"Всеки има своето кино"- 33 истории около Кан и трепета на сърцето

лента: "Всеки има своето кино"- 33 истории около Кан и трепета на сърцето

formalno-36

За 66-ти път Кан е столица на киното. Стивън Спилбърг и Томас Винтерберг оглавяват журита, a сред съзвездията от режисьори, селектирани в конкурсната програма ни намигват: Итън и Джоел Коен, София Копола, Стивън Содърбърг, Франсоа Озон, Роман Полански, Джим Джармъш, Валерия Бруни-Тедески. Изреждам тези имена, заради размерите на тяхното трагикомично и иронично отношение към света или може би, защото са ми симпатични. Има разбира се и други участници. Така или иначе всеки подобен форум притежава свое специфично отношение към определени филми, а на финала на Канския фест (26 май), ще разберем имената на отличниците.

И тъй като не сме на френската Ривиера, спокойно можем да се върнем 6 години назад, когато фестивалът отбелязваше своята 60-годишнина. В следващите редове ще разкажем за юбилейния филм „Всеки има своето кино или как трепетно тупти сърцето, когато в салона стане тъмно”. Разбира се,  заглавието е френско и всеки може да го преекспонира както пожелае, а двучасовата съвкупност от 33 малки новели е зашеметяваща, забавна, понякога сюрреалистична, друг път коментира света на киното през буквалната загубата на сетивата, но винаги на финала персонажите се чувстват различно.В „Един прекрасен ден”, режисиран от Такеши Китано, откриваме тленността на лентата като технически материал и тази на мига. Зрителят губи представа за филма, успоредно с нея затрива и своя велосипед, навярно попаднал в ръцете на крадец. Във „В тъмното” салонът е празен, тече филм на Фелини, жената от касата го гледа за сетен път, двойка прави секс на последните редове. Лентата завършва, билетопродавачката пали цигара, сълза гали лицето й. Осветление, следва пак Фелини, Мастрояни, жени и касиерката -единственият почитател на доброто старо кино. В „Анна” на Александро Гонзалес Инярито, Анна гледа, гледа филми, но всъщност тя е сляпа. Навън прегръща своя придружител. Държи го здраво в обятията си, в ръката й догаря цигара. Сляпо дете се смее на Чаплин, докато приятелчетата му въртят педалите на три велосипеда, за да извлекат ток от динамото - криза е. Покъртителна е тази история на Чен Кайге. „Чичко, може ли да си догледам филма?” пита малчуганът, когато разпоредителят в салона изгонва децата. Джан Имоу също разказва история за малък почитател на седмото изкуство, който така се вълнува, докато кинематографът пристига в тяхното селце, че преди началото на прожекцията заспива уморено върху стола си. Полански пък ни разсмива със съпружеска двойка, специално отишла на еротичен филм. Докато от екрана се разнасят възбудени възгласи, в салона синхронно непознат зрител вие. Съпрузите търсят разпоредителя, последният учтиво изисква от пъшкащия билетчето. Установява се, че мъжът не вие от възбуда. Просто е паднал от балкона. Има и по-жестока история – „Професии” на Ларс фон Триер. По време на фестивална прожекция, до режисьора сяда бизнесмен, който отегчен от това което гледа, без да знае, че авторът седи до него, започва да му досажда с приказки за 8-те си лимузини. При питане с какъв бизнес се занимава, Триер се изправя с един чук и го забива с особена страст в черепа на досадника. Така че съвсем по ТРИЕРСКИ, професията кинорежисьор може да се възприеме и като чук в съзнанието на зрителя. Кен Лоуч предлага весела история за баща и син, Карвай верен на усета си към любовното чувство ни представя естетиката на формите в киносалона, Гас Ван Сант пренася реалността върху екрана, а Кроненбърг симулира самоубийство. Всеки режисьор предлага концептуална кратка история за киното. С любов, талант, отдаденост, цитатност и преклонение към миналото. Затова финалните надписи съвсем заслужено са в памет на Рене Клер, бащата на шеметния „Антракт”, „Под покривите на Париж”, човеколюбивият Клер, който обичаше Париж, докато го снимаше, защото и той разказваше за своето кино с много любов.