме по темата, все пак да измислиш разказ е някак си по-спокойно занимание от това да направиш филм. Филмите са колективно измисляне, а писането - стоиш си пред компютъра и чакаш... И ето музата скача в главата ти, надвесва се над пръстите ти и започваш. Поне при мен е така, въпреки че не съм писател.
Признавам си, че при първия ми разговор с Людмил Тодоров по повод гостуването му за варненската премиера на "Миграцията на паламуда"   миналата година, почувствах характера на режисьора, стори ми се суров. И правилно, журналистите не заслужават отзивчивостта и топлотата на творците, защото, доколкото ми се налага да работя и като журналист, все по-често установявам, че това пишещо братство не полага усилия да изглежда поне интелигентно, в общуването с другия. Въобще журналистите напоследък не са това, което бяха...

Режисьорът Людмил Тодоров е сериозен разказвач на истории. За мен като читател или зрител той създава светове, които са реално необикновени. Прочетох на един дъх неговите "Разкази" и трудно се разделих с героите му. Как да се сбогуваш със себе си? Колкото и обикновени да са приключенците в историите, в тях има нещо, което ги прави особени, странни, самотни персонажи. Между редовете живеят съвременници, които трудно възприемат изискванията на битието, има и силно адаптивни към последното. Някои са меланхолици, други пък романтици. В трети се открива своеобразно съвпадение  с ДНК-то на Бай Ганьо. Разказите на Людмил Тодоров са динамични. Дори когато читателят е попаднал на статичност в композицията - например на описание от интериор. Там също има движение. И не само в него. Диалозите са точни и ясни. Трудно ми е да откроя свой любим разказ, а може би  не трябва, защото всяка история оставя следи. Писателят се е вторачил в своя герой толкова силно, че вглеждането се е превърнало в камера, тя е зумирала персонажа и вместо да се сблъскваме с изображение, ние усещаме реално плътността на тялото, миризмата му, епидермиса му. Джони Гумата, Митов, Пепи, Рени, Цонко, Камен, Живко Бахчеванов, Сребров, Свещеникът, Цецка...малки човеци, втренчили се в себе си, в малката си биография. Колкото повече навлизаш в тяхното лично пространство, постепенно осъзнаваш, че и твоят живот е така невзрачен, парадоскален в хиперболизирането на личната му драма. Установяваш, че за да го изживееш не съществува богатство от избори. Може да се преодолееш като бъдеш циник или ироник, а защо не и двете едновременно?
  Людмил Тодоров представи своята книга във Варна заедно с издателя й Божана Апостолова ("Жанет- 45"). Публиката (около 20-30 човека в Арт-салона на БНР-Радио Варна) наподобяваше част от героите му-скептична, без излишен ентусиазъм, оценяваща прагматично случващото се пред нея. А може би хората вече са толкова уморени от нищетата си, че са загубили спонтанността си? Или пък това е характерно специално за варненци, на които се носи славата на ТРУДНА ПУБЛИКА. Людмил Тодоров разказа, че докато пише, се опитва да навлезе във всички ъгълчета на героите, да не ги представя схематично. Спрямо тях авторът е страничен наблюдател, даващ пълна свобода на живеене. Когато не си личи тази писателска "режисура" разказването се е случило. Една от историите се е превърнала в сценарий за филм. Дано скоро го видим на големия екран в нов проект на Людмил Тодоров!