вторник, 21 май 2013 г.

изложба: "Активен хоризонт" и закъснелият Шагал

изложба: "Активен хоризонт" и закъснелият Шагал

 formalno-36

Дали сме сенки в пещера? Колкото и да си мислим, че се развиваме, си оставаме затворени по дух материи. Гледаме отраженията си върху стените на своята пещера, за която Платон разказва в безсмъртната си притча. Цялата му философия е пропита в това че, всеки усеща света на идеите, другото е само отражение на истинските неща. Материалното е кутия, покривало, тялото е гробница на душата.
Преди пет години художникът Сашо Анастасов направи заедно с трупата на варненските кукленици различен и сложен спектакъл, съчетание от графика и театър на сенките. Нарече го „Пещерата и сенките”. Тогава не успях да се идентифицирам тотално с него като зрител, но сега, след последната му изложба „Активен хоризонт” в музей „Георги Велчев” и стиховете му, включени в бутикова книга, художествено оформена с част от творбите от експозицията, ми се струва, че започвам да проумявам колко активно кръгозорът на мечтите и очакванията ни се разминава с действителността.
Изкуствоведът Румен Серафимов определя Анастасов като „спонтанен автор”, „импулсивен художник”, „абстрактен експресионист”. Без да навлизам в дефиниции или кураторски анализи на работите му, със сигурност твърдя, че в тях има чувства, има вибрации, бушува особено кълбо от нерви и енергия. Линиите са задъхани и същевременно създават у зрителя усещането за спокойствие, за това, че който ги е положил, знае точно какво иска и прави. Сашо Анастасов отново се е опитал да покаже графичното си усещане за естетика. Авторът бяга от конкретността, или ако има такава, тя е само в главата на този, който създава или този, който консумира. Художникът използва абстрактни форми, далечно наподобяващи природата. Те са нетренирано необуздани и очаквани от тези, които познават отблизо създаваното от него. Връзката с театъра на сенките е неизбежна и обоснована - нещата в изкуството често преминат от едно измерение в друго, така например музиката е свързана с танца, той пък се заражда от изображението. И в същността на всички форми е човешката душа.
Може би въпросът ми към художника: „Очаква ли се нов театрален хоризонт с негово участие?”, да му се е сторил наивен или романтичен, но пък отговорът му бе категоричен и реалистичен. И това, което каза е истинско, правдиво, дори разбиващо – „Във Варна вече никой не очаква нищо от себеподобните си”. Тъжно, но факт. Защо художник от ранга на Сашо Анастасов, който е на светлинни години напред в кариерата и в постиженията си, е тъжен днес? Той има безспорни качества, имал е изложби в едни от най-добрите галерии в града, в който от десетилетия живее и твори ("Зограф", "Галерия 8", "Артин", "Юка", "Буларт", музей "Георги Велчев" и др.). Показвал е свои произведения в чужбина, а се чувства неуютно, обяснявайки ситуацията на културния живот тук, в контекста на неговия личен, жизнен цикъл. Дискомфортът има своя предистория, нея само ще опиша, а коментарът оставям на читателите.
„Активен хоризонт” е прекрасна изложба, чудесен проект и той може би щеше да се случи още миналата година, още по-силно и ярко, но тези, които „раздават” парите, преценяват, че не си струва да го финансират. Естествено, той не е единственият отхвърлен, но това, което „накъртва” и остава лош дъх в устата, е липсата на какъвто и да е коментар, поради какви причини те са в графата – „някой друг път”. За оценителите участниците вероятно са закъснял Шагал, ако въобще оценителите познават творчеството на този художник.
Така постепенно смисълът на пребиваването на всеки творец във Варна излиза от идеята да си активен, а за достигане на хоризонт забравяме да си мечтаем. Защото хоризонтите на екзистенц минимума в живеенето и творчеството се възпрепятстват от хора без лица, с ампутирана чувствителност и сетива, с ограничен капацитет на мисълта, възползвайки се от нашата чувствителност.
Но на Шагал в тази история се пада друго значение, защото той присъства като част от стихотворение в статус на инсталация от въглен, графики в техника сериграфия и нишката на говорещото в бяло пространство. В стиховете на Сашо Анастасов живеят: музика - понякога минималистична (Джон Кейдж), дъждът и прозорците на влакове - екран на нашата съдба, морета и неоткрити брегове и много блус, който така дълбае копнежа ни и стяга тъгата ни. И ако днес сме повече тъжни, то е, защото все още вярваме в активните хоризонти, нищо че те със завидно постоянство се отдалечават от нас.
"Шагал е закъснял.
Всички зими тук са северни.
Шагал е закъснял.
Полетял през зелената морава
       на времето
           се превръща в размисъл.
Шагал е закъснял.
Прелетял върху
червения плащ на времето,
ме кани да направя същото.
Да променя бялото,
затрупващо храмовете
на условната вяра.
Шагал е тук,
където слънцето го няма,
а небето е като бяло платно,
чакащо Шагал."
  из стихосбирката ("Активен хоризонт", Сашо Анастасов)
снимка:Боряна Тодорова