"Антон е тук"-хората не ядат асфалт
кино: Хората не ядат асфалт
Formalno- 35 брой
Кинопроектът е разтърсваща документална история, която би се отразила на всеки отрезвително, така че малкият екран отново е длъжник на зрителя. Руската действителност е по-жестока в мащабите си от българската. Била съм за кратко там и знам. Въпреки това, тя е сякаш по-привлекателна заради маргиналността си, когато става дума за изкуство.
В началото на филма, главният редактор на списанието „Сеанс”, Любов Аркус чете зад кадър и казва, че и тя е Антон. Интересно обстоятелство е, че от 2008 до 2011 г. журналистът почти изоставя работата си, за да се посвети на документалния си проект. Антон е аутист. Според руското законодателство такава диагноза в регистъра от заболявания не съществува. Баща му го изоставя, майка му умира от рак. Детето е захвърлено из „психушки” и интернати. Има и някакви лагери за аутисти, но за там трябват връзки и добре че е Любов Аркус, та да закрепи положението на Антон.
Филмът е разделен на 4 глави, обвързани със съдбата на детето. В началото той е абсолютно фрустриран от присъствието на снимачния екип. Реакцията му е в реда на нещата, тъй като аутистите трудно възприемат нововъведенията. След като камерата нарушава стереотипа му на живеене, тя става част от него, а на финала проговаря вместо него. Но за взаимоотношенията между тях по-късно. Момчето обича да пише. Отдава му се. И с риск да обидя писателското братство - писането на Антон е прекрасно, много по-невероятно от това на някои елитни автори. Когато не се чувства добре, се крие под завивките на одеялото. Понякога се гърчи в перманентно безпокойство. Режисьорът Любов Аркус се страхува от Антон, но за да стопи страха си винаги носи нещо за хапване, и когато той е по-агресивен в реакциите си, малките хранителни подаръчета помагат.
А сега е време за споделяне на личен опит – близо половин година се грижех за аутист и винаги носех в джоба си шоколадови бонбонки, опаковани в шарено. Моят малък човек се впечатляваше от повърхността им, концентрираше се върху нея, а и обичаше сладко, консумирането им му вдъхваше увереност.
В първия епизод от 2008-а Антон е в лагер за аутисти. Когато престоят му там приключва, момчето се отчайва и отново се скрива в леглото. Историята на Антон, който опознава себе си чрез другите, продължава в един от най-добрите центрове за хора с ментални увреждания, но оттам не го искат, защото отказва да общува с останалите обитатели. Ръководителката на институцията, с нравоучителен тон доказва на снимачния екип, че няма смисъл от пребиваването му при тях. Той само пишел, а кому е нужно да се пише с часове? Тази учена госпожа гледа през диоптрите на своите очила, а зад гърба й се вижда намръщеният поглед на другаря Путин, разположен в рамка. Антон е отведен в център - селце сред природата, създаден от чужденка, където хората се обучават на градинарство, хлебарство и други полезни активности. Отначало той е агресивен, но благодарение на един от помощниците - Давид, постепенно се отпуска. Започва сам да пали печката, да приготвя супа. Винаги говори за себе си в трето лице. Произнася думите със затруднение, но му се разбира. Давид си тръгва и Антон отново се чувства зле, защото е предаден и изоставен. Периодът 2010-2011г. минава сред писходиспансери, а майка му е подложена на операция за присаждане на костен мозък. В „психушката” лекуват младежа с антидепресанти, излъчването му е особено, реакциите бавни. Любов Аркус успява да го измъкне оттам и всичко започва от нула. Детето е на свобода. Промяната е категорична. Днес той не се страхува от телесен допир, прегръща събеседниците си, а само преди 4 г. от напрежение си изяжда ръцете, вие и хапе. На финала Антон започва да снима, снима небето на летящите хора. „Антон е тук” не е препоръчителен за хора със слаби нерви. Тук няма да откриете художествен ужас, тук живее реалният ужас, предизвикан от обществото. То е длъжник на хората с увреждания, независимо от характера на проблемите им. Определят ги като „хора със специални нужди”. Щом са толкова специални хората със своите специфични нужди, защо институции, държава и алчни неправителствени организации, се обогатяват за сметка на човешкото страдание? Антон е като нас, не яде асфалт, има нужда от търпение, отношение и любов!
„Хората пият вода, чай, хората ходят в магазина, хората си стоят у дома. Хората са в самолети, в автобуси, живеят в кухни, квартири, коридори. Хората се стрелят, убиват, смеят, плачат... Хората умират... Хората летят.”, споделя пред камерата Антон.
