театър: P.S. за награди “ИКАР”

Formalno-33

За пръв път изпитвам трудност да коментирам награди, връчвани от съсловие, което винаги е будело възхита и вдъхновение с труда и усилията си. Церемонията по връчването на „Икар” 2013 е минало. Звездният миг е запечатан на снимка, потупванията по рамото със завист или светло чувство са забравени. Идва ред на „Аскеер” 2013.

Що се касае до мотото на тазгодишната церемония „Печеля или не – това се пита”, явяващо се препратка към „Хамлет” и превода на Александър Шурбанов, всяко друго мото щеше да „свърши” същата работа. А опитът да се намесят протестите - колоритен пейзаж на реалността от последния месец в сценария, е неуместна шега, която говори за лош популистки вкус.С него тя се превърна в безцеремонен театрален сеир. Но какво да се прави - това са ни ресурсите. Не мога да разбера, нито пък да приема удобното „забравяне” на едни други протести, случващи се едновременно с връчването на Икарите. Докато в Народния театър празнуваха с шампанско, то в Смолян, техните колеги не могат да се примирят, че държавата ги остави без сцена. Защо сценаристите, а и никой от наградените, не подхвана темата, не отбелязаха поне с дума, закриването на РДТ „Николай Хайтов”?

При „Икар”-ите винаги ме е забавлявала двустепенността при номиниране и журиране. Специалисти определят кои спектакли заслужават честта да се конкурират за статуетката. Други, може би още по-утвърдени труженици на изкуството, пък решават кой ще грабне заветния приз. Всъщност какво като го получиш? Да не би заплатата да ти се увеличи или пък ще станеш по-талантлив?

Факт е, че НТ „Иван Вазов” отчетливо се сдоби с най-много награди. Пловдив и Варна се оформиха като центрове на извънстоличен сценичен цъфтеж, според броя на получените отличия. Радостното е, че въпреки кризата в куклените театри на тези два града се случват интересни неща и създаващото се там успя да надскочи реформаторските повели и остана вярно на идеята за изкуство, изпълнено с чистота, достойнство, образователна мисия и т.н.

Отдавна театърът в България се дели на столичен и всички останали. Вярно, че Пловдив, Русе, Варна, чиито държавни сцени бяха сред номинираните, в никакъв случай не са символ на провинциализъм. Но всички извън София, спазват т.нар. реформа като комсомолски секретар, който преписва графи със задачи от стенвестник. Един директор (на номиниран, нестоличен държавен театър-бел.а.) ми обясни, че за да направи немасов, труден за широката публика спектакъл със сложна драматургия, трябва да реализира поне три с актьор от сериалите. Това е вариантът да оправдае осъществяването на онази, другата, различната постановка.

Не съм гледала „Хамлет” с режисьор Явор Гърдев, но предпочитам неговите представления пред тези на проф. Пламен Марков, защото творческото му кредо комуникира с мен. Опитвам се да се идентифицирам с неговата проблематичност. Тя ми е близка. Радвам се на наградата за дебют на младите Силвия Станоева и Иво Желев за „Клер, Мадам, Соланж” по Жан Жьоне на Касиел Ноа Ашер, защото години САБ (Съюз на артистите в България) си затваряше очите пред режисьорските опити на актрисата, а в тях има капацитет, има полемичен език, който не се родее с конформизъм. Научиха се и да обръщат внимание на случващото се в Центъра за култура и дебат „Червената къща”, едно от малкото пространства в страната, където алтернативните театрални форми се инициират свободно. Посочете ми репертоарен държавен театър, който ДНЕС да е отворил широко сцената си за експериментални трупи? Поради тази причина съм съгласна с режисьорката Неда Соколовска, която взе приза за драматургия (това е друга тема за дебат), че напоследък у нас „експерименталният театър е мръсна дума”. Не ме разбирайте неправилно - не съм против комерсиалните форми, за ползата от които Камен Донев говори от сцената на наградите „Икар” 2013. Те също могат да бъде естетски, просто зависи кой и как ги прави. Комерсът и компромисът не са синоними.

Въпреки симпатиите ми спрямо търсенията на ТР „Сфумато” не можах да разбера по каква методология спектакълът на работилницата „Медея - майка ми” на режисьорите Иван Добчев и Маргарита Младенова, по драматургия на Стефан Иванов и Иван Добчев, бе определен за най-добро представление? Най-добро от кои други спектакли? Тук съм като в мъгла.